Трите заповеди на Създателя

21

— Можеш ли да си представиш разстояние, дванадесет пъти по-голямо от най-голямата широчина на Картогия? — обърна се Тирг към Мораяк, сина на Лофбейел, който седеше с гръб към голямата, покрита с карти и листове с изчисления маса в стаята, дадена от Лофбейел на Тирг, да я ползва за кабинет, докато живее при семейството.

— Мисля, че да, въпреки че никога не съм изминавал такова разстояние — отговори Мораяк. — Ами че то трябва да е по-голямо и от странния кръгъл свят, за който говорите двамата с баща ми.

— Не е така, Млади задаващи въпроси, който ще стане мъдър, като ги задава — каза Тирг.

Той взе кълбото на Небесните същества, подарено му от Носещия цвете на ръката, и му хвърли бегъл поглед.

— Едно такова разстояние всъщност е малко по-малко от половината диаметър на нашия свят, за който ме увериха, че е представен вярно от това кълбо.

Той остави кълбото и погледна отново към Мораяк.

— А разстояние, още дванадесет пъти по-голямо от това, достатъчно да покрие открай докрай шест свята? Може ли умът ти да побере това?

Мораяк се намръщи и се загледа в кълбото, докато се съсредоточаваше.

— Не съм сигурен. За да си представя разстоянията в Картогия, изисква се само да използвам способностите, които имам, но нямам опита, който да насочи моята интуиция в усилията ми да определя дадено разстояние около един свят, а не по права линия? Но явно и такова голямо изпитание за моя ум не те задоволява, щом сега ме караш да се мъча с шест свята.

— Тогава вместо световете, чиято повърхност се извива в пространството, нека да вземем за пример времето, което не създава усложнения със своята еднопосочност — предложи Тирг. — Ако си представим широчината на Картогия като едно-единствено сияние, тогава въпросното сияние, което е дванадесет пъти по дванадесет по-голямо, се равнява на една Картогия за всяко сияние от времетраенето на дванадесет пъти по дванадесет сияния. Сега можеш ли да си го представиш?

На Мораяк му трябваха няколко секунди, за да схване, но накрая кимна, като в същото време се мръщеше напрегнато.

— Това наистина е нещо огромно, но сега, след като ми го обясни по тоя начин, не е невъзможно да си го представя. Умът ми е напрегнат докрай, но мисля, че ще успея да си представя такова разстояние.

— А още дванадесет пъти по-голямо? Мораяк зяпна Тирг с измъчено изражение, после се ухили безпомощно и поклати глава.

— Невъзможно!

Тирг прекоси стаята, завъртя се и разтвори широко ръце.

— А още дванадесет пъти й още дванадесет пъти и отново още дванадесет пъти…

— Спри, Тирг — запротестира Мораяк. — Каква полза има да повтаряш думи, които престават да имат някакво значение?

— Но те имат значение — заключи Тирг.

Той направи няколко крачки и посочи с ръка. Мораяк се обърна на стола си и се загледа в голямата карта на стената над масата, която Лофбейел беше нарисувал по записките на Тирг от разговорите му с Небесните същества. На нея се виждаше огромната Небесна пещ, достатъчно голяма да погълне за миг целия свят, и около нея пътищата на деветте свята, които непрекъснато обикаляха около пещта, някои съпровождани от собствени съпътстващи светове, които на свой ред обикаляха около тях. Беше смайващо, като научиха, че Робия, както Клейпур беше нарекъл света на робосъществата, дори не принадлежи към групата на деветте, а е само един — вярно, най-големият — от свитата от седемнадесет слуги, следваща по петите един гигант. Дорнвалд беше отбелязал, че гигантът сигурно е кралят на световете, като се има предвид пръстеновидната му корона. Но Тирг сочеше не гиганта, а третия свят около пещта — Не особено впечатляващ, мъничък свят с един-единствен слуга, — който Лофбейел беше нарекъл Лумия, тъй като небето му сияеше със същата гореща светлина, която придружаваше Небесните същества или лумианците, както по-правилно ги наричаха сега, където и да отидеха. Тирг прекара бавно ръст по картата.

— Това е разстоянието, което дели нашия свят от света на лумианците, Мораяк — разстоянието, което са пропътували, за да стигнат до. Робия.

Мораяк го погледна недоверчиво.

— Не може да бъде!

Тирг кимна. Мораяк отново погледна картата, после Тирг.

— Но за такова пътуване сигурно са нужни много, много пъти по дванадесет живота.

