Тайната на фараоните

16

Пристанището на Валета, Малта

Навлизането в пристанището на Валета беше като пътуване в миналото, назад към ерата, когато малки аванпостове като Малта, управлявани от могъщи мъже, са били жизненоважни за международната търговия и контрола над Средиземноморието.

Докато „Морски дракон“ се носеше покрай вълнолома, гледката беше почти същата като в славните дни на острова и Кърт без проблем си представи как живее тук през деветнайсети, осемнайсети и дори през седемнайсети век.

Далече напред, озарен от залязващото слънце, се издигаше куполът на църквата на кармелитките. Около нея имаше древни сгради и още църкви. Самото пристанище беше обградено от цели четири гарнизона с каменни стени, оръдейни плацове и цитадели, които все още гледаха към тесния канал.

Крепостта Мануел стърчеше над острова на едно от разклоненията на залива, докато крепостта Свети Елмо беше на върха на полуострова. Обезцветените каменни стени изглеждаха сурови и все така неподвластни след почти петстотин години. Точно срещу него, пазейки дясната страна на пристанището, крепостта Риказоли беше с различна архитектура и изглеждаше ниска и тясна, тъй като стените ѝ се протягаха и свързваха с вълнолома, където имаше малък фар. И накрая, вътре в пристанището, беше крепостта Сант Анджело, щръкнала направо над водата на тясна ивица земя.

И ако всички тези фортове не бяха достатъчни да подскажат, че Малка е била истинска крепост, вълноломите, сградите и естествените скали бяха от същия кафеникав камък.

Сякаш островът беше издялан от един-единствен блок варовик, а не бе строен през годините.

— Кара те да се питаш как би могъл да проникне тук нападател — каза Джо, докато се дивеше на укрепленията.

— Така, както винаги е побеждавана чистата сила — отвърна Кърт. — Чрез предателство и коварство. Наполеон влязъл в пристанището на път за Египет и започнал да купува провизии за корабите си. Местните, нетърпеливи да спечелят, го пуснали вътре. Още щом флотът му подминал фортовете, той свалил армията си на брега и насочил оръдията към къщите.

— Троянски кон без кон — обобщи Джо.

„Морски дракон“ вече беше стигнал до вътрешния залив и се насочваше към открития участък от доковете. Тук беше по-съвременно, малки танкери разтоварващи гориво и нафта стояха до круизни кораби и един тромав товарен. „Морски дракон“ спря до тях.

Без да чакат да вържат лодката, Кърт и Джо скочиха на пристана и тръгнаха бързо към улицата.

— Двама да стоят на пост постоянно — извика назад Кърт. — Сигурно наблизо има опасни хора.

— Като вас двамата ли? — извика в отговор Рейнолдс.

Кърт се засмя.

— Опитайте се да не предизвиквате твърде много проблеми — добави Рейнолдс. — Нямаме пари за гаранция.

Кърт само му помаха. Двамата с Джо закъсняваха за среща с куратора на Малтийския океански музей.

— Мислиш ли, че още ни чака? — попита Джо, докато се опитваха да спрат такси.

Кърт погледна небето. Вече почти мръкваше.

— Петдесет на петдесет.

Едно такси спря в края на улицата и те се качиха.

— Трябва да идем до Океанския музей — каза Кърт.

Шофьорът се справи чудесно по тесните лъкатушни улици, мина на няколко жълти светофара и ги остави пред музея точно до статуя на Посейдон.

След като му платиха и му дадоха голям бакшиш. Кърт и Джо прекосиха площада, избягвайки района, който бе заграден заради строеж. Щом стигнаха пред музея, изкачиха стълбите към подобаващо внушителна фасада.

На Кърт фасадата на Малтийския океански музей му заприлича на Нюйоркската обществена библиотека — с каменни лъвове от двете страни. Когато стигнаха до входната врата, Кърт заговори с пазача и двамата с Джо зачакаха той да се обади.

След малко един висок и слаб мъж със сако от туид и кръпки на лактите дойде при вратата.

