Трите заповеди на Създателя

1,1 милион години пр.Хр.1000 светлинни години от Слънчевата система

Ако по онова време имаше английски говорещи човешки същества, те навярно биха нарекли космическия кораб „търсач“. Непилотиран, почти миля дълъг, с аеродинамична форма за преминаване през планетарните атмосфери, той функционираше, управляван изцяло от компютри. Чуждата цивилизация беше високоразвита, а компютрите — с изключителни възможности.

Планетата, на която търсачът пристигна след дългогодишно странстване, беше четвъртата от системата на една звезда, носеща името на царя на митичен род чужди богове, и би могла съответно да бъде наречена Зевс IV. Не беше кой знае каква гледка — безвъздушно, безжизнено кълбо от ерозирали скални образувания, безброй каменни късове и отломки от стари сблъсъци с метеорити и обширни пространства, покриви с вулканична пепел и прах, — но орбиталните сонди и апаратурата, спусната на повърхността, откриха слой, богат на титан, хром, кобалт, мед, манган, уран и много други ценни елементи, концентрирани в резултат на термично-флуидните процеси, протекли в ранната история на планетата. Такова природно изобилие от метали можеше да осигури широкоразгърнато производство, което не изисква голям брой процеси на ядрено превръщане, с други думи — много икономично, а предназначението на кораба беше да търси именно това. След като приключиха анализа на предварителните данни, управляващите компютри подбраха място за кацане, съставиха и предадоха у дома съобщение за своите открития и намерения и включиха програмата за спускане.

Малко след кацането цяла менажерия от роботи, снабдени с образни дешифратори, спектрометри, анализатори, химически сензори, скални пробатори, радиационни монитори и уреди за различни манипулации, се изсипаха от кораба и се пръснаха из околността да изследват набелязаните от орбита характеристики на повърхността. Получените данни бяха предадени на кораба, където бяха обработени, и не след дълго оттам излязоха следващите групи от верижни, крачещи и колесни роботи, които започнаха да копаят, сондират и транспортират руда и различни материали на мястото, където други машини бяха започнали да строят спомагателна термоядрена екстракционна фабрика. След това беше изграден цех за производство на детайли, последван от цех за монтаж: на детайлите, и стъпка по стъпка спомагателната фабрика прерасна в напълно оборудван универсален завод, снабден със собствени управляващи компютри. Главните програми от корабните компютри бяха възпроизведени в компютрите на завода, които по този начин станаха самостоятелни и поеха управлението на операциите в района. Тогава заводът започна да произвежда нови роботи.

Понякога, разбира се, нещата не вървяха точно така, както беше предвидено, но чуждите инженери бяха създали свой двойник на Мърфи и бяха включили в плановете си неговия закон. Роботи по поддръжката отстраняваха повредите и следяха за обичайното износване на съоръженията в завода. Специални програми откриваха неизправностите, причинили производствения брак, и регулираха машините на допустимото отклонение. Аварийни бригади извършваха ремонт на повредените машини. Специализирани роботи-чистачи бродеха из околността и търсеха отпадъци, захвърлени части и всевъзможни материали, подходящи за повторна обработка.

Времето минаваше, заводът не спираше и популацията от роботи растеше по брой и разновидности. Когато достигна критична численост, един смесен контингент се отдели от центъра на дейността и се премести на няколко мили да строи втори завод, точно копие на първия, като в началото използваше материали, доставяни от завод 1. Когато завод 2 стана самостоятелен, завод 1, след като беше изпълнил първоначалната си задача, премина на общопроизводствен режим и започна да произвежда стоки и материали, които в бъдеще щяха да бъдат изпратени на далечната родна планета.

Докато завод 2 повтаряше процеса и полагаше основите на завод 3, смесеният контингент от завод 1 събра инструментите си и се придвижи, за да започне строежа на завод 4. По времето, когато завод 4 беше готов и заработи, заводи 5, 6, 7 и 8 вече добиваха очертания, завод 2 беше преминал на общопроизводствен режим, а завод 3 строеше първия от флотилията товарни кораби за транспортиране на складираната продукция на родната планета. Тази самовъзпроизвеждаща се структура бързо щеше да се разгърне и да превърне цялата повърхност на Зевс IV в напълно автоматизиран промишлен комплекс, предназначен да снабдява далечната чужда цивилизация със суровини от местни източници.

