Трите заповеди на Създателя

36

Наметнал дълга пелерина с качулка, която беше взел от един селянин срещу шлема и ризницата си, бившият редник Салакар дотика количката си до централния площад на града и си избра място в една не толкова оживена част на пазара, между сергията на продавач на галванична сол и търговец на гуми за колела. В този късен час на сиянието на площада беше общо взето спокойно, мнозина от търговците вече бяха затворили. Няма значение, помисли си Салакар, тъкмо ще има повече работа за такива като него, дето още търгуват направо на улицата. Освен това причината да избърза пред основната колона на армията беше възможността да се възползва няколко часа от доходния монопол, преди конкуренцията да се появи и да подбие цените. Той отметна покривалото на количката и отдолу се показаха скални и ледени отломки, парчета коприна от парашут, обгорени гилзи от фойерверки и разни други боклуци, после измъкна една табела, на която пишеше:

— Истински реликви, направо от мястото на мераказинските чудеса — завика той. — Ето скала, стопена от мълниите на Просветителя — само за пет дуодека. Сдобийте се със собствено парче. Като по чудо запазени парчета от захвърлени ангелски крила, прогонващи злите духове от домовете — седем дуодека. Ангелски светилници с гравирани свещени, слова, парчета свещено въже, парчета от небесни одежди, камъни от Хълма на поучението и много други. Всичко е донесено направо от мястото на пришествието на Просветителя.

Малка група неугледно облечени, грубовати безделници се беше спряла пред количката и го гледаше с любопитство. Зад нея зяпаха смутено още няколко души, но повечето продължаваха пътя си, вперили поглед пред себе си, или се обръщаха и бързо се отдалечаваха. Салакар се намръщи. Това изобщо не беше посрещането, което беше очаквал.

— Хайде тогава, какво ще кажете вие, господине? — обърна се той към най-близкия от стоящите пред него обесници — противен тип с доста ожулено червеникаво галванопокритие на лицето, мръсна дрипава дреха и моряшка шапка, килната наперено на тила. — Специална цена само за вас — три дуодека за това парче мераказинска скала. Отличен талисман и муска против силите на злото, о, да. Носи късмет и пази здравето. „Да“ ли каза?

— Ти си превъртял, бе — каза мрачно морякът.

— К’во искаш, да засъскаш и ти в киселината ли? — обади се друг от групата.

— Я се откажи от тия приказки и се радвай, че наблизо няма стража — посъветва го трети. Салакар ги изгледа объркано.

— Той не се ли яви тук? — попита той. — Досега целият град трябваше да бъде покръстен.

— Кой? — попита морякът.

— Просветителят. Той трябваше да дойде тук и да докара чудеса от небето. Един от тайфата се изсмя.

— Е, той се яви, ама чудесата ги нямаше. Духовниците ще го хвърлят от канарата, преди да е изтекло сиянието. Къде мислиш, че отива тоя народ?

— Осъдиха го като богохулник — каза друг.

— А може и да не остане сам, както си я подкарал — обади се трети. — Ама ти не ни обръщай внимание, карай. Две екзекуции с цената на една — добре ще си прекараме деня.

— Я по-добре да тръгваме, да не изпуснем и едната — каза морякът на останалите.

Салакар ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха сред приказки и смях, после се обърна, бързо смъкна табелата и издърпа покривалото върху количката. Остана известно време замислен, като се чумереше недоумяващо. После очите му изведнъж светнаха. Извади изпод дрехата си пръчка за писане, обърна табелата и бавно и старателно написа на гърба с големи букви:

Като кимна доволно, той пъхна табелата под покривалото, сграбчи дръжките на количката и се присъедини към тълпата, която като поток се лееше към източните покрайнини на града.

В една тъмница в най-дълбокото подземие на затвора под Двореца на върховния свещеник Грурк седеше на грубия нар от метални стружки и гледаше отчаяно в голия леден под. Кошмарът — напълно и окончателно беше осъзнал накрая той — беше реалност. След като непоколебимо беше посветил живота си на вярата на Създателя, беше изобличавал враговете му и съвестно се беше старал да не изпусне дума против учението на църквата и нейните доктрини, ето горчивия край, до който го доведе всичко това — признат за виновен и осъден да умре със смъртта на еретик и богохулник.

