Тайната на фараоните

11

Болничен кораб „Натал“, Средиземно море

Кърт, Джо и другите оцелели на Лампедуза седяха на чист въздух на палубата на италиански кораб с голям червен кръст на комина. Те бяха евакуирани от войници с костюми за химическа защита, качени на военни хеликоптери и откарани на изток. Операцията премина гладко. Най-трудната част беше да откачат Джо от ядрено-магнитния скенер, но когато изрязаха металните части, успяха да го освободят.

След като минаха през процедура за обеззаразяване и много медицински изследвания, те получиха резервни военни униформи, бяха настанени на палубата и им бе предложено най-доброто еспресо, което Кърт беше пил.

След втората чаша той буквално усещаше, че не може да стои мирен.

— Имаш онзи поглед — каза Джо.

— Нещо ме яде.

— Вероятно е от кофеина — каза Джо. — Изпи направо слонска доза.

Кърт погледна празната си чаша, после към Джо.

— Я се огледай. Какво виждаш?

— Нямаш ли си друга работа — отвърна Джо. Все пак погледна във всички посоки. — Синьо небе, блещукаща вода. Хора, които са щастливи, че са живи. Макар да съм сигурен, че ти си забелязал нещо лошо във всичко това.

— Именно — каза Кърт. — Забелязах. Всички сме тук. Всички оцелели. Освен човека, с когото най-много бих искал да говоря: доктор Амброзини.

— Аз я огледах добре, когато се качихме на борда — каза Джо, докато слагаше захар в кафето си. — Не те виня, че искаш да я видиш отново. Кой не би искал да си поиграе на чичо доктор точно с тази докторка?

Тя определено беше привлекателна, но Кърт искаше да говори с нея по други причини.

— Ако щеш вярвай, но съм по-заинтригуван от мозъка ѝ.

Джо изви вежда и после небрежно отпи от кафето си — жест, който казваше: „Ама разбира се“.

— Сериозно ти говоря — настоя Кърт. — Искам да ѝ задам няколко въпроса.

— Например „Какъв ти е телефонният номер“? — попита Джо. — Последвано от „Твоята каюта или моята?“

Кърт не се сдържа и се изсмя.

— Не. Когато бях при операционната, тя каза някои неща, които ми се сториха странни. Като че ли знаеше нещо за онзи тип, който се опита да ни убие. Да не споменаваме факта, че нарече инцидента нападение от самото начало, още в зова за помощ по радиото.

Джо го погледна замислено.

— Какво намекваш?

Кърт сви рамене, сякаш беше очевидно.

— Товарен кораб гори до брега, тъмен дим се носи към острова, хората падат мъртви заради него: това е бедствие. Инцидент. Аз бих го нарекъл дори катастрофа. Но нападение?

— Това са силни думи — каза Джо.

— Също като кафето — отвърна Кърт.

Джо се загледа в далечината.

— Мисля, че разбирам накъде биеш. И макар че обичам да съм гласът на разума, все пак се чудя как така е знаела достатъчно, за да събере тези хора и да запечата цяла стая достатъчно бързо, за да избегнат съдбата на останалите в болницата. Дори за лекар това е изумително чевръста реакция.

Кърт кимна.

— Но това е реакция на човек, който вече очаква да се случи нещо такова.

— Някакъв план за действие.

— Или стандартна оперативна процедура.

Кърт се огледа. Трима италиански моряци ги наблюдаваха. Това беше просто формална стража и моряците не изглеждаха особено заинтригувани от задачата си. Двама се бяха облегнали на перилата и разговаряха тихо в другия край на палубата. Третият стоеше по-близо и пушеше цигара до малък механичен кран.

— Мислиш ли, че ще можеш да разсееш пазачите?

— Само ако обещаеш да се промъкнеш покрай тях и да вдигнеш такава суматоха, че да решат да ни изхвърлят през борда — каза Джо.

Кърт вдигна ръка, сякаш полагаше клетва.

— Тържествено се заклевам.

— Добре тогава — каза Джо, като допи кафето си. — Да действаме.

