Трите заповеди на Създателя

16

— През всичките си пътешествия из тези пустини не съм виждал нищо подобно — каза Дорнвалд. — Непознато е като драконите, които се появиха в небето. Какъв съвет ще дадеш, Търсачо на загадки, защото моят опит сега не може да ни помогне?

— Нито пък моят — отговори Тирг. — Но е възможно драконите и тази нова загадка да са свързани помежду си, след като се показват едно след друго. А не виждаме ли отново светлината, която носи топлина, по-силна от топлината, която топи леда? Видяхме драконите, а сега, струва ми се, сме попаднали на бърлогата на драконите.

Колоната беше спряла сред голи скали и ледени блокове в подножието на нисък стръмен склон, под който земята хлътваше и образуваше широка падина, после отново се издигаше към нисък седловиден хълм, обграден и от двете страни с по-стръмни, насечени склонове и зъбери. Очевидно пътят преминаваше през хълма, но странна виолетова светлина, подобна на бледите снопове, хвърляни от видените преди това летящи същества, но не така ясно очертана, беше осветила билото и изглежда идваше от нещо, което не се виждаше. Заварячките и лазерните резачки в горите излъчваха в работните си точки същата светлина, както и някои от формите, изваждани от пещите, и други същества, които живееха при висока температура.

— Какъв ли поздрав са приготвили драконите за странници, дръзнали да навлязат във владенията, им? — попита Дорнвалд. — Дали показват светлината си в знак на гостоприемство за изморени пътници, или като предупреждение за нарушаване на границите? Следователно дали да отхвърлим тяхното гостоприемство с пренебрежение, или да отхвърлим предупреждението им с презрение, защото не знаем с кое от двете рискуваме да ги обидим по-малко.

Тирг остана известно време загледан в странната светлина.

— Спомените ми от Ксерксеон са, че опасност за живота ни са по-скоро събратята ни, отколкото някакви си дракони — каза той. — А ми се струва, че всеки дракон, способен да господства над светлина, която топи стомана, отдавна би могъл да ни унищожи, ако намеренията му са такива. Но думите не са достатъчни, за да разберем това. Бих предложил следователно, с твоето съгласие, Нежелаещи да обиждаш дракони, аз да продължа напред и да направя проверката, която единствена ще изясни въпроса.

— Аха! — възкликна Дорнвалд. — Значи твоят стремеж да търсиш отговори те тласка неудържимо дори и сега, когато гибелта ти ръцете на разярените дракони би могла да се окаже доста висока цена, ако преценката ти е неправилна?

— Просто ще знам по коя пътека трябва да вървим — отговори Тирг. — Мигар, всички ние така или иначе не срещаме гибелта като последица от сляпо взети решения? Рискът не е по-голям, даже може да е по-малък, защото кой уважаващ себе си дракон ще се унижи да нападне един самотен ездач, след като с презрение подминава цяла компания като нещо недостойно за неговото внимание.

— Хм — започна да обмисля предложението Дорнвалд.

— Това не е твое задължение, Възхвалителю на дракони, защото не съм ли аз тоя, дето те доведе на това място? Един водач на разбойници също има достойнство. Аз ще отида.

— Ти ще си нужен повече тук, ако моята преценка наистина се окаже грешна — изтъкна Тирг. — Кое има по-голяма стойност за робосъществата зад нас — водачът, когото са следвали предано, или един любител на загадки, който не знае даже как да ги изведе от Мераказин? Аз ще отида.

— Окислителна чума да ви тръшне, и двамата! — намеси се Гейнор, като застана до тях. — Единият е нужен, за да отговаря на загадки, а другият — за да води. Аз ще отида.

Преди да продължат спора си, зад тях се разнесе тропот на копита. Секунда по-късно се появи Фениг, който яздеше доста назад от основната група като съгледвач, премина в галоп край чакащите ездачи и спря в челото на колоната.

— Кралските войници — извести той. — Носят вимпела на Хоразорго — две дузини или повече, с колесници.

— Колко далече са? — попита отсечено Дорнвалд.

— На миля или по-малко, но бързо се приближават. Може би са пътували през целия мрак.

— Как са въоръжени?

— Тежко — най-малко три огнехвъргачки.

— Явно жителите на Ксерксеон твърдо са решили да направят жертвоприношението си — каза Дорнвалд. — Сигурно са им показали накъде сме тръгнали.