От управляващите компютри на търсача Контролната програма се взря навън посредством каналите си за въвеждане на данни и отчете, че работата е задоволителна. След щателен преглед и проверка на системите търсачът прибра основния си контингент и се изстреля в пространството да търси други светове, където да повтори цикъла.

Петдесет години по-късно

Недалече — според галактическите разстояния — от Зевс се намираше друга звезда — гореща, синкавобяла звезда с маса над петнадесет пъти по-голяма от тази на Слънцето. Тя се беше образувала бързо, а периодът на съществуването й — временна отсрочка на унищожаването й под въздействието на собствената й гравитация — изискваше такова огромно изразходване на енергия, че щеше да бъде кратък. Само след десет милиона години звездата, която беше превърнала всичкия водород от външния си слой в хелий, отново започна да се свива, докато температурата на ядрото й не стана достатъчно висока, за да започне изгарянето на хелия до въглерод, а когато хелият се изчерпи, повтори процеса и започна да изгаря въглерод. Запалването на въглерода повиши още повече температурата на ядрото, а това предизвика по-бързо изгаряне на въглерода, което пък на свой ред доведе до още по-голямо нагряване на ядрото. Настъпи термоядрено издуваме, което от гледна точка на звездните времеви мащаби беше мигновено. Просто за дни звездата изригна и се превърна в свръхнова, която излъчваше милиарди пъти по-силна светлина от тази на Слънцето и избухваше дотогава, докато фотосферата й покри пространство с радиус, по-голям от орбитата на Уран, като погълна в процеса и своето малко семейство от планети.

Тези планети бяха следващите от списъка за проучване на търсача и се получи така, че корабът вече се беше насочил към тях, когато звездата избухна. Радиационният взрив го отблъсна на три милиарда мили.

Корпусът общо взето остана невредим, но вторичните рентгенови лъчи и високоенергийните елементарни частици — неща, определено пагубни за компютрите — проникнаха във вътрешността. Тъй като повечето от основните сензори бяха изгорели, навигационната система — повредена, и много от програмите — унищожени или променени, търсачът се отклони от курса си и потъна в глъбините на междузвездното пространство.

Една от бледите точици, които сега лежаха на пътя на кораба, беше жълто-бяла звезда-джудже, отстояща на хиляда светлинни години. Тя също бе обкръжена от семейство планети и на третата от тези планети потомците на един вид полуразумни маймуни бяха овладели огъня и бяха започнали да употребяват сечива, издялани с усилия от тънки каменни отломки.

Свръхновите звезди са сравнително рядко явление, което в една обикновена галактика се проявява с честота два или три пъти годишно. Но както е при повечето обобщения, и това понякога има изключения. Свръхновата, която едва не погълна търсача, се оказа първата от верижната реакция, която премина като вълна през един ограничен куп звезди с голяма маса, образували се приблизително по едно и също време. В средата се намираше една обикновена, по-стара от другите звезда, която беше родната звезда на чужденците. На тях никога не им беше хрумвало да разпрострат цивилизацията си отвъд границите на собствената си планетарна система, за което можеха само да съжаляват, тъй като това беше краят им.

Всеки си има дни, когато не му върви.

1 милион години пр. Хр.

Сто хиляди години след като беше почти унищожен от свръхновата, търсачът попадна в пространството около някаква планетарна система. Тъй като уредите за височинно наблюдение не работеха нормално, а сондите изобщо не можеха да се използват, корабът превключи направо на програмата за спускане и кацна на първото изпречило се на пътя му по-голямо тяло — замръзнало кълбо от скали, покрити с ледена кора, с диаметър около три хиляди мили, с морета от течен метан и атмосфера от азот, водород и метанови пари. Този свят в никакъв случай не отговаряше на критериите за смислена дейност, но това нямаше значение, тъй като компютърните програми, отговорни за анализа и оценката на повърхността, не работеха.