Несправедливостта на отплатата за постоянната му бдителност и неизтощимата му преданост го накара за пръв път в живота си да се замисли сериозно за основата на своето верую. Беше вярвал и се беше уповавал. Беше останал верен пред лицето на злото. Никога не беше се разколебавал. А сега Френелеч, Върховният свещеник, на когото самопожертвувателно беше служил като на същество, олицетворяващо Създателя, се беше превърнал в инструмента, с който за тази служба му се отплащаха с предателство и безсърдечие. Как можеше тогава такъв Свещеник да въплъщава един премъдър и всезнаещ дух или изобщо да бъда представител на такова създание? Грурк не можеше да разбере. А ако изпитваше съмнения, какво доверие можеше да храни оттук нататък към каквото и да е от цялата тази система от символи и догми, която беше възникнала на основата на същите тези подозрителни предпоставки по пътя на същия този съмнителен процес? Явно никакво. Но не беше възможно избраният от Създателя начин за разпространяване на истинското познание да носи в себе си елементи на подозрение и съмнение. Значи избраният от Създателя начин да направи достъпно истинското познание не можеше да зависи от въодушевените тълкувания на светото откровение от самозвани гадатели.

Умствените процеси, които бяха довели Грурк до тези заключения, тревожно наподобяваха начина на разсъждение, по който Тирг градеше Хипотези и оценяваше възможните отговори на своите въпроси — практика, която Грурк винаги беше осъждал като греховна. Когато Грурк приложи този новооткрит скептицизъм към въпроса за Носещия цвете и ангелите, той установи, че има само два отговора, които могат да обяснят неявяването им над Пергасос — или нещо им беше попречило, или бяха решили, да не се появяват. Ако нещо им беше попречило, значи силата им не е безгранична и не може да са изпратени от Създателя. Ако бяха решили да не идват, значи са излъгали, а това само по себе си беше достатъчно да доведе до същия извод. Грурк чувстваше, че по-вероятно е първото — житейската философия, която Носещият цвете беше изложил, сигурно беше несъвместима с каквато и да е форма на морално несъвършенство, но и едното, и другото означаваха, че ангелите не са дошли от някакво свръхестествено царство. След като явно не бяха от познатия свят, те можеше единствено да са от друг, непознат — от свят, където, разбира се, изкуствата и уменията не бяха неправилно определяни като чудо, а бяха всекидневие. Такъв свят можеше да съществува само отвъд небето. Така че едно от отдавнашните твърдения и убеждения на Тирг отново се оказа вярно. А щом това е така, не беше ли длъжен Грурк да признае, че изкуствата и уменията, показани от ангелите, изобщо не са резултат от някакви магически способности, а просто последица от прилагането на познанието, придобито по общодостъпния, разбираем и лишен от всякаква мистериозност метод на изследване, който Тирг винаги беше предлагал? Той много съжаляваше, че повече няма да види Тирг — сега виждаше света по толкова по-различен начин, за толкова много неща щяха да си говорят.

Отвън се чу приглушен звук от тежки стъпки. Те спряха току пред вратата на тъмницата. Грурк усети как охладителният му циркулатор се разтупа силно и някакво напрежение изведнъж го скова отвътре. Той се изправи на крака, тежката органична врата се сви настрана и тъмничарят влезе, придружен от един капитан от стражата, двама духовници, Вормозел — управителя на затвора, и Поскатин — съдебния съветник на Френелеч в Свещения дворец. Отвън в коридора стоеше конвой от дворцовата стража.

Поскатин извади един свитък и зачете:

— Грурк от Пергасос, ти беше съден и признат за виновен в престъпленията ерес, богохулство и държавна измяна и си осъден да понесеш смъртта по начина, посочен от църковните закони. Имаш ли да кажеш нещо, преди да бъдеш заведен на мястото за екзекуция?

Грурк успя само вдървено да поклати глава.

— Приготви ли се, покая ли се пред Създателя, ще може ли да се смили над душата ти?

Грурк не отговори. Поскатин нави отново свитъка, отстъпи назад и погледна Вормозел.

— Действай, управителю!

Вормозел кимна на капитана и Грурк беше изведен в коридора и поставен между двамата духовници, капитанът застана отпред, управителят и съветникът — зад тях, а конвоят се строи в колони от двете страни с двама факлоносци отпред и отзад. Стъпките им отекваха глухо сред мрачните стени, докато процесията бавно се движеше към влажните каменни стъпала в другия край на коридора. През прозорчетата на вратите на някои от другите килии надничаха лица и ги проследяваха с навъсен поглед, но никой не издаде звук.

