Тайната на фараоните

34

— Сигурни ли сте, че беше умно да водите тези хора? — попита Рената, като сочеше мъжете, които сега бяха вързани на предната палуба. Пътуваха към мястото на срещата с пълна скорост.

— Обещах им сделка — каза Кърт. — Ще е по-добре да им покажем стоката.

— Според теб какво ще стане, когато разберат, че имаме само пленници за размяна, а не плочки? — попита Джо.

— Ами стрелба, експлозиви и пълен хаос — отвърна Кърт.

— Е… обичайното.

— Поредният работен ден.

Джо се засмя, но Рената само се усмихна вяло.

— Точно в това е проблемът — каза тя накрая. — Дори да имахме плочките, те може да не искат да пуснах хората, особено след като знаят какво търсят. Артефактите в музея са дошли от колекцията на Дьо Кампион. Те са разкопавали „Софи Селин“ преди години. Това означава, че са също толкова голяма опасност за тях, както и самите артефакти.

Кърт погледна към морето, ярките му сини очи се присвиха заради сиянието. Очакваше ги трудна задача и всички шеги на света нямаше да я направят по-лесна.

— Ще трябва да ги изненадаме. С какви оръжия разполагаме?

Джо проверяваше запаса от муниции в оръжията, които бяха взели от пленниците.

— Два АК-47 и една подводна пушка — каза той. — Няма допълнителни пълнители и общо около деветдесет куршума за трите пушки.

— Аз имам деветмилиметрова берета с пълен пълнител, с осемнайсет патрона — добави Рената.

— Аз ще имам и блокче С-4 — каза Кърт.

— Това за оръжията, ами разузнаването?

Рената свали на телефона си сателитно изображение на района.

— Това е избраната от тях локация.

Лесно се виждаше залив. С формата на сълза и обграден от варовикови скали. В чашката му имаше пясъчен плаж. Чистата вода беше тюркоазена на следобедното слънце.

— Какво е това? — попита Кърт, като посочи един участък от дисплея.

Рената увеличи изображението.

— Сгради. — Бяха построени от варовик и изглеждаха на няколко етажи с тераси. Тясно мостче минаваше през част от залива.

— Изоставен хотел — каза тя, като извади някаква информация за мястото. — Това е главната сграда. По този мост гостите са слизали до плажа.

— Мостът по водата ли минава, като в курортите в Бали? — попита Джо.

— Не мисля — каза тя. — Изглежда е издигнат, за да могат да минават лодки под него. Според информацията, която открих, е трябвало да прилича на Лазурния прозорец, прочуто естествено образувание малко по-надолу по брега.

Кърт беше виждал Лазурния прозорец преди години. Висока петдесет метра великолепна арка над морето. Някои от търсачите на силни усещания, с които пътуваше, искаха да правят скален дайвинг от него. Кърт им каза, че ще информира близките им.

— Този мост ще е проблем — рече той. — Както и скалите около залива. Те са подходящи скривалища за снайперист. А както вече видяхме, те си имат снайперисти.

— Може да ги приближим отзад — предложи Джо. И да заемем по-висока позиция този път.

Рената сканира края на изображението. Хотелът беше усамотен, на доста разстояние от най-близкото населено място и свързан с него само с черен път. Нямаше начин да стигнат до този път откъм морето, освен по едно разнебитено стълбище, което криволичеше до хотела.

— Може да използваме тези типове като щитове — каза хладнокръвно Рената.

— Много бих искал — отвърна Кърт, — но онези явно не се притесняват да стрелят по своите. Дори може да ни благодарят за това.

— Тогава какво ще ги спре да стрелят по нас с ръчен гранатомет и да взривят цялата лодка в секундата, в която влезем в залива?

— Нищо — каза Кърт, бързо осъзнавайки истината. — Особено ако не им пука дали ще притежават въображаемите артефакти, или ще ги унищожат. Но аз разчитам, че ще искат да видят с какво разполагаме. А ако ни потопят или ни взривят, така и няма да са сигурни какво сме имали на борда. Просто трябва да сме готови да реагираме, когато осъзнаят, че нямаме нищо.

— Някакви идеи? — попита Джо.

— Ти си техническият гений — каза Кърт. — Какво можеш да направиш с всичко това?

Джо огледа палубата. Имаха кислородни бутилки, маркучи, кука и въжета.

— Ами нямам много материал — каза той. — Но ще измисля нещо.