Тайната на фараоните

37

Остров Гозо, Малта

На дъното на плиткия залив Джо споделяше кислорода със заложниците, успокояваше ги и ги поддържаше живи, докато Кърт и Рената намерят начин да ги извадят от водата.

Качването им на лодката беше доста тромав процес, рязането на веригите — по-деликатен, но скоро те вече бяха свободни. Дотогава беше станал очевиден друг проблем.

— Като че ли потъваме — каза Джо.

Лодката беше поела доста куршуми и най-тежките вреди бяха нанесени при удара в моста.

— Цялото предно отделение е наводнено — каза Рената.

— Хубаво, че не сме далече от брега — отвърна Кърт.

Насочи се към брега и даде газ. Осакатената лодка се залюшка през лагуната и след малко стигна до пясъка. Те слязоха, нагазиха в плитката вода и изминаха последните няколко метра до сухия пясък.

— Да тръгнем към пътя — каза Кърт. — Може да спрем някого на стоп.

Поеха през плажа, като проверяваха повалените си противници по пътя.

— Всички са мъртви — каза Рената. — Включително и онзи, когото прострелях в краката.

— Тези хора разбират много превратно израза: „Да не оставяме другари на бойното поле“ — каза Джо.

Кърт се вгледа по-внимателно в мъжа, когото Рената беше простреляла в краката. Бяла пяна беше избила по устата му.

— Цианид. Имаме си работа с фанатици. Заповядано им е да не се оставят да бъдат пленени.

— Не е ли по-лесно да издадеш такава заповед, отколкото да я следваш? — попита госпожа Дьо Кампион.

— За обикновените хора — отвърна Кърт. — Но кой знае с каква организация си имаме работа.

— Терористи — предположи господин Дьо Кампион.

— Определено ги бива в терора — обади се Рената. — Но мисля, че целта и ме по-скоро да всяват страх.

Кърт претърси тялото. Не откри никакви документи, нито религиозни предмети, бижута или татуировки, никакви знаци, с които понякога фанатичните групировки бележеха хората си. Всъщност абсолютно нищо не показваше кои са тези мъже и за кого работят.

— Обади се на малтийското правителство — каза той на Рената. — Виж дали ще ни осигурят някаква подкрепа от военните и агенциите за сигурност тук. Поговорката казва: „Мъртвите не говорят“, но от опит знам, че това невинаги е така. Оръжията им, дрехите им, отпечатъците: понякога могат да бъдат проследени. Тези хора не са се появили от нищото, трябва да имат минало. И като знам как се бият, не вярвам да са били отлични ученици или да са пели в хора.

Тя кимна.

— Може да измъкнем нещо от двамата, които пленихме близо до „Софи Селин“.

— Ако вече не са се отровили — каза Кърт.

После започнаха дългото изкачване по пътеката до плажа, покрай изоставените курортни сгради, и стигнаха до шосето на върха на хълма.

След няколко часа, изкъпани и с чисти дрехи, те седяха в бароковата дневна в имението на Дьо Кампион, а навън се здрачаваше. Меки дивани и кресла изпълваха долното ниво. Картини, статуи и безброй книги покриваха стените. Над тях се издигаше балконът на горното ниво. В центъра на стената пращящ огън гореше в огромна каменна камина.

В коридора и библиотеката цареше хаос, нападателите бяха събаряли книги и трошили лампи, за да сплашат двамата Дьо Кампион.

Никол Дьо Кампион се опитваше да разтреби, но съпругът ѝ я спря.

— Остави, скъпа. Полицията и застрахователите трябва да ги видят, преди да разчистим.

— Разбира се — каза тя. — Просто не мога да търпя такъв хаос. — Седна и се вгледа в Кърт, Джо и Рената. — Най-искрените ми благодарности за нашето спасение.

— И моите — каза съпругът ѝ.

— Някак си мисля, че ние сме ви задължени — отвърна Кърт. — Може би нашата поява тук ви постави в опасност.