Възприятията на Грурк бяха объркани и откъслечни — сиви, осветени от факлите стълбища, отварящи се масивни врати, вдигащи се решетки, пеещи монотонно от двете му страни духовници, докато накрая се изкачиха на повърхността и се озоваха в тъмничния двор. Там, пред кордон от стражи, чакаше една крачеща кола с впрегнати в нея два покрити с черни драперии колесни влекача, а няколко карети, пълни със съновници и ескортирани от конници, стояха току пред главната порта. Още зашеметен, Грурк се качи в колата заедно с духовниците, съветника, двама от стражите и капитана, докато останалите от наряда и управителят ги наблюдаваха отстрани. Колата потегли, застана до другите коли и конниците, портата се отвори и кавалкадата напусна двора, за да бъде посрещната от рева на тълпата, която чакаше отвън.

Те преминаха край Съда на Върховния съвет, през Площада на покаянието и по Моста на Ескендером-старши към Квартала на крадците, а тълпата се люшкаше плътно след тях. Грурк се вкопчи в дръжката пред себе си и за последен път хвърли поглед към града, в който беше преминала по-голямата част от живота му. Беше сащисан и не можеше да проумее какво толкова е направил, та неговите съграждани и старите му училищни другари изведнъж се бяха превърнали в освирепяла тълпа, чието единствено желание беше да го види как умира. За пръв път той видя същността на дивашкото безумие, което можеше да се прояви в едно простолюдие, приучено да вярва, без да задава въпроси, да се съгласява, без да разбира, и да ненавижда по заповед. Спомни си няколкото пъти, когато беше наблюдавал спокойното, достойно държане на гражданите на Менасим и в този миг разбра, че толерантността и мъдростта в царството на Клейпур са продукт на философията, която Тирг неизменно подкрепяше, така както невежеството и бруталността в Кроаксия са продукт на потисничеството, за което съвсем доскоро той самият беше помагал да бъде увековечено. Промяната у него беше настъпила твърде късно, помисли с тъга той.

Градските постройки останаха назад и сега той можеше да види Канарата на възмездието, извисяваща се пред тях над Хълма на зрителите, челната й част тъмнееше застрашително на фона на назъбените чукари зад нея, навъсените сиви планини по-нататък и носещите се отгоре й буреносни облаци. Мрачната процесия пое по пътя край хълма, от другата страна тълпата беше изпълнила докрай терасите срещу канарата, а на голото пространство нагоре стояха още повече фигури. На скалната площадка в основата на канарата огромният казан с киселина изпускаше тънки бели изпарения и го очакваше с клокочещ кикот. Грурк внезапно установи, че трепери. Той вдигна поглед високо нагоре, към площадката на върха на дългата, изтъняваща накрая стълба, видя алените роби на духовниците от Върховния съвет, скупчени пред застиналата редица на дворцовата стража, а най-отпред, облечен изцяло в черно и с качулка на главата, със скръстени ръце стоеше палачът и наблюдаваше безучастно сцената долу.

Присъстваха и кралят, и върховният духовник, разположили се със свитите си на покритото с балдахин заградено място в центъра на дъното на амфитеатъра. Грурк и придружаващите го слязоха от колата и застанаха пред тях, докато представителите на държавния глава и на духовния глава произнесат обичайните си речи. Грурк се беше вкаменил от гледката и от настроението на чакащата тълпа и не чу нито дума. Наистина ли беше всял такъв смут, че двамата най-могъщи властници на нацията да проявят такъв интерес към процедурата? Очевидно беше така, но Грурк не можеше да разбере защо. Повече не беше в състояние да разбере нищо. Всичко се смесваше в някаква бъркотия от несвързани образи и звуци, цветове и шумове, думи и лица. Какъв смисъл имаше вече да разбере каквото и да е? Какво значение имаше? Още няколко минути и повече никога нищо нямаше да има значение. Спомни си за брат си, спомни си за родителите си и се опита да съчини молитва към Създателя. И тогава забеляза, че отново се движат и бяха започнали да изкачват широките стъпала, които водеха към площадката високо горе. Чуваше засилващия се шум на тълпата и усещаше надигащото се вълнение.