Кърт му подаде ръка.

— Доктор Кенсингтън, предполагам?

— Наричайте ме Уилям — отвърна мъжът и стисна ръката му. Той беше англичанин, един от многото англичани на острова, който повече от век е бил част от Британската империя.

— Извинете, че закъсняхме, вятърът беше насрещен.

Кенсингтън се усмихна.

— Обикновено е такъв. Затова са изобретили корабните двигатели.

Всички се засмяха, когато Кенсингтън им посочи да влизат, после заключи вратата след тях. Кимна сякаш небрежно на охраната, но преди да ги поведе по коридора, Кърт забеляза, че поглежда пак през вратата, като огъва една от лентите на венецианските щори.

Кенсингтън се обърна и тръгнаха през фоайето и покрай огромната главна зала, където течеше подготовка за партито и търга след няколко дни. Продължиха към кабинета му, малка квадратна стаичка в далечен ъгъл на третия етаж. Тя беше претъпкана с лавици с дребни артефакти, купчини списания и научни трудове. Прозорецът изглеждаше някак не на място, тъй като бе само тесен панел от боядисано стъкло.

— Това е остатък от предишното съществуване на сградата като абатство през седемнайсети век — обясни Кенсингтън.

Когато тримата се настаниха, отвън блеснаха прожектори и се чу шум от строителни дейности: пневматични чукове, кранове и мъжки викове.

— Малко е късно да разрушавате сградата — каза Кърт.

— Ремонтират площада — каза Кенсингтън. — Работят нощем, за да не пречат на туристите.

— Жалко, че не правят същото и във Вашингтон — каза Джо. — Това ще ускори драстично ходенето ми на работа.

Кърт подаде визитката си на Кенсингтън.

— НАМПД — каза кураторът, когато я взе. — Работил съм с вашите хора. Винаги е удоволствие. С какво мога да ви помогна?

— Тук сме да попитаме за приема преди търга.

Кенсингтън остави визитката настрани.

— Да, ще е много, много вълнуващо. Галавечерята ще се проведе след два дни. Ще бъде по всички правила, много тържествено. Бих ви поканил, но се опасявам, че ще бъде доста затворен кръг.

— Какво се случва на това парти?

— Позволява на гостите да се запознаят с експонатите — каза Кенсингтън — и да се огледат взаимно, за да знаят срещу кого ще наддават — усмихна се той. — Нищо не надува така цените като едно състезание на егото.

— Мога да си представя — каза Кърт.

— Нека ви кажа нещо — добави кураторът. — Хората ще платят доста пари за правото да видят нещо, което никой друг не е виждал от стотици и дори хиляди години.

— И дори още повече пари, за да го отнесат у дома и да го пазят за себе си.

— Да — каза Кенсингтън. — Но в това няма нищо незаконно. И всичко е за благото на музея. Ние сме частна организация, трябва да финансираме реставрационните си дейности с нещо повече от продажба на билети.

— Имате ли списък с артефактите за продажба?

— Имам. Но се опасявам, че не мога да ви го покажа. Правила и други такива.

— Правила ли? — попита Кърт.

— И други такива — повтори Кенсингтън.

— Не съм сигурен, че разбирам.

По челото на Кенсингтън изби пот.

— Знаете как е, след като сте морски изследователи. Още щом откриете нещо и го покажете на света, хората започват да се бият аз него. Когато се открие злато в испански галеон, кой трябва да го притежава? Екипът, който го е намерил, твърди, че е негово. Испанците настояват, че това е техен кораб. Наследниците на инките твърдят, че златото първо е било тяхно, защото те са го изкопали от земята. А това е просто злато, с артефактите е още по-зле. Знаете ли, че египтяните сега водят дела, за да си върнат Розетския камък от Англия? А Латеранският обелиск от Рим? Преди е стоял пред Храма на Амон в Карнак, докато Константин Втори не го взел. Искал да го отнесе в Константинопол, но обелискът стигнал само до Рим.