— Не — каза Етиен, докато взимаше кристална гарафа от сребърен поднос. — Тези мъже дойдоха два дни преди вас. Коняк?

Кърт отказа.

Джо обаче рече:

— Ще ми сгрее костите.

Етиен наля златистата течност в чаша с форма на лале. Джо му благодари, отпи, вкуси го и се наслади на аромата не по-малко.

— Невероятно.

— Би трябвало — каза Кърт, който погледна към гарафата и после към непретенциозния си приятел. — Ако не греша, това е „Деламейн льо Воаяж“. Осем хиляди долара бутилката.

Джо се изчерви от смущение, но Етиен веднага каза:

— Това е най-малкото, което мога да направя за човека, който ми спаси живота.

— Точно така — обади се Никол.

Точно така наистина. Кърт се гордееше с приятеля си, който даваше толкова много от себе си и получаваше така малко признание.

Етиен върна кристалната гарафа „Бакара“ на подноса и седна, като отпи от чашата си и се загледа в огъня.

— Може би ще съсипя момента — каза Кърт, — но какво точно искаха тези мъже от вас? Какво има в тези египетски артефакти, че хората са готови да убиват за тях?

Двамата Дьо Кампион се спогледаха.

— Те преровиха кабинета ми — каза Етиен. — Разсипаха библиотеката.

Кърт имаше чувството, че не им се говори за това.

— Простете ми, но това не е отговор — рече той. — Няма да изтъкна, че сте ни задължени, но ще се обърна към човещината ви. Хиляди човешки животи висят на косъм. Може би зависят от това, което знаете. Така че трябва да сте честни.

Етиен изглеждаше засегнат. Стоеше неподвижно като камък. Никол шаваше неспокойно и си играеше с подгъва на роклята си.

Кърт стана и тръгна към камината, даваше им време да обмислят какво да кажат. Над огъня имаше голяма картина. На нея бяха изобразени английски кораби, които обстрелваха френска армада, пуснала котва в залив.

Кърт се вгледа мълчаливо в картината. Като се имаше предвид историята и настоящата ситуация, бързо осъзна какво гледа: Битката за Нил.

Кърт прошепна четиристишието, но Рената го чу.

— Какво е това.

— „Казабланка“ — каза той. — Прочуто стихотворение от Фелисия Хеманс. За двайсетгодишно момче, което било син на капитана на „Ориент“. Стояло на пост през цялата битка, чак до края ѝ, когато корабът се взривил, защото пожарът стигнал до склада с барут.

Кърт се обърна към Етиен.

— Това е заливът Абу Кир, нали?

— Точно така — каза Етиен. — Знаете историята. И стихотворението.

— Странна картина за дома на френски изгнаници — добави Кърт. — Повечето хора не почитат големите национални поражения.

— Имам си причини — каза той.

В долния ъгъл художникът бе изписал името си: Емил дьо Кампион.

— Ваш предтеча.

— Да — отвърна Етиен. — Той е бил един от Наполеоновите саванти. Участвал в злополучната експедиция за разгадаване на мистериите на Египет.

— Ако е нарисувал това, значи е оцелял в битката — отбеляза Кърт. — Предполагам, че е донесъл у дома няколко сувенира.

Дьо Кампион се спогледаха отново. Накрая Никол заговори:

— Кажи им, Етиен. Няма какво да крием.

Етиен кимна, допи коняка си и остави чашата.

— Емил наистина оцелял в битката и я увековечил в тази картина. Ако се вгледате в ъгъла срещу името му, ще видите малка лодка и няколко мъже в нея. Това е той и неколцина от хората на Наполеон. Те се връщали към флагманския кораб „Ориент“, когато битката започнала.

— Предполагам, че не са стигнали до него — каза Кърт.

— Не са. Те били принудени да се укрият на борда на друг кораб. Ще научите, че той бил „Вилхелм Тел“ или на френски „Гийом Тел“.