В заграденото за сановниците място Ескендером наблюдаваше напрегнато от разстояние Френелеч.

— Ако тоя Просветител наистина е рожба на заговора на Върховния духовник с чужденците, имащ за цел да попречи на нашествието на армията, то Френелеч показва забележително самообладание пред предстоящата загуба — прошепна той на Морморел. — Изкушавам се да направя заключение, че тоя, дето върши машинациите, чиито последици имаме нещастието да носим, не е друг, ами Клейпур, както подозирахме.

— И аз — отвърна Морморел. — А сега Клейпур ще разбере каква участ очаква тия; които се осмеляват да заговорничат с чуждите престъпници.

— По тоя начин лумианският крал е решил да покаже безразсъдството на опълчването срещу неговата воля — каза Ескендером. — Добър урок, поуката от който няма да стигне само до Клейпур, надявам се, нито пък ще остане само в границите на Картогия.

— Вестта ще бъде разнесена нашир и надлъж — увери го Морморел. — Всички нации ще узнаят, че могъществото на боговете е на твоя страна.

Вселената за Грурк се смали до сребърните шпори на войниците от стражата, които изкачваха стъпалата пред него, и безспирното песнопение на духовниците от двете му страни. Беше изгубил всякаква представа колко високо са се изкачили и колко още им остава. Не смееше да вдигне поглед. Безкрайни стъпала, безкрайни стъпала, безкрайни стъпала…

— Ако тоя Просветител наистина е бил готвен да те измести, то кралят е странно благоразположен към събитието — промърмори Яскилион в ухото на Френелеч. — Трябва да призная, че очаквах Ескендером да се намеси и да защити протежето си, когато разбрах, че с най-голяма бързина се е върнал от Горно д.

— Протеже, което повече не може да се използва — отвърна Френелеч. — А какъв по-сигурен начин за Ескендером да скрие всички улики за участието си в току-що провалилия се заговор и същевременно да отстрани опасността от неудобни разкрития и разобличение в бъдеще? Чувствам, че самодоволството, така силно изразено на лицето на краля, не е толкова искрено, колкото изглежда, защото лумианците решиха да насочат магията си срещу неговите планове, не срещу нашите. Ако тия чужденци наистина са Всевишният, за когото се говори в Писанието, мисля, че спокойно можем да твърдим; че Той е с нас.

Грурк и придружителите му бяха стигнали до площадката. Редицата тръбачи в задната й част надуха фанфарите, после всички замряха, сякаш за цяла вечност, а далече долу продължаваха да се произнасят недоловими за слуха речи, целящи, Грурк беше сигурен в това, да удължат страданието му. Възцари се тишина, палачът пристъпи към стесняващия се край на площадката и изправи пред себе си кукла на робосъщество в естествени размери. Обичаят беше процедурата да започва с кукла, за да се провери качеството на киселината, освен това така се засилваше ужасът на жертвата и следователно — екзалтираността на тълпата. Морето от вдигнати нагоре лица на хълма отсреща притихна в безмълвно очакване. Много бавно палачът примъкна куклата до ръба на площадката, задържа я няколко секунди, после я пусна да полети надолу в пространството. От публиката се разнесе гръмотевичен рев, който дълго не стихваше. От мястото си Грурк не можеше да види какво става, но не беше и необходимо — беше присъствал на екзекуции по-рано. След куклата биваха извеждани няколко жертвени животни и едно след друго биваха отправяни надолу. С всяко от тях тълпата обезумяваше все повече и повече.

И тогава надолу полетя последното животно. Грурк гледаше с ужас ръба на площадката и чувстваше, че изстива. Непосредствено зад него духовниците образуваха плътна стена, а зад тях редицата на стражите се сгъсти и се придвижи напред. Палачът отстъпи от ръба и взе дългото си копие, оставено до един олтар, в който гореше огън, а зад Грурк редицата от духовници образува полукръг, който го изблъска към стесняващия се край на площадката. Той стоеше на мъничкия леден остров, който сякаш плуваше високо в небето, а пред него и встрани зееше нищото. Зави му се свят. Инстинктивно се отдръпна от бездната, но нещо остро го бодна в гърба. Той се обърна, обзет от отчаяние. Палачът го беше подпрял с копието си, а зад него духовниците с каменни лица стесняваха кордона до самия ръб на площадката. Път назад нямаше.

