Тайната на фараоните

6

— Не е точно облекло за летовници — каза Джо.

Да седиш с пълен водолазен костюм в лодка под изгарящото слънце не само че е неудобно и неприятно, но и направо клаустрофобично. Дори вятърът не ги достигаше през плътните пластове на костюма.

— По-добре, отколкото да се задушим от отровен дим — каза Кърт.

Джо кимна и продължи по курса към брега.

Минаваха покрай вълнолома към живописното пристанище на Лампедуза, осеяно от десетина малки лодки.

— Никъде няма жива душа — каза Джо.

Кърт погледна отвъд водата към улиците и сградите на пристанището.

— Предната улица изглежда пуста — каза той. — Няма никакви коли. Дори пешеходци.

Лампедуза имаше едва пет хиляди жители, но Кърт бе имал чувството, че половината от тях са на главната улица, особено когато трябваше да отиде някъде. Скутери и малки коли бръмчаха във всички посоки, малки камиони за доставки се стрелкаха през навалицата в онзи уникален за италианците дързък стил, който предполагаше, че половината население е квалифицирано да участва във Формула 1.

Полазиха го тръпки, когато видя острова така притихнал.

— Завий надясно. Мини покрай онази яхта. Можем да тръгнем направо към оперативната сграда.

— Напряко ли?

— Ей там има частен пристан, който е по-близо до нашата сграда от главното пристанище — каза Кърт. — Излизал съм за риба няколко пъти там. Ще ни спести много ходене.

Джо промени курса и те минаха покрай яхтата. Видяха две фигури проснати на палубата. Първата беше на мъж, който явно беше паднал с оплетена във въжетата ръка. Втората беше на жена.

— Може би трябва…

— Нищо не можем да направим за тях — каза Кърт. — Продължавай.

Джо не отговори, продължи по курса и скоро вече връзваха лодката на малкия пристан, за който беше говорил Кърт.

— Сигурно няма защо да се притесняваме, че някой ще я открадне.

Слязоха от лодката с обемните си костюми и бързо стигнаха до алеята на пристана. Още тела лежаха по улицата, включително на двойка на средна възраст с малко дете и куче на каишка. Мъртви птици осейваха тротоара под две дървета.

Кърт мина покрай птиците и коленичи за миг да огледа двойката. Освен синините и ожулванията при падането нямаше никакво кървене или рана.

— Сякаш са поразени на място. Без никакво предупреждение — каза Джо.

Кърт вдигна очи, огледа се и посочи към следващата улица.

— Натам.

С Джо изтичаха две пресечки, преди да стигнат до малката сграда на НАМПД, която използваха като логистичен център. Отпред имаше малък гараж, сега пълен с оборудване и осеян с предметите, извадени от потъналите римски кораби. Отзад се намираха четири малки стаи, които се използваха като офиси и спални помещения.

— Заключено е — каза Джо, като натисна дръжката.

Кърт се засили и изрита дървената врата. Ритникът беше достатъчно силен да разцепи дървото и вратата рязко се отвори.

Джо влезе вътре и извика:

— Лариса? Коуди?

Кърт също извика, макар да се чудеше колко ли звук излиза от шлема. Гласът му като че ли само отекваше в ушите му.

— Нека проверим задните стаи — каза той. — Ако някой е осъзнал, че това е химически газ, най-добрата защита ще е да се скрият в най-вътрешната стая и да я запечатат.

Тръгнаха към задната част на сградата и Кърт влезе в една стая, но беше празна. Джо отвори вратата на офиса отсреща и видя друго.

— Тук.

Кърт излезе от празната стая и отиде при него. Паднали по лице на масата седяха четирима от петимата членове на екипа. Сякаш бяха разглеждали карта, когато ги беше сполетяло. На стол наблизо, отпуснат, сякаш просто беше заспал, седеше Коуди Уилямс, специалистът по римски антики, който ръководеше проучването.

Сутрешното събрание каза Кърт.

— Провери дали няма някой жив.

— Кърт, те не са…

— Все пак провери — отвърна строго Кърт. — Трябва да сме сигурни.

Джо провери хората около масата, докато Кърт проверяваше Коуди, като го свали от креслото на пода. Беше много тежък и отпуснат, като кукла.

Разтърси го, но нямаше реакция.

— Не усещам пулс — каза Джо. — Не че мога да го усетя с тези ръкавици.

Джо понечи да свали едната.

— Недей — спря го Кърт.

Джо се подчини, Кърт извади нож и задържа острието му под носа на Коуди.

— Нищо, няма кондензация. Не дишат.

Отдръпна ножа и положи внимателно главата на Коуди на пода.

— Какво е пренасял този кораб, за бога? — промърмори Кърт. — Не съм чувал за нищо, което може да причини това на цял остров. Освен може би бойни отровни вещества.

Джо също беше объркан.

— И ако си терорист и имаш много от този газ убиец, защо, по дяволите, ще го използваш тук? Това е просто една точка на картата насред морето. Тук има само туристи, рибари и водолази.

Кърт погледна отново към мъртвите членове на екипа.

— Нямам представа. Но ти казвам, че ще открием кой направи това. И когато ги открием, ще им се иска никога да не бяха чували за това място.

Джо разпозна тона на приятеля си. Той бе пълната противоположност на дружелюбния, вечно ведър маниер на Кърт. В известен смисъл това бе тъмната страна на личността му. В друг — типична реакция: „Не се закачайте с мен. Горко на този, който го направи“.

Понякога Джо се опитваше да разубеждава Кърт в такива моменти, но сега се чувстваше точно по същия начин.

— Обади се на „Морски дракон“ — каза Кърт. — Кажи им какво открихме. Ще потърся ключове. Трябва да стигнем до болницата, а бях дотук с ходенето.