Трите заповеди на Създателя

1

Карл Замбендорф замислено гледаше към Седмо авеню от прозореца на апартамента си на последния етаж на нюйоркския „Хилтън“. Той беше висок мъж, прехвърлил петдесетте, малко пълен, но с изправена внушителна осанка, с дълга до раменете прошарена коса, пъстри, блестящи, пронизващи очи и ястребово лице, на което заострена, изрусена до бяло брада придаваше библейски патриархален вид. Въпреки че беше късно сутринта, Замбендорф току-що беше закусил и оставил подноса на масата встрани от прозореца и още стоеше по риза след съня, последвал късното нощно завръщане на екипа му от приключилото турне в Аржентина.

На корицата на броя от предишната седмица известно аржентинско списание го беше определило като АВСТРИЙСКИЯТ ЧУДОТВОРЕЦ, а водещата на едно от важните предавания-беседи на телевизията в Буенос Айрес го беше представила като „… може би една от най-смайващите личности на двадесет и първия век, свръхмедиум с доказани от науката способности…“ Така Латинска Америка беше приветствала човека, станал вече сензация в северната част на континента и в Западна Европа, чиито способности да чете мисли, да предсказва бъдещето, да влияе върху далечни събития и да долавя непостижими за човешките сетива неща бяха доказани — уверяваха публиката — чрез многократни тестове, които науката беше безсилна да обясни.

— Карл, това не ми харесва — обади се зад него Ото Абакоян.

Замбендорф сви устни и тихичко си засвирука, докато чакаше Абакоян да продължи. За годините, през които бяха работили заедно, подобни спорове се бяха превърнали в ритуал. Абакоян изреждаше всички доводи защо не би трябвало да се забъркват и защо не могат да си позволят риска, а Замбендорф изтъкваше всички доводи защо нямат друг избор. Тогава Абакоян отново претегляше всичко и накрая неохотно се съгласяваше. Уредили теоретичните разногласия, те се захващаха да разрешат по някакъв начин проблема. Така ставаше почти всяка седмица. Абакоян продължи:

— Трябва да сме луди, за да се забъркаме. В това положение ще бъдем прекалено изложени на показ, и то в неблагоприятна за нас светлина. Нямаме нужда от подобни рискове.

Замбендорф се отвърна от прозореца и вирна брада.

— Първо, от съобщенията излиза, че идеята е наша, а и новината се разпространи навсякъде — каза той. — Не можем сега да си позволим да се измъкваме. На всичко отгоре това би унищожило доверието към нас не само от страна на обществеността, но и от страна на ДЖЕСЕК, а ДЖЕСЕК може да направи много за нас, Ото. Така че нещата не се развиха както очаквахме. Кое е новото? Не можем да се откажем, но можем да се справим.

Ото Абакоян, елегантно слаб и мургав арменец с черна коса, увиснали мустаци и ясни, тъмнокафяви очи, потри нос с кокалчето на пръста си, докато обмисляше казаното, после поклати глава и въздъхна.

— Защо, по дяволите, трябваше да ни забъркваш в това, Карл? Ти каза, че Управителният съвет на ДЖЕСЕК никога не би обърнал внимание на пуяк като Хендридж. Затова се съгласихме да приемем безумната идея — защото щели да възникнат най-различни благоприятни възможности за реклама, когато ДЖЕСЕК я отхвърли, каза ти.

Той простря нагоре ръце и погледна измъчено към тавана.

— А сега какво постигнахме? Марс! Като че си нямаме по-подходящи занимания от това да се шляем шест месеца на Марс. Наистина ли няма никакъв начин да се измъкнем?

Замбендорф равнодушно сви рамене и разпери ръце. — Разбира се, можем да се отречем от всичко и да признаем пред света, че всъщност никога не сме очаквали някой да вземе думите ни сериозно, защото именно така ще се възприеме. А колкото до по-подходящите занимания, е, може и да прекараме времето си по-добре, може и по-зле. Кой знае? Кога се е случвало медиум да провежда сеанси от Марс? Положението би могло да поднесе възможности, за които не сме и помисляли.

— Много философско — отчете Абакоян без ни най-малък ентусиазъм. Лесно му е на Замбендорф да приказва за грандиозни планове и възможности — Абакоян и останалите от екипа щяха да тичат насам-натам.

— Философско, драги ми Ото, е състоянието на разума, когато човек е безсилен по някакъв начин да промени нещо. А това е положението, в което се намираме. С две думи, друг избор нямаме.