Смушкан отново от острието, Грурк пристъпи крачка напред и за пръв път видя гледката, разкриваща се от отвесната скала. Далече долу казанът с киселина се пенеше и вреше, последните животни още се виеха и гърчеха в предсмъртна агония. Обезумял, Грурк поклати глава в знак на протест. От това нямаше никаква полза. Така не се постигаше нищо. Беше безсмислено, беше нелепо. Ако трябваше да умре, молеше той в себе си, нека да не бъде по тоя нелеп начин.

— Не! — изкрещя той. — Това не е волята на Създателя! Това е варварство! Това…

— Да знаете всички тук, че такъв ще бъде краят на всички еретици и богохулници! — извика палачът и го ръгна силно с копието.

Всичко наоколо се завъртя и Грурк полетя в бездната. Горе в небето лумна ослепителна виолетова светлина, но той не я видя. Отдолу го посрещна ревът на тълпата. Чувстваше, че крещи, но не чуваше гласа си. Земя и небе се сляха в едно.

В същия миг някаква заострена, издължена машина изскочи от облаците над канарата и се стрелна надолу.

— Четири-нула-нула на вертикално форсиране. Дай още ракети!

— Едно до четири — докрай. Сваляй! Сваляй!

— По-плътно с дясната страна! По-бързо с това въже, Джо!

— Вече е на максимално.

— Така. Леко, леко! Добър завой. Не променяй курса, Клариса. Дръж така!

След като флайърът изпикира от мрака и направи вираж сред ослепителния блясък на сигналните ракети, висящата на едно въже от задната странична врата мрежа се разтвори като широка дъга и загреба от въздуха премятащата се фигура на Мойсей. Кълбото от мрежа и робот се спусна надолу, залюля се над основата на канарата, издигна се отново като махало, описа широка крива обратно и заедно с флайъра започна да се издига нагоре. Обратната траектория премина край площадката, където в безпорядък насам-натам тичаха роботи и размахваха във въздуха разни предмети, а няколко от тях — вероятно радиочувствителния вид, за който Дейв Крукс беше споменавал — бяха паднали и се гърчеха под влияние на непосредственото въздействие на радарите на флайъра. Ниско долу в светлината на сигналните ракети склонът на хълма срещу канарата сякаш беше оживял от обезумели фигури, ръкомахащи, тичащи във всички посоки, падащи в несвяст от ужас.

Тогава люлеещата се мрежа се закачи за някаква стоманена конструкция в края на площадката и въжетата се изпънаха. Джо Фелбърг, който се намираше заедно с Дру Уест в отворения заден отсек на флайъра — и двамата в скафандри, както бяха и всички останали, спря навиващия механизъм и лебедката изстена протестиращо от резкия обратен напън.

— Закачихме се! — извика той. — Отпусни въжето, за бога!

— Назад, Клариса! — извика Уест.

Клариса даде рязко на заден ход, като тласна силно всички към закопчаните колани. Въжето се изпъна, изтръгна лебедката от основата й и се оплете в бъркотията от изкривени подпори, изкорубени парчета подова настилка и омотания барабан.

— Лебедката е разбита! — изкрещя Фелбърг. — Всичко отиде на кино!

На мястото на втория пилот Абакоян увеличи вертикалното форсиране, докато Клариса с рязък вираж се опита да намали опъна на въжето.

— Господи, ами онези ракети! — извика Абакоян. — Не можем да висим тук. Трябва да отрежете въжето.

Замбендорф с усилие прекоси наклонения под и нахлу в задното отделение.

— Не можем сега да се откажем — извика той. — В ръцете ни е. Дру, дай ми края на помощното въже и ме спусни навън. Ще му закача магнитна скоба.

— Не може да слизаш долу. Карл — възпротиви се Фелбърг.

— Няма време за спорове. Дай ми въжето!

Фелбърг закачи помощното въже към снаряжението на Замбендорф, после взе от шкафа до вратата един колан с такелаж-ни инструменти и го прикрепи към собствения си скафандър.

— Луд си, но все пак имаш нужда от някаква помощ — каза той. — И аз идвам.

— Застани точно над мрежата, Клариса, и не мърдай — извика Уест по вътрешната връзка. — Карл и Джо се спускат С магнита.