Джо стана и тръгна нехайно към третия пазач, който единствен беше достатъчно близо, за да има значение. Последва разговор, при който Джо жестикулираше усилено, за да привлича погледа на пазача.

Кърт стана и тръгна напред, плъзна се в сенките до затворения люк и се облегна на преградата. Когато Джо посочи към нещо високо на надстройката, пазачът наклони глава и присви очи заради слънцето, а Кърт отвори люка, плъзна се вътре и тихо го затвори след себе си.

За щастие коридорът беше празен. Това не го изненада. Корабът беше голям, сто и осемдесет метра дължина, и предимно празен, вероятно с екипаж по-малко от двеста души. Повечето коридори щяха да са празни; истинско предизвикателство бе да открие онзи, който щеше да го отведе до лечебницата, където подозираше, че ще открие доктор Амброзини.

Той се вгледа по коридора, който водеше към носа, където бяха извършени процедурите по обеззаразяване и изследванията. Лазаретът трябваше да е наблизо. Ако го откриеше, щеше да почука на вратата и да се престори, че го боли гърло, или може би апандисит. Не беше правил такова нещо от осми клас.

Грабна малка кутийка с резервни части, която беше оставена пред работилницата на котелното. Годините във флота и обикалянето на света с НАМПД го бяха научили на много неща, едно от които бе, че ако не искаш някой да те спре и заговори, трябва да вървиш бързо, да избягваш зрителния контакт и ако е възможно, да носиш нещо, което прилича на предмет, който трябва да се занесе някъде възможно най-скоро.

Тактиката му проработи като магия, докато подминаваше група моряци, които го поглеждаха само за миг. Те изчезнаха зад него точно когато Кърт откри стълбище и се спусна на първо ниво, а после продължи напред.

Всичко вървеше добре, докато не осъзна, че се е изгубил. Вместо до медицинския център, виждаше само складови помещения и заключени отделения.

— Голям си изследовател, няма що — промърмори на себе си. Докато се чудеше накъде да тръгне, мъж и жена с бели престилки слязоха по стълбата, като разговаряха тихо.

Кърт ги остави да го подминат и ги последва.

„Първото правило, когато се изгубиш — каза си той, — е да следваш някого, който изглежда знае къде отива.“

Вървя след тях още две нива надолу и по друг проход, докато те не изчезнаха през пешо като люк, който се затвори след тях.

Кърт спря до него. Не виждаше нищо по вратата, което да подсказва, че това не е просто поредният склад, но когато я отвори лекичко и надникна, установи колко много е сбъркал.

Огромна зала се простираше пред него, озарена от ярки бели светлини на тавана. Приличаше на товарен отсек, но беше празен, ако не се брояха стотиците тела по койки и на постелки по студения под. Някои бяха с бански костюми, сякаш са умрели на плажа, други с ежедневни къси панталони и тениски, а трети с по-официални дрехи, включително сиви панталони като онези, които бе видял да носи персоналът в болницата. Никой не помръдваше.

Кърт отвори по-широко вратата, влезе и тръгна към труповете. Но не тяхното присъствие го изненада — все пак някой трябваше да събере мъртвите, хеликоптерите цял ден бяха сновали напред-назад. Изненада го фактът, че жертвите сега са свързани към електроди, монитори и друго оборудване. Някой им беше закачил и системи, а медицински работници човъркаха няколко от тях.

Една фигура започна да се гърчи, когато един техник ѝ пусна електричество, и застина, щом изключиха тока.

В началото никой не забелязвате Кърт — все пак той беше облечен като член на екипажа и те бяха твърде заети с онова, което правеха. Но когато тръгна през залата и разпозна Коуди Уилямс и още двама от НАМПД, Кърт издаде присъствието си. Тъкмо инжектираха един от хората му, а от главата му се точеха електроди. Коуди също беше подложен на електрошок.

— Какво става тук, по дяволите!? — извика Кърт.

Десетина лица се обърнаха към него. Внезапно всички разбраха, че не му е тук мястото.

— Кой сте вие? — попита го някой.

— Кои сте вие, по дяволите? — попита Кърт. — И що за извратени експерименти правите с тези хора?

