Тайната на фараоните

42

Кайро

Кърт караше наета черна кола по претъпканите улици на Кайро, Джо седеше отзад, а Рената отпред. В скута ѝ лежеше айпад, който приемаше сателитни данни.

— Той продължава право напред — каза тя.

— Или поне телефонът му — отвърна Кърт и заобиколи някакви бавни коли и отломки по изровената част от улицата, покрита с дупки, които приличаха по-скоро на лунни кратери.

Те следваха сигнала от сателитния телефон, който беше използван в Малта. Смятаха, че той се намира у Хасан, но не можеха да са сигурни, докато не го видят с очите си.

— Как се добрахме до тази информация? — попита Джо от задната седалка. — Мислех, че сателитните комуникации са сигурни.

Рената обясни:

— Въпросният сателит е египетско-саудитски и е използван от разузнаванията на двете страни. Европейската космическа агенция го изстреля. Преди изстрелването е бил поставен на специално устройство, с което се монтира на ракетата. А преди това агенти на една европейска страна, които ще останат анонимни, са направили неоторизирана добавка към телеметричната система.

— Ето защо трябва сам да си изстрелваш сателитите — каза Джо.

— Или да използваш две консервни кутии с канап, за да споделяш тайните си — каза Кърт.

— А защо просто да не му се обадим и да му кажем да спре — предложи Джо.

— Тогава няма да разберем къде отива — каза Рената.

— Правилно.

— На следващата вляво — рече Рената, като погледна към екрана. — Той забавя.

Кърт зави и скоро разбра защо. Улицата беше опасана с магазини и ресторанти. По тротоарите бе пълно с пешеходци, които се изливаха и на платното. Трафикът беше сериозно забавен.

Те поеха по улицата, като разглеждаха светещите реклами, преливащите от плодове сергии и будките, пълни със златни бижута, електроника и килими. Няколко пресечки по-нататък стигнаха до яхтено пристанище на източния бряг на Нил.

В един участък кранове разтоварваха зърно от няколко баржи, докато фериботи товареха коли и хора. Рибарски и увеселителни лодки бяха вързани на пристана малко по-надолу.

— Добре дошли при река Нил — каза Кърт. — Къде е мишената ни?

Рената се вгледа в дисплея и увеличи една движеща се примигваща точка. Тя беше върху картата на този район.

— Изглежда се насочва към реката. — Посочи към път, който стигаше до брега чрез покрити стълби.

Кърт спря на паркинга до пристанището и каза:

— Да вървим.

Слязоха от колата и тръгнаха пеша, Рената още носеше айпада. Спуснаха се бързо по стълбите и спряха в подножието им. Кърт огледа тесния док.

— Това е той. Наистина е Хасан.

Хасан се качваше на борда на сива като въглен моторница, сякаш нямаше никакви грижи на тоя свят, и се настани отзад точно когато хвърлиха въжетата и лодката се отлепи от пристана.

— Сигурно и на нас ще ни трябва лодка — каза Рената.

Тръгнаха към пристанището, наближиха една туристическа пъстро оцветена лодка. На борда ѝ имаше лого на водно такси, а над кърмата, на паянтово скеле бе опъната тента с пейзаж от Бимини. Лодкарят стоеше до нея и пушеше цигара.

Джо тръгна напред и след като установи, че човекът знае английски, му обясни:

— Трябва да наемем лодка.

Мъжът си погледна часовника.

— Приключих работа. Време за дома.

Кърт пристъпи напред с пачка банкноти.

— Ами малко извънредни часове?

Мъжът като че ли направи някакви изчисления, докато се взираше в парите.

— Може и да стане. — Хвърли цигарата в реката и им каза да се качват на борда.

Те се настаниха на сянка под тропическия пейзаж и обърнаха поглед към водата, когато лодката потегли.

— Давай нагоре срещу течението — каза Кърт.

Шофьорът кимна, обърна лодката и дръпна лоста. Лодката набра скорост, като се бореше с течението, докато Кърт, Джо и Рената се правеха на туристи. Не след дълго вече снимаха с телефоните, сочеха разни неща по речните брегове и се наслаждаваха на бриза. Кърт дори извади малък бинокъл. През цялото време следяха сателитните данни.

