Тайната на фараоните

1

Залива Абу Кир, при устието на река Нил

1 август, 1798 г., малко преди залез

Оръдейният гръм изтътна из широкия залив Абу Кир, а светлините озариха далечния сив сумрак. Гейзери от бяла вода изригнаха, когато металните гюлета не уцелиха мишените си, но атакуващите кораби се приближаваха бързо към закотвената флотилия. Следващият баражен огън нямаше да отиде напразно.

Към този триъгълник от мачти се носеше лодка, задвижвана от силните ръце на шестима френски моряци. Тя се устремяваше право към кораба в центъра на битката, което приличаше на самоубийствена мисия.

— Твърде сме закъснели — извика един от гребците.

— Продължавай да гребеш — отвърна единственият офицер в групата. — Трябва да стигнем до „Ориент“, преди британците да го обградят и да започнат сражение с цялата флотилия.

Въпросната флотилия беше великата средиземноморска армада на Наполеон — наброяваше седемнайсет кораба, включително тринайсет линейни. Те отвърнаха на английските гюлета със серия от тътени и всичко бързо потъна в барутен дим още преди слънцето да е залязло.

В центъра на лодката, изплашен за живота си, седеше французин на име Емил дьо Кампион.

Ако не очакваше всеки миг да умре, вероятно щеше да се възхити на суровата красота на гледката. Художникът в него — защото той беше известен художник — може би щеше да се запита как най-добре би предал подобна ярост на неподвижното платно. Как да изобрази проблясъците тиха светлина, озаряващи битката. Ужасяващото свистене на гюлетата, които пищят към мишените си. Високите мачти, скупчени заедно като горичка, очакваща секирата. Може би щеше да се постарае особено, за да придаде контраста между каскадите бяла вода и последното розово и синьо на притъмняващото небе. Но Дьо Кампион трепереше от глава до пети, вкопчен в борда на лодката, за да се задържи.

Когато едно гюле отвори кратер в залива на стотина ярда от тях, той попита:

— Защо, за бога, стрелят по нас?

— Не стрелят по нас — отвърна офицерът.

— Тогава как така гюлетата падат толкова близо?

— Ами английски мерачи — отвърна офицерът. — Просто са extrêmement pauvre. Много зле.

Войниците се засмяха. Малко насилено, помисли си Дьо Кампион. Те също бяха изплашени. От месеци знаеха, че играят ролята на лисицата за британските хрътки. Бяха ги изпуснали в Малта само със седмица, а в Александрия едва с двайсет и четири часа. Сега, след като оставиха армията на Наполеон на брега и пуснаха котва тук, в устието на Нил, англичаните и техният главен ловец, Хорацио Нелсън, най-сетне бяха хванали миризмата.

— Сигурно съм роден под нещастна звезда — промърмори Дьо Кампион. — Аз казвам да се връщаме.

Офицерът поклати глава.

— Заповедите ми са да доставя вас и тези сандъци на адмирал Брюе на борда на „Ориент“.

— Знам какви са заповедите — отвърна Дьо Кампион. — Нали бях там, когато Наполеон ги издаде. Но ако възнамерявате да минем с тази лодка между оръдията на „Ориент“ и корабите на Нелсън, единственото, което ще постигнете, е смъртта на всички ни. Трябва да обърнем или към брега, или към някой от другите кораби.

Офицерът се извърна от хората си и се загледа през рамо към центъра на битката. „Ориент“ беше най-големият, най-могъщ боен кораб в света. Той беше крепост във водата, със сто и трийсет оръдия на разположение, които тежаха пет хиляди тона, и екипаж от хиляда мъже. Около него имаше два други френски линейни кораба в защитна позиция, която според адмирал Брюе беше непробиваема. Само че явно никой не бе информирал британците за това, чиито по-малки кораби се носеха право към „Ориент“ необезпокоявани.

От бордовете на „Ориент“ и британския „Белерофонт“ летяха полета в близък обхват. По-малкият британски кораб страдаше повече, рейлингът на десния борд беше станал на трески, а две от трите мачти се прекършиха и се стовариха на палубата. „Белерофонт“ се понесе на юг, но още щом напусна битката, други английски кораби се втурнаха към мястото му. Междувременно техните по-малки фрегати се завъртаха в плитчините и се врязваха в пролуките на френската линия.

Дьо Кампион смяташе, че навлизането в подобно меле е равносилно на лудост, и направи друго предложение:

— А защо не доставим сандъците на адмирал Брюе веднага щом той се разправи с британския флот?

Офицерът кимна и каза на хората си:

— Виждате ли? Ето защо Le General го нарича savant1.

Офицерът посочи към един от корабите във френския ариергард, който още не беше атакуван от британците.

— Тръгнете към „Гийом Тел“ — каза той. — Контраадмирал Вилньов е там. Той ще знае какво да прави.

Веднага натиснаха греблата и малката лодка започна да се отдалечава бързо от смъртоносната битка. Като маневрираха в мрака и стелещият се дим, те успяха да стигнат до задната част на френската линия, където чакаха четири кораба, странно притихнали, докато битката вилнееше пред тях.