Обаче програмите, които трябваше да поставят началото на дейността на повърхността, общо взето работеха и завод 1 с всичките си запазени до известна степен основни функции скоро израсна на една издадена скала над ледения бряг на залива на немного дълбоко метаново море. Главните програми на кораба бяха възпроизведени в току-що инсталираните компютри на завода, които определиха започването на работата по завод 2 като своя първа задача. Контролната програма на завод 1 съответно поиска от информационната банка на кораба копие от файла „Как се строи завод“, който включваше серия подфайлове „Как се правят машини, необходими за построяване на завод“, т.е. роботи. И точно тук всичко се обърка.

Роботите имаха малки вградени процесори, които можеха да бъдат препрограмираш чрез радиовръзка от компютрите в завода за всяка нова задача, която трябвайте да се изпълни. Това позволяваше на роботите да вършат разнообразната си дейност с локално самоуправление и да освободят централните компютри за други операции, докато чакат поредния сигнал „Свърших — какво да правя сега?“. Така че съществуваха доста софтуеърни механизми за пренасяне на данни между компютрите в завода и отдалечените на разстояние процесори, вградени в роботите.

Когато започна прехвърлянето на файла „Как се строи завод“ от корабните компютри към завод 1, задействуваха се нарушените софтуеърни връзки. Вместо да поемат своя път към централната система на завода, подфайловете с производствената информация за различните роботи бяха просто препредадени от завода и излъчени в локалната памет на съответните типове роботи, за които се отнасяха. В информационната банка на завода не остана нито едно копие. На всичко отгоре в целия този процес оригиналите в кораба стигнаха до самоунищожение и бяха безвъзвратно изличени. Единствените копия от подфайла „Как се прави робот тип Фред“ бяха тези, които попаднаха във Фред-роботите на повърхността. Същото важеше и за всички останали типове.

Така че когато контролната програма на завода нареди на планиращата програма да запланува производство на нови роботи и планиращата програма подаде искане до програмата, управляваща информационната банка за съответните подфайлове, тя установи, че не може да ги достави, нито пък може да получи ново копие от кораба. Програмата, управляваща информационната банка, съобщи за възникналия проблем на планиращата програма. Планиращата програма се оплака на контролната програма. Контролната програма обвини програмата, отговаряща за комуникациите. Програмата, отговаряща за комуникациите, поиска обяснение от програмата-организатор на комуникациите, и след множество взаимни електронни обвинения и контраобвинения дневниците и диагностичните програми на системата уточниха, че липсващите подфайлове са забелязани за последен път, когато са се излъчвали през предавателните буфери към роботите навън. В изпълнение на строгата заповед на контролната програма, програмата, отговаряща за комуникациите, подбра един Фред от първия тип роботи по списъка на планиращата програма и му изпрати съобщение да върне подфайла си обратно.

Този Фред обаче нямаше пълно копие от подфайла, просто локалната му памет не беше достатъчно голяма, за да го поеме целия. По същата причина нито един от останалите роботи не беше в състояние да изпрати цялото копие. Подобно на кофи, наливали с пожарникарски маркуч, информационният поток беше ги пълнил един по един и всеки беше получил различна доза от съдържанието на подфайла. Но помежду си изглежда бяха успели да го съхранят целия. Така че контролната програма трябваше да извлече различните части от различни Фред-роботи и да ги подреди отново по смислен начин. Ето как се стигна до варианта, който накрая тя връчи на планиращата програма за производство.

За нещастие указанието да се съхрани информацията за бъдещи справки потъна някъде и съответният подфайл „Как се прави“ за всяка група Фред-роботи биваше незабавно заличаван веднага щом отговорникът за производството приключеше с него. Така че когато завод 1, след като известно време беше произвеждал части за завод 2 и вече следваше да изпрати работния си контингент да подбере площадка за завод 3, контролната програма трябваше отново да премине през цялата тази безкрайна бъркотия. Същият процес продължаваше да се повтаря винаги когато се налагаше да се произведе нова партида роботи, за да се подменят повредените или вече негодните.