ДЖЕСЕК — Дженерал спейс ентърпрайзис корпорейшън, и европейско-американската военно-гражданска организация НАСО — Норт атлантик спейс организейшън, възникнала от обединяването на интересите на НАСА, ЕСО и НАТО, финансираха разширението на една от помощните бази на Марс, за да изпробват някои идеи за организирането на извънземни общности като подготовка за изграждането на обширни колонии. Един от директорите на ДЖЕСЕК на име Бейнс Хендридж — отдавнашен предан привърженик на екстрасензорното и „паранормалното“, а отскоро увлечен от култа към Замбендорф, беше предложил с мисията да замине и Замбендорф, за да извърши първите в историята експерименти за ясновидство и телепатична връзка през междупланетните пространства и да проведе екстрасензорни експерименти в условия, освободени от земната „интерференция“. Уверен, че Управителният съвет на ДЖЕСЕК никога няма да приеме идеята, Замбендорф беше реагирал с престорен ентусиазъм, отчасти защото всяка друга реакция би излъгала очакванията на вярващите в него, отчасти за да подготви предварително почвата за поредната история от рода на „Учените отклоняват предизвикателството на Замбендорф“, когато предложението бъде отхвърлено. Влиянието на Бейнс Хендридж обаче се оказа по-голямо, отколкото беше предполагал, и одобрението на предложението от Съвета постави Замбендорф в положение, от което можеше да излезе само с цената на такъв позор, че завинаги щеше да бъде дискредитиран пред обществото.

— Допускам, че си прав — отстъпи Абакоян след кратка пауза. — Но идеята да участваме в космическата експедиция на НАСО все още не ми се нрави.

Той отново поклати колебливо глава.

— Това не е като представление пред публика. В експедицията има няколко добри учени. Те са от друга категория, не са като хапльовците, които досега сме премятали. Рисковано е.

— Учените най-лесно се мамят.

Това беше една от любимите реплики на Замбендорф.

— Те мислят по праволинеен, предсказуем, направляем начин — следователно лесно могат да бъдат подведени. Децата и фокусниците — те ме ужасяват. Учените не са проблем, срещу тях се чувствам съвсем уверен.

Абакоян се усмихна мрачно.

— Увереността е това, което изпитваш, когато не осъзнаваш действителното положение.

Той вдигна ръка да погледне ръчния си компютър.

Замбендорф се канеше да отговори, когато се разнесе сигналът на стайния комуникационен терминал. Абакоян отиде да се обади. Екранът светна и се показа гладкото, с правилни черти лице на Дру Уест, секретаря на Замбендорф, който се обаждаше от друг апартамент по-надолу в коридора.

— Хората от Ен Би Си трябва да пристигнат долу всеки момент — каза Уест. — Време е да слезеш във фоайето.

Клариса Ейдстад, която се занимаваше с рекламната дейност на екипа, беше уредила кратко телевизионно интервю. Записът щеше да стане сутринта и да се излъчи късно през деня, за да се отбележи завръщането на Замбендорф в Ню Йорк.

— Тъкмо бях тръгнал — каза Абакоян.

— Карл свърши ли със закуската? — попита Уест. Времето напредва. Програмата ни за следобеда е натоварена.

— Да — каза Абакоян. — Тук до мен е. Искаш ли да говориш с него?

— Добро утро, Дру — каза бодро Замбендорф, като, пристъпи в зоната на видимост, след като Абакоян се отдръпна. — Да, почти съм готов. Как спа?

Той кимна с глава на Абакоян, който излизаше.

— Здравей, Карл. Благодаря, добре — отговори Дру Уест.

Уест беше приел историята с Марс като свършен факт. За него в пребиваването на екипа в галактиката Андромеда нямаше нищо лошо, стига това да донесеше пари.

— Екипът на Ен Би Си ще пристигне след петнадесетина минути, а има две-три неща, които трябва да уточним, преди да се появят. Ако си свършил със закуската, ще дойдем при теб.

— Да, защо не — каза Замбендорф. — Можем да разговаряме, докато се обличам.

— Ще се видим след малко, Карл.

На партера, в страничното фоайе на хотела пред рампата, водеща към местата за паркиране, Ото Абакоян се преструваше, че разучава карта с улиците на Ню Йорк, докато запаметяваше особеностите и регистрационния номер на колата, пристигнала с фургона на Ен Би Си, от който двама мъже сваляха телевизионни камери и записваща апаратура. Русокосата, елегантно облечена жена, която беше дошла с колата, стоеше наблизо с папка и снопче листове в ръка и разговаряше с двамата си колеги — жена и мъж, пристигнали с нея. Абакоян предположи, че тя е собственичката на колата и също така журналистката, която щеше да интервюира Замбендорф, но трябваше да е сигурен.

