Трите заповеди на Създателя

19

— О, несъмнено, сигурна съм — каза Пенелопи Рамелсън, докато закусваха. — Бъртън ще се радва да разговаря с него.

Тя обърна глава, за да погледне съпруга си.

— Кога ще ти бъде удобно, скъпи?

Валери, братовчедката на Пенелопи, пристигнала от Масачузетс за целия уикенд, се усмихва в очакване.

Бъртън Рамелсън осъзна, че мисълта му се е върнала на бурята от протести, предизвикана в ООН от известието за намерението на главните западни сили едностранно да предявят претенции за Титан.

— А… какво? — попита той, като примигна и избърса устата си със салфетката. — Извинете ме, май още не съм се събудил напълно.

Пенелопи въздъхна.

— Валери говореше за Джереми — каза тя, като имаше предвид по-големия от синовете на Валери. — При положение че двамата с Джилиан са създали семейство, той смята, че има нужда от някаква работа… е, знаеш ли, от психологична гледна точка, предполагам, да чувства, че прави нещо за осигуряването им… нещо със собствени сили.

— Надявах се, че може би в ДЖЕСЕК имат нещо подходящо за него — каза Валери, като премина направо на въпроса.

Рамелсън се намръщи над кафето, което пиеше с двете жени, преди да се присъедини по-късно към Бул и някои други за една делова закуска.

— Хм, разбирам… Какво считаш за „подходящо“? Какво може да прави? Имам предвид, вярно ли е, че двамата с Джилиан са прекарали цялото си време в шляене из Далечния изток и Ривиерата, откакто са се оженили, фактически… а дотогава той не е правил нищо повече от това да кара яхтата си, нали?

— О, не бъди такъв свадлив стар скъперник още от сутринта, Бъртън — скара му се Пенелопи. — Те са млади и изживяват младостта си. Какво лошо има в това? Винаги си ни говорил каква нужда имаш в последно време от способни ръководители. Е, Джереми винаги ме е поразявал с таланта си и големите си способности. Мислех си, че има достатъчно възможности да го уредиш на някаква подобна работа… В края на краищата като начало не е необходимо да бъде на страшно отговорно място или нещо такова.

— Имам нужда от няколко ръководители на технически проекти и програмни директори — каза Рамелсън, все още неспособен да остави заядливия си тон. — Би ли могъл Джереми да се оправи със специалист по структурна динамика, десет години по-възрастен от него и с двадесегодишен опит? Какво знае той за доплеровия радар или за орбиталната механика. Това са хората, от които имам нужда.

— Сега вече се правиш на важен. Всичко, което…

— О, не исках да кажа подобно нещо — прекъсна я бързо Валери. — Може би нещо с по-малки изисквания, по-скоро в административните отдели, но да не е твърде еднообразно…

Тя му се усмихна очарователно с широко отворени очи.

— Нещо по-ефектно, с повече живец би отговаряло на неговия темперамент — маркетинг, може би, или реклама… Няма ли някакво подобно място, където би могъл да е полезен? Сигурно има, Бъртън.

Рамелсън допи кафето си и скришом направи гримаса. Двамата с Пенелопи можеха много по-свободно да говорят за това по-късно, без да му се налага да дава прибързани обещания. Освен това, като знаеше, че навярно вече го чакат, не искаше да се впуска във всичките „защо“ и „защото“.

— Днес ще говоря с Грег Бул за това — обеща той, после остави чашата си и се облегна назад, сякаш искаше да каже, че за момента разговорът по този въпрос е приключен.

Пенелопи погледна Валери и едва забележимо й кимна.

— И така, какво решихте да правите двете днес? — попита Рамелсън. — Нещо налудничаво и вълнуващо?

— Решихме да прескочим със совалката до Ню Йорк и да пообиколим магазините — отговори му Пенелопи. — Обадих се на Джени и Пол и те ни поканиха на вечеря.

— Аха. Намирисва на късно прибиране — каза Рамелсън.

— По всяка вероятност.

— Защо не останете и не се върнете утре?

— Бихме могли, мисля… Да, защо не? Ще ти се обадя и ще ти кажа какво сме решили.

