Тайната на фараоните

15

Гафса, Тунис

Пол Траут стоеше в следобедната жега, потеше се и усещаше как лицето му изгаря въпреки голямата почти като сомбреро шапка. Когато слънцето се спусна ниско, лъчите му се промъкнаха под периферията и защипаха весело кожата му, сякаш да кажат на твърде светлите хора от Нова Англия, че не им е мястото в тази част на света.

Със своя ръст от почти два метра, Пол беше най-високият от групата, която изкачваше каменистия, лишен от всякаква растителност хълм. Освен това беше и най-неатлетичният. Няколко крачки пред него жена му, Гамей, продължаваше да се изкачва, сякаш беше просто на разходка с кучето им у дома. Беше с екип за бягане и кафява бейзболна шапка. Червената ѝ коса беше вързана на опашка, която бе промушена през дупката на шапката и се клатушкаше насам-натам.

Пол сви рамене. Все трябваше да има един атлетичен в семейството. И някой, който да е гласът на разума.

— Мисля, че трябва да спрем — каза той.

— Стига, Пол — извика Гамей, — не е толкова далече. Още един хълм и ще можеш да поспреш в чудотворните води на най-новото езеро на света, да полежиш на плажа на Гафса.

Районът близо до Гафса беше оазис още от времето на Римската империя. Извори, бани и лечебни езера осейваха земята. Предполагаше се, че повечето от тях се захранват от лечебни води от един или друг вид. Всъщност по време на почивките между проучването на древни руини и обхождането на прочути древни крепости Пол и Гамей се отпускаха в захранваните от извори басейни, изкопани от римляните и обградени от високи каменни стени.

— В хотела си има достатъчно чудотворна вода — пошегува се той.

— Да — каза Гамей, — но тя си е тук от хиляди години. Това езеро се появи само преди шест месеца. Не ти ли е интересно?

Пол беше геолог. Беше израснал в Масачузетс и бе прекарал много време по вода, за да души около прочутия океанографски институт „Удс Хоул“. Накрая постъпи в института по океанография „Скрипс“ и спечели докторска степен по морска биология, със специалност дълбоководни дънни структури. На негово име имаше няколко патента, свързани с технологии за проучване на геоложки формации под морското дъно. Така че, да, с оглед на това, мисълта, че едно езеро се е появило от нищото, го интригуваше, но интересът му не беше чак толкова голям и след час с кола по някакъв така наречен път, последван от трийсетминутен преход под изпепеляващото слънце, беше вече на ръба.

— Почти стигнахме — извика Гамей.

Пол се възхищаваше на жена си. Тя беше създание с безкрайна енергия, винаги в движение. Дори из къщата като че ли никога не сядаше. Докторатът ѝ бе по морска биология, макар че беше следвала и други дисциплини и имаше още няколко степени. След като я наблюдава през годините, Пол знаеше, че лесно се отегчава от всичко, което вече е усвоила, и винаги търси ново предизвикателство.

Тя често настояваше, със смигване, че той бил безкрайно вбесяващ и това била тайната на техния дълъг и щастлив брак. Това и жаждата за приключения, която бе подкрепяна от работата им за НАМПД и често нарушаваше ваканциите им.

Гамей стигна до върха на хълма още преди водача. Спря, огледа се и сложи ръце на кръста си.

Водачът спря до нея след секунда, но вместо да изглежда впечатлен, като че ли беше смутен. Свали шапката си и се почеса объркано по главата.

Когато стигна до билото, Пол видя защо. На мястото на дълбоко езеро, обградено от скалисти хълмове, сега имаше кална повърхност с локвичка вода в средата, дълга десетина крачки. Обезцветена линия бележеше околния бряг и показваше докъде е стигала водата, както сапунената пяна остава следа от водата във ваната.

Някои от другите туристи стигнаха до върха малко след Пол. И също като него онемяха. Бяха виждали зашеметяващи снимки, преди да се запишат за тази обиколка и да тръгнат през пустинята, и не това очакваха.

— Е, това е жалка гледка — каза една жена с южняшки акцент. — У дома не биха го нарекли дори вирче.

Водачът, местен мъж, който си изкарваше хляба, като водеше туристи до езерото, изглеждаше объркан.

— Не разбирам. Как е възможно? Езерото си беше тук преди два дни.

Посочи към обезцветения обръч по скалите.

— Изпарение — каза един шотландец. — Тук е ужасно горещо.

Втренчен в тинята, Пол беше забравил за всички болежки. Знаеше, че са изправени пред мистерия. Появата на езерото беше едно — топли и студени извори избиваха на повърхността постоянно, — но цяло езеро да изчезне почти за една нощ… това беше съвсем друго нещо.

Той огледа околността, за да добие представа за повърхността и дълбочината на езерото, като направи груби пресмятания на обема му.

— Толкова много вода не може да се изпари и за два месеца — каза той. — Камо ли за два дни.

— Тогава къде е отишла? — попита жената с южняшкия акцент.