От Ен Би Си бяха пропуснали да им съобщят предварително името на репортера, което беше необичайно и вероятно означаваше, че вече са взети някакви мерки по отношение на Замбендорф. Едно обаждане на Клариса Ейдстад или Дру Уест без съмнение лесно би дало отговор на въпроса, но това би им отнело един от онези удобни случаи, които Замбендорф и екипът му винаги умело използваха. Имаше и известен риск, разбира се — за краткото време, с което разполагаше, Абакоян можеше и да не открие нищо, — но едно от предимствата на медиумите беше това, че неуспехите им винаги скоро се забравяха.

Прислужник от хотела подкара колата към рампата, а жената и придружителите й, следвани отблизо и незабелязано от Абакоян, преминаха през централното фоайе. Един от служителите на рецепцията повдигна въпросително вежди.

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

— Да. Казвам се Марион Кирсън, от Ен Би Си. Имам уговорка със заместник-управителя мистър Грейвс да запиша интервю във фоайето с Карл Замбендорф. Мога ли да видя мистър Грейвс?

— Един момент, ще се обадя в кабинета му.

Това отговори на единия въпрос. Сега беше само въпрос на време да се реши дали рискът ще им донесе успех. Абакоян се обърна и бързо отиде до редицата комуникационни терминали в дъното на фоайето, седна в една от кабините, затвори вратата и набра номера на Отдела за регистрация на превозните средства в щата Ню Джързи. Секунди по-късно на екрана се появи мъж с розово топчесто лице и започнала да оплешивява глава.

— Здравей, Франк. Отдавна не сме се виждали. Как е? Абакоян говореше спокойно, но настоятелно. Лицето за момент сви вежди, после разпозна човека отсреща.

— Виж ти, Хари! Всичко е нормално. Как я карат частните детективи?

Абакоян никога не се появяваше публично и благодарение на това можеше да използва цял списък псевдоними.

— Изкарвам си хляба. Слушай, трябват ми бързо някои данни. Условията и заплащането — както обикновено. Става ли?

Франк го погледна крадешком.

— Мога ли да попитам за какво са ти?

— За нищо, от което би загубил съня си — семейна история. Нужно ми е да разбера чия е една кола, видяна на две-три места. Обичайните съпружески подозрения. Франк облиза устни и кимна.

— Добре. Дай ми номера.

— Регистрация Ню Джързи КОУ27–86753.

— Почакай една минутка.

Франк се извърна и включи друг терминал извън екрана. Абакоян извади писалка и бележник и забарабани с пръсти по терминала, докато чакаше.

— Е? — попита той, когато Франк най-сетне се върна на екрана.

— Регистрирана е на името на мисис Марион Кирсън, 2578 Мейпъл Драйв, Оринджтън — каза Франк. — Искаш ли подробности за колата?

— Имам описанието. Отдавна ли е регистрирана на този адрес и има ли някакви протоколи за произшествия?

— Подменяна последователно през последните три години. Няма злополуки.

— Други превозни средства, регистрирани на същия адрес? Каква информация имаш за водачите?

— Много добре, след малко слизаме — каза Дру Уест пред екрана на терминала във всекидневната на апартамента на Замбендорф.

Той прекъсна връзката, обърна се и съобщи:

— Беше Грейвс, заместник-управителят. С Клариса са долу. Хората от Ен Би Си са Напълно готови и ни чакат.

Д-р Озмънд Периера, мъж на средна възраст с рядка коса, светлокафяво сако и папийонка, пушещ турска цигара с гравирано сребърно цигаре, поднови разговора от фразата, която сигналът беше прекъснал. В предговорите и биографичните бележки на най-нашумелите му псевдонаучни книги го представяха като откривател и учител на Замбендорф, а той безспорно беше един от най-преданите му ученици.

— Едно от най-интригуващите неща на Марс ще бъде възможността да се потвърди, че екстрасензорната информация наистина се предава по начин, неограничен от каквато и да е проява на затихване обратно пропорционално на квадрата на разстоянието. Въпреки че опитите на Земята навеждат на мисълта, че силата на полето изобщо не отслабва с разстоянието, имам чувството, че досега мащабът просто е бил твърде скромен, за да се отчетат някакви различия. В края на краищата, макар че се впускаме в съвсем нова феноменологична сфера, не трябва да си позволяваме да загубим чувството си за реалност и научна правдоподобност, нали?

Замбендорф примигна и потърка нос с опакото на ръката си. Способността на Периера да изнамира най-невероятни обяснения на изявите му и нещо повече — да им вярва напълно безрезервно и безкритично, постоянно изумяваше даже самия него.