Всичко това отнемаше прекалено много време на процесорите, натоварваше комуникационните канали и изобщо беше неефективно, както би отбелязал загрижено някой счетоводител. Чуждите счетоводители, които въртяха цялата работа — както винаги — бяха втълпили съответните правила на чуждите програмисти и те бяха създали контролната програма като гъвкава, самаусъвършенстваща се програма, способна да разкрива подобни недостатъци, да се тормози от тях и да търси начин да ги отстрани. След няколко експеримента контролната програма установи, че някои от Фред-роботите съдържат около половината от своя подфайл, което означаваше, че пълно копие може да се получи, като се извличат данни само от два индивида вместо от много. Тя съответно набеляза такива допълващи се двойки и започна да ги търси за постъпващите от планиращата програма заявки, пренебрегвайки останалите.

Заедно с оригиналния подфайл „Как се прави Фред“ бяха загубени и подфайловете „Програми за въвеждане във Фред, за да бъде задействан, след като е направен“. За да компенсира недостатъкът, контролната програма предаде на планиращата програма копие от целия пакет програми, които беше открила във Фред-роботите, подбрани за източници на репродуктивна информация, а този пакет, разбира се, включваше и програмата „Как се прави Фред“. Така роботите започнаха да слизат от монтажната линия с автоматично вградена половинка от „генетичната“ си информация и се установи един цикъл, чрез който те на свой ред ставаха източник на информация, която впоследствие отново се комбинираше, за да се произведат нови Фред-роботи. Този метод вършеше работа и на контролната програма така й не й дойде на ум, че може да си спести куп неприятности, ако веднъж завинаги съхрани копията в информационната банка на завода.

Комбинирани по такъв начин, отделните части на програмата не винаги се възпроизвеждаха точно и „геномите“, образувани от тях, рядко биваха идентични — в някои липсваха части от кодовете, докато в други имаше дублиращи се части. В резултат на това Фред-роботите започнаха да придобиват странна форма и да се държат по странен начин.

Някои изобщо нямаха никакво държане, просто се строполяваха или се проваляха по време на изпитанията, за да бъдат разглобени на части и преработени. Имаше много такива.

Други, от ранната фаза, бяха генетично незавършени — „стерилни“ — и никога не бяха търсени от контролната програма за репродуктивна информация. Техният живот продължаваше, докато се повредеха или износеха и с времето този вид изчезна.

Трети се възпроизвеждаха пасивно, като предаваха половинките от подфайловете си в завода, когато планиращата програма поискваше това.

Известен брой обаче бяха наследили от корабния софтуер програмните модули, чиято функция беше да подават на планиращата програма заявки за производство на нови модели от същия тип — при това програмни модули, които включваха в себе си самоусъвършенствуваща се структура за приоритет, способна да отстоява пред системата неотложността на исканията си дотогава, докато бъдат изпълнени. Роботите от тази категория проявяваха склонност към активно възпроизвеждане — държаха се така, сякаш изпитваха непреодолима потребност да са сигурни, че техните подфайлови половинки винаги са включени в графика „Какво предстои да се направи“ на планиращата програма.

Така че когато завод 1 премина на общопроизводствен режим, роботите, в стремежа си да намерят пролуки в производствената листа, скоро обсебиха цялата налична памет и принудиха завода да не произвежда нищо друго. Същото се случи и когато завод 2 влезе в експлоатация, управляван от копията на програмите от завод 1. Същият цикъл щеше да бъде въведен и в завод 3, чието изграждане по това време беше започнало.

От скалистия бряг навътре в сушата изникнаха нови заводи. Недостатъците, наследени от най-ранния родителски софтуер, продължаваха да се проявяват в копията от копията на копията, предавани на следващите поколения, а новите заводи и смесените популации от потомството на роботите все повече се разнообразяваха по вид и функции.

