Трите заповеди на Създателя

9

— Мммм… чакай да видя… когато бях на около шестнайсет, трябва да е било. Пат, приказва си сам баща ми, при тия американци, дето се разхождат по самата луна и дигат хотели до небето, там трябва да отраснат синовете ти. И се дигаме ние и се преселваме цялото семейство в Бруклин, където чичо ми Шеймъс и другите вече бяха отишли, там живеят и досега.

Сержант Майкъл О’Флин от отделението на НАСО за поддръжка на транспортните средства за движение по повърхността свали краката си от разхвърляното метално бюро в кабината, разположена в дъното на насечения от ниши товарен отсек, и подаде картонената си чаша за нова глътка от брендито, което Замбендорф беше донесъл в една плоска бутилка. Сержантът имаше едро, яко тяло, което под униформата на НАСО изглеждаше толкова широко, колкото и високо; лицето му беше огненочервено и месесто, с ясни сини очи, полускрити под щръкнали рунтави вежди, а в рошавата му буйна коса русите и червените кичури се бореха за надмощие и на различни места едните или другите надделяваха. О’Флин говореше през бисерно белите си зъби, стиснали клечка за зъби, с дрезгав шепот, който в продължение на тридесетина години беше запазил нещо повече от загатване за ирландския му акцент.

— От кой край на Ирландия сте? — осведоми се Замбендорф, свил се на металната седалка, която се разгъваше от стената между една поставка за инструменти и сандък за екипировка — по-удобна, отколкото изглеждаше, тъй като близо до оста на кораба теглото му едва стигаше, за да го задържа на мястото му.

— От Каунти Корк, на юг, недалече от едно малко имение, Гланмир му викат.

Замбендорф потърка брада и се замисли за няколко секунди.

— Това е някъде по посока на Уотърграсхил, ако си спомням добре, нали?

О’Флин погледна изненадан.

— Вие го знаете?

— Бях там преди няколко години. За няколко дни обиколихме целия район… нагоре до Лимерик и обратно към Киларни и езерата.

Замбендорф се усмихна на нахлулите спомени.

— Прекарахме чудесно.

— Дяволите да ме вземат — възкликна О’Флин. — Хареса ли ви там, а?

— Селцата са толкова спретнати, толкова приветливи, такива можеш да видиш в Австрия, а когато свикнах с вкуса, открих, че бирата „Гинес“ е изключително хубава. Тези планини… как ги наричахте? Макгили… нещо такова…

— Макгиликъдис Рийкс.

— Да, как може човек да запомни нещо подобно? Е, те изобщо не са истински — планини, нали? Наистина ви липсва някое и друго алпийско възвишение. Но извън това… — Замбендорф сви рамене и отпи от питието си.

— С какво толкова са повече вашите Алпи? — отвърна О’Флин. — При нас има всичко, което е необходимо за една планина, за да се нарече планина, с тая разлика, че на човек не трябва да му излезе душата, дето може да му послужи за нещо по-добро, за да се качи на върха.

— Колкото по-нависоко се качи човек, толкова по-надалече вижда — подхвърли Замбендорф реплика, която О’Флин можеше да тълкува както си иска. — Това се отнася както за планините, така и за живота, не сте ли съгласен?

О’Флин присви за миг очи и задъвка клечката.

— Да, и колкото по-надалече гледа, толкова по-малко вижда, докато накрая вече не различава нищо — отговори той. — Светът е пълен с фукари, дето мислят, че всичко виждат, а пък нищо не знаят.

Звучеше като общо наблюдение, не като прикрита забележка към Замбендорф.

— Според мен знатните и достопочтените съвсем не предизвикват каквото и да е дълбоко чувство на почит и уважение.

— Е, какво друго може да се очаква от тях освен да превърнат в свое занимание грижата за делата на останалия свят, когато останалият свят е напълно способен да се грижи за себе си? Тия, дето се занимават с делата на другите, са хора, чиито собствени дела не заслужават никакво внимание, мисля аз. Човек има достатъчно работа за един живот себе си да направи по-добър, а не да мисли, че е негова работа да оправя света.