— Казаха ни, че дванадесет сияния са достатъчни. Големият дракон, който кръжи над небето, явно е по-бърз даже и от по-малките, които за миг преминаваха над града.

Тирг се загледа няколко секунди изпитателно в лицето на Мораяк, после кимна със задоволство.

— Сега, мисля, разбираш по-добре какви чудеса правят съществата, с които скоро ще се запознаеш — каза той.

Мораяк се взря за момент в Тирг, сякаш се чудеше дали да приеме думите му сериозно, после бавно се обърна към картата, този път — с още по-голяма почит. Тирг и Лофбейел скоро трябваше да отидат в резиденцията на Клейпур, за да се включат в разговорите на картогианските водачи с лумианците, и Мораяк беше успял в края на краищата да изкопчи позволението на баща си и той да тръгне с тях. Беше ходил, разбира се, да види странните постройки извън града, в които живееха лумианците — баща му, беше казал, че те са ги направили — и беше зърнал отдалече тромавите, купологлави фигури, които очевидно не бяха самите лумианци, а някакви външни обвивки, носени от тях на Робия, защото те се нуждаеха непрекъснато от наличието на топъл, силно корозивен газ. Но това беше друго, с него не можеше да се хвали пред приятелите си.

— Чудя се що за свят е това — промърмори той замислено, все още загледан в картата.

— По-удивителен и от най-смелите ти сънища — отвърна Тирг. — Небето му е пълно със светове, твърде многочислени, за да бъдат преброени, разпростиращи се, докъдето погледът ти стига, защото над Лумия няма постоянна облачна покривка, която да ограничава видимостта. Толкова е топъл, че повърхността му е покрита с океани от течен лед. Метанът може да съществува само като пара. Там тялото ти би било много по-тежко, отколкото на Робия.

— А пейзажът? — попита Мораяк. — Има ли планини и гори? Лумианците отглеждат, ли в равнините стада от матрици за лагерни втулки, ходят ли на лов за галванични разтопители? Децата им съберат ли уплътнителни пръстени сред монтажно-предавателните линии, ловят ли с примамка от медни жици намотвачки на бобини?

Тирг сви вежди, като се чудеше как да обясни различията.

— Децата там се монтират в миниатюрна форма — каза той. — Те растат, като поемат вещества, които вътрешно се разнасят под формата на течни разтвори.

Мораяк го зяпна изумено.

— Но откъде ще знаят веществата на кое място да се натрупват? — възрази той. — Цялата форма ще се развали.

— Този процес е непонятен за мен — призна Тирг. — Може би затова лумианците съществуват под формата на желе и трябва да стоят в обвивки, за да запазят облика си. Но естественият монтаж на Лумия е невъзможен, защото няма никакви машини… като изключим няколкото, които не са живи, а са създадени от лумианците.

— Значи е истина, че те могат да правят изкуствени машини?

— О, да, това са единствените машини, които те познават. Вярно, имат животни и гори, но те не са машини. Те са направени от… е, това може да се нарече най-точно „естествено съществуваща органичност“, приличаща много на самите лумианци.

Мораяк изглеждаше объркан.

— Но трябва да има занаятчии, които да създават органични изделия. Как може да съществува „естествена органичност“?

— Аз също се уча — напомни му Тирг. — И двамата имаме доста въпроси, които за известно време ще подложат на изпитание търпението ни.

— Но органични гори и животни… цял един свят, пълен с такива грозотии? — направи гримаса Мораяк. — Това е толкова противно, толкова неестествено… Как може изобщо там да живее някой? Затова ли са дошли на Робия — да избягат? Но как…

Влезе Керсения, жената на Лофбейел.

— А, знаех си, че ще ви намеря двамата тук — каза тя. — Лофбейел е впрегнал каруцата и ви чака пред къщи.

Керсения тръгна обратно по коридора към външната врата, Мораяк стана и двамата с Тирг я последваха.

— И помни, дръж се прилично, не досаждай — говореше тя, докато Мораяк си обличаше палтото. — Ти си щастливец, за един младеж е чест да бъде поканен, в резиденцията на Клейпур. Не излагай баща си.

— Няма — обеща Мораяк.

— Сигурен съм, че няма за какво да се безпокоиш — каза Тирг.