Той още веднъж огледа бързо местността пред тях. В това равно, открито пространство, ширнало се вляво и вдясно, колесните влекачи и огнехвъргачките бяха по-бързи от конниците, а имаше предостатъчно място кралската войска свободно да разгърне своите превъзхождащи ги сили. Единствената възможност беше да се отправят към скалистата, пресечена местност зад хълма, където движението на колесниците щеше да бъде трудно и където ездачите, устремени напред, можеха да бъдат повалени един по един.

— Трябва да избираме — Хоразорго, от една страна, или драконите, от друга — обяви Дорнвалд. — Единия демон съм го срещал и го познавам добре, другия не го познавам. От това, което знам, ви съветвам да заложим на второто.

— Мисля, че съветът е добър — съгласи се Гейнор.

— Тогава нашият спор е разрешен — каза Дорнвалд, като погледна Гейнор и Тирг. — Ще отидем всички. И високо към останалите:

— Напред към оня хълм и бързо! Който се страхува от светлината, няма място при мен, а при пълзящите земеделци от Ксерксеон. Ако драконите препречат пътя ни — да бъде както искат, но нека да не сме ние тия, които първи ще извадят оръжия. Напред!

— Всички подразделения — готови за стрелба — докладва по радиото британски офицер на полковник Уолис. — Ракетите — насочени и фиксирани.

— Състояние на бойните кораби с дистанционно управление? — осведоми се Уолис.

— Готови за излитане — потвърди друг глас.

— Отбраната е поставена в готовност — съобщи Уолис на Жиро, който вече беше навън и стоеше в средата на групата за посрещане.

За момент настъпи тишина. После от кораба долетя гласът на капитана:

— Кораб 1 до Повърхност 1. Не прилича на атака. Всъщност даже не съм сигурен дали изобщо знаят, че сме тук. Втурнаха се напред, като се появи „опашката“ им. Сякаш по-скоро се опитват да се измъкнат от тая тайфа зад тях.

— Повърхност 2 до предния наблюдателен пост. Забелязвате ли оръжия или някакви доказателства за враждебни намерения?

— Не, сър.

— Ще изчакаме — чу се гласът на Жиро. — Засега останете така.

— До всички подразделения — никой да не стреля! — нареди Уолис.

На екрана на ръчния си компютър Замбендорф проследи движението на талоидите, които изкачваха склона от другата страна на хълма. Това беше невероятно — облечени роботи, възседнали четирикраки, галопиращи машини, само на няколкостотин ярда от тях.

— Виждат ли се? — извика Тирг, когато Дорнвалд се обърна назад.

Тирг с мъка успяваше да се задържи върху лудо подскачащия кон, напрегнал се да изкачи все по-стръмния склон, и не смееше да се обърне.

— Точно навлизат в падината — извика в отговор Дорнвалд. — Поне се измъкнахме от онова открито място. Сега ще спечелим повече преднина.

— Някъде отгоре от двете ни страни идва гореща светлина — извика от другата му страна Гейнор.

— Виждам я.

— Какво ли би могло да свети така в пустинята?

— Кой знае какво стои на стража пред бърлогата на драконите?

Дорнвалд, Тирг и Гейнор стигнаха върха на хълма заедно с Рекс, който тичаше възбудено на няколко ярда зад тях, и изскочиха на заобленото било. Миг по-късно те се заковаха смаяно на място, конете им неспокойно се изправиха на задните си крака. Останалите бунтовници един по един спираха слисано на върха.

Пред тях, извисяващ се гордо сред ореол от ярка драконска светлина, стоеше Кралят на драконите, придружен от слуги, застанали пред него в смирено благоговение. Беше лъскав и издължен и имаше заострени крайници, съвсем като дракона, появил се над Ксерксеон, но много по-голям. Очите му грееха като виолетови огньове, но не помръдна, докато ги наблюдаваше безмълвно. Тирг не можеше да прави нищо друго освен да гледа, изгубил ума и дума, а Дорнвалд и Гейнор зяпаха с почуда драконския крал. Рекс бавно отстъпваше назад, а няколко от бунтовниците слязоха от конете и паднаха на колене.

После Тирг забеляза, че един от слугите на дракона им маха с двете си ръце с бавни и отмерени движения, сякаш да ги успокои. Сега видя, че слугите не са робосъщества, както беше помислил в началото. Те бяха, общо взето, с такава форма, но не бяха от метал, а с някаква мека, гъвкава обвивка, подобна на изкуствените органични изделия от плантациите на занаятчиите… като детски кукли. Що за изкуствени същества бяха тези? Драконският крал ли ги беше създал, за да му служат? Ако е така, каква ли страховита, невъобразима сила притежаваше той?