Странно е в такова облекло да откриеш философ, помисли си Замбендорф.

— Е, това са стари нрави — каза той, като се протегна и се огледа като че търсеше начин да смени темата. — Кой знае? Може би Марс ще бъде началото на нещо различно.

О’Флин замълча за няколко секунди, като потриваше нос с розовия си месест пръст сякаш премисляше нещо.

— Значи е сигурно, че отиваме на Марс, а? — продума накрая той.

Въпреки че нищо не се промени по лицето му, Замбендорф моментално застана нащрек.

— Разбира се — каза той, като се стараеше тона му да остане равнодушен. — Какво говорите, Майк? Къде другаде може да отиваме?

— Добре, не сте ли вие великият ясновидец, който предсказва бъдещето? — В усмивката на О’Флин за миг пробягна лека ирония. — Надявах се, че може би вие ще ми кажете.

През живота си Замбендорф беше излизал и от по-трудни положения.

— Какво говорите? — попита отново той. — Кое ви кара да мислите, че може да отиваме някъде другаде?

О’Флин задъвка клечката и за секунда-две се загледа с любопитство в Замбендорф, после смачка чашата и я пусна в отвора за изхвърляне на отпадъци. Изправи се и кимна с глава към вратата.

— Елате. Ще ви покажа нещо.

С дълги плавни скокове — най-икономичният начин за придвижване в условията на почти нулева гравитация — той се понесе към пространството навън. Замбендорф се измъкна от мястото си и го последва.

О’Флин премина между наредените в отсека сандъци и спря пред голяма площадка, където в шаситата си един върху друг почти до тавана стояха три транспортьора. Няколкото механици от НАСО, които се въртяха около отворения люк на един всъдеход в дъното на следващия хангар, и друг, който проверяваше нещо от издигната във въздуха подвижна работна платформа, продължиха работата си, без да им обърнат особено внимание. О’Флин махна с ръка към най-долния транспортьор — едноместен, с височина около петнадесет фута, боядисан в жълто, с шест огромни колела. Затворена кабина с множество антени и издатини образуваше предните две трети, а плетеница от метални връзки, тръби и резервоари — задната му част.

— Вижте тия колелета — каза О’Флин, като сочеше. — Те са с вериги с голяма теглителна сила и намалено триене — не това ти трябва, ако решиш да се поразходиш на място като Марс.

Той се наведе и посочи двойка къси тумбести дюзи, стърчащи под челната част на транспортьора.

— Знаете ли какво е това? Плазмени горелки и вентилатори — не най-нужното, ако човек заседне в пясъците.

— За какво могат да служат подобни неща? — попита Замбендорф, като се взря по-отблизо.

— Лед — отговори му О’Флин. — Много лед. Той посочи с палец към задния край.

— А там отзад е пълно с маркучи за пара, нагревателни вакуумни тръби, все неща, дето човек би искал да са му подръка, ако очаква да има работа с лед. Е, къде толкова лед на място като Марс?

Той се измъкна изпод транспортьора и почука с кокалчето на пръста си по външната стена на кабината.

— Тия стени издържат четири атмосфери — отвън, не отвътре. Марс има ниско атмосферно налягане.

Замбендорф погледна изпитателно за секунда лицето на О’Флин, после отново се обърна към едноместния транспортьор. О’Флин отстъпи крачка назад и посочи към корпуса на нисковисочинния петнадесетместен аеробус, поставен на най-горното шаси на хангара.

— А този флайър там виждате ли го? Крилата му сега са свалени и не можете да ги видите, но те са прекалено къси и малки, за да свършат някаква работа в разредена атмосфера. Да, Марс сигурно доста се е променил, откакто за последен път четох за него, освен ако не съм се объркал.

— Но… това е невероятно!