Почти навсякъде материалните ресурси бяха оскъдни, а това доведе до съперничество, за каквото чуждите създатели на системата не бяха и помисляли. Заводските общности, които включваха един балансиран състав от роботи топографи, доставчици и чистачи с „апетит“, съответстващ на нуждите на завода, и които се радваха на по-благоприятно местоположение, успяваха да преживяват, ако не и да благоденстват. Завод 10 например се намираше в центъра на стар метеоритен кратер с диаметър дванадесет мили, където топлината и сътресението от сблъсъка бяха оголили изпод леда богати на метални залежи пластове. Завод 13 беше изграден в дълбока клисура, където ледът беше сравнително тънък и момееше да се издълбаят шахти до по-плътния сърцевиден материал. Завод 15 премина на процеси на ядрено превръщане за получаване на по-тежки ядра от по-леките, замръзнали в разтворено състояние в ледената кора. Но имаше и много като завод 19, който започна да се строи далече навътре на лошо избрано място сред голо ледено поле и преустанови дейността си, когато роботите за дълбок сондаж и трансмутационните реактори се повредиха и снабдяването му с насъщни материали секна.

Роботите-чистачи и събирачи на производствени отпадъци изиграха решаваща роля за странния метаболизъм, който започна да се проявява. Независимо от това, какво биха искали да се произвежда планиращите програми на различните заводи, единственото, което можеше да се монтира, беше онова, за което се намираха части, а тук всичко зависеше до голяма степен от способността на чистачите да ги открият или като втора възможност да открият съоръжения, подходящи за разглобяване — „смилане“ — и за превръщане в нещо потребно. Завод 24 беше стигнал до крайност. Неспособен да „метаболизира“ части направо от някакъв източник на суровини поради пълното излизане от строя на бригадата доставчици, той разчиташе изцяло на чистачите си. Завод 32, от друга страна, можеше да добива суровини, но не можеше да ги използва, тъй като беше построен изобщо без преработвателни цехове. Роботите му снабдяваха завод 47, който пък изработваше части за някои от чистачите, произвеждани в завод 32, и двата заводски организма успяваха да съществуват съвместно и щастливо в странна форма на симбиоза.

Купищата най-различен боклук, които не би трябвало да се натрупват в предишните фази на производството, но ги имаше, бяха изядени. Машините, които се бяха повредили, бяха изядени. Останките на заводите-покойници бяха изядени. Когато и тези източници на материали бяха изчерпани, някои машини започнаха да се изяждат една друга.

Чистачите бяха проектирани — такива и трябваше да бъдат — да правят разлика между изрядно работещите машини и желаната продукция, от една страна, и отпадъците за преработка, от друга. Тази функция обаче, както всичко останало в целия объркан проект, в някои случаи действаше добре, в други — не толкова добре, а често и изобщо не действаше. Някои от моделите се оказваха склонни да се опитват да демонтират живите, обикалящи наоколо Фред-роботи така, както и мъртвите, проснати по гръб. Много от жертвите бяха безразлични към подобно отношение и скоро изчезнаха, други обаче успяха в отговор да развият инстинкта „бори се или бягай“, за да оцелеят, поставяйки началото на обособяването на плячка и хищници под формата на „литовори“ и „артефактовори“.

Подобно развитие не винаги означаваше напредък, особено когато загубата на различителната способност беше пълна. Завод 50 беше унищожен от собствените си потомци, които започнаха да го демонтират откъм изхода веднага щом слязоха от монтажната линия, а после гордо пренасяха частите обратно до входа. Роботите по ремонта не успяха достатъчно бързо да се намесят и заводът излезе от строя, за да стане плячка на мародерите от 36 и 53. Най-преуспяващите заводски организми се защитаваха, като създадоха армии от агресивни защитници — „антитела“, — които разпознаваха собствения си завод и неговото „семейство“ и не ги закачаха, но нападаха и се стремяха да унищожат всички „чужди“ модели, осмелили се да дойдат твърде близо. Постепенно това стана преобладаващата форма на организация, обикновено свързана с определена територия, чиито членове се обединяваха, за да се защитават колективно.

По това време само няколко ями на повърхността на срещуположните краища на скалистия бряг показваха местата, където някога са били заводите 1 и 2. Те не бяха устояли и районът беше станал владение на завод 65. Единствената следа, останала от космическия кораб-търсач, беше една продълговата заоблена вдлъбнатина ниско долу върху ледения бряг на течното метаново море.