Слугата отново замаха. Няколко секунди Тирг се колеба. После схвана безполезността на самата мисъл да не се подчини — кой би могъл да се противопостави на такава сила? Без напълно да осъзнава какво прави, Тирг смушка коня си и бавно навлезе в кръга от виолетова светлина. Нищо страшно не се случи и като размениха неспокойни погледи, Дорнвалд и Гейнор го последваха. Другите ги наблюдаваха отдалече и един по един събраха кураж да тръгнат след тях. Падналите на колене бавно се изправиха. После Фениг, който стоеше на върха зад всички и поглеждаше тревожно назад, извика:

— Молете дракона да ни защити, Дорнвалд. Войниците вече са долу, почти ни настигнаха.

Едва изрече това и първото огнено кълбо от огнехвъргачка прелетя над билото и се пръсна върху един леден блок. Второто порази един от товарните коне и цвилейки пронизително, животното се строполи, погълнато от виолетови пламъци. На върха Фениг и останалите се пръснаха сред градушка от копия, изхвърлени от ниското, един от тях падна със стърчащо от рамото му корозивно копие. Паднаха още кълба и едно от тях подпали нещо метално някъде по средата на склона.

— Прожекторна платформа номер 2 — улучена! — извика глас по радиото. — Жертви няма.

— Попадение в Жълтия сектор. От пръските на снарядите се запали едно от съоръженията.

Друго кълбо попадна почти пред групата за посрещане, която се разпръсна и хората в паника се втурнаха към ландъра.

— Това за малко да улучи кораба! — извика нечий глас.

— Полковник Уолис, максимална мощ в зоната на подстъпите — нареди Жиро.

— Всички предни подразделения — огън! Изстреляйте бойните кораби и дръжте противника под точка триста-седемстотин.

Тирг се завъртя и погледна назад — от подножието на хълма внезапно се разнесе гръмотевичен тътен, придружен от тракане, остри режещи звуци и оглушителен трясък. Друг тътен се чу отгоре. Той вдигна глава. Два от малките дракони се издигаха нагоре. После от тях се проточиха виолетови огнени копия и те се изгубиха от погледа, а миг по-късно от другата страна на хълма нов трясък го оглуши. Никога през живота си не беше преживявал подобно нещо. Зави му се свят. Стоеше вцепенен, тялото и умът му бяха парализирани от ужас.

После всичко утихна. Той се огледа боязливо. Дорнвалд и Гейнор стояха вкаменени там, където ги беше сварила гръмотевицата. По-нататък Фениг и другите бяха застинали с вперени назад към подножието на хълма погледи. Изглеждаха зашеметени. Тирг погледна Дорнвалд. Дорнвалд поклати неразбиращо глава.

— От какво се изплаши, Фениг? Какво се е случило?

В началото Тирг помисли, че Фениг не е чул. После Фениг обърна бавно глава, вдигна ръка назад към пътя, по който бяха дошли, и отговори с треперещ глас:

— Кралските войници са унищожени, Дорнвалд… Унищожен е всеки един от тях — разкъсан на парчета и обхванат от драконовия огън… за миг.

— Беше буря от ослепителни мълнии! — обади се друг, близо до Фениг, със задавен дрезгав глас. — Видяхме я. Цялата кралска армия не може да направи това, нито пък дванадесет пъти по дванадесет армии.

Той се обърна към Тирг.

— С кого си се съюзил, Магьоснико?

Слугите, които се бяха спуснали към дракона да търсят закрила, отново приближиха, а смаяните разбойници бавно идваха на себе си. Появиха се още слуги, скрити дотогава нагоре по склона — бяха повече, отколкото Тирг си беше представял. Въпреки че още беше потресен, той започваше да осъзнава, че най-лошото е отминало, сякаш бяха минали някаква проверка. Защото беше видял страховития гняв на дракона, а тях драконът беше пощадил. Тогава може би само онези, които са достатъчно глупави да предизвикват гнева му, имат причина да се страхуват от него, помисли си Тирг. Погледна отново дракона. Той продължаваше да стои и да наблюдава спокойно, сякаш нищо не беше се случило. Нима унищожаването на цяла рота кралски войници наистина е било толкова лесно и незначително?

Останалите разбойници като че стигаха до същия извод. Дорнвалд беше слязъл от коня си и предпазливо го водеше към централната група слуги, а Гейнор го следваше на няколко ярда. Слугите сякаш ги окуражаваха с жестове. Тирг забеляза някакво движение от едната си страна, обърна рязко глава и видя един от слугите да стои близо до него, а друг, малко по-назад, наблюдаваше. Обзе го чувство на погнуса, като зърна гротескните черти, белеещи се зад прозореца лице на главата, която не беше глава — пародия на лице, оформено в безформена маса, което се гърчеше и се тресеше като желето във ваната за култури на някой занаятчия. Светло желе, задържано от гъвкава обвивка! Като наказание ли беше създал слугите си такива Кралят на драконите? Тирг се надяваше, че успява да скрие мислите и чувствата си.