Рамелсън погледна към Валери.

— Изглеждаш доволна от гостуването. Радвам се, ако е така.

Той погледна часовника си, сгъна салфетката, остави я пред себе си и стана.

— Е, другите ме чакат, боя се, че трябва да помоля за извинение, дами. Приятно пътуване до Ню Йорк и сърдечни поздрави на Джени и Пол.

— Разбира се — каза Пенелопи, когато той тръгна да излиза. — А ти няма да забравиш да говориш с Грег за Джереми, нали?

— Няма — въздъхна Рамелсън.

След по-малко от тридесет секунди, докато прекосяваше съседния хол, той вече беше забравил и мисълта му се върна към проблема за Титан. Останалият свят, най-вече Съветите, беше възмутен, когато накрая, след месеци на догадки, обвинения и отричане, последвали разкритията на Замбендорф при отпътуването, истината за целта на мисията на „Орион“ беше призната. Но на това събитие вече не се гледаше толкова като на „голямата катастрофа“, както в началото, тъй като когато истината накрая излезе наяве — а това рано или късно трябваше да стане — то поне до известна степен беше подготвило света за нея и по този начин донякъде беше намалила ефекта, който иначе би бил като взрив с огромна сила. Реакциите бяха очаквани, разбира се, но освен да вдигнат врява до небето и да заплашват какво друго можеха да направят Съветите? Вярно, можеха да започнат война, бяха допуснали помежду си западните ръководители. Но стратегическите аналитици на Пентагона бяха стигнали до заключението, че няма да започнат — поради същата причина, поради която от 1945-а никой не беше се осмелил да рискува с нещо по-сериозно — или поне, че е малко вероятно да започнат — повече от 92,4 процента вероятност, бяха изчислили компютрите.

От друга страна, в зависимост от това, какво точно щяха да открият на Титан, едностранният достъп до една развита чужда технология би могъл да даде възможност веднъж завинаги да се решат всички проблеми на Запада — чрез военни действия със Съветите и чрез търговия с останалия свят. Така че Западът беше поел риска и засега изглежда си струваше. Според Рамелсън единственият пострадал до момента беше Каспър Ланг, който, както личеше от последните му видеограми от Титан, още страдаше от мисълта за големия провал, станал под носа му. Но по-добре да добият вярна представа за Замбендорф сега вместо по-късно, когато нещата започнат да стават сериозни, помисли си Рамелсън, докато изкачваше пъргаво четирите стъпала пред входа за библиотеката. А на Каспър скоро ще му мине.

Вътре Грегъри Бул и двама други от ръководството на ДЖЕСЕК заедно с Джулиъс Горш от Държавния департамент и Кевин Уейли, един от сътрудниците на президента, чакаха да започнат съвещанието. Като първа точка Горш щеше да ги запознае с резюме на последния доклад на Даниъл Лихърни от „Орион“. След като хората са кацнали в град „Генуа“, диалогът с талоидите продължава да се развива успешно, каза Горш. Първото впечатление от тяхната култура навежда на мисълта, че тя е сбор от самостоятелни, взаимодействащи помежду си, понякога воюващи, понякога уж съюзяващи се социално-политически общности, смътно наподобяващи италианските княжества и градове-държави от средновековието, което личеше и от имената, давани им от земните. Нямаше повече инциденти като този, предизвикан от „падуанците“, и този случай явно не беше се отразил на по-нататъшните конструктивни взаимоотношения с „генуезците“. В околностите на Генуа беше изградена постоянна база, а хората се движеха свободно вътре в самия град. Въпреки че в реакциите на жителите на града все още се наблюдаваше страх и стремеж да ги отбягват, общо взето земните жители бяха приети добре.

— Поне отпадна най-голямото ни безпокойство — каза Рамелсън, когато Горш свърши. — Не се сблъскахме с високоразвита чужда раса, способна да създаде заплаха за мисията и за самата Земя.

Той погледна към Бул.

