Трите заповеди на Създателя

7

— Изумително! — възкликна една дама сред възторжената тълпа, събрала се около Маси в единия край на трапезарията в дома на Рамелсън. — Наистина изумително! Сигурен ли сте, че не ни заблуждавате малко, когато ни уверявате, че не притежавате способности на медиум, мистър Маси?

Сияещ, с разстилаща се над смокинга и черната папионка брада, Маси кимна уверено.

— Заблуждавал съм по-рано. Тук съм просто да забавлявам. Не се представям за това, което не съм.

— Може ли един автограф? — попита пълничка жена, окичена с бижута и облечена в светлолилава вечерна рокля. — Ето тук, на листа с менюто.

— Разбира се.

Маси взе листа и тъкмо да го отвори, един друг глас го накара да се обърне.

— Не ви вярвам — произнесе висок мъж с изискан вид, оредяла коса и подстригани мустаци. — Вие наистина сте медиум, Маси, но още не сте го осъзнали. Случвало се е и преди, знаете — има много такива доказани случаи.

Маси разсеяно подаде на пръв поглед същия лист на жената в светлолилавата рокля. Винаги се намираше някой, който да поиска автограф върху листа с менюто и Маси започваше такива вечери с няколко предварително подготвени листа, скрити някъде из дрехите.

— Бих се изненадал доста — отговори той съвсем искрено на изискания мъж.

— Искам само да знам как направихте това с плика — обади се привлекателно момиче, минало двадесетте. — Можете ли поне да ни подскажете? Искам да кажа… беше направо невероятно.

— О, не би трябвало да задавате такива въпроси — отвърна Маси укорително.

— Но вие изобщо не го докоснахте.

— Така ли?

— Да. Всички знаем какво сме видели.

— Не, знаете онова, което смятате, че сте видели.

— Карл Замбендорф наистина ли има такива способности? — попита дундест мъж с червендалесто лице.

Той се олюляваше леко, изглежда си беше пийнал добре.

— Откъде да знам? — отговори Маси. — Но със сигурност знам, че мога да направя всичко, което прави той.

— Но това не доказва нищо, нали? — продължи дундестият. — Вие всички сте еднакви, вие и вашите колеги… Ако Замбендорф прекоси залива Чесапийк оттук до Вашингтон, вие просто ще кажете: „О, да — старият трик ходене по вода“. Това, че можете да имитирате нещо, не означава, че е станало по същия начин и първия път, нали?

— Когато прекоси залива, ще ви кажа мнението си — обеща Маси.

— Ъ-ъ, мистър Маси, обещахте ми автограф — напомни му нерешително жената с лилавата рокля.

— Точно така. Имате го.

— Ето, листът е още у мен и…

— Не, не ме разбрахте. Вече имате автографа ми.

— Струва ми се, че…

— Погледнете вътрешната страница.

— Какво?! О, но… О, боже, погледнете! Как се появи това тук?

В този момент зад Маси, усмихнат, с чаша в ръка, се появи Бъртън Рамелсън. Беше нисък на ръст, почти плешив и даже деликатно скъсеният смокинг не можеше да прикрие напълно недостатъка на телосложението му, но острият поглед и решително стиснатите устни внушаваха достатъчен респект, за да се образува веднага празно пространство пред него.

— Чудесно изпълнение! — заяви той. — Моите поздравления, мистър Маси, сигурен съм, че ще изразя мнението на всички тук, ако добавя — моите благодарности за това, че превърнахте вечерта в блестящо събитие.

Одобрителни ръкопляскания подкрепиха думите му. Той се обърна към гостите:

— Зная, че всички бихте искали да говорите с мистър Маси до безкрайност, но мисля, че след положените усилия му дължим любезността да го оставим няколко минути на спокойствие и тишина. Обещавам ви, че ще направя всичко, за да го убедя по-късно да се присъедини към вас.

Като се обърна отново към Маси, той каза:

— Надявам се, че ще дойдете да пийнем по едно бренди с няколко приятели в, библиотеката.