Замбендорф се втренчи невярващо в сребристосивия колос, който го зяпаше, заел невероятна поза върху коня си. Имаше две овални матрици, което подсказваше за сложни зрителни органи, засенчени от сложни, фини разтегаеми метални крила, чифт стърчащи вдлъбнати, повърхности, вероятно колектори на звукови вълни, и други отвори по долната част на лицето, може би входни и изходни канали за охладителен газ. Нямаше нищо, което да прилича на уста, но областта под главата, крепена от шия от многобройни плъзгащи се и застъпващи се елементи, беше вдлъбната и в нея се намираха цял куп клапи и капаци. Роботът носеше кафява туника от груба материя, изтъкана от нещо като жица, широк колан от черни метални сплитки, ботуши от материя, подобна На гумиран брезент, и широка, поизбеляла червена пелерина за езда, направена от хиляди съединени твърди платки. Ръцете му имаха по три пръста и противостоящ палец, всичко от многобройни вдлъбнати пластини, свързани със сферични шарнирни връзки в основата на пръстите и китките. Една по-малка машина, по всичко личеше, че е някакво смешно механично куче, стоеше доста по-назад, като гледаше конят да е между нея и хората.

Какъв мозък имаше съществото Замбендорф не знаеше, но чувстваше, че трябва да е нещо повече от всяка техника, която на Земята даже смътно биха могли да си представят. И въпреки това, колкото и да беше парадоксално, културата на талоидите носеше всички белези на назадничавост — според земните стандарти фактически беше средновековна. Всичко, което Замбендорф беше видял сега, потвърждаваше този извод. Следователно как би възприело едно средновековно съзнание изнесеното от военните представление? Той погледна изпитателно лицето на робота, като търсеше някакъв признак на изумление или ужас, но не откри нищо, което да изтълкува. Лицето сякаш беше лишено от изражение.

— Още не мога да повярвам, Карл — чу се в шлема шепотът на Абакоян, веднъж и той истински смаян. — Що за машини са това? Откъде са се появили?

Още нащрек, Замбендорф направи крачка напред.

— Май иска да каже нещо — промърмори той сдържано, без да сваля очи от робота. — Но не помръдва. Дали се страхува от нас, Ото?

— А ти не би ли се страхувал след това, което току-що се случи с другата тайфа? — каза Абакоян, гласът му започваше да става по-нормален.

Някъде встрани, като се опитваха да внесат успокоение, Чарлс Жиро и Конрад Зелцман — лингвист, жестикулираха към два робота, които бяха слезли от конете си, но без видим успех. Може би роботите още не бяха осъзнали, че са избавени от преследвачите — някои от тях продължаваха да поглеждат назад, явно още смятаха, че има вероятност да бъдат атакувани. Замбендорф си помисли, че сега би могъл да направи нещо. Той настрои каналния селектор на ръчния си компютър така, че да получи картина от другата страна на хълма, предавана от усилваща образа камера в един от предните наблюдателни постове на военните, и вдигна ръката си така, че роботът да може да вижда екрана. Роботът за секунда-две задържа поглед върху ръката му, вдигна глава, за да погледне лицето му, после отново започна да изучава ръката му. С другата си ръка Замбендорф посочи ръчния апарат.

Защо слугата носеше малко цвете на ръката си и защо го сочеше? Тирг недоумяваше. Може би това беше знак за ранг и положение? Не, не беше така — слугата искаше той да го погледне. Погледна го. В квадрата виолетова светлина се виждаха някакви форми, неясни и трудни за различаване сред силния блясък. Тирг нагласи зрението си колкото е възможно най-близо до драконската светлина и доста се взира, преди да осъзнае какво вижда. Беше гледка от откритата местност на другата страна на хълма, през която бяха преминали. Тук-там се виждаха купчини отломки и множество огънати и сплескани машинни части, разпръснати на голяма площ, над които се издигаха виолетови пламъчета и тъмни кълба дим… Тирг ахна, като разбра какво беше това. Сега му стана ясно каква опустошителна сила се беше опитал да опише Фениг. Няколко мига… и не беше останало нищо. После Тирг бавно започна да осъзнава, че слугата се опитва да му покаже как драконът им е помогнал.