— Значи казвате, че…

Кенсингтън подкара направо:

— Очакваме да започнат да ни съдят, щом разкрием артефактите. Бихме искали поне една нощ да им се порадваме, без да се сражаваме с адвокати от целия свят.

Това беше добра история, може би дори отчасти вярна, помисли си Кърт, но Кенсингтън криеше нещо.

— Господин Кенсингтън — започна той.

— Уилям.

— Не исках да се стига до това, но не ми оставяте избор.

Той извади фотографиите, които доктор Амброзини му беше дала, и ги плъзна по бюрото.

— И какво трябва да е това?

— Това сте вие — каза Кърт. — Е, не сте излезли много добре, съгласен съм, но ясно личи, че сте вие. Дори сте със същото сако.

— Така е. И какво?

— Другите хора на снимката — започна Кърт, — нека кажем само, че не са от хората, с които бихте искали да ви снимат. И се съмнявам, че и те са поканени на вашето парти.

Кенсингтън се втренчи в снимката.

— Разпознавате ли някого от тях? — попита го Кърт.

— Този — каза Кенсингтън и посочи изчезналия доктор Хаген. — Той е нещо като търсач на съкровища, дребен колекционер. Лекар, ако си спомням правилно. Другите двама са негови колеги. Но не виждам какво общо има това…

— Той е лекар — прекъсна го Кърт. — Това е вярно. Освен това е заподозрян терорист, който е издирван във връзка с инцидент, случил се вчера на Лампедуза. Другите може също да са замесени.

Кенсингтън пребледня. Новинарските канали не спираха да излъчват репортажи за случая, наричаха го най-лошата промишлена катастрофа след Бопал.

— Не съм чул нищо за тероризъм — каза той. — Мислех, че е химически инцидент, причинен от товарен кораб наблизо.

— Това се казва на света — отговори Кърт. — Но случаят не е такъв.

Кенсингтън преглътна на сухо и си прочисти гърлото. Забарабани с пръсти и после започна да си играе с химикалка на бюрото, докато отвън забуча кран.

— Аз… наистина не знам какво очаквате да кажа — заекна той. — Дори не си спомням името на този човек.

— Хаген — помогна му Джо.

— Да, вярно… Хаген.

— Сигурно имате проблеми с паметта — намеси се Кърт. — Според хората, които са заснели тези снимки, сте се срещали с Хаген три пъти. Надявам се, че поне помните какво искаше от вас.

Кенсингтън въздъхна и се огледа, сякаш търсеше спасение.

— Той искаше покана за партито — рече накрая. — Казах му, че не мога да му услужа.

— И защо така?

— Както обясних, това е много частно парти. Запазено само за няколко десетки изключително богати покровители и приятели на музея. Доктор Хаген не би могъл да си позволи да седне на тази маса.

Кърт се облегна назад.

— Дори с двеста хиляди евро?

Това привлече вниманието на Кенсингтън, но той бързо се овладя.

— Дори с милион.

Кърт винаги бе смятал, че парите са за закупуване на артефактите, но може би имаха друго предназначение.

— В случай че ви е предложил парите като подкуп, трябва да разберете, че това не са хора, които плащат. Предпочитат да прикриват следите си. Може да ви покажат парите. Може дори да ви дадат предплата или да ви позволят да ги подържите. Но когато получат от вас каквото искат, ще се уверят, че няма да доживеете да ги похарчите.

Кенсингтън замълча възмутен, само седеше, сякаш обмисляше думите на Кърт.

— Но вие вече знаете това — добави Кърт. — Иначе нямаше да гледате през прозореца, сякаш ви преследва Онази с косата.

— Аз…

— Вие искате те да се върнат. И се страхувате от тях. Повярвайте ми, имате основателна причина за това.

— Не съм им дал нищо — каза Кенсингтън в своя защита. — Казах им да се махат. Но вие не разбирате, те…

Той замълча и се заигра с нещо друго на бюрото, преди да посегне надолу и да отвори едно чекмедже.