— И така, какво можем да кажем, Грег? Там има огромно количество необикновена и много сложна техника. Дали това е потенциален ресурс, който можем да ползваме? Възможно ли е по някакъв начин да работи за нас и да получим достатъчно, за да бъдат оправдани усилията? Ако е така, колко трябва да чакаме за облагите?

— Всяко нещо с времето си, Бъртън — каза Бул и за момент откъсна поглед от записките си. — Учените там са доста натоварени. Работят денонощно, а това, което откриват, е изумително, да не говорим за сложността му. Различните специалисти ще докладват отделно, но се опитвам да получа предварително резюме през следващите дни. Става ли?

— Чудесно — каза Рамелсън. Бул продължи:

— Отговорът на основния въпрос е „да“ — на Титан функционират технологии и процеси, които може да са векове напред, в сравнение с всичко, създадено на Земята, а някои от нещата там като концепция са съвършено нови. Вече сме установили наличието на цялостно ядрено превръщане на елементите, пълна преработка на материали на основата на ядрен синтез, молекулярна електроника, самоусъвършенстващи се системи за обучение, разумни, оптронни, холообработващи мозъци… а без съмнение има и какви ли не други неща, за които не сме и сънували. Той протегна ръка.

— Най-вероятно изглежда предположението, че всичко е започнало от някаква чужда самовъзпроизвеждаща се промишлена система, инсталирана преди може би милиони години. Но дали това ще се окаже вярното обяснение или не, няма съмнение, че цялата система е замислена и създадена като високоефективно добивно, преработвателно и производствено съоръжение, предназначено за масово производство на промишлени материали и продукти, и независимо какво се е случило впоследствие, то ще действа за изпълнение на тази първоначално поставена задача.

— С други думи, ако съумеете да оправите тая бъркотия и да поставите цялата дейност на една по-организирана основа, от подобна система вие бихте могли да задоволите всички нужди на Земята за векове напред — каза Ричард Снел, един от директорите на ДЖЕСЕК.

Уейли изглеждаше заинтригуван.

— Искаш да кажеш, че това би могло отново да ни даде значително конкурентно предимство… а може би и стратегическо превъзходство?

Снел се усмихна иронично.

— Това би могло да се определи като най-сдържаното изявление на годината, Кев. Той сви рамене.

— Онзи, който поеме в ръцете си дейността на Титан, няма да има конкуренти или стратегически съперници. Всички тези проблеми изчезват завинаги.

Настъпи кратка пауза, докато се осъзнае цялото значение на казаното. После Уейли попита:

— А талоидите? Има ли вероятност да създадат проблеми за… „правото на собственост“ или нещо подобно? Имам предвид дали целият този капацитет не им е нужен и на тях, или всичко това от тяхна гледна точка няма никаква стойност?

— Да се надяваме, че ще успеем да създадем основа за сътрудничество — отговори Бул. — Техният опит и познаването на средата във всички случаи ще бъдат ценен актив, което прави съвместната дейност за предпочитане.

Фредерик Митърс, другият представител на ДЖЕСЕК, отбеляза:

— Въпреки физическия им вид културата на талоидите всъщност е доста примитивна. Те нямат съзнанието да използват повече от една съвсем малка част от потенциала, който ги заобикаля. Но под нашето ръководство с уменията, които притежават, ще бъде възможно да започнем съвместна дейност и да я развиваме взаимоизгодно.

Уейли го погледна любопитно.

— Ясна ми е нашата гледна точка — каза той. — Какво ще спечелят талоидите? Митърс разтвори ръце.

— Какво иска всяка изостанала раса, когато срещне по-високоразвита култура — достъп до по-голямо благополучие и сила, увереност, знания… каквото искаш.

— Това отнася ли се и за талоидите? — в гласа на Уейли звучеше изненада.

— Бих се обзаложил, че е така — каза Митърс. Горш кимна.

— Освен това Генуа е сравнително малка държава, постоянно нападана от по-големи врагове, а Падуа е един от тях. Има голяма вероятност генуезците да ни бъдат безкрайно благодарни за всяка помощ, която им окажем, за да се защитят. А инцидентът с падуанците е убедителен пример за това, какво можем да предложим.

