Трите заповеди на Създателя

8

Когато сравняват ефективността на различните начини за придаване на ускорение на ракетата, физиците използват понятието „импулс“, което се получава, като се умножи въздействието на силата върху ракетата по времето, през което е оказвано това въздействие. При космическите кораби основен показател за ефективност е импулсът на единица от масата на кораба или „специфичният импулс“, измерван във времеви единици и обикновено изразяван в секунди. Високите специфични импулси се получават от двигателни системи, които генерират високоскоростни отпадни продукти. Отпадните молекули при една водородно-кислородна ракета се изхвърлят със скорост от порядъка на три километра в секунда, което в най-добрия случай отговаря на специфичен импулс, равен на 450 секунди, като практическият резултат е, че междупланетните полети, извършвани на основата на химическо задвижване, продължават с години. При термоядрения синтез обаче се изхвърлят плазмени продукти над триста пъти по-бързо и се достигат специфични импулси до 100 000 секунди. Ето защо двигателят с термоядрен синтез се считаше съществен за поддържането на база на Марс и продължителността на полета на „Орион“ се предвиждаше да бъде само петдесет дни.

„Орион“ беше построен с две основни секции — предна и задна — свързани с проход, дълъг четвърт миля. Задният му край беше отворен към космическото пространство и представляваше система от антени, укрепителни рамки и метални връзки, които образуваха четири открити цилиндрични двигателни камери, свързани помежду си подобно на клетки за катерички. Всяка секунда в две от камерите се възпламеняваха по две гранули замразена смес от деутерий и тритий и поддържаха полета чрез насочени лъчи от ускорени йони, които произвеждаха поредица от ядрени микроексплозии — миниатюрни водородни бомби. Електрически натоварените високоскоростни частици, освободени в този процес, предизвикваха тласък напред чрез въздействие върху конфигурация от вдлъбнати магнитни полета, докато неутроните без заряд и рентгеновите лъчи, които преминаваха през магнитните огледала, се изхвърляха в пространството. Магнитно-хидродинамични бобини в задната част превръщаха част от отделената енергия в електроенергия, захранваща йонните ускорители и генераторите на свръхпроводимото поле. В останалата част от задната секция, пред радиационния щит, екраниращ двигателните камери, се намираха другите блокове на двигателната система, гнездата на разузнавателните ракети и ландърите1 на „Орион“ и складовите отделения за транспортните средства, строителните материали и тежките съоръжения.

Предната част на прохода завършваше с просторно, почти сферично помещение, определено от типичната за НАСО безцветна терминология като сервизен модул, в което се намираха главният генератор за въздух и други системи от първостепенно значение за поддържане на живота, също така и отделен химичен двигател и свързани помежду си резервоари с гориво. При необходимост цялата задна част на кораба можеше да се отдели и задната двигателна система да върне екипажа на Земята.

Жилищните помещения за обитателите на кораба представляваха четири по-малки сфери — от глобус I до глобус IV, — намиращи се пред сервизния модул и разположени симетрично от центъра така, че образуваха каре, лежащо в перпендикулярна на главната ос равнина. Въртенето на целия кораб около тази ос, заедно със самостоятелното въртене на сферите, даваше възможност центробежните и линейните компоненти на силата да се съчетаят и да създадат нормално притегляне независимо от ускорението на кораба. Петата сфера — командният глобус, в който се намираше контролният и комуникационният център — оформяше носа на „Орион“ й се свързваше с останалите и с основната част с помощта на мрежа от укрепителни конструкции и комуникационни тунели.

— Най-ужасното и най-грозното нещо, което съм виждала през живота си! — каза Клариса Ейдстад, когато совалката на Европейския отдел на НАСО доближи „Орион“ на Десет хиляди мили над Земята. — Та те са прекопирали разбивачка за яйца!

Екипът трябваше да излети от Ел Пасо в Тексас, но в последния момент беше прехвърлен в Куру, Гвиана, тъй като служителите от НАСО бяха решили да не предизвикват демонстрантите, обсадили площадката в Ел Пасо. Беше открито, че една от съставките на изхвърляните от ракетата вещества предизвиква рак в мишките, когато са обработвани с нея в продължение на шест месеца при концентрация, десет хиляди пъти по-голяма от тази, измерена в облака веднага след излитане.