Сигналът се носеше нагоре по реката. Бавно.

— Докъде искате да стигнем? — попита лодкарят. — Чак до Луксор ли?

— Просто продължавай — отвърна Кърт. — Приятно и бавничко. Ще ти кажа, когато ни омръзне.

Мъжът продължи и те подминаха влекач, който буташе няколко баржи, и ферибот, претъпкан с туристи, който наду свирката си няколко пъти по неведоми причини.

Всичко по брега беше от бетон. От двете страни на реката се издигаха жилищни блокове, хотели и бизнес сгради. Минаха под моста „Шести октомври“, докато трафикът ръмжеше по него. Клаксони виеха, отработените газове се спускаха към водата.

— Не е точно романтичен круиз — каза Рената. — Очаквах фелуки и дървени рибарски лодки. Мъже, които хвърлят мрежи в плитчините.

— Все едно сме по Хъдсън, където минава през Манхатън — отвърна Кърт. — Кайро е най-големият град в Близкия изток. Осем милиона души живеят тук.

— Струва ми се жалко — каза тя.

— Нагоре по реката е доста по-примитивно — обеща ѝ той. — Чух, че крокодилите дори се върнали в язовира Насър. Но да се надяваме, че няма да стигнем чак дотам.

— Искаш романтика? — каза Джо. — Погледни това.

В далечината пирамидите на Гиза се издигаха над града. Следобедната мараня оцветяваше небето в оранжево и самите пирамиди бяха розови и сякаш сияеха.

Тази гледка като че ли само засили съжалението на Рената.

— Винаги съм искала да видя пирамидите отблизо. Но едва ги виждам от толкова сгради. Сякаш са построили града точно под носа на Сфинкса.

Дори Кърт беше изненадан.

— Когато идвах тук като дете, се изкачихме чак до върха на Хеопсовата. Между реката и пирамидите имаше само палми, зелени полета и ниви.

Често се питаше дали ще дойде времето, когато всеки квадратен сантиметър земя ще бъде покрит с бетон. Не на такова място искаше да живее.

— Какво прави нашият приятел? — попита, за да смени темата.

— Още се движи на юг — прошепна тя. — Но пресича към другия бряг на реката.

Кърт свирна на лодкаря.

— Заведи ни ей там — и посочи.

Мъжът промени курса и лодката пое по диагонал през реката, сякаш право към пирамидите. Когато наближиха западния бряг, хоризонтът скри върховете на древните руини в далечината, но се разкри нова гледка: огромен строителен проект по брега, с кранове, булдозери и бетонобъркачки.

Преустройваха голям участък покрай реката.

Сгради, паркинги и паркове бяха пред завършване. Оградите около обекта бяха покрити с огромни банери, обявяващи на арабски и английски: „Строителна компания «Озирис»“.

Дейностите на сушата бяха впечатляващи, но вниманието на Кърт бе привлечено от строителството по реката. Той видя изкопан до речния бряг канал. Беше поне трийсет метра широк и осемстотин метра дълъг. Като погледна сателитните данни на таблета на Рената, видя, че каналът продължава покрай целия проект. Дебела бетонна преграда го отделяше от реката кипяща бяла вода се изсипваше от другия му край.

— За какво е това? — попита Джо.

— Прилича на бързеи в клисура в Монтана — отвърна Кърт.

Лодкарят извика към тях.

— Водноелектрическа централа — каза той. — Електрическа компания „Озирис“.

Рената вече вдигаше очи от екрана.

— Прав е, според интернет водата е отклонена от реката и тече по канала и през подземни турбини. Генерира повече от пет хиляди мегавата на час. На уебсайта си „Озирис“ твърдят, че изграждат още деветнайсет такива централи по реката, достатъчни, за да задоволят всички бъдещи енергийни нужди на Египет.

— Не е лош начин за производство на електричество — каза Джо. — Избягваш проблемите с големите язовирни стени и всички вреди, които причиняват на речните екосистеми, и накрая пак получаваш електричество.