Кърт бе прекарал половината си живот в изучаване на морски битки и знаеше името.

— „Гийом Тел“ бил корабът на адмирал Вилньов.

— Контраадмирал Пиер-Шарл Вилньов бил втори в командването на флота. Той командвал четири кораба онзи ден. Но дори когато битката тръгнала на зле за другарите му, той отказал да се включи.

Етиен се приближи и посочи един кораб, по-далеч от останалите.

— Това е кораб на Вилньов. Чакал и гледал. Вероятно безкрайно, според останалите. До сутринта битката все така била в полза на англичаните, но настъпил отлив. Вилньов вдигнал котва и платна и поел с отлива към морето, избягал с четирите си кораба и моя прапрадядо.

Извърна се от картината към Кърт.

— Нищо чудно, че винаги съм се питал за действията на Вилньов. Макар че те хвърлят лоша светлина върху смелостта на французите и понятието им за сътрудничество, днес нямаше да съм тук, ако Вилньов не беше избягал.

— Дискретността е най-важната съставка на смелостта — отбеляза Рената, включвайки се в разговора. — Макар да съм сигурна, че останалите от флота едва ли са го видели по този начин.

— Така е — каза Етиен, — не са.

Кърт сглобяваше парчетата, мислеше на глас:

— След битката Вилньов дошъл в Малта и накрая бил пленен от британците, когато завзели острова.

— Точно така — каза Етиен.

— Обикновено не прекъсвам епични морски истории — каза Джо, — но може ли да се върнем на вашия предшественик и на откритото от него в Египет?

— Разбира се — отговори Етиен. — От дневника му разбрах, че е разкопал няколко гробници и монументи. Всички на място, където древните египтяни са погребвали фараоните си. И под разкопки, имам предвид, че хората на Наполеон са заграбили всичко, което можели да носят: произведения на изкуството, обелиски, стенописи. Те изрязвали цели участъци от стените, изнесли безброй гърнета и делви и ги изпращали във флота. За нещастие повечето било на борда на „Ориент“, когато той се взривил.

— Повечето, но не всичко — каза Кърт.

— Точно така. Последната партида от съкровището — ако искате да го наречете така, — била с него в лодката, когато започнала битката. Емил имал строги заповеди да предаде всичко открито на адмирал Брюе на „Ориент“, но англичаните вече се били врязали във френската линия и три от корабите им обградили френския флагман.

Етиен се озърна към Рената.

— Дискретността отново влязла в играта — каза той. — Те се насочили към единствените кораби извън битката и последните няколко сандъка с египетско изкуство попаднали в ръцете на Вилньов и така се спасили от разрушението, когато той отплавал за Малта и пристигнал там две седмици след битката.

— И тези сандъци са били на борда на „Софи Селин“ няколко месеца по-късно — каза Кърт.

— Така се смята — отвърна Етиен. — Макар че свидетелствата не са съвсем ясни. Така или иначе това искаха да видят нашите лоши приятели, когато се появиха: всичко, което Емил е намерил в Египет, особено в Абидос, Града на мъртвите.

— Градът на мъртвите — повтори Кърт, взирайки се в огъня, и се обърна към Джо. Точно с тези думи Джо беше описал Лампедуза. Определено това беше остров на мъртвите. Или почти мъртвите. — Тези артефакти нямат нещо общо с мъгла, способна да убие хиляди хора наведнъж, нали?

Етиен изглеждаше стъписан.

— Всъщност в тях се споменава за нещо, наречено Черната мъгла.

Кърт предполагаше това.

— И не само — добави Етиен. — В превода на Емил се говори и за нещо друго. Нещо, наречено Ангелски дъх, което, разбира се, е западен израз. По-точният термин, египетският термин, би бил Мъглата на живота: така фина мъгла, че се смятало, че идва от отвъдното селение — от задгробния живот — където бог Озирис я използвал, за да върне към живота, когото пожелае. Прието буквално, този Ангелски дъх бил способен да съживи мъртвите.