— Интересна мисъл — съгласи се той. — Възможно е също така отдалечеността на отрицателните влияния да има благоприятен ефект върху повторяемостта.

Периера вдигна ръка и започна несъзнателно да си играе с папийонката, докато обмисляше предположението. Беше интересно — безспорно нещо, което досега не беше му хрумвало.

— Бих могъл да съставя тестове за изследване на зависимостта от разстоянието, които да се провеждат по време на пътуването — каза той замислено. — Това би могло да ни достави много информация.

— Да, защо не — съгласи се Замбендорф.

Периера се обърна към Бейнс Хендридж, чернокос, гладко обръснат мъж с вид на колежанин, който беше с обичайното си напрегнато изражение. Хендридж беше дошъл в „Хилтън“ рано сутринта, за да съобщи лично новината за решението на Съвета на ДЖЕСЕК относно проекта за Марс и да покани Замбендорф и колегите му на обяд с някои от другите директори.

— Доказано е, че проявите на паранормалните феномени се различават от видимите на по-земно, материално равнище на съществуване по това, че повторяемостта им зависи от наличието на отрицателни и критични влияния — поясни Периера. — Ефектът може да се предскаже от елементарната квантова механика, която доказва взаимната зависимост между наблюдателя и наблюдаваното.

Хендридж кимна, като изслуша обяснението, и сякаш стана още по-напрегнат.

Прозвуча сигналът на стайния терминал. Дру Уест отговори и след секунда лицето на Ото Абакоян се появи на екрана.

— Телма там ли е? — попита той, като показваше с вежда, че има нещо да съобщи. — Трябва да говоря с нея.

Искаше да каже, че не може да говори открито, тъй като Периера и Хендридж са в стаята.

Замбендорф погледна към Телма — русата, добре сложена дългокрака секретарка на екипа, която слушаше от дивана край отсрещната стена.

— О, сигурно е за забележителностите, които му казах, че трябва да види, докато сме в Ню Йорк — каза Телма. — Има намерение да пообиколи града следобед.

— Да, добре, можеш ли да говориш с него — от деривата в съседната стая?

Телма кимна, стана от дивана и се скри в спалнята. Дру Уест прехвърли връзката и изключи екрана във всекидневната. Периера и Хендридж бяха досадни понякога, но заради познанствата им с богати и влиятелни хора си струваше да бъдат понасяни.

— Къде ще обядваме? — попита Замбендорф, като погледна Уест.

— В онзи австрийски ресторант, в който бяхме последния път — ти го хареса, при Хофман на Осемдесет и трета Източна улица — отговори Уест. — Можем да тръгнем веднага след интервюто. Ще поръчам такси.

— Озмънд ще дойде ли с нас? — попита Замбендорф. Периера поклати глава.

— Следобед трябва да присъствам на една среща, благодаря все пак. Друг път, надявам се.

— Жалко — промърмори Замбендорф и заговори за специалитетите на Хофман.

После — решил, че са дали достатъчно време на Абакоян и Телма — той кимна едва забележимо на Уест.

Уест погледна часовника си.

— Да тръгваме.

Джо Фелбърг, огромен, шест фута и три инча висок негър, бивш борец и бивш агент на военното разузнаване, който изпълняваше ролята на телохранител на Замбендорф и охрана на екипа, се отдръпна от стената току до входната врата, отвори дрешника до себе си и извади палтото на Замбендорф.

Замбендорф облече сакото си, после поклати глава.

— Не, струва ми се, че не е чак толкова студено, Джо. Може би синята ми пелерина… Той огледа стаята.

— О, да, оставих я в другата стая. Извинявайте за момент. Прекоси всекидневната и влезе в спалнята, където чакаше Телма, като остави вратата да се затвори след него.

— Какво стана? — запита той с нисък глас.

— Имаме късмет — заговори бързо Телма. — Репортерът е жена на име Марион Кирсън. Кара шестместна лимузина „Буик“ 2018-та тип табакера, с водородно гориво, сребристосива с черна ивица и бели колела. Лека вдлъбнатина отпред откъм страната на шофьора, регистрация Ню Джързи, КОУ27–86753. Адресът на Кирсън е „Мейпъл Драйв“ 2578, Оринджтън.