Замбендорф вмъкна в тона си съответна нотка на изумление, докато мисълта му препускаше през възможните обяснения.

— Питали ли сте някого от шефовете си за това? О’Флин сви рамене.

— Какъв смисъл има да питам някого за нещо, дето вече да ми го е казал, ако искаше да го знам.

Той пъхна палци в колана си и се отдръпна назад.

— Във всеки случай почти всички вече са на борда. Скоро всеки ще започне да говори и тогава ще започнат и въпросите. Аз самият не съм ясновидец, разбирате ли, но имам смътното чувство, че няма да чакаме дълго и за отговорите.

— Ау! Две водородни бомби всяка секунда? Наистина ли не се шегувате?

Телма беше зяпнала през масата с широко отворени очи младия спретнат капитан от НАСО, облечен в униформа на офицер от авиацията. Около тях, само два дни преди излитането на „Орион“, атмосферата на препълнения бар в салона за отдих в глобус IV беше съвсем задушевна.

Лари Камбъл, горд със зачисляването си в състава на екипажа на генерал Ванц — командира на „Орион“, отпи от джина с тоник и се ухили успокоително.

— Е, те са съвсем малки и са под пълен контрол. Няма нищо тревожно. Ще се грижим добре за вас.

— Но това звучи толкова страшно! Искам да кажа как може някой да се научи да контролира такова нещо. Трябва да сте много способен. Коя зодия сте?

Под масата Телма беше примъкнала край стената куфарчето на Камбъл така, че да го достига с върха на пръстите на ръката си, отпусната уж случайно върху съседната седалка. Тя се, премести малко и вдигна чаша, за да отпие от мартинито си, докато скришом буташе куфарчето под масата зад нея.

Камбъл се загледа за миг в чашата си, после въздъхна и се усмихна снизходително.

— Нека да приемем, че усвояването на физиката на термоядрените процеси няма нищо общо с това, кога съм роден. Тези неща — той посочи капитанските знаци на пагоните си — не се дават за познания за зодиите.

— Така ли? — учуди се Телма. — Но вие трябва да знаете как да направлявате кораба. Как може да правите това, без да знаете всичко за звездите и планетите?

На съседната маса Дру Уест допи питието си, стана и напусна бара, преметнал небрежно сако през ръката си, за да скрие куфарчето, което носеше.

Камбъл прехапа стеснително устна.

— Вижте, аз… ммм, аз не искам да изглеждам като прогимназиален учител иди нещо такова, но астрологията и астрономията наистина се различни неща.

— Да, разбира се, всеки го знае — оживено се съгласи Телма. — Астрономията се ограничава с това, което може да се види през телескопа, астрологията обаче обхваща много повече, защото се разкрива директно на съзнанието, така ли е? Изчетох всичко за това В „Тинкинг умън’с мънтли дайджест“.

— Е, не съвсем… Ако искате, ще ви обясня каква е всъщност разликата. Но трябва да ви предупредя, че е възможно да се наложи да промените някои от представите си, на които може и много да държите.

— О, наистина ли, Лари? Само си представете — един истински капитан на звездолет да си направи такъв труд единствено за мен! Сестра ми ще се побърка, като й кажа.

В мъжката тоалетна до входа на бара Дру Уест вече беше отворил ключалките на куфарчето и започна да отделя по-интересните документи и да ги подава през преградката в съседната кабинка, където Джо Фелбърг ги снимаше. Пет минути по-късно, когато Фелбърг влезе в бара с куфарчето на Камбъл, поставено в друго кожено куфарче с подвижно дъно, масата, на която беше седял Уест, беше заета. Фелбърг си проби път през навалицата, спря недалече от бара, извади от джоба си дребни пари и започна да търси монети за автомата за цигари, като междувременно постави куфарчето до съседната на Телма седалка. Куфарчето на Камбъл остана до стола, когато Фелбърг се запъти към автомата, но движението на крака му, с което го плъзна към чакащата ръка на Телма, беше толкова плавно, че капитанът, седнал на другия край на масата, даже и не усети, че някой е бил до него, докато възхваляваше чудесата на вселената и разнищваше нейните загадки.

