Тайната на фараоните

45

Нощното гмуркане беше трудно и при най-добрите обстоятелства. Да се носиш в мрака, в река, изпълнена с насрещни течения, пясъчни плитчини и други препятствия беше още по-трудно. Но докато се придържаха към западния бряг, нямаше да изпуснат целта си.

В течния мрак Кърт използваше само краката си, риташе бавно и плавно, като притискаше ръцете до тялото си. Ограничаваше скоростта, заедно с течението, до три възела. С това темпо изминаха десет минути, докато стигнат до отвора на канала.

Кърт се спусна към дъното, водата около него стана черна като катран и от повърхността се виждаше само леко сияние. На тази дълбочина щеше да е невидим за всеки на брега, но малкото количество светлина все пак щеше да му помогне да се ориентира. Той пое наляво и погледна назад. В мрака видя двете сияещи светлинни на китките на Джо и Рената. Двамата бяха свързани и плуваха заедно. Неговата светлинка бе насочена към тях, за да могат да я следват.

Напред се появи смътно сияние. Това бяха прожекторите на строителния обект, които обливаха със светлина реката.

Бяха на прав път.

Сега, когато във водата проникваше светлина, Кърт се спусна малко по-дълбоко. Заплува напред, спря под първите прожектори и зърна бетонната стена, която разделяше канала от реката. Трябваше да остане отляво, или рискуваше да бъде отнесен от другата страна от течението или струята.

Влезе в канала без проблем. Течението бе постоянно, но обкръжението му вече беше напълно различно. Втора вълна светлина опъстряше водата и в мекото сияние той видя стената вдясно и бетонното дъно на канала.

Напред се виждаха издатини с формата на ромб по дъното, за да засилват турбуленцията на водния поток. Той мина над тях, плуваше близо до вътрешната стена и забави, като накрая просто се носеше с течението. Стаи дъх, за да спре струята балончета, която можеше да бъде забелязана на повърхността, докато беше в сянката на стената.

Появиха се първите турбини, издигаха се от мрака като кораб, изникващ от мъгла. Мътно сиви и отначало без различими подробности, те напомниха на Кърт за двигатели на 747. Всяка беше с диаметър петнайсет метра имаше десетки витла, щръкнали от централната главина като вентилатор. Той чуваше щракането на перките, които се въртяха бързо от течението.

Кърт се придържаше към вътрешната стена и се плъзна през пролуката между нея и най-близката турбина. Озърна се назад и видя, че Джо и Рената го следват.

Когато минаха през централната секция на канала, започна вторият етап. Кърт забави дори още повече, сега просто се носеше и риташе само за да се придържа към стената. Не искаше да пропусне стълбата за поддръжка, която беше единственият им изход.

Чу се и друг шум. Тази вибрация беше по-дълбока и по-страховита, като бученето на далечно корабно витло.

Главната турбина беше пред него. Тя бе почти два пъти по-голяма от първите и заемаше по-голяма част от канала. Чу звука много преди да забележи витлата, когато предният край на дефлекторния шлюз се появи.

Точно както се надяваха той беше свит плътно до стената. И макар че цветът му изглеждаше по-светъл във водата, пак контрастираше силно със сивия бетон.

Кърт се понесе покрай шлюза и се огледа за стълбата за поддръжка, посегна към нея и се хвана с две ръце още щом я видя. Извитите пречки бяха заварени за стоманения шлюз стабилни и лесни за хващане.

Кърт посегна надолу, разхлаби плавниците си и ги остави да се понесат с течението. Гледаше ги как изчезват надолу по канала. Водата в канала сега се движеше не по-бързо от самата река, но беше по-плътна от въздуха и удържането на позицията му срещу течението бе като да се опитва да устои срещу силен вятър.

Гледаше как Джо и Рената приближават. Рената стигна първа и се хвана за същата секция от стълбата като Кърт. Джо се хвана за пречките под тях. Също като Кърт, и те бързо се отърваха от плавниците и качиха крака на стълбата за допълнителна опора.

Джо вдигна палец. Кърт погледна към маската на Рената, само на сантиметри от неговата. Тя се усмихваше. Направи му знак за окей с пръсти.

Бърз поглед към оранжевия часовник „Докса“ му показа, че се движат добре с времето. Сега трябваше да чакат. Имаха цели три минути, преди Едо да активира лазера и да ослепи камерата на бетонната пътечка горе.

Едо вече беше изтеглил лодката на брега, а лазерът беше разопакован и монтиран на триножника си. Това беше цивилна система, предназначена за наблюдение, но не много по-различна от таргетиращите системи, които бе използвал в армията.