— О, не съм съгласна, Клариса — каза Телма, като се отпусна назад на седалката и изви глава на една страна, за да наблюдава картината на екрана в кабината. — Дори смятам, че в известен смисъл е доста красив.

— Така ли? Тогава ще знам никога да не ти купувам за подарък разбивачка за яйца. Току-виж си я сложила в рамка и си я окачила на стената.

— Аз не говоря за външния му вид — отвърна Телма. — Имам предвид онова, което представлява. Някой ден хората сигурно ще летят към звездите с нещо, произлязло от него.

— Колко забележително!

Клариса отново се опули през очилата си с форма на пеперуда към екрана.

— Знаеш ли какво? Кухнята ми никога вече няма да изглежда по същия начин след това, което ми каза.

Озмънд Периера, който седеше един ред пред тях, извърна глава.

— Чудя се дали когато това стане, ще сме достигнали равнището на извънземните междузвездни пътешественици, посетили Земята около средата на холоцена. Изглежда напълно вероятно да са пътували с помощта на реактивни психосимпатически излъчвания, настроени на вълната на енергийния спектър на мозъка им. Геометричното подреждане на многобройните древни монолити може да се тълкува като създаване на математическа прогресия, която отразява съответните психически резонанси.

— Сега мога да поспя — промърмори сухо Клариса в ухото на Телма. — Винаги съм се чудела какво означава геометричното подреждане на монолитите.

— Наистина е вълнуващо — подхвърли Телма на Периера с по-висок глас. — Затова ли пирамидите навсякъде са с една и съща форма?

Преди Периера да може да отговори, Джо Фелбърг, който седеше зад тях със Замбендорф и Ото Абакоян, се наведе напред и се намръщи при вида на „Орион“, който все повече изпълваше екрана.

— Какво има, Джо? — попита Дру Уест от мястото си до Телма.

Фелбърг остана няколко секунди втренчен в огромния кораб, заобиколен от совалки, сервизни и снабдителни кораби, и в хаоса от контейнери, тунели, резервоари и разнообразни съоръжения, които през следващите три дни до излитането от земната орбита щяха постепенно да бъдат наместени в кораба.

— Вижте онези три совалки в задната товарна секция… и другата, дето чака, встрани — каза накрая той.

— И какво? — попита Телма.

— Това не са стандартните модели на НАСО. Две от тях са военнотранспортни, от Вандънбърг или от Травис, а едната от другите две прилича на войскови транспортьор на Британските военновъздушни сили. Какво, по дяволите, правят тук?

От мястото си до него Замбендорф извърна глава и погледна въпросително Абакоян. Абакоян вдигна озадачено вежди. Странният факт, че Рамелсън и неговите колеги се месеха в мисията повече от обяснимото, беше последван от друг — курса за обучение в центъра на НАСО в Шарлот, Северна Каролина, който имаше за цел да даде основните знания и умения, необходими за всеки участник в космически полет — как да облече и да си служи със скафандъра, правилата за безопасност, действащи на борда на кораба и в извънземна среда, начина на действие при критични обстоятелства и т.н. Но съставът на мисията, с който се срещнаха там, беше сравнително с по-ниско положение — инженери, учени, техници по поддръжката, лекари и администратори. Висшето ръководство на мисията, офицерският корпус или който и да е от горните клони на организационното дърво будеха подозрение не само с отсъствието си, но и с факта, че за тях изобщо не се споменаваше. А както Дру Уест беше забелязал, хората, които участваха в курса и бяха в списъците на състава, не приличаха на представители на обществените групи, предвидени за космическите колонии. Имаше твърде много учени и университетски специалисти — бактериолози, вирусолози, биолози, физици, химици, социолози, психолози… даже няколко лингвисти и един криминолог. Явно мисията предлагаше големи възможности за разнообразни изследвания, които академичното общество не можеше да пропусне — не всеки ден заминаваха автобуси за Марс — но чак пък толкова големи? Къде бяха селскостопанските специалисти, работниците от промишлеността, чиновниците и хората от услугите, които би следвало да представляват голям процент от една предполагаема колония? Такива хора почти нямаше. Това също изглеждаше странно.