В административната секция на глобус I Клариса Ейдстад тропна сърдито с писалката си по бюрото на Хърман Торинг, сякаш да подчертае същността на думите си.

— Вижте какво, господине, аз също трябва да си гледам работата. Аз отговарям за рекламата на екипа, ясно ли е? Това означава, че трябва да изпратя информация за обществеността. Как мога да изпратя тази информация, след като няма нормални връзки? Така че направете нещо.

Торинг вдигна отбранително ръце.

— Добре, Клариса, изслушах ви, ще направя каквото мога. Но трябва да разберете, че имам и куп други отговорности и задължения. Тази мисия е важна и за всички останали.

Торинг имаше вид на човек, роден да носи отговорност и да поема задължения. Загорялото му теме лъщеше сред полукръг от черна къдрава коса, а очите му зад очилата с дебели рамки, закрепени на месестия му нос, приличаха на пържени яйца. Беше по риза със запретнати ръкави, жилетката му беше разкопчана, а възелът на вратовръзката му беше разхлабен на два-три инча под разтворената яка.

Клариса махна рязко с ръка, считайки разговора за приключен.

— Добре, ако нямате власт да промените нещо, значи си губя времето. Мислех, че вие сте шефът тук. С кого трябва да разговарям всъщност?

Както се очакваше, думите попаднаха в целта. Кокалчетата на пръстите на Торинг побеляха, а на слепоочието му изпъкна една вена.

— Вие вече разговаряте с когото трябва — произнесе той възмутено. — Аз съм старшият програмен директор от Глобъл къмюникейшънс нетуъркинг и нося пълна отговорност за информационните връзки. Това е много важна длъжност и вече ви казах, че ще направя всичко, което е по силите ми.

— Да? Пфу! Важна? Кой ви каза? Какво е това „информационни връзки“? Искам да говоря с капитана.

— Какъв капитан?

— Вент… Вант… който и да е. Как се казва този, дето кара кораба?

— Имате предвид генерал Ванц? — попита Торинг с ужас.

— Точно така. Къде да го намеря?

Торинг тръсна глава и изстена отчаяно.

— Вижте, Клариса, повярвайте ми, не може да занимавате генерал Ванц с подобно нещо. Той така или иначе не знае нищо. С това се занимава директорът по комуникациите и аз ще докладвам направо на него. Съгласна ли сте?

— Тогава искам да говоря с директора по комуникациите.

Торинг вдигна ръка към челото си, затвори очи и остана така няколко секунди, попипвайки рамката на очилата си, после отново поклати глава и погледна Клариса. Преди да успее да каже нещо, една от секретарките в преддверието извика:

— Имам връзка с Ню Йорк, мистър Торинг. Съжаляват, но Хепърстайн в момента е на съвещание. Може ли да ви потърси утре?

Торинг въздъхна, изправи се, заобиколи бюрото и тръгна към вратата.

— Не, не може да се чака до утре — каза той обезпокоено. — Трябва да ми отговори днес. Проверете дали са му изпратили съобщението и дали той знае, че е лично от мен.

— Добре.

— Кого се опитвате да будалкате? — попита Клариса, когато Торинг се върна на бюрото си и седна.

В гласа й прозвуча нотка на съмнение, но изражението й стана малко по-почтително.

— Обзалагам се, че даже не знаете кой е директорът по комуникациите. Каква връзка има вашата работа с подобен човек?

Торинг вирна брадичката си и за миг на лицето му се изписа самодоволна усмивка.

— Е, може и да се изненадате, госпожо, но за ваше сведение моите задължения в тази мисия изискват да съм запознат с най-различни поверителни материали, за които вие не знаете. Затова трябва да ми имате доверие, като ви казвам, че ще направя каквото мога, за да ви съдействам. Но това е всичко, което мога да ви кажа. Просто засега приемете, че имам повече грижи, отколкото предполагате.