След като нагласи всичко, Едо погледна през окуляра и откри камерата, която трябваше да ослепи. Увеличи изображението, фокусира лещите точно и отстъпи назад.

Погледна си часовника. Имаше две минути. Не му оставаше да стори друго, освен да натисне бутона.

Копнееше за цигара просто за да минава времето. Брегът беше пуст, но някакъв звук наруши усамотението: звук на приближаващ хеликоптер.

Светлината в небето може би се отправяше към сградата на „Озирис“. Едо я проследи с поглед, за да е сигурен за посоката. Когато машината кацна, той се зачуди кой ли може да има работа в „Озирис“ посред нощ.

Увиснали на стълбата в канала на девет метра под повърхността, Кърт, Рената и Джо нямаха представа за приближаването на хеликоптера. Те се справяха с други промени: силен механичен трясък, последван от значително засилване на течението.

Нагоре от позицията им един кръгъл люк в стената се отвори. Той беше с размерите на голяма отточна тръба от система за отводняване при бури. Когато тя зейна широко, течението започна да се засилва, защото огромно количество вода изтичаше от отворилата се тръба.

Те се вкопчиха за стълбата, за да са възможно най-малко препятствие срещу водното течение. Усещаха силата на напора му. Кърт рискува да си погледне часовника.

Една минута.

Второ бучене ги разтърси силно. Вибрацията мина по стълбата и през телата им, когато целият дефлекторен шлюз потрепери и започна да се движи.

Рената погледна Кърт. Очите ѝ бяха широко отворени от тревога. Той не беше изненадан: това бе доста по-голям проблем. Шлюзът се завърташе в отворена позиция и това щеше да ускори още повече водното течение.

Голямата турбина се завъртя по-бързо, щом пролуката около нея се стесни и бученето се засили. Когато шлюзовете ограничаха водата само до турбината, силата ѝ щеше да е твърде голяма, за да могат да устоят, и щяха да се пуснат от стълбата и да бъдат повлечени към витлата.

Кърт посочи нагоре и Рената кимна. Той откопча ремъците си и се обърна странично на течението, като се измъкваше от хамута. Кислородната бутилка и маската бяха откъснати от него от течението и повлечени надолу. Той тръгна пръв, като пускаше само една ръка и се заизкачва по стълбата бавно и методично. Всяка стъпка нагоре беше усилие. Всяко местене на ръка и крак бе борба с порива на водата.

Когато наближи върха, той погледна надолу. Рената и Джо го следваха. Той отново погледна часовника си. Десет секунди.

Започна да отброява.

Три… две… едно…

Време беше.

Показа се на повърхността и се качи върху дефлекторния шлюз. Беше чудесно да е извън шуртящата вода, но опасността още не беше свършила. Движещият се шлюз беше дълъг само метър и подсилената стомана и жълтата боя бяха мокри и хлъзгави.

Кърт остана приклекнал ниско и стабилно. Водата се издигна до шлюза, където течението бе отклонено към турбината, докато зад него беше с няколко стъпки по-ниска и се завихряше на пенест въртоп. Бяла вода кипеше зад турбината, шумът и яростта ѝ отекваха по канала и в околните сгради.

Тътенът беше твърде силен, за да го надвика, затова, когато Рената се появи, той само посочи. Също като него и тя се беше освободила от водолазното оборудване. Кимна и тръгна по горната част на шлюза. Джо се появи след тях, също без бутилките. Последваха Рената по отклоняващия шлюз към бетонната пътека и после по ръба към сервизната врата.

В далечината Кърт видя зелено сияние там, където лазерът осветяваше лещите на камерата.

Браво на теб, Едо.

— Много лош късмет да се отвори така шлюзът — каза Джо.

— По-изненадваща беше другата тръба — каза Кърт. — Не видях никакви други тунели на чертежите.

— Нито пък аз — каза Джо. — Но ако няма такива, откъде идва всичката тази вода?

— Ще мислим за това по-късно. — Кърт си погледна часовника и се обърна към Рената. — Имаме по-малко от минута, преди Едо да изключи лазера.

Тя вече действаше.

— Времето е достатъчно.

Разкопча непромокаемата кесия на костюма си и извади две куки. Мушна ги в ключалката на вратата и те помръднаха вътре.

На десет крачки от вратата тя откри панела за алармената система. Свали капака му и включи малко устройство в слота. Цифри и букви се заизливаха по екрана на устройството, докато минаваха през десет милиона възможни кодове и деактивираха алармата. След пет секунди светлинката на панела стана зелена.