А сега, явно без да е съобщено предварително, щяха да пътуват и военни части, и то както по всичко личеше, доста значителни. Това потвърждава всичко останало, което бяха успели да установят, мислеше си Замбендорф, докато зяпаше екрана. Въпреки че още не беше в състояние да сглоби парчетата в една ясна картина, в съзнанието му отдавна нямаше никакво съмнение — тук се криеше нещо наистина необикновено.

Като последен от серията прототипи „Орион“ имаше за цел преди всичко да докаже възможностите на своя усъвършенстван термоядрен двигател и да изпробва различни технически концепции, свързани с продължителни и мащабни космически програми. Подобно на експерименталните викториански параходи, предшественици на елегантните океански лайнери от по-късните години, неговата конструкция малко държеше сметка за удобствата и простора за обитателите. Разположените като в развъдник клетки, тесните дневни помещения, машинните отделения, стълбищните шахти и за плетените проходи напомняха повече на подводница, отколкото на нещо друго, помисли си Маси, докато се излежаваше в леглото си и съзерцаваше земния диск на екрана, инсталиран на една от стените на кабината. Той и Върнън щяха да делят помещението с още двама души, и двамата познати от курса за обучение — Греъм Спиърман, еволюционен биолог от Калифорнийския университет в Лос Анджелис, и Малкълм Уейд — психолог от Канада. Спиърман и Върнън бяха излезли да разгледат кораба, а Уейд още не беше пристигнал и Маси използваше максимално възможността да се отпусне за няколко минути след качването на борда, настаняването и разопаковането на багажа.

От мястото му в глобус II цялата планетарна повърхност на Земята — континентите, океаните и атмосферата — приличаше на отделен самоподдържащ се биологичен организъм, в който условните граници и различните цветове, които разделяха държавите на картите на човека, бяха толкова значими, колкото и видими. Това, което астронавтите и други авантюристи в космоса повтаряха непрекъснато повече от половин век, беше вярно, но то трябваше да се изпита, за да се разбере, осъзна Маси. Само преди два дни беше посетил за последен път Уолтър Конлън във Вашингтон, където във всички посоки светът на човешките дела препускаше и се суетеше за своите неотложни работи и консумираше енергията на хиляди живота. Но всичко това вече се беше смалило до една точица без особено значение, едва забележима на фона, който не беше се променил кой знае колко отпреди съществуването на Вашингтон и който би могъл да остане дълго време след като Вашингтон вече е забравен.

Звукът на отварящата се врата прекъсна мислите на Маси и секунда по-късно нахълта Малкълм Уейд с два сака и куфарче в ръце, като буташе с крак по пода друг куфар.

— Е, предполагам, че съм попаднал, където трябва — каза той, като затвори вратата с гърба си. — Здравей, Джери. Разбрах, че другите двама вече са тук.

— Здравей, Малкълм. Да, отидоха да поразгледат. Горното легло ей там е твоето. Как мина полетът?

Уейд свали връхната си дреха и я закачи в шкафа до вратата.

— О, добре, като изключим това, че продължи половин ден повече, отколкото се предполагаше. Трябваше да се отклоним към европейската база в Гвиана.

Той се свлече с въздишка на облекчение на леглото срещу Маси. Беше висок, слаб мъж с права коса и светли очи, в които сякаш винаги грееше някакъв вътрешен плам.

— Чух за това — каза Маси. Хей, мисля че Греъм имаше бутилка там някъде. Не искаш ли да пийнеш, докато си поемеш дъх?

— Ммм… може би по-късно, благодаря ти все пак.

— Добре. Е, кой още беше на совалката?

— Чакай да видя… Сюзан Култър, геоложката, и оня специалист по електроника от Денвър, с който закусвахме веднъж в Шарлот… Дейв Крукс.

— Ъ-хъ.

— Карл Замбендорф и хората му също бяха там. Уейд вдигна вежди и погледна Маси по начин, който изразяваше и очакване, и любопитство.

— О!

Маси се постара да запази тона си неутрален. Точно сега не му се щеше да се впуска в дълги дебати. Въпреки че не беше споделил с никого каква е главната му цел в мисията, въпросът за включването на Замбендорф често беше предмет на обсъждане в центъра за обучение и Маси беше принуден веднъж да изрази мнението си. Уейд се беше представил като учен и очевидно беше съветник на няколко правителствени комисии, но той приемаше Замбендорф съвсем сериозно. Маси се чудеше по какви въпроси точно съветва правителството.