Войнствеността на Клариса се изпари. Тя се наведе напред, погледна крадешком към отворената врата и прошепна, заговорнически:

— Какви?

Торинг инстинктивно сниши глас.

— Хайде, Клариса, знаете, че не мога да ви кажа — промърмори той, като потри носа си.

— Но аз искам да знам — настоя Клариса с разширени от възбуда очи. — Да не се прави експеримент с групов секс в космоса? Или може би отиваме в друго измерение? Можете да ми кажете. Имам ли вид на човек, който ще тръгне да разправя наляво и надясно какво е чул, особено нещо, което ми е доверено от един директор по информационните връзки. Торинг се намръщи, сви объркано устни за миг, после прошепна:

— Не мога да направя това… но ако ви кажа, че е нещо много важно, ще ме оставите ли на мира да си гледам работата?

— Но разбира си. Не бих искала да се забърквам в нещо, което може да застраши националните интереси или нещо подобно.

— Е, близо сте до истината — каза Торинг, като кимна мрачно. — Точно за това става дума. Вие бихте могли да ни помогнете много, ако стоите настрана.

— Колко е важно? — попита Клариса, като прикриваше устата си с ръка и говореше с крайчеца на устните си. — Да не са намерили на Марс пирамиди за космическа енергия? Ще водим ли битка с КГБ за тях?

— Нищо подобно. Но ще ви кажа следното — ръководител на мисията е Даниъл Лихърни, заместник шеф на Националния съвет за сигурност на САЩ. Негов помощник-командир ще бъде Чарлс Жиро, който е свързан с френското правителство. Те и щабът им-вече са на борда, пристигнаха вчера, без да се известява за тях. Това трябва да ви говори достатъчно.

— Никога не съм чувала за тях, но изглежда са важни птици — каза Клариса… — Това е вълнуващо. Друго? Торинг рязко се облегна назад и поклати глава.

— Казах ви повече, отколкото трябваше. Повече не мога да ви кажа, Клариса… Но отсега нататък не ме безпокойте, моля ви.

— Никога не съм си представяла… Сигурно доста неща се ви на главата.

— Точно това се опитвам да ви обясня.

— Добре, разбрах. Не се тревожете, ще пазя тайната. Можете да разчитате на мен. Знаете ли, винаги съм искала да бъда агент на ЦРУ или нещо подобно. Мисля, че щях да се справям добре. Имате ли… ммм… имате ли такива хора, които да работят за вас?

Клариса погледна Торинг с надежда.

— А? О, не, боя се, че не.

— Жалко. Е, добре, ако имате някакво секретно съобщение за директора по комуникациите или нещо такова, можете да се обърнете към мен.

— Какво? О, да, разбира се. Ако се появи нещо такова, ще ви потърся.

— Добре. Е, мисля, че сега трябва да ви оставя да си вършите работата.

Клариса стана и се приближи дебнешком до вратата. Открехна я, надникна навън, после погледна през рамо Торинг.

— Съжалявам, че ви обезпокоих за такава дреболия.

— О, не мислете за това. Така е винаги… но трябва да бъдем дискретни, нали разбирате.

— Точно така мисля и аз.

В знак на уверение Клариса кимна за последен път със сериозен вид, вдигна ръка със сключени като „О“ палец и показалец и изчезна. Дълго след като си беше отишла, Торинг продължи да гледа невярващо към вратата. После се върна към действителността, разтърси глава и отново насочи вниманието си върху документите на бюрото.

— Стойностите за капацитета на производството на горивни гранули на борда, резервите от химическо гориво за извънредни случаи и корекциите на обхвата, заложени в програмата за калибриране на радарите, са за разстояние, много по-голямо от това до Марс — каза Телма на останалите от екипа, събрани за кратко следобедно съвещание в тясната кабина, обитавана от Замбендорф, Абакоян, Уест и Фелбърг.

