Тайната на фараоните

10

Национално летище „Рейгън“, Вашингтон, 05:30 ч.

Вицепрезидентът Джеймс Сандекър запали пура със сребърна запалка „Зипо“ която беше купил в Хавай преди почти четиридесет години. Имаше много други запалки, някои скъпи, но доста попътувалата „Зипо“, която беше излъскана на места от пръстите му, му беше любимата. Напомняше му, че някои неща са създадени трайни.

Той дръпна от пурата, наслаждавайки се на аромата, и после издиша кръгче дим. Няколко души поглеждаха крадешком към него. Пушенето беше забранено на „Еър Форс 2“, но никой нямаше да каже това на вицепрезидента. Особено когато седяха на пистата и не помръдваха, когато трябваше да летят към Рим за икономическа среща на върха.

Всъщност ги задържаха само от десет, може би петнайсет минути, но „Еър Форс 1“ и „Еър Форс 2“ никога не чакаха на пистата, освен заради технически проблем. И ако случаят беше такъв, Тайните служби щяха да отпратят пилотите и да свалят вицепрезидента от самолета, докато повредата бъде отстранена.

Сандекър извади пурата от устата си и погледна към Тери Карутърс, своя помощник. Тери беше завършил „Принстън“, беше невероятно умен, никога не оставяше несвършена работа и великолепно изпълняваше заповеди. Всъщност той беше твърде добър, за да следва чужди заповеди, помисли си Сандекър, но изглежда нямаше склонност да поема инициатива.

— Тери — каза Сандекър.

— Да, господин вицепрезидент.

— Не съм стоял на писта така дълго, откакто летях с пътническите самолети — обясни Сандекър. — И за да добиеш представа колко отдавна е било, тогава „Браниф“ бяха на върха.

— Това е интересно — каза Тери.

— Нали, нали? — каза Сандекър с глас, който предполагаше, че има предвид нещо друго. — Защо ни бавят според теб? Заради времето?

— Не — отвърна Карутърс. — Когато проверих, времето беше идеално по цялото Източно крайбрежие.

— Пилотите са загубили ключовете?

— Съмнявам се, сър.

— Е… може да са забравили пътя до Италия?

Карутърс се засмя.

— Почти съм сигурен, че имат карти, сър.

— Добре — рече Сандекър. — Тогава защо според теб вторият по важност човек в Америка виси на пистата, когато трябва вече да лети във ведрото небе?

— Ами наистина не знам — заекна Карутърс. — Тук съм с вас през цялото време.

— Да, така е, нали?

Настъпи кратка пауза, в която Карутърс осмисляше накъде бие Сандекър.

— Ще отида до кабината да разбера.

— Или това — каза Сандекър, — или ще изпадна в истеричен пристъп от трето ниво и ще те накарам да провериш цялата национална система за контрола на въздушния трафик.

Карутърс разкопча колана си и се изстреля. Сандекър дръпна отново от пурата и забеляза, че двамата агенти от Тайните служби, назначени да охраняват кабината, се опитват да потиснат смеха си.

— Ето това наричам много поучителен момент — каза им той.

След малко телефонът на подлакътника на креслото му започна да свети. Той вдигна.

— Господин вицепрезидент — каза Карутърс. — Току-що сме научили за инцидент в Средиземно море. Имало е терористична атака над малък остров до брега на Италия. Довел е до някаква токсична експлозия. Целият въздушен трафик е отклонен, спрян или пренасочен.

— Разбирам — каза Сандекър, отново сериозен. Усети в гласа на Карутърс и нещо повече. — Някакви други подробности?

— Само това, че първите новини оттам идват от старата ви организация, НАМПД.

Сандекър беше основал НАМПД и водеше организацията почти през цялото ѝ съществуване, преди да приеме поста на вицепрезидент.

— НАМПД? Как така те първи са узнали за това?

— Не съм сигурен, господин вицепрезидент.

— Благодаря, Тери. Най-добре се върни на мястото си.

Карутърс затвори и Сандекър веднага набра офицера за свръзка.

— Свържи ме с щаба на НАМПД.

Отне няколко секунди да се осъществи връзката и след малко Сандекър вече говореше с Руди Гън, който беше помощник-директор на НАМПД.

— Руди, тук е Сандекър — каза той. — Разбрах, че сме се забъркали в инцидент в Средиземно море.

— Точно така — каза Руди.

— Дърк ли е?

Дърк Пит сега беше директор в НАМПД, но по времето на Сандекър той беше неговият най-голям актив. Дори сега прекарваше повече време на терен, отколкото в офиса.

— Не — каза Руди. — Дърк е в Южна Америка по друг проект. Този път са Остин и Дзавала.

— Ако не е единият, ще е другият — оплака се Сандекър. — Кажи какво знаеш.

Руди му обясни какво знаят и какво не и после изтъкна, че вече е разговарял с командващия офицер на италианската брегова охрана и с директора на една от италианските разузнавателни служби.

— Нямам вести за Кърт или Джо — призна Руди. — Капитанът на „Морски дракон“ каза, че са слезли на брега преди часове. Оттогава — нищо.

Друг вероятно би се зачудил защо двама мъже ще правят нещо толкова откачено, като да навлязат в токсична зона само с импровизирани защитни костюми, но Сандекър беше наел Остин и Дзавала именно защото са хора, които биха го направили.

— Ако някой знае как да се грижи за себе си, това са тези двамата — каза той.

— Съгласен съм — отвърна Руди. — Ще ви държа в течение, ако желаете, господин вицепрезидент.

— Ще съм ти благодарен — каза Сандекър, когато двигателите започнаха да вият. — Изглежда потегляме. Когато говориш с Кърт или Джо, кажи им, че пътувам натам, и ако не се ометат оттам бързо, може сам да ги посетя.

Това беше шега, разбира се, но бе и леко окуражаване, което Сандекър винаги бе успявал да осигури.

— Ще им кажа, господин вицепрезидент. — Тонът на Руди беше значително по-обнадежден, отколкото в началото.

Сандекър затвори, когато самолетът потегли по пистата и започна да ускорява с ревящи двигатели. След около два километра носът се вдигна и „Еър Форс 2“ излетя, като започна дългото си пътуване към Рим. Докато се издигаха, Сандекър се облегна в креслото си и се зачуди на какво ли са се натъкнали Кърт и Джо. Едва ли можеше да си представи, че ще научи отговорът лично.