Още щом лодката се удари в дебелите греди на „Гийом Тел“, бяха спуснати въжета. Двама мъже бързо ги вързаха и товарът беше изтеглен на борда.

Когато Дьо Кампион стигна на палубата, яростта на свирепата битка беше станала невъобразима. Британците бяха успели да спечелят огромно тактическо превъзходство, въпреки че френските кораби бяха малко повече. Вместо да се обърнат с борд към френската флота, те игнорираха ариергарда и удвоиха огъня към първата част на френската линия. Сега всеки френски кораб бе обстрелван от два английски, по един от всяка страна. Резултатите бяха предвидими: славната френска армада се превръщаше в руини.

— Адмирал Вилньов иска да ви види — каза един щабен офицер на Дьо Кампион и той беше отведен на долната палуба при контраадмирал Пиер-Шарл Вилньов.

Контраадмиралът имаше гъста бяла коса, тясно лице с високо чело и дълъг римски нос. Носеше безупречна униформа, тъмносиня куртка, бродирана със злато, и опасана от кръстосани червени ленти. В очите на Дьо Кампион контраадмиралът беше готов по-скоро за парад, отколкото за битка.

След като малко си поигра с ключалките на тежкия сандък, Вилньов каза:

— Разбрах, че сте един от savants на Наполеон.

Това бе дума на Бонапарт, която дразнеше Дьо Кампион и някои от останалите. Те бяха учени и изследователи, събрани от генерал Наполеон и изпратени в Египет, където той твърдеше, че ще открият съкровища, както за тялото, така и за душата.

Дьо Кампион беше изгряваш специалист в новата дисциплина — превода на древни езици, а нямаше по-мистериозно и по-обещаващо място в това отношение от Земята на фараоните и Сфинкса.

И Дьо Кампион не беше просто един от savants. Наполеон лично го беше избрал, за да търси истината в една мистериозна легенда. Обеща му и голяма награда, включително богатство, което Дьо Кампион не би могъл да спечели и за десет живота, както и земи, които щяха да му бъдат дарени от новата Република. Щеше да получи медали, слава и почести, но първо трябваше да открие нещо, за което се носеха слухове, че съществува в Земята на фараоните — начин да умреш и да се върнеш отново към живота.

За един месец Дьо Кампион и малкият му отряд отнесоха всичко, което можеше да се отнесе, от място, което египтяните наричаха Град на мъртвите. Отнесоха папирусови свитъци, каменни плочки и надписи от всякакъв вид. Онова, което не можеха да отнесат, копираха.

— Аз съм част от Комисията за наука и изкуство — каза Дьо Кампион, използвайки официалното име, което предпочиташе.

Вилньов не изглеждаше впечатлен.

— И какво качихте на борда на кораба ми, комисарю?

Дьо Кампион се стегна.

— Не мога да ви кажа, адмирале. Сандъците трябва да останат затворени по заповеди на самия генерал Наполеон. Тяхното съдържание не може да се обсъжда.

Вилньов изглеждаше все така невпечатлен.

— Те винаги могат да бъдат запечатани отново. Е, дайте ми ключа.

— Адмирале — предупреди го Дьо Кампион, — Генералът няма да остане доволен.

— Генералът не е тук! — сопна се Вилньов.

Наполеон вече беше могъща фигура на своето време, но още не беше станал император. Директорията, съставена от петима мъже, които предвождаха Революцията, все още управляваше, докато останалите се бореха за власт.

Все пак Дьо Кампион не разбираше действията на Вилньов. Наполеон не беше човек, с когото можеш да си играеш, нито пък адмирал Брюе, който беше прекият командир на Вилньов и в момента се сражаваше за живота си съвсем близо до тях. Защо Вилньов се занимава с такива неща, когато трябва да се бие с Нелсън?

— Ключът! — настоя Вилньов.

Дьо Кампион спря с колебанията и взе благоразумно решение. Свали ключа от врата си и му го подаде.

— Предавам сандъците на вашите грижи, адмирале.

— И правилно — отвърна Вилньов. — А сега ме оставете.

Дьо Кампион се обърна, но спря рязко и се осмели да попита:

— Ще се включим ли скоро в битката?

Адмиралът изви вежда, сякаш въпросът беше абсурден.

— Нямаме такива заповеди.

— Заповеди?

— Няма никакви сигнали от адмирал Брюе на „Ориент“.

— Адмирале — каза Дьо Кампион, — англичаните ги удрят от двете страни. Сигурно не е време да чакате заповед.

Вилньов внезапно се изправи и се понесе към него като нападаш бик.

— Как смеете да ми нареждате?!

— Не, адмирале, аз просто…

— Вятърът е насрещен — сопна се Вилньов и махна пренебрежително с ръка. — Трябва да обиколим целия залив, за да се включим в битката. По-лесно ще е адмирал Брюе да се върне назад към нашата позиция, за да ни позволи да го подкрепим. Но засега явно решава да не го прави.