Долу сред кроаксиканската тълпа цареше хаос. Всички бяха видели чудото на небесния звяр, слязъл да спаси Просветителя, докато Канарата на възмездието изпълняваше присъдата, а вероломните духовници, които го бяха осъдили — поразени от гнева на Създателя. Правото слово им беше проповядвал Просветителят на пазара, а те му се бяха подиграли, но толкова мъдър и търпелив беше той, че вместо гняв и отмъщение беше избрал този начин да им отвори очите за светлината и да им покаже безсилието на духовниците пред него. Този път щяха да слушат и да бъдат благодарни за милосърдието, което беше проявено към тях.

— От Просветителя наистина се лееше правото слово на Създателя! — крещяха те. — Няма да убиваме. Няма да поробваме. Няма да се оставим да ни поробят.

— Долу вероломните духовници, които проповядват омраза!

— Долу краля и неговите министри, които водят войни!

Ревът на тълпата се усили още повече, когато първите части на завръщащата се кроаксианска армия се появиха иззад хълма и се смесиха с нея.

— Върнахме се да свалим тиранина! Няма да убиваме!

— Картогианите са наши братя!

— Вижте, Просветителят ни чака, той е покръстил жителите на Пергасос, Просветителя!

Жителите на града зареваха още по-силно и тълпата започна да настъпва към мястото, където бяха сановниците.

— Нашите войници се върнаха от Мераказин. Истината е говорил Просветителят!

— Да изпъдим Ескендером!

— Да изпъдим Френелеч!

— Няма повече да търпим да ни тъпчат тираните!

— Няма повече да треперим от приказките на шарлатаните!

— Да ги изпъдим! Да ги изпъдим!

В покритото с балдахин заградено място настъпи безредие — духовници и придворни, чиновници и сановници, съветници и министри се мятаха насам-натам, въртяха се и викаха на стражите да сгъстят редиците си и на слугите да доведат конете. В центъра на хаоса Ескендером и Френелеч бяха скочили един срещу друг.

— Предател! — крещеше Ескендером в лицето на Върховния духовник. — Ти, свещен паразит! Канална утайка! Какъв пазарлък направи с тия чужденци, та така ме измамиха?

— Аз? — изпищя Френелеч оскърбен. — Аз?… Ти, короновано средство за повръщане! Ти, изприщен от шарка отделителен отвор! Заради твоя заговор с небесните дяволи те ме изиграха!

— Какви ги дрънкаш? Тоя спектакъл не е ли крайният ти триумф, който ще ме лиши от короната и ще ме прокуди от царството ми?

— Не! Какви безсмислици бръщолевиш? Това не е ли плодоносният завършек на твоя план да издигнеш своето творение, тоя самозванец, и след това да поемеш цялата власт, която досега беше в моите ръце?

Ескендером поклати глава.

— Бих ли провалил чрез избрания от мен агент собствената си армия? Що за духовнически брътвежи са това?

Ескендером се опули срещу Френелеч, Френелеч се опули срещу Ескендером. И двамата едновременно стигнаха до едно и също заключение.

— По дяволите! Ей богу! Наистина! — изкрещя Ескендером. — Сега разбирам — чужденците изиграха и двама ни! Измамени сме!

Той вдигна юмруци високо във въздуха.

— Ааах! Тия резервоари за нечиста пяна! Тия канални утайки! Ще ми паднат те! Ще размажа пихтиестите им тела по цялата долина на Горнод. Морморел, събирай гвардията и да вървим към лагера на тия подли чужденци. Всички, които държат на честта и достойнството — след мен! А ако бъдем унищожени до последния нит и осеем с частите си пустинята, тогава поне ще се знае, че сме покрили демонтирането си със слава. Към Горнод!

— Адютантът да доведе конете — извика Френелеч на Яскилион. — Събери дворцовата стража и им кажи, че отиваме с краля в долината на Горнод, за да отмъстим за предателството на чужденците. Ако кроаксианската нация трябва да бъде разпокъсана, последната й славна страница няма да бъде само за Ескендером. Към Горнод!

Тогава ревът на тълпата се изви до кресчендо.

— Ангели! Гледайте, ангели слизат! Светещи ангели слизат от небесата!

