Тайната на фараоните

47

Джо и Рената следваха Кърт надолу по стълбите, движеха се бързо и тихо. В колона те прекосиха залата с генераторите, стигнаха до отворения участък от стената точно когато той започна да се затваря.

— Влизаме — каза Кърт и се шмугна в мрака. Джо и Рената го последваха. И тримата бяха вече в тунела, когато вратата се затвори.

Под вратата нямаше пролука и мракът бе почти пълен. В далечината виждаха светлините на количката, които пълзяха по стените и тавана.

Друга количка стоеше празна на релсите до тях.

— Да видя ли дали мога да подкарам това чудо? — попита Джо. — Или ще сме пеша?

Кърт погледна по тунела. Другата количка се отдалечаваше бързо и не показваше признаци, че ще спира.

Шумът на двигателя ѝ отекваше в стените. Странната акустика пречеше да се прецени разстоянието, но пак тя щеше да попречи и на мъжете в количката да осъзнаят, че някой ги следва.

— Да вземем вагонетката — каза Кърт. — Вече се поразтъпках достатъчно днес.

Джо се качи в количката и намери уредите за управление. Когато Рената се качи, Кърт отиде да счупи фаровете.

— Можехме просто да ги заключим — каза Джо. — Само казвам.

Кърт се сепна.

— Да, не беше зле.

Джо натисна няколко бутона и дръпна един смукач, за всеки случай. Натисна бутона за стартиране. Три малки индикатора на панела светнаха, но нищо повече. Захранваният с акумулатор мотор като на голф количка си остана изключен, докато той не натисна дросела.

— Всички на борда.

Кърт отиде при Рената отзад, Джо натисна лоста наред и електрическите двигатели се включиха. С леко жужене количката пое в мрака, като се движеше бавно и поддържаше голяма дистанция от първата количка.

Тунелът не извиваше, тръбата вляво от тях не свършваше.

— Та за какво е тази тръба? — попита тихо Рената. — Явно продължава далеч от реката.

— Може да е отточна тръба… за дрениране — каза Джо тихо.

— Струва ми се малко голяма за град в пустинята, където не вали често — каза Рената.

— Може би цялата градска канализация се събира на едно място и после се влива в тази тръба.

— Това не е отточна тръба — каза Кърт. — От нея изтече вода, докато бяхме в канала, а не е валяло от седмици.

— Тогава откъде идва водата? — попита Джо.

— Нямам представа — каза Кърт.

— Може би от някой друг проект на „Озирис“, за който не знаем — каза Рената.

— Може би — отвърна Кърт и промени темата: — Мъжът с костюма. Един от арабите го нарече Пиола. Ти като че ли разпозна името. Знаеш ли кой е?

— Вероятно. Алберто Пиола е един от лидерите в нашия парламент. Той беше отявлен критик на американската намеса в Египет, особено в Либия. Това е болна тема за него и за мнозина в моята страна, защото Либия навремето беше наша колония.

— Какво ще прави тук? — попита Кърт. — Особено сега, когато половината континент се разпада?

— Ако съм чула правилно, той е тук да преговаря за нещо. Но за какво точно, нямам никаква представа.

— Мисля — рече Кърт, — че той е тук да преговаря за някаква полза за „Озирис“?

— Полза? — попита Рената.

— Ами помисли. Ако се съди по това, което майор Едо ни каза, „Озирис“ се е издигнала от нищото и е станала водеща сила. Шакир, мъжът, който я ръководи, се изживява като създател на крале. Той е свързан със старата гвардия. А старата гвардия, повалена така бързо преди няколко години, сега е във възход във всички тези други страни, издига се с неподозирана скорост. Всичко това подпомогнато от внезапен недостиг на вода, който никой не може да обясни.

Той ги погледна, те чакаха да продължи.

— Преди да отвлечем Пол и Гамей от тяхната ваканция, те работеха с един либийски хидролог. Прочетох доклада по време на полета дотук. Предимно геология. Но според някои тестове, които Пол е провел, под Либия има дълбок водоносен хоризонт, който е захранвал с вода повърхността. Внезапно водата започва да се движи, създава отрицателно налягане вместо положително и помпите стават безполезни. А ето ни сега тук, под пясъците на Египет, до тръба, през която може да мине камион и която като че ли източва тонове вода в секунда и просто ги излива в Нил.

— Предполагаш, че „Озирис“ са причинили сушата, за да предизвикат размирици? — попита Рената.

— Ако има човешка намеса, не виждам друг с мотив. Или средство.

— А Пиола?

— Той иска влияние в Либия. Това струва пари. Или е дошъл да плаща, или да взима. И в двата случая е част от това. А сушата му помага.

Джо огледа тръбата.

— Не знам колко вода трябва да източиш от водоносния хоризонт, за да причиниш това, което предполага Пол — каза Джо.

— Това е голяма тръба — изтъкна Кърт.

— Разбира се. Но не достатъчно голяма.

— Ами ако са деветнайсет такива? — попита Кърт. — Според уебсайта им „Озирис“ имат деветнайсет водноелектрически централи по течението на Нил. Ами ако всички те източват вода от водоносния хоризонт?

Джо кимна.

— Като черпят енергия от самата река. Гениално.

— Значи всичко е свързано. Черната мъгла, сушата — всичко води към „Озирис“.

Десет минути по-късно обстановката около тях най-сетне започна да се променя.

— Светлина в края на тунела — прошепна Рената.

Кърт имаше чувството, че не е точно в края на тунела, но поне беше някаква спирка.

Повече от двайсет минути пътуваха в пълен мрак, единствената светлина идваше от мекото сияние на контролния панел и фаровете на количката пред тях.

— Те като че ли забавят — каза Джо.

— Нека не се приближаваме прекалено — отвърна Кърт. — Ако спрат, не искам да ни чуят как набиваме спирачки.

Джо забави количката. Тази пред тях продължи да намалява и после се плъзна в едно отклонение и напусна тунела.

Джо спря на стотина метра от отклонението и тримата продължиха пеша. Когато стигнаха до отвора, Кърт надникна зад ъгъла.

Онова, което видя, го изненада. Погледна назад към приятелите си.

— Е? — прошепна Джо. — Сами ли сме?

— Ако не броим двамата двуметрови с глави на чакали и копия в ръцете — каза Кърт. — Анубис.

— Имаш предвид египетския бог?

— Да.

Кърт се отдръпна, за да могат другите да огледат помещението, огромна пещера със стени от пясъчник, озарени от светлини по виещ се черен кабел. Египетско изкуство и йероглифи се виждаха по една от секциите, докато друга изглеждаше порутена. Две големи статуи стояха на входа към тунела в отсрещната стена.

— Къде сме? — попита Рената.

— По-скоро кога сме? — попита Джо. — Започнахме в модерна водноелектрическа централа и се озовахме в Древен Египет. Имам чувството, че сме се върнали с четири хиляди години назад.

Тръбата и тунелът продължаваха в права линия на запад. Като си спомни сателитните снимки на електроцентралата на „Озирис“, Кърт осъзна, че на запад няма нищо, освен претъпканите улици, изпълнени със складове и офиси. По-нататък бяха жилищните сгради и малките къщи към пустинята, където…

— Може да не си много далеч от истината — каза той.

— За първи път ще ми е — отвърна Джо.

— Ако се съди по скоростта на количката и времето, което прекарахме в тунела, предполагам, че сме на осем, може би десет километра западно от реката. — Обърна се към Рената. — Мисля, че желанието ти ще се сбъдне.

— Какво желание?

— Да видиш пирамидите отблизо — каза той. — По мои изчисления сме точно под тях.