Но какво беше това магическо цвете, което можеше да вижда през склона на хълма? Тирг погледна слугата, после няколко пъти обърна глава назад към хълма просто да се увери, че не греши.

Замбендорф усети прилив на въодушевление. Нещо, което и двамата с робота приемаха като смислено, беше преминало между тях.

— То разбира! — каза той развълнувано. — Елементарно, но това е комуникация! Това е едно начало, Ото! — Сигурен ли си?

— Показах му картина от другата страна на хълма. То разбра. Опитва се да ме помоли да потвърдя, че вижда това, което смята, че вижда.

Абакоян махна на робота да слезе от коня и след няколко секунди колебание той го направи. После посочи ръчния компютър на Замбендорф, вдигна ръка и започна да я сочи ту отпред, ту отзад, като междувременно показваше и хълма зад себе си.

— Не мога да разбера — каза Абакоян. — Не може да си представи как картината може да премине от другата страна през плътната маса на хълма?

Роботът беше озадачен и любопитен. Замбендорф усети, че това същество вече му става симпатично.

— Съжалявам, но как бих могъл даже и да опитам да ти обясня тази техника, приятелю? — каза той. — Боя се, че засега просто трябва да я приемеш като магия.

— Опитай се да му внушиш представата за камера от другата страна — подсказа му Абакоян. — Поне ще знае, че ние всъщност не гледаме през хълма.

— Ммм… може би.

Замбендорф превключи апарата на друг канал, по който в този момент един от апаратите, висящи над мястото на спускането, предаваше картина от ландъра и близката околност.

На Тирг му беше необходимо известно време, за да схване, че сега вижда Краля на драконите. После с изненада осъзна, че точките от едната страна на дракона са слугите му и робосъществата — фактически една от тях беше самият той! Той погледна слугата и посочи първо надолу, после към небето. Слугата потвърди, като кимаше с глава. Тирг наклони главата си назад, впери поглед нагоре и след като се взира няколко секунди, забеляза високо над тях малка виолетова светлинка. Нима магическото цвете на слугата виждаше през очите на летящите дракони? Но това означаваше, че един обикновен слуга, който притежава такова цвете, може да изпрати очите си навсякъде по света и да види всичко, което се случва, без да мръдне от мястото си. Щом драконът даряваше с такива способности слугите си, какви ли невъобразими сили притежаваше той самият?

Замбендорф почувства страхопочитанието на робота, когато накрая разбра какво се вижда на екрана. Той превключи от телескопичния канал на не толкова детайлна широкоъгълна картина. На екрана сега си виждаше още по-широка панорама на местността, ландърът едва се забелязваше като петънце в центъра. След много сочене и жестикулиране роботът сякаш схвана идеята. Замбендорф се включи към апаратурата за височинно разузнаване, която кръжеше точно под аерозолния слой, чийто камери обхващаха няколкостотин мили от заобикалящата ги пустиня и голямо пространство от планинския район отвъд границата й. Тогава роботът започна развълнувано да жестикулира и отново да сочи нагоре с ръка, изпъната докрай — по-високо! по-високо! Това беше важно. Роботът сякаш беше обезумял.

Замбендорф сви вежди и завъртя главата си в шлема да погледне Абакоян. Абакоян му отвърна с озадачен поглед и вдигна рамене. Замбендорф се взря в робота, изви се тромаво назад, за да проследи за няколко секунди сочещия му пръст, после отново погледна лицето му. Изведнъж се сети.

— Разбира се! — възкликна той и смени обхвата, за да получи изображението от орбита, предавано на ландъра чрез спътник по магистралния лъч от „Орион“.

Жиро и другите бяха забелязали какво става и се струпаха любопитно наоколо.

— Какво му има на тоя приятел? — попита някой от групата.

— За неговия род винаги е било загадка какво има над облаците — отговори Замбендорф. — Пита оттам ли идваме, можем ли да му кажем какво има там горе и върху какъв свят живее то. Не забравяйте, че те никога не са виждали небето, да не говорим за движението на звездите и планетите.

— Искате да кажете, че разбрахте всичко това само от няколко жеста? — попита недоверчиво Конрад Зелцман.

— Разбира се, че не — отговори небрежно Замбендорф. — Нямам нужда от подобни недодялани методи.

А до тях, забравил за съществуването им, Тирг стоеше и се взираше, без да помръдне. За пръв път виждаше своя свят така, както изглеждаше от небето.

Той беше кръгъл.

А зад него, разпръснати на разстояния, които той нямаше как да изчисли, сияеха други светове, повече, отколкото дори можеше да преброи.