Кърт не можеше да не се съгласи. Всъщност един бърз поглед му показа, че системата е подобна на генераторната система, която НАМПД използваше, за да осветява римския кораб при разкопките. Но нещо не беше наред. Отне му минута да се сети какво.

— Тогава защо в края на канала има водопад?

— Не виждам водопад — каза Рената.

— Е, не говоря за Ниагарския водопад — каза Кърт. — Но погледни по-внимателно. Има разлика между нивото на водата, която тече по канала и нивото на самата река. Като че ли поне няколко стъпки.

Рената и Джо заслониха очи да видят за какво говори Кърт.

— Прав си — каза Джо. — Водата тече надолу от канала, сякаш се излива от тръба.

— Не става ли така при язовирна стена? — попита Рената.

— Само дето тук няма язовирна стена — каза Кърт. — По законите на механиката на флуидите водата в канала трябва да е на същото ниво като водата в реката. Не само това, но и скоростта ѝ трябва да е по-малка от тази на водата в реката, защото водата в канала задвижва и онези гигантски турбини. При подобен проект обикновено трябва да се справяш с намаляването на скоростта и нямаш водопад накрая.

— Може би са измислили начин да ускоряват водата, който не ни е известен — каза Джо.

— Може — отвърна Кърт. — Така или иначе не е наш проблем. — Той се обърна към Рената. — Къде е сега нашият приятел?

— Може би е наш проблем — каза Рената, като вдигна поглед от екрана. — Той спря точно до строежа и продължи по брега. Като че ли смята да влезе в главната сграда.

Кърт вдигна малкия бинокъл и погледна към строежа. От това разстояние успя да види силната охрана. Патрулираха стражи с кучета, други проверяваха колите, които минаваха през портала.

— Повече прилича на военна база, отколкото на строителна площадка.

— Истинска крепост — каза Джо. — И нашият приятел Хасан потърси убежище там.

— Сега какво? — попита Рената.

— Ще изровим всичко възможно за „Озирис Интернешънъл“ — каза Кърт. — И ако Хасан не излезе скоро, ще трябва да намерим начин да влезем.

— Това ще е много по-трудно, отколкото проникването в музея в Малта — отбеляза Рената.

— Трябва ни просто официален повод да влезем — предположи Кърт. — Нещо правителствено. Някакъв шанс нашите приятели от италианското разузнаване да се обадят тук-там?

Рената поклати глава.

— Тук имаме толкова влияние, колкото вашата страна в Иран. Никакво.

— Предполагам, че сме сами, както обикновено.

— Може би не — ухили се широко Джо. — Познавам един човек, който вероятно ще е в състояние да ни помогне. Египетски правителствен чиновник, който ми дължи услуга.

— Дано е голяма — каза Рената.

— Най-голямата — отвърна Джо.

Тя остана объркана, но Кърт внезапно осъзна за какво говори Дзавала. Почти беше забравил, че той е национален герой в Египет, един от малкото чужденци, награждавани с Ордена на Нил. Вероятно можеше да получи каквото поиска.

— Майор Едо — каза Кърт, като си спомни човека, на когото Джо беше помогнал.

— Той беше повишен до бригаден генерал благодарение на мен — изтъкна Джо.

— Затова ли ти дължи услуга? — попита Рената.

— Нищо подобно — отвърна вместо него Кърт. — Пред теб стои човекът, който спаси Египет, като предотврати срутването на язовирната стена на Асуан.

— Това ти ли си? — попита Рената. Тази новина бе обиколила целия свят.

— Е, помогнаха ми малко — призна Джо.

Тя се усмихна.

— Но ти си човекът.

Той кимна.

— Много съм впечатлена, Джо. Това ще ни осигури малко помощ.

И Кърт мислеше така. Пристъпи към носа и каза на лодкаря.

— Благодаря за отделеното време. Готови сме да се върнем на пристанището.

Лодката обърна. Сега оставаше само да открият бригаден генерал Едо, преди Хасан да напусне сградата.