Тайната на фараоните

69

Няколко дни след като обърнаха посоката на помпите в Египет, водата от Нил изпълни водоносния хоризонт и разпука скалните пластове под Либия, което освободи милиарди литри пленена в тях вода. Тя изби на повърхността на стотици места и напълни отново езера, кладенци и градски язовири.

От взривената помпена станция в Либия водата шуртеше през разрушените тръби като гейзер и се сипеше подобно на дъжд по сухата земя. Още не беше каптирана, когато Реза — с бастунче — дойде да я види. Вместо да се скрие от гейзера, той му се радваше. Дори изпрати видео на Пол и Гамей Траут, заедно с най-горещите си благодарности.

Либия бързо се стабилизира, след като водата потече отново и правителството не падна. Бяха арестувани подбудителите на размириците. Правителствата на Тунис и Алжир също бързо се преструктурираха. Щом антидотът за Черната мъгла вече беше наличен, министрите, които бяха убедени да променят вота си, се върнаха на първоначалните си позиции и подкрепиха правителството.

В Египет отново имаше размирици — тълпите се събираха по улиците с нови водачи. Едо беше върнат в армията и повишен в генерал-майор.

В Италия и последните от пострадалите на Лампедуза бяха изписани от болниците. Повечето се върнаха у дома и заживяха отново нормално, а групата имигранти останаха в Сицилия, където получиха италианско гражданство.

Една от оцелелите от Черната мъгла благодари на Кърт Остин лично, като прегърна широките му рамене и го целуна, докато стояха на кърмата на малка рибарска лодка до живописния гръцки остров Миконос.

— Не мога да се сетя за по-хубава награда — каза Кърт.

Той беше с черен бански, а Рената бе много красива с червения бански от две части. И двамата бяха загорели от слънцето и по-спокойни от всякога, докато споделяха бутилка отлежало шампанско „Билекарт-Салмон Брут“.

Рената се отдръпна и се отпусна в хамака, който Остин бе опънал на палубата.

— Още се чудя как египтяните са открили тайната на Мъглата преди толкова векове — каза тя, докато отпиваше от шампанското.

— Ами с вековни наблюдения — отвърна Кърт. — Според превода на Емил дьо Кампион жреците забелязали, че младите крокодили, които ядат жаби, изпадат в нещо като хипноза. Чрез експерименти установили, че жабите могат да приведат и хората в такова подобно на смърт състояние. Не след дълго започнали да отглеждат тайно жаби в храмовете и да използват извлека на церемониите си.

— Но как са се научили да събуждат хората?

— Това не е съвсем ясно — отвърна Кърт. — Но накрая осъзнали, че кожата на жабата е ключът. Същият ензим, който буди жабите, се освобождава в дима. Щом хората го вдишат, нервната им система започна да се активира. Макар че от превода излиза, че са нужни месеци, докато се възстановят напълно.

Рената въздъхна.

— Сигурно трябва да съм благодарна, че биолозите на „Озирис“ са подобрили процеса.

Той кимна.

— Да, още текат проучвания на възможните употреби на този екстракт. Както каза биологът от лабораторията на Шакир, тестват го като начин да се приведат в кома пациенти с тежки травми, без да се използват силни лекарства. Освен това е предложен за космическата програма, за да приспива астронавтите за дълги пътувания в космоса до Марс и отвъд него.

— Чудя се какво ли още са знаели древните египтяни.

— Сега, когато източиха водата от подземната гробница, археолозите се приготвят да я проучат. Сигурен съм, че ще открият достатъчно нова информация и факти с историческо значение, за да си имат работа с години.

Рената вдигна чашата и отпи от шампанското, преди да стане и да се облегне на Кърт.

— Ами сахарианите? Разбрахте ли как са се озовали там?

Кърт кимна.

— Войникът, когото открихме, и още шестима пътували с машините през пустинята в една безлунна нощ. Трябвало да чакат и да тормозят англичаните в тил, докато Ромел и останалите сили на Оста нападат, но Ромел бил отблъснат при Ел Аламейн, преди да стигне до Кайро.

— Значи са чакали напразно.

Кърт кимна.

— Вероятно именно затова са оцелели. Шофьорите са били от италианската армия, но екипажите били съставени от италианци, които живеели в Кайро. По това време в града имало много италианци, сред които и съпругата на британския посланик. Ето защо писмото намеква, че хората му ще бъдат разстреляни като шпиони, ако ги заловят.

— Някакъв шанс да открият семейството на Ана-Мари? — попита Рената. — Сигурно ще искат да разберат какво се е случило.

Кърт допи шампанското си и остави чашата на палубата. Лодката леко се люлееше в спокойните води.

— Вашите историци я търсят, както и други близки на войниците.

Тя въздъхна.

— Надявам се да я намерят. Той е постъпил правилно, като е изпратил хората си у дома. Защо да умират за човек като Мусолини? Защо изобщо някой да умира?

— Съгласен съм — каза Кърт. — Не само защото иначе тези коли нямаше да са там и да ни чакат. Ако бяха тръгнали в битка, британците щяха да ги избият.

— И сега? — попита тя, като погали ръката му. — Тук ли ще останем завинаги да пием шампанско, да плуваме в топлите води и да спим на слънцето?

Кърт се вгледа в тюркоазеното море.

— Не виждам защо не.

Зад тях, увиснал зад перилата, Дзавала хвърли водолазния си апарат на палубата.

— Я по-леко с мечтите. Утре се гмуркаш. Останките от финикийския кораб, който откри долу, тебе чакат.

— Ако обещаеш да стоиш далече от избата ми с вино — отвърна Кърт.

— Сигурно се шегуваш — намуси се Дзавала. — Говориш с човек, който никога не би близнал тази прокиснала вода.

— А какво пиеш ти? — попита Рената.

Дзавала се ухили.

— Скъпа моя, говориш с мъж — с истински мъж, — който пие чиста текила, с лимон и сол по ръба на чашата. И пуши пури.