Тайната на фараоните

23

Тарик Шакир стоеше в зала, в която някога бяха влизали само фараоните и техните жреци. Скрита гробница, недокосната от крадци, тя бе изпълнена с предмети и съкровища, далеч нахвърлящи откритото с Тутанкамон. По стените имаше сцени и йероглифи от зенита на Първа династия. Копие на Сфинкса, покрито с варак и със сини полускъпоценни камъни, се издигаше в единия край на огромната зала, а десетина саркофага лежаха в центъра ѝ. В тях бяха телата на фараони, смятани за откраднати и осквернени преди хиляди години. Около тях бяха подредени мумифицирани животни, за да им служат в отвъдното, и скелет на дървена лодка.

Светът не знаеше нищо за тази зала, а Шакир нямаше намерение да го уведомява. Но от време на време водеше експерти, за да работят по нея, и не виждаше причина защо той и хората му да не се порадват на реставрираната слава на древните. Все пак, ако успееше, в Северна Африка щеше да се възцари нова, създадена от него династия.

Но сега имаше проблем.

Излезе от погребалната камера и тръгна към контролната зала. Там неговият верен помощник Хасан беше на колене и го държаха на прицел — по заповед на Шакир.

— Тарик? Защо правиш това? — попита Хасан. — Защо е всичко това?

Шакир пристъпи към приятеля си и вдигна пръст. Това бе достатъчно, за да го накара да замълчи.

— Ще ти покажа.

Взе дистанционно и включи един плосък монитор на стената. На него се появи изгореното от слънцето лице на кандидат номер четири.

— Докладваха ми от Малта — каза Шакир. Хаген и двама от избрания от теб екип имаха за задача да елиминират американците. Единият от тях е убит, Хаген е бил пленен и един е избягал. Сигурен съм, че разбираш защо е толкова важно нашите хора да не бъдат залавяни.

— Разбира се, че разбирам — отвърна Хасан. — Точно затова изпратих…

— Изпратил си кандидат, който се провали — изрева Шакир. — Онзи, за който ме излъга, че е умрял в пустинята преди три дни.

— Никога не съм казвал, че е мъртъв.

— Но не си ме уведомил за оцеляването му — каза Шакир. — Това си е същото престъпление.

— Не — настоя Хасан. — Той оцеля. Ти не си питал. Аз реших сам да изпълня предложението ти, което беше, че някои от тези, които успеят да стигнат до пункта, ще получат втори шанс.

Шакир мразеше да използват собствените му думи срещу него.

— Само дето не е възможно никой да оцелее при този преход. Не и повече от четиридесет километра през пустинята, под изпепеляващото слънце, без вода или сянка. Не и след седмици изтощително състезание със съвсем малко сън.

— Казвам ти, той успя — отвърна Хасан. — И то без помощ. Погледни му лицето. Виж му ръцете. Той се е заровил в пясъка, когато е решил, че ще умре. Скрил се е до залез. После се изровил и продължил.

Шакир беше видял белезите. Умно, помисли си. Способно.

— Защо това не ми беше докладвано?

— Когато стигна, на поста е нямало никого — каза Хасан. — Хората си бяха тръгнали, защото също като теб са решили, че никой няма да успее. Номер четири се появи и сключи договора с мен. Като видях силата и решителността му, си казах, че е идеалният човек да наглежда хората ни. Той беше там без тяхно знание. Ако се провалят, трябваше да ги елиминира и да ни предпази от разкриване.

Шакир беше безспорният лидер на „Озирис“, но не се страхуваше да признава грешките си. Ако Хасан казваше истината, значи номер четири наистина беше кандидат, който заслужаваше да бъде удостоен с поста — и най-важното — с име.

Шакир нареди на Хасан да замълчи, включи звука на сателитната връзка и започна да разпитва номер четири. Отговорите бяха почти идентични. Шакир знаеше, че са истина, а не са се разбрали предварително.

Озърна се към пазачите зад Хасан.

— Оставете го.

Те се отдръпнаха и Хасан се изправи. Шакир се обърна към номер четири.

— Нека ти разкажа една история — започна той. — Когато бях дете, семейството ми живееше в покрайнините на Кайро. Баща ми събираше метал от контейнерите, за да го продава. Ето как оцелявахме. Един ден голям скорпион влезе в къщата ни. И ме ужили. Тъкмо щях да го смажа с една тухла, но баща ми ме спря. Каза, че ще ми даде урок. Затова сложи скорпиона в буркан и се опита да го удави, първо със студена вода, после с гореща. След това го оставихме на слънце, под стъкло, четири дни. После изляхме върху него чист спирт. Той се опита да плува, но не можеше и накрая се спусна на дъното. На следващия ден изляхме спирта и изхвърлихме скорпиона в прахта до къщата. Той не само че беше жив, но и веднага се обърна да ни нападне. Преди да стигне до мен, баща ми го запрати надалече с една метла. Скорпионът е наш брат — каза ми. — Упорит, отровен и труден за убиване. Скорпионът е благороден.

На екрана номер четири кимна леко.

— Ти доказа стойността си — продължи Шакир. — Вече си един от нас. Брат. Твоето име ще е Скорпион, защото доказа, че си упорит, труден за убиване и… да, дори благороден. Не ме моли за милост в пустинята. Не показа страха си. Заради това имаш моята похвала.

На екрана мъжът сведе глава.

— Носи белезите си с гордост — каза Шакир.

— Ще ги нося.

— Какви са заповедите ти? — попита Хасан, който се опитваше да се включи в разговора, но предимно беше щастлив, че е жив.

— Остават същите — каза Шакир. — Вземете артефактите, преди да са показани публично, и изличете всичко за тях от регистрите на музея. Този път ще идеш да наблюдаваш нещата лично.