— Мисля, че знам защо е тук — каза Уейд след кратка пауза.

Той замълча, изчаквайки Маси да го попита защо Замбендорф е тук. Маси не го стори. Уейд обаче продължи:

— Добре е известно, че Съветите провеждат обширни изследвания в областта на паранормалните явления от години, постигнали са и успехи.

Маси преглътна с усилие, но не каза нищо. Винаги е имало анекдоти за анекдотите за нещата, които се предполага, че хората са извършили, но никога нищо не е можело да бъде доказано. Уейд извади от джоба на сакото си лула и заръкомаха с нея.

— От известно време се предполага, че са направили някакъв значителен пробив и много от експертите твърдят, че главният съветски център на тази дейност е марсианската им база на Солис лакус — доста далече от земното влияние, както виждаш.

Уейд замълча и започна да пълни лулата си от една кесия с тютюн.

— Е, предполагам, че знаеш как приемам всичко това — произнесе Маси неопределено, докато се чудеше притеснен дали разговорът е показателен за това, какво го чака през следващите петдесет дни.

— Но всичко съвпада — каза Уейд. — Знам, че си малко скептик, Маси, но аз вярвам в научния подход, който означава, че трябва да сме непредубедени, с други думи — да приемем, че съществуват неща, които не можем да обясним. Дали можем да го обясним или не, трябва да приемем, че Замбендорф е надарен с някои необикновени способности.

Той погледна Маси, сякаш останалото бе прекалено ясно, за да бъде изречено.

— Е, аз мисля, че Замбендорф е част от западна изследователска програма, създадена да съперничи на съветската в овладяването на паранормалните явления… или даже да й противодейства. Може би затова изпращат Замбендорф на Марс.

Маси зяпна, но преди да може да каже каквото и да е, Уейд допълни тържествуващо:

— А това обяснява защо тук има военни — да осигурят проекта срещу евентуално вмешателство от страна на Съветите на Солис лакус. Сигурно вече си разбрал за тях?

Маси кимна.

— Казаха ни, че идват с нас да проведат учения в извънземни условия… Пентагонът в последния момент бил откупил известна част от местата на кораба или нещо подобно.

Уейд поклати глава.

— Това е за параван. Знаеш ли колко са? Когато пристигнах, имаше три транспортни совалки — специални части на САЩ, подразделение британски десантчици, френски парашутисти. Това не са няколко места, купени в последния момент. Всичко е планирано доста отдавна… Совалките са в задната част, значи ще стоварват тежко оборудване.

Той извади запалка и загледа Маси над лулата си, докато я палеше.

— Всъщност не бих се изненадал, ако целта е да се предизвика конфликт със Съветите на Солис лакус, за да се премахне базата им. Може би нашите хора са замислили нещо, което ние двамата не сме и сънували.

Маси се отпусна тежко назад и смаяно извърна глава. Сигурно никой в Пентагона или където и да е не приема глупостите за Съветите толкова сериозно… Важни сектори в държавната администрация и в частните компании обаче се ръководеха от политически и икономически идеолози, неспособни да различат смисленото научно съждение от псевдонаучното бръщолевене и въпреки това разполагаха с власт, далеч превишаваща тяхната компетентност. Ако слушаха глупаци като Уейд, биха могли да повярват на всичко. Безумното съперничество, парализирало за поколения нормалното развитие на много страни на Земята, положително няма да бъде пренесено в друг свят чрез нещо така нелепо както „паранормалното“.

Маси отново се загледа в синьо-зеления образ на Земята с нейната накъсана пелена от облаци. По някакъв начин човешката раса трябваше да проумее с колективното си съзнание, че не може да разчита на магически сили или на всемогъщи покровители, които да я спасят от собствената й глупост. Човекът трябваше да се довери на собствената си интелигентност, разум и способност да се грижи за себе си. Решението беше в собствените му ръце. Ако избере самоунищожението, останалата част от земната биосфера — далече по-издръжлива, отколкото популярната митология може да допусне — едва ли би забелязала разликата, а ако я забележи, няма да е за дълго. Колкото до останалия Космос, разпростиращ се на милиарди светлинни години отвъд границите на Земята, изчезването на човека не би било по-съществено от гибелта на колония микроби, причинена от пресъхването на някоя локва някъде в Монголия.