Високо горе две фигури се спускаха към Просветителя, който, след като се беше хвърлил надолу, и беше благоволил да допусне да стане чудо, което да прекъсне падането му, сега се беше върнал на площадката за екзекуции и отправяше благодарности към свещеното дърво срещу върха на стълбата. Небесното създание ги наблюдаваше покровителствено, а на другия край на площадката началникът на стражата изглежда се опитваше да организира пълзящите си войници.

— Как е той? — извика Замбендорф, като се мъчеше да запази равновесие на силно люлеещото се въже.

Талоидите на площадката се бяха разбягали, когато отгоре Дру Уест отряза въжето на мрежата и то започна да пада към тях, и сега стояха на разстояние.

— Не мога да кажа — отговори Фелбърг. — Май е в несвяст. Мрежата се е омотала цялата в тия боклуци. Трябва да я срежем, за да го измъкнем.

Замбендорф трескаво се опитваше да улови магнитната скоба, висяща на другото въже, докато Фелбърг с един дълъг резач кълцаше мрежата.

— Става ли нещо? — прозвуча гласът на Уест от флайъра.

— Пълна каша, Джо откачва Мойсей — отговори задъхано Замбендорф. — Генераторът вече включен ли е, Дру?

— Чакаме вас.

— Побързайте там долу — обади се гласът на Абакоян.

— Внимавайте зад себе си — предупреди Клариса.

Замбендорф се огледа и установи, че някои от талоидите се бяха съвзели и прекосяваха площадката към тях, като размахваха предмети, които приличаха на оръжия.

— Размърдай се, Джо — извика той и се вкопчи в конструкцията с краката и едната си ръка, а с другата започна да отмахва парчетата мрежа.

— Готово — извика Фелбърг.

— Включвай, Дру! — изкрещя Замбендорф.

Токът потече по кабела и флайърът се издигна, за да прибере провисналото въже. В същото време Уест започна да издърпва Замбендорф и Фелбърг. Точно когато Мойсей се залюля, освободен от конструкцията, талоидите се втурнаха напред, мигновено бяха сграбчени от магнитното поле и се налепиха като листа на маргаритка по няколко — глава за пета, глава за пета — във върволица, проточваща се до повърхността. Те висяха и се гърчеха безпомощно, полето, което преминаваше през кожата им, разстройваше вътрешните им схеми.

Ох, майната му — изпъшка отчаяно Фелбърг.

— Дръж го, дръж го! — изкрещя Замбендорф в шлема си. — Залепили са се.

— Не мога да спра тока — извика Уест. — Ще изтървем Мойсей. Боже, каква шибана история!

— Спусни ни пак, Дру, около десет фута — нареди Замбендорф. — Джо, ще трябва да го хванем, дано го удържим.

Те се спуснаха обратно и след няколко секунди гласът на Фелбърг каза:

— Държа го за едната ръка. При теб от другата страна как е?

— Добре — извика Замбендорф. — Държа го. Спирай!

Дру Уест дезактивира магнита и веригата талоиди се разпадна на тела, които се изсипаха по цялата площадка върху ужасените си колеги.

— Удържахме го! — извика Фелбърг. — Клариса, по дяволите, да се махаме оттук.

Когато флайърът най-после се издигна, един гаечен ключ се изхлузи от гнездото си на колана на Фелбърг и полетя надолу в мрака.

Далече долу тълпата видя как дворцовите стражи на Върховния духовник се издигнаха във въздуха и се разпиляха като играчки, а Просветителят беше отнесен триумфално от ангелите. Като се разделяше с тях, за да се върне при Създателя, той им изпрати нещо, което се запремята надолу към множеството, събрало се в основата на канарата. Някои се хвърлиха като обезумели напред, сграбчиха свещения символ и го издигнаха високо, за да го видят всички правоверни.

— Поличба! Поличба! Изпратена ни е поличба! Вижте символа, даден ни да ознаменуваме Деня на чудесата!

— Вижте символа! Вижте символа!

— Спасени сме! Спасени сме!

В единия край на заграденото за сановниците място група ездачи — кралят, Върховният духовник и около двеста техни верни привърженици и стражи — си проби в безпорядък път през тълпата и в пълен галоп се отдалечи, изпратена от подигравки, свиркания, дъжд от камъни и други предмети.

През това време високо над скалистия хребет, проточил се от канарата, флайърът излезе от облачната маса и като светкавица се понесе към безопасните планини в далечината.