Тирг и Мораяк излязоха от къщата и се настаниха до Лофбейел, а Керсения остана пред вратата, докато се загубиха по пътя за града. Хубаво е, помисли си Тирг, да види семейството да живее свободно и без страх, а Лофбейел да се занимава открито със своите изследвания и най-после да е в състояние да преподава така, както винаги беше искал. Чудеше се дали видяното може да се приеме като поличба за нещо, което ще се разпростре и ще обхване цялата раса на робосъществата. Защото лумианците явно почитаха свободата и знанието и приемаха напълно ценностите, които Тирг чувстваше, че Клейпур и възгледите му за Картогия символизират. Можеха ли лумианците да предложат ново бъдеще за всички робосъщества, така както Картогия предложи ново бъдеще за Тирг, за Лофбейел и неговото семейство? Щяха ли сега старите нрави по цяла Робия да останат в миналото и да бъдат забравени, така както Кроаксия вече оставаше в собственото им минало и потъваше в забрава?

Така че в края на краищата духовниците и Писанието в известен смисъл навярно са били прави, мислеше си Тирг. Ако лумианците наистина са Създателят, тогава Създателят наистина предлага спасение от мъките и робията на светския живот… но не в някакъв друг свят, а на тоя, просто като се изхвърлят мъките и робията от него. В края на краищата това щеше да бъде най-разумният и най-простият начин да се постигне подобна цел. Защо трябваше един Създател — особено така мъдър и всемогъщ, както го представяха духовниците — да избере по-трудния начин, за да промени нещата?

Но от дългия си и горчив опит Тирг се беше научил да не храни прекалено големи надежди за каквото и да е. Винаги имаше нещо, което може да се обърка, и обикновено така ставаше. Тирг се запита дали като създатели Небесните същества имат същия проблем.

— Това, което той прави, е несъвместимо с целите на политиката, утвърдена от Земята — каза Даниъл Лихърни на Каспър Ланг на борда на „Орион“. — Също така получавам оплаквания, че поведението му пречи на персонала, който е упълномощен, да направлява отношенията ни с чужденците, да изпълнява задълженията си по достатъчно ефикасен начин. Мога ли да разчитам на теб да уредиш въпроса?

— Искаш да кажеш, че Жиро придобива комплекс за малоценност, защото талоидите обръщат повече внимание на Замбендорф, отколкото на него. Зелцман смята, че не се е покрил със славата, която заслужава, а някой недоволен след научните светила — Вайнербаум, да речем — започва да завижда и смята, че е застрашено достойнството му — каза Лаят.

Той започвате да се отегчава от това, че се налага през цялото време да стои на кораба и да се занимава с проблемите на всички останали.

Лихърни изпухтя и се озъби:

— Слушай, този медиум се вре навсякъде и се е отдал на тоя спектакъл долу така като че цялата мисия е организирана не за друго, а да рекламира неговата дейност. Твоята корпорация го изпрати тук, Каспър, и е твое задължение да го контролираш. Така че мисли каквото си искаш, но аз искам да направиш нещо.

След час Ланг, още по-вкиснат след нетипичното за Лихърни избухване, седнал зад бюрото си гледаше мрачно Озмънд Периера.

— Къде е програмата за експериментите, които смятате да провеждате със Замбендорф? — попита той. Периера се обърка.

— Какво? Е, мислех, че това е само заради версията с Марс. Мислех…

— Корпорацията не ти плаща да мислиш, тя ти плаща да знаеш — избълва Ланг. — Имаш ли представа колко й струва изпращането на твоите хора на такова разстояние? Смятах, че сте тук, за да изследвате сериозни научни явления.

— Е, няма спор за това, но…

— Тогава колко време трябва да чакам, за да видя, че нещо се прави? — попита Ланг. — От теб се иска да организираш експерименталната програма, ясно ли е? Е, крайно време е да започнеш да организираш нещо. Не очакваш аз да го направя вместо теб, нали?

— Не, разбира се, че не, но аз… аз, това е… Той е долу, в база Генуа едно.

— Добре, доведи го обратно от база Генуа едно! — изрева Ланг. — Съгласих се да слезе веднъж долу да види повърхността. Добре — видя я. Сега го доведи тук и започвайте работата, за която сте изпратени. И никой, повтарям — никой от този екип да не слиза повече долу, докато не видим някакви резултати. Ясно?

Периера преглътна и закима бързо.

— Да, да, разбира се.

— Чудесно.

Ланг се пресегна и повика секретарката си на екрана на терминала.

— Кати, пусни веднага по системата съобщение до ръководството на персонала. Карл Замбендорф да се върне незабавно на кораба, слизането на повърхността на целия екип се забранява до второ нареждане.