Рамелсън огледа присъстващите. Всички го наблюдаваха в очакване да одобри бъдещата политика. Той се облегна назад и забарабани разсеяно с пръсти по страничните облегалки на креслото си, докато обмисляше казаното. Накрая кимна.

— Във всеки случай явно си струва да продължим. Да смятам ли, че другите, пред които сте изложили становището си, също го приемат?

Горш кимна.

— Това, общо взето, е препоръката на Дан Лихърни и президентът я одобри — каза той.

Рамелсън изглежда остана удовлетворен и се обърна към Бул.

— Нека тогава да изпратим поверително известие на Каспър относно линията на поведение, с което да потвърдим нашата позиция — каза той. — Колкото по-рано разбере как стоят нещата, толкова по-скоро ще отчетем някакви резултати.

— Точно това исках да обсъдим — каза Бул, като започна да вади някакви листове от куфарчето си… — Аз всъщност донесох един проект да го погледнете. Можем да го обсъдим, след като всички сме тук.

На другия край на Вашингтон Уолтър Конлън и Патрик Уитакър закусваха в „Хауард Джонсън“.

— Струва ми се, че Джери Маси доста се е озорил — каза Уитакър. — След цялата работа, която свършиха с Върнън по време на пътуването… Имам предвид, че са събрали достатъчно доказателства, за да развенчаят всичко казано и направено от Замбендорф след заминаването на мисията.

— Точно така — съгласи се Конлън над чинията с бъркани яйца и кайма, без обаче да е особено обезпокоен. Уитакър изглеждаше озадачен.

— Нима всичко не е било губене на време?

— Защо?

— Е, кой го е грижа вече? — сви рамене Уитакър. — В сравнение с това, което става сега на Титан, всичко изглежда дреболия, нали? Всеки, който сега се опита да прави въпрос от това, дали Замбендорф е извъртял няколко номера или не, просто ще излезе магаре, а Маси е достатъчно умен, за да го знае. Предполагам, че Маси и Върнън затова не съобщават повече за някакви по-значителни разкрития.

Конлън поклати глава.

— Те вероятно са наблюдавали Замбендорф по време на пътуването колкото да им мине времето — каза той. — Маси е достатъчно умен, за да схване, че не съм го изпратил толкова далече само за да разобличи един медиум… поне след като е разбрал къде всъщност е изпратена мисията и защо.

Уитакър смръщи чело.

— Искаш да кажеш, че задачата му изобщо не е била да издъни Замбендорф?

— Да, освен ако той самият не реши все пак — каза Конлън, без да вдига поглед от чинията. — ДЖЕСЕК и останалите си имаха официална версия, така че и аз трябваше да имам такава. Маси разбра това доста отдавна. Преди мисията да тръгне, уредих с един от висшите офицери от комуникацията на кораба Маси да разполага със самостоятелен канал, свързан директно с моя отдел на НАСО във Вашингтон и да не бъде ограничаван или цензуриран… просто за всеки случай. На Маси му беше казано доста след като тръгнаха.

— Добре, и за какво всъщност е там?

— Не знам — каза Конлън.

Уитакър изглеждаше съвсем изумен. Конлън поясни:

— Не съм абсолютно сигурен защо ДЖЕСЕК изпрати Замбендорф, но не е било само за да развлича на забавите в офицерската столова. Подозирам, че възнамеряват да използват неговата способност да влияе на общественото мнение и да им помогне да тласнат правителството в посока, която служи на техните интереси.

Уитакър беше шокиран.

— Ти се шегуваш, Уолт.

— Напротив — поклати глава Конлън. — Шутовските му номера биха могли да станат значителен фактор в определянето на международната политика.

— Но какво точно? — попита Уитакър. — Какво точно смятат да правят с него?

— Те не биха могли да имат някакви определени планове, преди да се разбрали какво е положението на Титан — каза Конлън. — Но сега знаят неща, които по-рано не са знаели. Имам чувството, че много скоро някой ще даде на Замбендорф по-особени нареждания. А когато Замбендорф разбере за какво всъщност е там, тогава Маси ще знае своята задача.