Докато минаваха през трапезарията и през един салон с облицовани с ламперия стени, с портрети в позлатени рамки и тежки драпирани завеси, Рамелсън разказваше за къщата и парка около нея, които били построени около 1920 година за някакъв железопътен магнат и станали собственост на бащата на Рамелсън в края на века. Фамилията Рамелсън — Маси знаеше това от Конлън — разполагаше със стотици милиони, пръснати между многобройните членове на фамилията, наследници, фондации и тръстове по такъв начин, че да се избегне прекалено очебийното съсредоточаване на богатствата. По-голямата част от състоянието й беше дошла в резултат на фалшивата енергийна криза и бума във въгледобива, последвали антиядрената пропаганда и политическия саботаж на високоефективните технологични новости през седемдесетте и осемдесетте години, които, макар и да постигнаха непосредствената си цел за максимално увеличаване на печалбите от наличните капиталовложения, допринесоха за формирането на такава политика на Щатите, която беше подходяща за деветнадесети век, докато развиващите се страни устремно се движеха напред към двадесет и първия. Последвалият спад в конкурентоспособността на американската промишленост и увеличаващата се зависимост от продажбата на собствения вътрешен пазар за поддържане на платежоспособността бяха донякъде резултат от това.

Групата в библиотеката се състоеше от шест-седем души и Рамелсън представи тези, които Маси още не познаваше. Това бяха Робърт Феърли, племенник на Рамелсън, който беше член на управителния съвет на една търговска банка, филиал на ДЖЕСЕК, Силвия Фентън, отговаряща за връзките със средствата за масова информация, Грегъри Бул, главен директор на ДЖЕСЕК, и Каспър Ланг, заместник на Бул.

Рамелсън сипа в една чаша от бутилката в отворения шкаф до камината, доля малко сода и подаде чашата на Маси. Предложи му и пура, но Маси отказа.

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете — каза Рамелсън! — Вие притежавате необикновени способности. Особено се възхищавам на умението да се прониква в мислите на хората, което вашата професия развива. Това е рядка и много ценна дарба.

След миг колебание допълни:

— Надявам се, че в този наш свят сте оценен достойно.

— Беше добре — каза Бул, като потупа Маси по рамото. — Винаги съм бил крайно скептичен, но ще ви кажа направо — вие почти променихте мнението ми.

Маси се усмихна леко и отпи от чашата.

— Не ви вярвам, но все едно, приятно ми е да чуя това, което казвате.

Някой се засмя. Всички се поусмихнаха.

— Но това ви е само хоби, не е ли така? — попита Робърт Феърли. — Иначе вие сте професор по човешко поведение или нещо…

— Познавателна психология — уточни Маси. — Изучавам в какво вярват хората и защо вярват. Измамата и заблудата в случая играят голяма роля. Така че, както виждате, хобито всъщност е разширяване на професията ми, само че замаскирано.

— Сигурно е безкрайно интересно човек да се занимава с това — отбеляза Силвия Фентън.

— Бъртън е прав — това е ценна дарба — каза Бул. — Не са много хората, които могат да различат смисленото от безсмислицата. Повечето от нашите ръководители не знаят как да започнат… няма и кой да им покаже. Финансовите машинации са всичко, което може да се научи в наше време в икономическите училища.

— Интересно мнение — каза Рамелсън. Той се замисли за няколко секунди.

— Питали ли сте се, ъ-ъ… питали ли сте се някога какво биха ви донесли вашите знания извън академичното общество, мистър Маси?

Маси не отговори веднага и след пауза Рамелсън продължи:

— Сигурен съм, че няма да ми се наложи дълго да обяснявам какво би означавало да имате на разположение средствата на организация като ДЖЕСЕК. А както всички знаем, една такава организация е в състояние, ако реши, да възнагради услугите, които смята за особено ценни, с… е, да кажем, с изключителна щедрост.

Останалите се бяха умълчали. Маси бавно пристъпи няколко крачки към средата на помещението, спря и отпи от чашата си, после се обърна с лице към другите.

— Да преминем направо към въпроса — предложи той. — Искате да ме подкупите да се откажа от марсианската мисия.

Рамелсън изглежда беше очаквал подобна прямота и запази приветливия си вид.

— Може и така да се каже — съгласи се той. — Всеки от нас си има цена — стара и изтъркана фраза, но независимо от това аз й вярвам. И така, каква е вашата, Маси? Кажете я — лаборатория и съоръжения за изследователска работа?

Екип? Неограничени средства? Реклама?… Човек като вас не трябва да се занимава с подробностите. Можем да се споразумеем за всичко.

Маси се намръщи над чашата си, въздъхна озадачено, после отговори уклончиво:

— Не го разбирам всичко това. Знам, че ви е известно, че Замбендорф е измамник. Хубаво, този номер с Марс може да е добър за бизнеса, но не разбирам кое го прави толкова важен. Логично е да отпадне Замбендорф, след като изглежда създава повече проблеми, отколкото си струва. Но се получава друго. Какво ги е грижа хора като вас дали той ще запази репутацията си неопетнена? Така че каква е истината?