— Бавно — каза Кърт.

— Не вадя оръжие — отвърна Кенсингтън, като извади шишенце с хапчета против киселини, които бяха на привършване.

— Ние можем да ви защитим — каза Кърт. — Можем да ви предадем на сигурно място при властите, които ще ви опазят, но трябва първо да ни помогнете.

— Няма от какво да ме защитавате — каза той, докато дъвчеше хапчетата. — Това е нелепо. Двама колекционери са ме разпитвали за някакви артефакти и внезапно съм някакъв върховен злодей, така ли? Масов убиец?

— Никой не ви обвинява в нищо подобно — отговори Кърт. — Но са замесени тези мъже. И вие сте се забъркали с тях, неволно или по своя воля. И двата случая сте в опасност.

Кенсингтън разтри слепоочието си, докато виковете отвън отекваха из цялата сграда, а пневматичният чук отново се включи.

Кърт знаеше, че срещу него стои човек, измъчван от огромен смут. Той като че ли искаше с този масаж на слепоочието да прогони болката, шума и стреса.

— Уверявам ви — каза Кенсингтън, — не знам нищо за тези хора. Те просто искаха, също като вас, да научат за някои предмети от търга, предмети, които съм длъжен да пазя в пълна тайна. Но преди да си вадите някакви заключения, ще ви кажа следното: въпросните предмети са съвсем обикновени. В тях няма нищо изключително.

Чукът отвън най-сетне млъкна и в относителната тишина Кенсингтън посегна към химикалката си с трепереща ръка.

— Те са само дреболии — продължи той почти разсеяно, като опря върха на химикалката в хартията. — Артефакти с непотвърдена автентичност от Египет. Нищо особено ценно.

В двора долу зарева двигател. Звукът беше шумен и някак не на място. Това бе достатъчно да накара космите по тила на Кърт да настръхнат. Той се обърна и видя как една сянка се люлее зад цветното стъкло.

— Залегнете — извика той и се хвърли на пода.

Чу се страшен тътен, когато куката на крана разби прозореца като таран.

Стъклени парчета и прах се разлетяха във всички посоки, докато жълто-черното рамо на крана продължаваше напред, удари бюрото и го помете към стената, като притисна към нея Кенсингтън.

После рамото на крана се издигна и Кърт се втурна към Кенсингтън, сграбчи го и го извлече оттам, преди третият удар на крана да смаже останките от бюрото и да пробие дупка в древната каменна стена зад него.

Третият удар едва не събори тавана.

— Кенсингтън! — извика Кърт.

Лицето на куратора беше обезобразено — носът му бе счупен, а устните и зъбите смазани. Краят на рамото на крана го беше ударил. Той не отговаряше, но май дишаше.

Кърт го положи на пода и забеляза смачканата бележка в ръката му. Грабна я точно когато Джо изкрещя:

— Залегни!

Сега рамото на крана се въртеше настрани. Кърт прикри Кенсингтън и се долепи до пода, докато нападателите отнасяха друга стена.

Този път кранът се заклещи в камъните под прозореца. Направи вял опит да се освободи и накрая спря напълно.

Кърт хукна към зейналата дупка в стената. Видя мъж в кабината на малкия кран, който отчаяно дърпаше лостовете, докато друг стоеше наблизо и се прицелваше с полуавтоматична пушка.

Щом видя Кърт, той вдигна оръжието и изстреля бърз откос. Кърт се отдръпна и куршумите се забиха близо до отвора, но пропуснаха целта си.

Джо вече викаше помощ по телефона. И все още я викаше, когато стрелбата започна отново.

Кърт усети, че тези изстрели са в друга посока. Погледна отново навън. Нападателите бягаха, като стреляха над тълпата, за да разчистят хората от пътя си.

— Остани при Кенсингтън — каза той. — Аз тръгвам след тях.

Преди Джо да възрази, Кърт се прехвърли през остатъка от прозореца и започна да се спуска по рамото на крана.