Тайната на фараоните

54

Някъде над Средиземно море

Отпътуването на Пол и Гамей от Бенгази беше забавено с повече от двайсет и четири часа, защото летището затвори заради нарастващите размирици. Пилотите също като тях нямаха търпение да отлетят. Самолетът вече беше зареден и излетя преди час. Сега се носеше над Средиземно море на височина от единайсет хиляди метра.

„Чалънджър“ 650 имаше голяма кабина, като за корпоративен самолет, и заради това изглеждаше тромав на земята, но беше чудесен за високи хора като Пол.

— Предпочитам го пред онзи потрошен стар DC-3 — обяви той.

— Аз не — каза Гамей. — Онзи стар самолет притежаваше някакъв селски чар.

— По-скоро ръждив чар — поправи я той.

Седнали един срещу друг в кремавите кожени седалки, те се наслаждаваха на дебелия килим на шарки под краката им, който им позволяваше да събуят обувките си.

Отвориха лаптопите, сложиха ги на масичките и се вързаха към кодирания уебсайт на НАМПД.

— Ще работя по историята на Вилньов — каза Пол, — да видя останало ли е нещо от вещите му и какво може да е направил с документите, които Дьо Кампион му е изпратил.

Тя кимна.

— Аз ще работя по кореспонденцията между тях, която Кърт е качил на сайта на НАМПД. Да се надяваме, че моят колежански френски ще се завърне. Ако не, ще използвам програма за превод.

Тишината в кабината и трите часа полет им дадоха време да свършат доста работа. Някъде по средата Гамей сви крака под себе си на седалката и с вързаната назад коса приличаше на момиче, което учи за последните си изпити.

Пол вдигна очи от лаптопа си.

— За човек, който е водил такъв интересен живот и с играл такава повратна роля в историята, са останали съвсем малко сведения за адмирал Вилньов.

— Какво откри?

— Ами произхожда от семейство на аристократи. Трябваше да е отишъл на гилотината с Мария Антоанета и останалите, но явно е подкрепил Революцията на ранен етап и това му е позволило да запази позицията си във френския флот.

— Може да е бил чаровник — каза тя.

— Сигурно. След поражението в Абу Кир той е заловен от британците, връща се във Франция и е обвинен в малодушие. И все пак точно Наполеон го защитил. Нарекъл го късметлия. Вместо да бъде изправен пред военен съд, Вилньов бил произведен във вицеадмирал.

Гамей се облегна назад.

— Какъв изненадващ обрат на събитията.

— Особено като се има предвид, че лично е отговорен за безизходната позиция на Наполеон в Египет и неизбежното му поражение.

— Чудя се дали неговият късмет няма нещо общо с това „оръжие“ — каза Гамей. — Нали знаеш, заливът Абу Кир граничи с град Розета. Открих в писмата на Дьо Кампион няколко споменавания на взети оттам артефакти. На някои от тях явно е имало надписи на три езика, като на Розетския камък. В един от първите си опити за превод Дьо Кампион споменава силата на Озирис да отнема и връща живот. Ами ако Вилньов с обещал това оръжие на Наполеон още след завръщането си от плен?

Пол се замисли.

— Винаги обещава. Издига се до вицеадмирал и после повежда флота към още една катастрофа, преди да се върне отново при Наполеон и да твърди, че най-сетне е направил пробив?

— Станало като с лъжливото овчарче — предположи Гамей.

— Сигурно Наполеон вече не е искал да го слуша.

Тя кимна.

— Но Вилньов не можел да спре. В писмата му се споменава за съдба и отчаяние. Шанс да пренапише личната си история. Но в последното писмо от папката на Дьо Кампион Вилньов е по-изплашен: мисли, че Наполеон вече не вярва на думите му.

— Кога е изпратено то?

— На деветнайсети жерминал, XIV — каза тя. — Според компютъра това е… девети април 1806 г.

— По-малко от две седмици преди да го убият.

— Наполеон е бил известен с внезапните си действия — добави Пол. — И абсолютното презрение към всеки или всичко, което се опита да го спре. Когато инвазията в Англия е отменена, той решава да тръгне на изток и да нападне Русия само за да има кого да победи. Разбира се, това се превърнало в бедствие. Вилньов го е залъгвал с древното оръжие, но нямало да е задълго.

Тя си погледна часовника.

— Скоро кацаме. Някаква представа откъде да започнем?

Пол въздъхна.

— Няма библиотека с документите на Вилньов, няма музей или паметник в негова чест. Открих само няколко изрезки от вестници отпреди двайсет години, в които се споменава жена на име Камила Дюшен. Тя се опитала да продаде документи и произведения на изкуството, като твърдяла, че ги е намерила в семейния си дом. Смята се, че са принадлежали на Вилньов и някакъв друг благородник.

— Какво е станало с тях? — попита Гамей.

— Ами били обявени за фалшиви — каза Пол. — Вилньов не бил известен като художник. Но интересното е, че предците ѝ са притежавали пансиона, в който е живял Вилньов в седмиците преди смъртта си.

Преди да кажат още нещо, ревът на двигателите се промени и самолетът започна да се спуска. Гласът на пилота се чу от говорителите:

— Приближаваме Рен. Ще кацнем приблизително след петнайсет минути.

— Това ни дава петнайсет минути да открием някаква следа от мадам Дюшен — каза Пол.

— И аз така мисля.