Чуждите инженери бяха проектирали системата така, че посредством спътници и разположени по повърхността релейни станции да има пълно планетарно комуникационно осигуряване, но идеята им не намери особено приложение, тъй като в орбита не беше изведено нищо, а релейните станции се оказаха немного издръжливи. Това позволи на някои от организмите, които нямаха сигурна защита, за известно време да се опазят от алчните за метал империи единствено благодарение на разстоянието. Но като имаха предвид радиозатъмненията и смущенията, чужденците бяха предвидили също така резервен начин за програмен и информационен обмен между роботите и заводите посредством пряка физическа и електрическа връзка. Този процес естествено беше много по-бавен от радиовръзката, тъй като изискваше роботите да се придвижат физически до заводите за доклад и препрограмиране, но при самостоятелни действия далеч от родната планета така беше много по-добре, отколкото без нищо. А това радваше счетоводителите, защото гарантираше възвръщаемостта на капиталовложенията.

С всевъзможните дефекти и недостатъци, изникващи тук и там, беше невъзможно някои от организмите да не проявят частично или пълно комуникационно разстройство. Завод 73, изграден без радиосъоръжения, влезе в действие с програми, донесени от 66. Нито един от роботите му не използваше никога друг начин освен резервния, а заводите, които той наплоди, продължиха традицията. Но сам по себе си този факт означаваше, че радиусът им на действие значително се увеличаваше.

И така, в края на краищата се оказа, че недостатъкът съвсем не е недостатък. Претърсващите групи бяха в състояние да бродят надалече, като разшириха невероятно своя периметър, и често плячкосваха територии, дотогава защитени поради географската си отдалеченост. При това необходимостта да правят подбор укрепи автономността на роботите, които действаха по този начин. Самоуправляемите типове, които се осланяха на сравнително малките си локални процесори, бяха склонни да прилагат прости решения на проблемите, с които се сблъскваха, но тясното им взаимодействие с околната среда означаваше, че решенията се прилагат бързо — те развиваха действени „рефлекси“. За разлика от тяхы телеуправляемите, свързани с големите, но отдалечени централни компютри, проявяваха склонност да опитват по-задълбочени и по-сложни решения, но доста често — твърде закъснели, за да има някаква полза. Така самоуправлението доби поведенческо превъзходство и постепенно се наложи като норма, докато телеуправлението западна и се запази само в няколко изолирани района.

Периодичният инстинкт да изпращат в заводите подфайловите си половинки отдавна беше станал всеобща характерна черта на роботите — потомци можеха да имат само предците, които са оставили потомци — и те отговориха на упадъка на радиото като средство за комуникация, развивайки потребността от време на време да пътуват до местата, откъдето бяха дошли, да се връщат, така да се каже, към своя „роден край“. Този начин на възпроизвеждане обаче създаваше някои проблеми и отправи нови предизвикателства към процеса на еволюция.

Основният проблем беше, че даден индивид можеше да представи в завода само половината от своя геном, след което контролната програма трябваше да остави информацията настрана, докато се появи друг робот от същия тип със съответстващата половина. Само тогава контролната програма момееше да предаде пълно копие на планиращата програма. Ако, както често се случваше, през този междинен период контролната програма се окажеше претоварена с работа, напълно възможно беше да изтрие половинката от подфайла и да предостави паметта си за други, по-спешни дела — лоша вест за онзи Фред, от който е дошла информацията и който е изпълнил целия репродуктивен ритуал напразно. Успешното решение на този проблем дойде с появата на нов начин за генетично рекомбиниране, който по една случайност се оказа решение и за „информационната криза“, започнала да ограничава запасите от генетични варианти, от които да черпи естественият подбор за по-нататъшно усъвършенстване на вида.

Някои мутантни форми на роботите знаеха, че от тях се очаква да предадат някъде подфайловите си половинки, но не бяха съвсем наясно или може би не знаеха къде точно да се включат, за да ги предадат. Всичко с нормални електрически връзки и със съвместим вътрешен софтуеър беше подходящо, а това обикновено означаваше други роботи от същия основен тип. А тъй като роботите, изпълнили възложената им задача, бяха настроени за препрограмиране отвън, т.е. бяха готови за приемане на нова информация от завода, за един търсещ донор не беше кой знае колко трудно да намери реципиент, с когото да се обедини, стига действието да е предприето в подходящия момент. Така че в началото възприетите роли до голяма степен бяха въпрос на обстоятелства и случайни настроения.