— Може би някой я е задигнал — отвърна шотландецът. — Все пак това в този район е пълна суша.

Мъжът беше прав. Тунис бе пострадал тежко, дори за северноафриканските стандарти. Но и хиляда цистерни, пълни догоре, не можеха да пресушат езеро с такива размери. Пол огледа терена за пукнатини или за някакъв канал, по който може да е изтекла водата. Не видя нищо подобно.

Мухи зажужаха около тях и всички се смълчаха. Накрая южнячката реши, че е видяла достатъчно. Потупа водача по рамото и се обърна надолу по хълма.

— Опасявам се, че някой е дръпнал тапата, скъпи. Много съжалявам.

Останалите бързо я последваха, без да имат желание да оглеждат повече калната дупка. Дори водачът си тръгна, като по пътя надолу не спираше отчаяно да обяснява как е изглеждало езерото само преди дни и да настоява доста спокойно, че дори да е изчезнало, те няма да си получат парите обратно.

Пол не бързаше, мислеше за видяното и гледаше как група деца вървят по спечената тиня, за да стигнат до последните остатъци от вода.

— Тя е права — каза той на Гамей, когато тя спря до него.

— За какво?

— Че някой е дръпнал запушалката — каза той. — Такива извори често извират от водоносния хоризонт. Обикновено когато скалните пластове отдолу се пропукат и разместят. Понякога водата остава пленена, образува езеро като това. Понякога изворът продължава да го захранва, понякога всичко свършва бързо. Но дори скалните пластове да са се раздвижили отново и да са спрели притока на вода, езерото просто щеше да си остане тук с месеци, докато слънцето бавно го изпарява. За да изчезне така внезапно толкова голямо езеро, водата трябва да е отишла някъде другаде. Но оттук не тече поток. Теренът е като голяма скална купа.

— Значи щом не може да се е изпарило нагоре и не може да е изтекло настрани, е изчезнало надолу — каза тя. — Това ли е твоята теория, господин Траут?

Той кимна.

— Точно там, откъдето е дошла.

— Случвало ли се е подобно нещо досега?

— Не — отвърна Пол. — Всъщност не.

Докато се дивяха на гледката и правеха снимки, един мъж, който правеше същото като тях на друг участък от ръба, се приближи. Беше доста нисък, вероятно едва метър и шейсет, с провиснала брезентова шапка и прошарена набола брада по загорялото лице. Раницата, тояжката и бинокълът подсказваха, че е турист. Но Пол забеляза и жълто-белия геодезистки инструмент в ръката му.

— Здравейте — каза мъжът, като наклони леко шапката си. — Без да искам, дочух разговора ви за изчезването на езерото. През целия ден по тази пътека идват хора, който клатят разочаровано глави и си тръгват. Вие сте първите, които наистина се опитват да разберат какво се е случило и къде е отишла водата. Да не би да сте геолози?

— Да, аз имам опит като геолог — подаде му ръка Пол. — Пол Траут. Това е жена ми, Гамей.

Мъжът пое ръката му, после се здрависа с Гамей.

— Казвам се Реза ал Агра.

— Приятно ми е, как сте? — каза Гамей.

— Имал съм и по-добри дни — призна той.

Пол кимна към земемерския инструмент.

— Да измерите езерото ли дойдохте?

— Не точно — отвърна мъжът. — Също като вас се опитвам да разбера как и защо водата изчезна. Първата стъпка беше да установя колко вода е имало тук.

— Ние за щастие можем да си позволим просто да гадаем — призна Пол, като огледа тинята, която изглеждаше огромна.

— Да, така е… — каза Реза, — аз нямам този лукс. Аз работя за либийското правителство и отговарям за водните запаси. От мен се очаква да съм прецизен.

— Но това е Тунис — изтъкна Гамей.

— Зная, но реших, че трябва да го видя. В моята професия изчезването на езера е лошо предзнаменование.

— Но това е просто едно малко езеро насред пустинята — каза Гамей.

— Но не само това езеро изчезна — отвърна той. — В родината ми водните източници започват да пресъхват през изминалия месец. Захранвани от извори езера пресъхват, реки се свиват до ручеи. Да не споменаваме всички изсъхнали оазиси, които процъфтяват още от времето, когато картагенците са владели тези земи. Засега го преодоляваме, като изпомпваме още подземни води, но напоследък много от помпените ни станции докладват за драстично намален дебит. Мислехме си, че е местен проблем, но откакто разбрах за това изчезнало езеро — а сега го виждам и с очите си, — смятам, че проблемът е по-голям, отколкото предполагах. И говори за драстична подземна промяна във водните запаси.

— Как е възможно това? — попита Гамей.

— Никой не знае — отвърна той простичко. — Дали бихте ми помогнали да разбера?

Пол погледна жена си и се разбраха само с очи.

— Ще се радваме — каза той. — Ако можете да ни откарате по-късно до хотела, ще си вземем нещата и ще оставим туристите да обикалят без нас.

— Прекрасно — усмихна се Реза. — Ленд роувърът ми е долу на пътя.