Гърмящият му глас отекна в цялата зала. Гневното му поведение шокира медицинския персонал. Неколцина зашепнаха нещо помежду си. Някой каза нещо като че ли на немски, докато друг се разкрещя за охраната.

Веднага се появи група от италианската военна полиция. Тръгнаха към него от две страни.

— Който и да сте, нямате право да бъдете тук — каза един от лекарите. Говореше английски с акцент, но не италиански, а по-скоро френски.

— Разкарайте го оттук — каза друг. За изненада на Кърт, този лекар говореше като човек от Канзас или Айова.

Въпреки предупреждението, Кърт пристъпи напред между двамата от НАМПД, които като че ли бяха обект на някакви експерименти. Искаше да види какво им причиняват и да го прекрати. Военните обаче го спряха. С палки в ръка. И тейзъри на коланите.

— Хвърлете го в ареста — изсумтя друг лекар. — И, за бога, обезопасете кораба. Как се очаква да работим така?

Преди Кърт да бъде извлечен от залата, един женски глас се намеси:

— Наистина ли мислите, че е необходимо да оковаваме в белезници нашия герой и да го хвърляме в трюма?

Говореше на английски, но с италиански акцент, с точното количество властност и сарказъм, за да е сигурна, че ще се подчинят. Това беше доктор Амброзини, която сега стоеше на един метален мост над тях.

С грацията на танцьорка, тя слезе по стълбата и прекоси помещението до Кърт и полицаите.

— Но, доктор Амброзини… — каза един от лекарите чужденци.

— Доктор Равишо, той спаси мен и още осемнайсет души, и ни даде най-добрата следа към естеството на проблема от началото на нашето разследване.

— Това е крайно нередно — каза доктор Равишо.

— Да — отвърна тя, — всъщност е така.

Кърт изпита известно удоволствие от този разговор и с ирония забеляза, че доктор Амброзини е най-дребната в цялата зала, но явно командваше всички. Тя изглеждаше искрено зарадвана да го види, макар че няколко усмивки и мило отношение не бяха достатъчни, за да разсеят гнева му.

— Ще ми кажете ли какво става тук?

— Може ли да говорим насаме?

— Много бих искал. Водете.

Доктор Амброзини тръгна към малък кабинет близо до товарния склад. Кърт я последва и затвори вратата, щом влезе вътре. Офисът, изглежда, беше предназначен за квартирмайстера, но беше ясно, че е пригоден за медицинския персонал.

— Първо започна тя, бих искала да ви благодаря, че ме спасихте.

— Май току-що ми върнахте услугата.

Тя се засмя, отметна кичур от лицето си и го прибра зад ухото.

— Много се съмнявам, че съм ви спасила от каквото и да било. По-вероятно спасих онези нещастни войничета от болезнена схватка, която щеше да нарани егото им, най-малко.

— Мисля, че ме надценявате — каза Кърт.

— Едва ли — отвърна тя, скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на бюрото.

Това беше мил комплимент. Вероятно почти беше верен, но Кърт не бе дошъл да си разменят любезности.

— Може ли да минем към частта, в която ми казвате защо онези идиоти там провеждат експерименти с мъртвите ми приятели?

— Онези идиоти са мои приятели — каза тя отбранително.

— Е, те поне са живи.

Тя пое дълбоко дъх, сякаш решаваше колко може да му каже, и издиша.

— Да. Е, разбирам защо сте разстроен. Приятелите ви, като всички останали на острова, пострадаха тежко. Трябва да разберем…

— Що за токсин ги е убил? — прекъсна я Кърт. — Мисля, че е чудесна идея да се започне оттук. Ако не бъркам, прави се чрез кръвни изследвания и тъканни проби. И може би някой трябва да изследва дима от онзи товарен кораб. Но освен ако не ми кажете нещо, което пропускам, няма никаква нужда от тези опити а ла Франкенщайн, които видях там.

— Ала Франкенщайн — повтори тя. — Това е изненадващо подходящо описание на онова, което се опитваме да направим.

Кърт се обърка.

— Така ли?

— Защото — рече тя — ние се опитваме да съживим вашите приятели и всички останали.