Тайната на фараоните

30

„Морски дракон“ напусна Валета с Кърт, Джо, доктор Амброзини и основния екипаж на борда. Кърт бе изпратил всички други в Щатите от съображения за сигурност.

— Дръж същия курс — каза той на капитан Рейнолдс.

— Добре — каза Рейнолдс. — Но нали осъзнаваш, че така ще пропуснем потъналия кораб, ако не завием на север.

— Разчитам така да имаме предимството на изненадата.

Рейнолдс кимна и погледна отново навигационния екран.

— Ти си шефът.

Уверен, че са на правилния курс, Кърт тръгна към кърмата, където откри Джо и Рената да сглобяват глайдер.

— Готови ли сте за излитане?

— Почти — каза тя. Провери отново ключалките за товарното отделение и активира камера с мощни увеличителни лещи.

— Готово е.

Кърт застана пред контролното табло за лебедките. Обикновено те се използваха за влачене на сонар, но стоманеното въже бе заменено с тънка найлонова жица, която сега беше закачена за глайдера, който Джо носеше към кърмата.

— Готови — каза Рената.

Джо вдигна глайдера високо над главата си. Той изскочи от ръката му, когато дългите криле хванаха въздушната струя, създавана от движението на кораба.

Когато глайдерът полетя, Кърт разви макарата и тънкият фиброоптичен кабел започна да се развива. Докато глайдерът се извисяваше високо зад кораба, Рената започна да го контролира с малък джойстик.

Глайдерът стигна сто и петдесет метра височина и тя спря издигането.

— На нужната височина е — каза на Кърт.

Той спря макарата и глайдерът задържа височина, като се понесе след „Морски дракон“.

— Каква е гледката от птичи поглед?

Рената включи камерата на глайдера и загледа видеото на екрана вдясно от нея. Отначало всичко беше размазано, но автофокуса бързо коригира и вече корабът се виждаше ясно как разорава тъмносиньото поле.

— Добре изглеждаме — каза тя. — Е, нека се огледаме за нашите приятели.

Тя завъртя камерата на север, където в далечината се виждаха два плавателни съда. Първоначално бяха само точици в океана, като две зрънца ориз на тъмносиня покривка, но когато тя нагласи силните увеличителни лещи на камерата, и те дойдоха на фокус.

— Водолазна яхта и баржа — каза тя.

— Можеш ли да увеличиш още? — попита Кърт.

— Няма проблем.

— Започни с баржата — предложи той.

Тя фокусира върху баржата, нагласяйки телескопичния обектив, докато започнаха да се появяват детайли. На червения корпус имаше бял надпис „Дьо Кампион“. В единия край на баржата имаше малък кран, който поддържаше голяма пластмасова тръба. Завихрена вода и наноси се изливаха през нея. Те преминаваха през метална решетка, предназначена да задържа всичко по-голямо от камък с размер на юмрук, а водата и тинята преминаваха през нея и оставяха бяло петно западно от баржата.

— Като че ли почистват — каза Джо.

— Прахосмокучат цялото морско дъно — добави Кърт.

Двама мъже оглеждаха останалото по решетката и бързо го хвърляха през борда.

— Камъни, миди или части от корали — предположи кърт.

— Сигурно търсят нещо по-едричко — каза Джо. — Още каменни плочи като онези, които видях в музея. Какво им пука, ако по-малките съкровища се върнат в морето?

— Ще им пука, ако наистина работят за опазване на антиките — каза Кърт, — но не мисля, че е такъв случаят.

Обърна се към Рената.

— Можеш ли да фокусираш на другата лодка.

Тя промени ъгъла на камерата и я спря на осемнайсетметровата водолазна яхта. На предната палуба имаше кислородни бутилки и друга екипировка. На кърмата стояха няколко души, седнали с кръстосани крака на слънцето.

— Или са на курс по йога, или…

Зад тези мъже стоеше друга фигура. С дългоцевна пушка в ръцете.

Рената се опита да увеличи още, но автофокуса на камерата се затрудни да покаже лицето на мъжа.

— Не мога да видя чертите му — каза тя.

— Не е нужно — отвърна Кърт. — Мисля, че всички знаем с кого си имаме работа.

— Може би трябва да се обадим на бреговата охрана или на малтийските военни — предложи тя. Те могат да изпратят няколко катера. И да ги обградим.

— Тази идея не е лоша — каза Кърт, — само че ние не искаме тези нещастни водолази да бъдат убити. Онези типове не си поплюват. Вече ги видяхме как застреляха един от своите, за да не издаде някаква информация. Убиха Хаген и Кенсингтън, и половината охранители на музея. Ако се обадим на военните, онези ще убият водолазите и ще се разкарат оттук. Дори ако бъдат обградени, или ще започне престрелка, или ще се взривят. И тогава се връщаме в начална позиция и още десетина мъртви на сметката.

Рената кимна, въздъхна и отметна една черна къдрица от лицето си.