Замбендорф кимаше бързо, като се стараеше да запомни. Телма продължи:

— Още двама души с коли са регистрирани на същия адрес: Уилям Кирсън, роден на 4 август 1978г., пет фута и десет инча висок, кестенява коса, зелени очи, сто и осемдесет фунта — трябва да е съпругът й. Кара „115М Газела“, купена тази година, превишена скорост миналия април, малка злополука предишната есен. Също така някой си Томас Кирсън, роден на 14 януари 2001-а, също пет фута, руса коса, сиви очи, сто и двадесет фунта. Кара „Датсън“ 2013-та — изглежда е синът.

Замбендорф повтори данните и Телма ги потвърди.

— Добре — каза Замбендорф. — Двамата с Ото можете ли да научите нещо за хората от ДЖЕСЕК, с които ще обядваме?

— Може би. Ото уточнява някои подробности.

— Позвъни на Дру или на мен след дванадесет и половина при Хофман на каквото и да попаднете.

— При Хофман, Осемдесет и трета Източна улица, след дванадесет и половина — потвърди Телма. Ясно. Сега тръгвай.

Десет минути по-късно Замбендорф с небесносинята си копринена пелерина, диплеща се импозантно върху черното му кадифено сако, влезе тържествено във фоайето заедно с Дру Уест, Джо Фелбърг, Озмънд Периера и Бейнс Хендридж, който завършваше шествието. Клариса Ейдстад, рекламната матрона на екипа, с къса черна коса, отрязана на бретон отпред на челото, с очи, скрити зад пеперудообразни очила с тежки рамки, с устни, подчертани от доста дебел слой твърде ярко червило, ги чакаше. Тя поведе Замбендорф към Марион Кирсън и екипа на Ен Би Си, а зад тях започнаха да се събират любопитни гости на хотела.

— Коя е журналистката? — промърмори Замбендорф. — Блондинката с розовото сако?

— Да.

— Знаеш ли името й?

— Не ми го казаха, а и аз не попитах — измърмори Клариса с крайчеца на устата си.

Замбендорф кимна и се усмихна на себе си.

— Още по-добре.

А после една възторжена Марион Кирсън тикна микрофона в лицето му.

— Ето, тук, в нюйоркския „Хилтън“, е завърналият се едва снощи от Южна Америка Карл Замбендорф, който, убедена съм, не се нуждае от по-нататъшно представяне. Добре дошли у дома!

— Благодаря ви.

— Как мина турнето?

— Много приятно и изключително успешно.

— Радвам се да го чуя. Всъщност бих искала да се върна на тази тема след малко, но първо, преди да кажа каквото и да е, което би могло да издаде нещо, се чудя дали мога да ви убедя заради зрителите да приемете едно дребно предизвикателство.

За секунда Кирсън се усмихна дяволито.

— Така, аз със сигурност мога да потвърдя, че никога преди не сме се виждали и за зрителите може да е интересно да научат, че тази сутрин в Ен Би Си дори не знаехме кой репортер ще поеме задачата. Петима души теглихме жребий преди по-малко от час.

Тя направи пауза, за да даде възможност това да се отчете, после каза:

— Чудя се, хер Замбендорф, какво можете да разберете за мен, една напълно непозната, освен това, че съм руса, средна на ръст и имам няколко лунички.

Тя се засмя към камерата на шегата, после се обърна пак към Замбендорф и зачака с любопитство.

Замбендорф задържа няколко секунди погледа си върху нея, после затвори очи и сякаш започна да концентрира силите си. Хората във фоайето, които наблюдаваха, притихнаха. Спокойствие и ведрина се изписаха на лицето му и той леко се усмихна. Когато отново отвори очи, чертите му останаха спокойни, но погледът му пронизваше.

— Вие не сте от този град — каза бавно той, като продължаваше да се взира в лицето й. — Виждам вода. Вашият дом е отвъд водата, но не много далече оттук, на запад. Трябва да е отвъд реката, може би в Ню Джързи. В района на Нюарк изглежда… името му подсказва цвят… жълто, може би, или оранжево…

Очите на Кирсън се разшириха невярващо. Операторите и инженерите си размениха погледи, които говореха, че са впечатлени.

— Това… това е изумително! — заекна Кирсън пред камерата. — Кълна се, двамата с този човек никога досега не сме се срещали.

— Има двама мъже много близо до вас — продължи Замбендорф. — Единият се казва Уилям, Уилям или Бил. Той е по-възрастният от двамата… вашият съпруг, ако не греша. Имате ли наистина съпруг?

Кирсън кимна вцепенено.

— Ммм — проточи Замбендорф многозначително. — Сега започвам да го виждам малко по-ясно — доста висок, с кестенява коса… Не, не казвайте нищо, моля ви. Само продължете да се съсредоточавате, ако обичате, върху образа на съпруга си…