Въпреки че локалната памет на роботите беше станала по-голяма от тази на предците им, работните програми също бяха нараснали по обем и сложност, в резултат ни което реципиентите все още нямаха достатъчно свободна памет, за да поемат цял подфайл „Как се прави Фред“. Следователно донорската половинка можеше да бъде поместена само чрез нанасяне върху някой въведен вече в реципиента код. Осъществяването на тази операция зависеше от реакциите на програмите, съдържащи се в различните типове роботи.

В някои случаи идващият от донора код получаваше възможност да се нанесе върху цели програмни модули на реципиента, което предизвикваше пълна загуба на функциите, управлявани от тези модули. Последиците обикновено бяха фатални и не се създаваше поколение, което да повтори подобна грешка. Успешният вариант беше да се освободи пространство чрез изтриване на несъществени кодове от повече модули, което създаваше опасност за известно понижаване на възможностите на робота, обикновено изразяващо се в намаляване на подвижността, сръчността и отбранителната способност, но поне продължаваше да съществува. Жертвата беше само временна, тъй като роботът реципиент щеше да бъде препрограмиран с нови модули, когато изпратеше генетичния си пакет в завода.

Като отплата обаче за всички тези усложнения и допълнителни неудобства дойде огромната облага — представяните в заводите подфайлове бяха пълни и годни за предаване на планиращите програми без отлагане и без съпътстващата опасност да бъдат изтрити от претоварената контролна програма. Така новият метод реши проблема за надеждността, който затормозяваше предишния общоприет „безполов“ начин на възпроизвеждане.

Информационната криза, която той също реши, беше възникнала от „роднинските бракове“, допуснати от различните контролни програми, боравещи само с гениите запаси на съответните племена, а това затрудняваше рекомбинирането поради ограниченията, наложени от чуждите програмисти. Но на роботите, които си разменяха гени на планетата, не винаги им липсваше желание да прекрачат племенните граници. Те не знаеха нищо, не ги беше грижа за правилата на програмистите, тъй като в това, което ставаше, не беше намесено нищо, подобно на разум или съзнание и те продължаваха да смесват подфайловете си напосоки по начин, който не беше разрешен от чуждите правила и който контролните програми никога не биха могли да измислят. По-голямата част от потомците, появили се от тези експерименти, не функционираха и бяха бракувани, преди още да напуснат завода, но тези, които бяха в ред, се пръснаха навън във всички посоки, за да сложат началото на нова, качествено различна фаза на еволюционния процес.

Изискванията за двете сексуални роли засилиха някои първоначално незначителни физически различия и доведоха до постепенно поляризиране на поведенческите характеристики. Тъй като една женска в състояние на „бременност“ загубваше донякъде своята самостоятелност през този период, шансовете й за раждане — (в буквалния смисъл!) значително се увеличаваха, ако мъжкият беше склонен за известно време да се навърта около нея и да се грижи общо за двамата, като по този начин помогне да се запази съвместният им генетичен влог. При естествения подбор следователно се проявяваше благосклонност към гените на този тип мъжки, а също така и на женските, които предпочитаха да се свързват с тях. Като последствие женските придобиха характерната черта „да избират“, а в отговор мъжките създадоха разнообразен репертоар от ритуали, изяви и демонстрации, за да увеличат шансовете си да бъдат избрани.

Така населението започна да проявява генетично разнообразяване и рекомбиниране, съперничество, избирателност и приспособяване — всички съществени за продължаване на еволюцията елементи. Формата на живот — защото това беше живот, нали? — определено беше малко странна според земните критерии, след като индивидите, от които беше представена, споделяха общи външни репродуктивни, смилателни и имунни системи вместо обособени вътрешни… а никъде в системата, разбира се, не фигурираха вериги от сложни въглеродни химични процеси… Но в края на краищата какво друго е, ако не шовинизъм, да се каже, че не би трябвало да е така?