Пътят

Излезе от водата, треперейки и кашляйки, наметна се с едно одеало и седна на топлия пясък пред огъня с кутиите до себе си. Момчето се наведе и се опита да го прегърне, което извика на лицето му усмивка.

Какво е това, татко? — попита то.

Намерих комплект за първа медицинска помощ. А също и сигнален пистолет.

Какво е това?

Ще ти покажа. С него се дава сигнал.

Това ли отиде да търсиш?

Да.

Откъде знаеше, че има такъв?

Е, просто се надявах, че е там. Но най-вече имах късмет.

Той отвори кутията и я показа на момчето.

Това е пистолет.

Сигнален пистолет. Той изстрелва ракета във въздуха, която свети силно.

Може ли да го разгледам?

Разбира се, че може.

Момчето взе пистолета от кутията и стисна дръжката му. Можеш ли да застреляш човек с него? — попита то.

Да, можеш.

А да убиеш човек?

Не, но можеш да го запалиш.

Затова ли го взе?

Да.

Защото няма на кого да дадем сигнал. Нали?

Да.

Бих искал да го видя.

Искаш да кажеш, да видиш как стреля?

Да.

Можем да го направим.

Наистина ли?

Разбира се.

В тъмното?

Да. В тъмното.

Ще бъде като празник.

Точно така. Като празник.

Може ли да опитаме още тази вечер?

Защо не?

Зареден ли е?

Не. Но ще го заредим.

Момчето стана, държейки пистолета. Насочи го към морето. О! — каза то.

Той се облече и тръгнаха надолу по брега, носейки последната си плячка. Къде според теб са отишли хората, татко?

Които са били на яхтата ли?

Да.

Не знам.

Мислиш ли, че са умрели?

Не знам.

Но шансовете не са били на тяхна страна.

Мъжът се усмихна. Шансовете не са били на тяхна страна?

Да. Нали?

Вероятно е така.

Аз мисля, че те са умрели.

А може би не са.

Мисля, че точно това се е случило с тях.

Не е изключено да са живи и да са отишли някъде, каза мъжът. Възможно е. Момчето не отговори. Продължиха да вървят. Краката им бяха увити в парчета от корабно платно, а с помощта на син импрегниран брезентов плат си бяха направили нещо като мокасини, които сега оставяха странни следи в пясъка. Мъжът се замисли за момчето и за грижите си и малко по-късно каза: Вероятно си прав. Мисля, че те все пак са умрели.

Защото ако бяха живи, това щеше да означава, че сме им откраднали нещата.

Ние не сме им откраднали нещата.

Знам.

Добре.

Колко хора според теб са живи.

В света ли?

Да, в света.

Не знам. Хайде да спрем и да починем.

Добре.

Не издържам на темпото ти.

Добре.

Седнаха сред вързопите.

Колко можем да останем тук, татко?

Вече ме пита за това.

Знам.

Ще видим.

Това означава, че няма да е много задълго.

Вероятно.

Момчето правеше дупки в пясъка с пръст, докато се оформи кръг. Мъжът го наблюдаваше. Не знам колко хора са останали. Не мисля, че са много.

Знам. Момчето дръпна одеалото над раменете си и погледна към сивия пуст бряг.

Какво има? — попита мъжът.

Нищо.

Не, кажи ми.

Възможно е да има живи хора някъде другаде.

Къде другаде.

Не знам. Някъде.

Искаш да кажеш не на земята?

Да.

Не мисля така. Хората не биха могли да живеят другаде.

Дори и ако успеят да стигнат там?

Да.

Момчето погледна настрани.

Какво има? — попита мъжът.

Детето поклати глава. Не знам какво ще правим, каза то.

Мъжът понечи да отговори, но сетне замълча. Малко по-късно каза: Има хора. Има хора и ние ще ги намерим. Ще видиш.

Сготви вечеря, докато момчето играеше в пясъка. То имаше лопатка от смачкана консервна кутия и с нея си беше направило село. Беше очертало и мрежа от улици. Мъжът се приближи и клекна, гледайки творението му. Момчето вдигна глава. Океанът ще го отнесе, нали? — попита то.

Да.

Няма нищо.

Можеш ли да напишеш азбуката?

Да, мога.

Спряхме да се занимаваме с твоите уроци.

Знам.

Можеш ли да напишеш нещо в пясъка?

Бихме могли да напишем писмо на добрите хора. И когато го видят, ще знаят, че сме били тук. Можем да го напишем ей там по-нагоре, за да не го отнесе океанът.

А ако го видят лошите?

Да, прав си.

Не трябваше да казвам това. Можем да им напишем писмо.

Момчето поклати глава. Няма нищо, каза то.

Мъжът зареди сигналния пистолет и веднага щом се стъмни, те тръгнаха надолу по брега, отдалечавайки се от огъня. Попита момчето дали иска да стреля.

Ти стреляй, татко. Ти знаеш как да го направиш.

Добре.

Той запъна ударника на пистолета, прицели се по посока на залива и дръпна спусъка. Ракетата описа дъга в мрака с дълго свистене и избухна някъде над водата в мътно сияние, което увисна във въздуха. Горещите филизи от магнезия се понесоха бавно надолу в тъмнината, бледият бряг трепна под светлината и бавно се стопи. Той погледна извърнатата нагоре глава на момчето.

Те не биха могли да го видят много надалече, нали, татко?

Кой?

Който и да е.

Да. Не и ако са много далече.

А ако искаш да покажеш къде си?

Имаш предвид на добрите хора ли?

Да. Или просто на някой, на когото искаш да покажеш къде си.

Като кой например?

Не знам.

Като Бог?

Да. Примерно някой като Бог.

На сутринта мъжът напали огън и тръгна по брега, докато момчето спеше. Не се бави дълго, но почувства някакво странно безпокойство и когато се върна, момчето стоеше на брега, наметнато с одеалата си, очаквайки го. Закрачи по-бързо. Когато стигна при него, детето беше седнало.

Какво има? — попита той. Какво има?

Не се чувствам добре, татко.

Мъжът сложи ръка на челото му. Гореше. Вдигна го и го отнесе до огъня. Няма нищо, каза той. Ще се оправиш.

Мисля, че се разболявам, татко.

Няма нищо. Седна с него на пясъка и задържа челото му, докато момчето повръщаше, наведено напред. Избърса устата му с ръка. Съжалявам, каза момчето. Шт. Не си направил нищо нередно.

Отнесе го в лагера и го зави с одеала. Опита се да му даде малко вода. Сложи още дърва в огъня и коленичи, подпрял челото си с ръка. Ще оздравееш, каза той. Беше ужасѐн.

Не ме оставяй, каза момчето.

Разбира се, че няма да те оставя.

Дори и за малко.

Да. Ще бъда тук.

Добре. Добре, татко.