— Това беше — рече тя. — Алармите са изключени, а вътрешните камери са на стоп кадър. Ще продължат да показват едно и също през следващите двайсет и пет минути. Дотогава би трябвало да можем да се движим свободно.

— Значи дотук и с алармената система, за която дадох толкова пари миналата пролет — каза Кърт.

— Напомни ми да си взема куче — отвърна Джо. — Старите методи са най-добри.

Рената кимна и прибра малкото устройство в кесийката си, после дръпна ципа.

— Да вървим — каза Кърт.

Те тръгнаха по коридора и бързо откриха стълбището. Три площадки по-надолу чуха писклив жужащ звук.

— Помещението с генератора — каза Джо.

Кърт открехна вратата и надникна вътре. Още бяха един етаж над най-долното ниво. Помещението беше огромно, до отсрещната стена имаше няколкостотин крачки, а таванът бе на осемнайсет метра височина. Вътре имаше редица овални корпуси. Всеки широк десет метра и поне пет висок.

— Все едно сме до язовирната стена на Хувър — каза Джо.

— Електроцентралата — каза Кърт, — точно като на плановете.

— Нещо друго ли очакваше? — попита Рената.

— Не знам. Имах чувството, че не е само това, щом Хасан се скри тук.

— На мен ми изглежда нормално — каза Джо. — Водата върти голямата перка в реката, която е свързана с тези генератори.

— Съгласен съм — каза Кърт. — Освен това изглежда пусто. Не виждам не само Хасан, но и когото и да било. Може би той наистина е изключил телефона и си е тръгнал. Възможно ли е да е разбрал, че го следим?

— Съмнявам се — каза Рената.

Затвориха вратата след себе си и Кърт тръгна приведен напред. Джо и Рената го следваха. Вратата на асансьора в другия край на залата се отвори. Група мъже излязоха от кабината и тръгнаха през помещението. Трима бяха с черни униформи, други трима с различни, подобни на арабски одежди, а последният беше с тъмен бизнес костюм, бяла риза и вратовръзка.

Мъжете за миг се скриха от поглед, после се появиха в другия край на един от генераторите. Почти по същото време жуженето, изпълващо залата, промени височината си и започна да забавя.

— Някой изключва захранването — каза Джо.

— Ако го бяха направили преди пет минути, щяха да ни спестят доста стрес — каза Кърт.

Виенето на генераторите се забави и накрая спря. Зелените светлини над всеки корпус се смениха с кехлибарени, а после с червени. Мъжете долу продължиха към място близо до отсрещната стена, където спряха пред компютърен панел.

— Видяхте как генерираме електричество — каза един от мъжете, гласът му се понесе из тихата зала и стигна до Джо, Кърт и Рената. — Сега разбирате защо нямате друг избор, освен да изпълните исканията ни.

— Това е нелепо — каза един от арабите. — Дойдохме тук, за да говорим с Шакир. — Английският му бе със силен акцент. По киманията и жестовете на другите двама беше очевидно, че говори и от тяхно име.

— Ще говорите — каза мъжът с костюма. — Той няма търпение да преговаря с вас. — Този звучеше като европеец, италианец или дори испанец.

— Да преговаря? — попита арабинът. — Беше ни обещана помощ. Какви номера въртите, Пиола?

Кърт забеляза реакцията на Рената при произнасянето на името.

— Никакви номера — отвърна Пиола. — Но е важно да разберете какво е положението ви, преди да преминете към сделката. За да не направите глупава грешка.

До тях един от униформените написа нещо на клавиатура. Когато приключи, панел от стената се плъзна нагоре като гаражна врата. Зад него имаше тъмен тунел. Единственото, което Кърт забеляза в него, бяха металните релси, които блещукаха с мътно сияние, и извитата стена на огромна тръба. Бяла вагонетка с тъп нос чакаше на релсите. Тя му напомни за автоматичните колички на „Скай Трейн“, които бяха станали нещо обичайно на много летища.

— Ако съдим по геометрията, бих казал, че това е същата тръба, която се опита да ни събори от стълбата — каза Джо.

Рената се огледа.

— Не съм хидроинженер, но има ли логика да съществува тунел, който е на деветдесет градуса от течението на реката?

— Не — отвърна Джо, — а аз съм инженер. Онази вода трябва да идва отнякъде другаде.

Долу започна нов спор. Този път говореха по-тихо и твърде бързо, за да ги разберат.

— Вероятно спорят дали да се качат в количката — предположи Джо. — Само за протокола ще кажа, че аз не бих.

— За нещастие — каза Кърт — ние точно това ще трябва да направим. — Разкопча своята непромокаема торбичка и извади деветмилиметрова берета и започна да слиза по стълбите. — Да вървим.