— Сигурно си прав. Но иначе не можем да ги заловим.

— Може пък да използваме елемента на изненадата — каза Кърт.

— Кофти ми е да го призная, но си оставих шапката-невидимка във Вашингтон — каза Джо.

— Не предлагам да ги приближим на повърхността — каза Кърт.

— Значи ще се бием на дълбоко — каза Джо.

— Изненадата ще е на наша страна. И може да се сдобием със съюзници?

— Откъде?

— Ами ако онези типове имаха водолази, нямаше да държат на прицел мъжете на палубата. Ако водолазите от „Дьо Кампион“ работят долу, за да не бъдат застреляни приятелите им горе, вероятно ще бъдат готови да сътрудничат, ако им се отвори възможност.

— Тогава да вървим да се сприятеляваме и да вдигаме метеж — каза Джо.

— Класическа контра партизанска война — каза Кърт.

Двайсет минути по-късно двамата вече се спускаха с водолазните костюми и подводния робот, наречена „Костенурката“. Бяха все още на пет километра от мястото на потъналия кораб, вероятно достатъчно далеч, за да не събудят подозрение у въоръжените типове. За по-сигурно капитан Рейнолдс обърна „Морски дракон“ на другата страна. Ако ги наблюдаваха с радар или бинокъл, щеше да изглежда, че просто си минават безобидно на юг.

Когато платформата стигна до водата, Кърт, Джо и Костенурката се плъзнаха от нея. Нагласиха плаваемостта си и изчезнаха под повърхността, като потъваха бавно, хванали рамката на Костенурката, и после се издърпаха зад издутия ѝ хидродинамичен нос. На дълбочина петнайсет метра Кърт вдигна палец и витлата на Костенурката се завъртяха.

Костенурката обикновено се пилотираше от кораба-майка на повърхността, но тъй като беше предназначена да работи съвместно с водолазите на дъното, уредите можеха да се свържат с водолазните костюми на Кърт и Джо. В този случай свързаният беше Джо и той я управляваше.

— Свали ни надолу — каза Кърт. — Нека увиснем над дъното.

— Разбрано.

Водата източно от Малта беше относително плитка, тъй като район, наречен Малтийско плато, се простираше на изток и на север, към Сицилия. „Софи Селин“ беше на дълбочина трийсет метра. Беше достатъчно дълбоко, за да е трудно, и достатъчно плитко за работа на обикновени водолази, но с минимален приток на светлина от повърхността.

— Дъното наближава — каза Джо.

Джо беше свързан не само с уредите за управление, но и с телеметрията на Костенурката. Можеше да види дълбочината ѝ, посоката и скоростта на дисплея в шлема си.

Морското дъно скоро се появи, озарено от предните светлини на Костенурката. Джо я изравни, настрои курса и ѝ натисна ускорителя.

— Ще изключа светлините — каза той. — Не искам да видят приближаването ни.

Светлините изгаснаха и пътуването продължи в мрачен тунел, докато очите им свикнат.

— По-светло е, отколкото очаквах — каза Джо.

— Морето е спокойно — отвърна Кърт. — Това помага. Не се е вдигнала много тиня тук долу.

— Нагласих видимостта на петнайсет метра.

— Погрижи се да спрем поне на трийсет метра от кораба.

Костенурката беше бърза и подпомагани от течението, те се движеха почти със седем възела, но все пак им отне почти двайсет минути да се приближат до мястото на кораба — смътно сияние в далечината.

— Има поне три или четири светлини на водолази — каза Джо.

След малко Кърт видя, че се появяват пета и шеста, когато водолазите заобиколиха едно възвишение от наноси.

Напред светлините станаха размазани, сякаш скрити от завихрена мътилка. Кърт вече усещаше странния пулсират шум на подводното изпомпване.

— Доближи ни още малко и ме откачи — каза Кърт. — Ще открия най-близкия водолаз и ще питам дали му трябва помощ.

Кърт отвори панел на ръката на костюма си. Непромокаемият дисплей щеше да предава всичко, което казваше, под формата на напечатани думи, за да може да комуникира с другите водолази.

— Ами ако е от лошите?

Кърт извади от полицата с инструментите двоен харпун „Пикасо“. Двете копия бяха едно до друго, а спусъците бяха поставени един пред друг. Предпазителят беше спуснат.

— Взех и един за теб, ако ти потрябва — добави Кърт. — Но засега остани извън периметъра и си отваряй очите. Ако загазя, знаеш какво да правиш.

Те бяха на трийсетина метра от дейността по кораба. Кърт се съмняваше, че някой може да ги види, както човек в осветена стая не може да види нещо на тъмна морава нощем, но не искаше да рискува.

— Тук спираме — каза той. И после се отблъсна от Костенурка, включи своите ускорители и се отдалечи под ъгъл. Когато се обърна назад, видя, че Джо остава на позиция, както му беше наредено.