— Но нали няма просто да стоим тук?

Вилньов грабна един кинжал от писалището си.

— Ще ви убия на място, ако отново ми заговорите така. Какво знаете вие за мореплаване и битки, savant?

Дьо Кампион разбра, че е престъпил границата.

— Моите извинения, адмирале. Денят беше тежък.

— Оставете ме — каза Вилньов. — И бъдете благодарен, че не плаваме към битката, защото щях да заповядам да ви качат на носа с камбана на раменете, за да могат британците да се целят във вас.

Дьо Кампион отстъпи, поклони се леко и изчезна от погледа на адмирала възможно най-бързо. Качи се горе, откри празно място на предната палуба и се загледа в касапницата в далечината.

Дори оттук яростта изглеждаше трудна за проумяване. За няколко часа двете флотилии се бяха обстрелвали от съвсем близо; борд до борд, мачта към мачта, стрелците по горните палуби се опитваха да убият всеки, когото видеха на открито.

— Ce courage — помисли си Дьо Кампион. Каква смелост.

Но смелостта нямаше да е достатъчна. Всеки британски кораб стреляше по три-четири пъти на всеки изстрел от французите. И благодарение на неохотата на Вилньов в битката участваха повече техни кораби.

В центъра на сражението три от корабите на Нелсън обстрелваха „Ориент“ и го превръщаха в неразпознаваема развалина. Красивите му линии и извисяващите се мачти вече ги нямаше. Дебелите дъбови бордове бяха на трески. И макар че няколко оцелели оръдия продължаваха да гърмят, Дьо Кампион виждаше, че корабът умира.

Той забеляза как пламъците тичаха като живак по главната палуба. Стрелкаха се насам-натам, не знаеха милост, докато се изкачваха по спуснатите платна и се гмурваха през отворените люкове към трюма.

Внезапно зарево заслепи Дьо Кампион, макар че беше затворил очи. Последва гръм, по-силен от всичко, което някога бе чувал. Той политна назад от ударната вълна, която обгори лицето и косата му.

Падна настрани, като се опитваше да си поеме дъх, претърколи се няколко пъти, за да угаси пламъците по палтото си. Когато най-сетне вдигна поглед, беше ужасен.

„Ориент“ го нямаше.

Огънят гореше по водата в широк кръг около отломките. Взривът беше така силен, че още шест кораба горяха, три от английската и три от френската флота. Грохотът на битката утихна, докато моряци с помпи и ведра отчаяно се опитваха да спасят корабите си от разрушение.

— Огънят сигурно е стигнал до склада с барут — прошепна тъжно един френски моряк.

Дълбоко в трюма на всеки боен кораб имаше стотици бурета с барут. И най-малката искра беше опасна.

Сълзи се стичаха по лицето на моряка и макар че усещаше гадене, Дьо Кампион бе твърде изтощен, за да покаже някакво чувство.

Когато потеглиха от Абу Кир на борда на „Ориент“ имаше повече от хиляда души. Дьо Кампион също беше пътувал с него, беше вечерял с адмирал Брюе. Почти всички, които познаваше на това пътуване, бяха на този кораб, дори децата, синовете на офицерите, някои едва на единайсет години. Докато се взираше в опустошението, той не можеше да си представи, че дори един от тях е оцелял.

Отидоха напразно — освен сандъците, които Вилньов си беше присвоил — усилията на месеца му в Египет и шансът на живота му.

Дьо Кампион се свлече на палубата.

— Египтяните ме предупредиха — каза той.

— Предупредили са те? — повтори морякът.

— Да не взимам камъни от Града на мъртвите. Твърдяха, че ще ме сполети проклятие. Проклятие… аз им се изсмях и на тях, и на глупавите им суеверия. Но сега…

Опита да се изправи, но се стовари на палубата. Морякът дойде да му помогне и да го свали долу. Там той зачака неизбежната атака на англичаните, за да ги довършат.

Тя дойде призори, когато британците се прегрупираха и започнаха атака срещу остатъка от френската флота. Но вместо ответен огън и ужасяващото скърцане на греди, пробивани от метални гюлета, Дьо Кампион чу само вятърът, когато „Гийом Тел“ започна да се движи.

Излезе на палубата и видя, че плават на североизток с пълни платна. Британците ги следваха, но бързо изоставаха. По някой облак дим маркираше безсмислените им усилия да уцелят „Гийом Тел“ от толкова далече. И скоро дори платната им вече почти не се виждаха на хоризонта.

До края на дните си Емил дьо Кампион щеше да подлага на съмнение смелостта на Вилньов, но никога не издаде коварството му, а винаги твърдеше, че му дължи живота си.

До средата на сутринта „Гийом Тел“ и още три кораба под командването на Вилньов бяха избягали от Нелсън и неговите братя по оръжие. Отправяха се към Малта, където Дьо Кампион щеше да прекара остатъка от живота си в работа, проучвания и дори кореспонденция с Наполеон и Вилньов, като през цялото време щеше да се чуди какво ли е станало с изгубените съкровища, които бе отнесъл от Египет.