Тя посочи фотокопията, които лежаха сред другите документи на леглото до нея.

— А профилът на полета, отразен в дневника по време на дежурството на Камбъл, е за пътуване по-скоро от три месеца, отколкото от петдесет дни.

— Продължавам да смятам, че Астероидите са една от възможностите — каза Дру Уест, излегнат на едно от горните легла. — В последните години много се говори за нашата уязвимост по отношение на стратегическите минерали, от края на миналия век всъщност. Там всичко е практически неизчерпаемо.

За няколко секунди настъпи тишина. Джо Фелбърг направи гримаса.

— Твърде много неща не се връзват — каза той. — Защо е цялата тази секретност? И военните?

— Да защитават нашите неизменни интереси — отговори Абакоян, седнал на пода с опрян на вратата гръб.

— От кого?

— Е, естествено от Съветите — отговори Уест.

— Чак на Астероидите?

Клариса погледна въпросително Телма и Фелбърг.

— Те имат ли нещо в тази област, което да е равностойно на „Орион“?

Фелбърг поклати глава.

— Още не. Усилията им са насочени към по-близки до Земята задачи. Японците се интересуват повече от Венера и Меркурий.

— Съветите действително разработиха серия термоядрени двигатели като част от програмата за Марс — каза Телма. — Но ако ги бяха усъвършенствали до нещо подобно на „Орион“, щяхме да знаем.

Клариса кимна, сякаш това потвърждаваше собствените й мисли.

— Освен това е необяснимо присъствието и на Лихърни, и на Жиро — каза тя. — Лихърни е бил председател на парламентарната комисия за външноикономически връзки и е бивш посланик на САЩ в Брюксел. Жиро беше член на френското правителство. Никой не би избрал такива хора да оглавят една изследователска експедиция.

В кабината отново настъпи тишина. Всеки поглеждаше към другите. Нямаше нови предположения. Най-после Замбендорф се изправи, прекрачи краката на Абакоян, взе каничката с кафе, поставена до умивалника, и си наля. Разбърка в чашата лъжичка захар и отново се обърна към останалите.

— Тогава трябва да е така, както ви казвах. Нито една от останалите хипотези не обяснява фактите толкова добре. Слаба гравитация, ниска температура, ледена среда… Това трябва да е луна от планетите в периферията на Слънчевата система.

— И не само с атмосфера, а и с високо атмосферно налягане при това — съгласи се Телма, като кимаше.

Няколко секунди Фелбърг разтрива носа си с палеца и показалеца си и накрая поклати бавно глава.

— Не може да има грешка… И знаете ли какво — европейският сондажен кораб, който преди две години пристигна там и спусна ландърите, за които съобщиха, че са излезли от строя скоро след като са достигнали повърхността — тая история също винаги ми е изглеждала странна.

Абакоян вдигна поглед и огледа всички.

— Значи приемаме, че става дума за Титан. Съгласни ли сте?

— Най-малкото звучи съвсем вероятно — каза Замбендорф. — Но по-интересният въпрос безспорно е — защо?

Защо биха подготвили западните сили такава сложна мисия с толкова учени от всички специалности, експерти от различни области и с такова местоназначение, осигурена с военна закрила, и биха положили върховни усилия да скрият истинската й цел — както по всичко личеше — от Съветите? Защо биха поверили тази мисия на опитни политически дейци, вещи в международните отношения и дипломацията? И защо — най-важният въпрос може би — сред включените професионалисти имаше лингвисти и толкова много психолози-специалисти в разбирането и контактуването с разумни същества? С две думи — какво точно бяха открили ландърите на европейския кораб под мрачната, непроницаема облачна покривка на Титан — загадъчната луна на Сатурн, голяма колкото планетата Меркурий?

И което особено интересуваше хората, събрани в кабината на Замбендорф, защо бяха решили, че е изключително важно там да има и човек като него?