Тайната на фараоните

22

DC-3 ускори по прашната писта покрай помпената станция и се издигна във въздуха. Трудно набираше височина в горещия следобед, дори с двата си двигателя „Къртис-Райт Циклон“, на максимални обороти. При производството им те бяха оценени с по хиляда конски сили, но никаква поддръжка не можеше да гарантира това петдесет години по-късно. Все пак самолетът набра скорост и започна да се издига, насочвайки се на юг, докато не достигна до три хиляди метра височина, където въздухът беше хладен и сух. След като се изравни, той обърна към пистата.

Вътре пилотът на Реза работеше с лостовете, докато Пол и Гамей стояха в средата на кабината и държаха от двете страни една количка на колелца.

Металната количка имаше четири колела, плоска, очукана платформа и дръжка от едната страна. На нея имаше бетонен блок, който тежеше почти двеста килограма. Пол и Гамей правеха всичко по силите си да се уверят, че нито бетонният блок, нито самата количка няма да помръднат преждевременно.

Докато развързваше ремъка, Гамей погледна към Пол.

— Държиш я от другия край, нали?

Пол беше клекнал и държеше здраво количката, за да не се плъзне към опашката на самолета, преди да са готови.

— Остават две минути до зоната за пускане — извика пилотът.

— Сега ще видим дали ще стане — каза Пол. — Давай бавно.

Гамей стискаше дръжката, а Пол дърпаше количката от другата страна и поеха към задната част на кабината. Седалките бяха махнати, както и вратата на товарния отсек. Въздушните течения струяха през зейналата дупка, през която възнамеряваха да бутнат количката, без да паднат и те.

Всичко вървеше добре, докато не стигнаха на пет крачки от отворената врата. Не беше изненадващо, че когато се приближиха до задната част на самолета, носът му започна да се издига. Като крепяха бетонния блок на количката, Пол и Гамей местеха към триста килограма от предната част на самолета към самия му край. Това промени баланса на тежестта и опашката му увисна. В резултат носът се вирна нагоре.

— Изправи го — извика Гамей.

— Мисля, че той знае това — отвърна Пол, като се стегна, за да не позволи на количката да се изтъркаля нататък.

— Тогава защо не го прави? — попита тя.

Всъщност пилотът изправяше самолета, но уредите реагираха много бавно. Той натисна по-силно лоста и използва тримера. В отговор носът започна да се свежда — всъщност прекалено много, — и самолетът се наклони надолу. Внезапно количката вече искаше да се върне в кабината, като се опита да прегази Гамей.

— Пол! — извика тя.

Пол нямаше какво друго да стори, освен да дърпа и да се опитва да спре количката беглец. Някак спря прогреса ѝ точно когато Гамей вече беше притисната към останалите седалки.

С промяната на тежестта напред и ефектът от свеждането на носа, който пилотът се бе опитал да постигне, самолетът започна да се спуска.

Гамей имаше чувството, че я смазват. Бутна количката с всичка сила.

— Това беше най-ужасната идея на света! — извика тя. — По-лоша от най-лошите идеи на Кърт.

Пол дърпаше количката с всички сили, за да намали натиска върху Гамей. На този етап нямаше как да не се съгласи с нея.

— Вдигай — изкрещя на пилота, сега той даваше инструкции. Вдигай!

Реза и хората му бяха поставили сензори в земята и чакаха завръщането на самолета и бетонната му бомба. Чуха бученето, погледнаха нагоре и го видяха как се клатушка и спуска надолу, двигателите изреваха, после затихнаха. От земята приличаше на спускане на скоростно влакче.

— Какво правят? — попита един от хората му.

— Американците са откачени — каза друг.

В самолета Пол си мислеше същото. Когато носът се изправи, количката отново стана възможна за управление и те я забутаха към опашката. Пилотът този път беше готов и успя да овладее наклона по-добре.

Така Пол се озова близо до вратата, хванал количката и бетонния ѝ товар, и се опитваше да измисли как да я бутне, без да падне и той.

Можеше просто да я засили, но как ще се спре?

— Почти стигаме зоната за хвърляне! — извика пилотът.

Пол погледна към Гамей.

— Изглеждаше по-лесно, когато си го представях.

— Предполагам — каза тя. Извика на пилота: — Извий наляво.

Пилотът погледна назад.

— Какво?

Тя завъртя ръка и пак извика. Пилотът като че ли не разбираше. Но Пол разбра.

— Гениално. Можеш ли да му покажеш.

Гамей пусна количката и хукна към кабината. Седна отново на мястото до пилота и грабна щурвала.

— Ето така.

Завъртя го наляво. Пилотът я последва и DC-3 се наклони настрани.

Отзад Пол беше увил каиша за товара на ръката си и залепи гръб за отсрещната стена на фюзелажа. Когато самолетът се наклони, той бутна количката с крака и я загледа как се изстрелва през вратата, понесла бетонния блок.

Когато самолетът се изправи отново, той се приближи предпазливо до вратата. Зад тях и далече долу количката и блокът падаха като две отделни бомби — не се въртяха, просто си падаха тихо и кротко във въздуха.

Гамей дотича да гледа.

— Това беше най-добрата ти идея! — извика тя и го целуна по бузата. Пол се усмихна, докато гледаше как наближава кулминацията на усилията му.

Долу Реза и другите техници също гледаха падащия блок.

— Ето го, готови ли сте? — попита Реза.

На четири акра земя бяха разпределени четири екипа. Всеки екип беше вкарал сензорни сонди в земята. Ако всичко минеше добре, апаратурата щеше да запише дълбоките вибрации, след като бетонният блок се удареше в земята. И се надяваха това да им помогне да разберат какво има под пясъчника.

— Зелено! — извика някой.

— Зелено! — извикаха останалите.

Таблото на Реза също беше зелено. Сензорите му функционираха идеално. Той вдигна за последно поглед нагоре, забеляза падащия обект и си помисли, че май ще се стовари точно върху главата му. Няма как, каза си.

Изчака точно една секунда, после хукна по пясъка.

Бетонният блок го пропусна с петдесетина метра, но ударът изтътна в пустинята с дълбок резониращ тътен, който Реза усети с гърдите и крайниците си, освен че го чу с ушите си. Точно това, на което се надяваха.

Той стана бързо, хукна през облака от прах и провери компютъра си. Зелената светлина продължаваше да мига, графиката на екрана обаче беше все така празна.

— Хайде, хайде — замоли се. Накрая криволиците започнаха да тичат през графиката. Все повече и повече с всяка секунда. Различи честоти от различните дълбочини.

— Имаме данни — извика той. — Браво, дълбоки данни.

Свали шапката си и я хвърли ликуващо нагоре, докато самолетът продължаваше. Данните бяха едно. Сега трябваше да разберат какво означават.