Тайната на фараоните

27

Кърт натисна бутона на слушалката си и каза на Джо:

— Имам си компания.

— И аз не съм сам тук — отвърна Джо.

— Да се срещнем в средата — каза Кърт. — Трябва да се прикрием.

Върна се назад и се срещна с Джо близо до двата контейнера с дестилираната вода.

— Неколцина мъже излязоха от офиса въоръжени до зъби — каза Джо. — Бяха облечени като пазачи, но държаха друг на мушка. Затова бих казал, че това е нападение от особено враждебен вид. Предлагам да се скрием или да напуснем сцената наляво. — Посочи надолу по пътеката.

— Не може натам — каза Кърт. — Видях един мъж и жена, идват от тази посока.

— Още пазачи?

— Освен ако тукашните пазачи не носят смокинг и вечерни рокли. Сигурно са дошли от партито.

Преди да кажат още нещо, чуха търкаляне на колела по бетонния под. Два лъча на фенерчета подскачаха лениво по рафтовете пред тях, докато групата, която Джо беше видял, наближаваше ъгъла.

— Да се върнем ли пак в сандъка? — попита Джо.

Кърт се огледа. Беше изгубил следите на втората група. И не му харесваше мисълта да търчи из склада с надеждата, че няма да се натъкне на някой въоръжен откачалник. Особено след като тук имаше доста такива.

— Не. Трябва да се скрием.

— Добре. Но няма много къде да се скрием.

Джо беше прав. Рафтовете бяха или претъпкани, или твърде празни, за да им предоставят някакво убежище. Погледна през рамо към големите, подобни на аквариуми контейнери и оръдейните дула в тях. Това бе единствената им надежда.

— Време е да се измокрим.

Джо се обърна, видя контейнера и кимна. Изкачиха малката стълбичка на стената на контейнера и се спуснаха вътре възможно най-леко. Когато вълничките утихнаха, те си намериха място зад първото оръдейно дуло и надничаха над него като два алигатора, скрити зад дънер в блатото.

Първата група мина: петима мъже — трима с оръжия, един буташе количка, и още един, който явно беше техен пленник, е прицелен в гърба му пистолет. Всички бяха облечени като охранители, както Джо беше казал. Продължиха, без да погледнат към контейнерите, и скоро завиха по друга пътека и изчезнаха.

— Явно идват да вземат нещо — прошепна Кърт.

В този миг се появиха и мъжът и жената, но вместо да се присъединят към останалите, те се движеха по-предпазливо и внимателно по пътеката. Оглеждаха нещата по рафтовете.

Кърт чуваше шепота им. Задната стена на контейнера, която беше по-висока от предната, действаше като ехо камера и улавяше и засилваше звуците.

— Разбирам какво имаше предвид за жената прошепна Джо.

Тя беше висока и слаба, с черна вечерна рокля с цепка отстрани. Странно, но носеше равни обувки. Облегна се до един от рафтовете.

— Ето още един — каза тя. — Но не мога да прочета надписа. Много е тъмно.

Мъжът със смокинга се озърна.

— За момента е чисто. Освети го с телефона.

Видяха смътното сияние на мобилния ѝ телефон, почти закрито от дланта ѝ. Тя огледа надписа.

— Не е това, което търсим — каза ядосано.

Мъжът се озърна по пътеката и взе умно решение:

— Дай да вървим по-бързо. Не съм фен на тълпите.

Стиснали пистолетите със заглушители, двамата продължиха напред.

— Нещо ми подсказва, че не са с останалите изрече Кърт очевидното.

— Ама колко хора обират това място? — попита Джо.

— Прекалено много. Това вероятно е най-несигурният склад в целия Западен свят.

— И само ние сме без оръжия — отвърна Джо. — Което е кофти.

Кърт не можеше да не се съгласи, но нещо друго го тормозеше.

— Мъжът със смокинга. Гласът му да ти е познат?

— Смътно, ама не мога да се сетя.

— Аз също — каза Кърт. — Не можах да му огледам лицето, но знам, че съм чувал този глас.

Пътеката изглеждаше чиста засега.

— Да се омитаме ли? — попита Джо.

— Не мисля, че ще стигнем до вратата — отвърна Кърт. — Трябва да изплашим всички тук и да алармираме властите. Единственият начин да го направим, е да активираме противопожарната аларма. Да я виждаш някъде?

Джо посочи към тавана.

— Може би там горе?

Кърт вдигна поглед. Система от тръби се простираше по тавана като електрическа схема. На различни места стърчаха пръскалки и сензори с конична форма, маркирани от сияещи зелени светлинки. Сигурно бяха детектори за дим.

— Можеш ли да се покатериш там? — попита Кърт.

— Говориш с шампиона от гимнастическото състезание на Сейнт Игнасио — рече Джо.

— Нямам представа какво е това, но ще го приема за — да.

— Довери ми се — рече Джо. — Скелето около рафтовете ще улесни нещата.

Джо надзърна към пътеката, излезе от контейнера и започна да се катери. Щом стигна до второто ниво, тръгна по рафта и се качи на друга стълба. Беше почти стигнал до тавана, когато изкънтяха няколко изстрела и настана ад.