— Вие току-що я казахте — отговори Бул, като сви рамене и прие откровения тон на Рамелсън. — Добре е за бизнеса. Колкото повече се популяризира идеята за колониите, толкова по-скоро те ще станат финансово жизнеспособни и потенциално доходни. Да, ние обичаме да правим пари. Кой не обича?

Отговорът прозвуча повече като размисъл, отколкото като основание й не задоволи Маси. Но интуицията му подсказа, че всеки опит за задълбочаване ще бъде безполезен.

— Нямам нищо против усилията да се популяризират колониите — каза той. — Но ако ще го правите, защо не го направите с разумни обяснения и доводи? Защо прибягвате до разпространяване на безсмислени заблуди?

— Защото върши работа — обясни простичко Силвия Фентън. — Това е единственото нещо, което винаги е вършило работа. Трябва да сме реалисти, а не идеалисти. Не ние сме направили хората такива, каквито са. Каква полза е имало някога от разумните обяснения, като изключим дадено малцинство от населението, през всички периоди от историята? Никой не иска и да чуе.

— Някои искат — отвърна Маси. — На тази планета милиони хора са гладували до смърт и докато децата им са линеели и умирали като мухи, те са отправяли молитви към кравите, скитащи по улиците. Сега те строят свои собствени атомни електроцентрали и изстрелват ракети към Луната. Бих казал, че постигнаха много.

— Но минават столетия, докато от тези неща започне да капе — отбеляза Феърли. — Ние не разполагаме със столетия. Нито едно масово обществено движение не е започнало в лаборатория или в лекционна зала. Силвия е права — вземете който и да е от Исус Христос до Карл Маркс, постигнал бързи резултати, и вижте как го е направил.

— И каква полза от такива резултати? — попита Маси. — Цели поколения, пропилели живота си, за да си осигурят патерици, защото са им промили мозъците и са ги накарали да мислят, че са сакати.

Бул се загледа за момент в чашата си, после вдигна очи.

— Това е благородно чувство, мистър Маси, но кого трябва да виним, че хората се поддават на манипулиране?

— Обществото, което не е успяло да ги научи да мислят сами, да се доверяват на собствената си преценка и да разчитат на собствените си способности — отговори Маси.

— Но повечето хора искат това — настоя Силвия Фентън. — Те искат да вярват, че нещо по-умно и по-силно от тях знае всички отговори и ще се грижи за тях — бог, правителство, лидер или някаква магическа сила… каквото и да е. Ако ще се променят, те ще се променят, като му дойде времето. Всичко, което човек може да направи дотогава, е да приеме света такъв, какъвто е, и максимално да използва благоприятните възможности.

— Възможности за какво? — попита Маси. — Да убеждава обикновените хора, че желанието да живеят по-добре всъщност е дребнаво отвличане на вниманието от по-висшите неща, които наистина са от значение, и да ги залъгва със суеверия, според които ще си получат своето по-късно, в някакво далечно бъдеще, в някакви други измерения или не знам какво — стига само да вярват и здраво да работят. Това ли очаквате да правя?

— Защо смятате, че им дължите нещо друго? — попита Бул, като сви рамене. — Онези, които могат да го направят, така или иначе ще го направят. Останалите заслужават ли си усилията?

— Ако съдим по начина, по който много от тях завършват — не — съгласи се Маси искрено. — Но потенциалът, с който те започват, е нещо друго. Най-прахосваният ресурс на тази планета е потенциалът на човешкия ум — особено на младите, хора. Да, вярвам, че реализирането на част от този потенциал си струва усилията.

Разговорът продължи още малко, но по същество позициите останаха непроменени. Всяка от страните знаеше гледната точка на другата отпреди и нямаше намерения да променя своята. Накрая се появи мисис Рамелсън с молбата на гостите за още няколко импровизирани номера и след неизменните заключителни любезности Маси се върна с нея в трапезарията.

След излизането им за кратко време настъпи тишина. После Рамелсън отбеляза шеговито:

— Е, сега поне знаем кое как е. Ако развеем флаг на кораба, наречен Замбендорф, Маси ще се хвърли да го торпилира. Не мога да кажа, че съм изненадан, но всички бяхме съгласни, че трябва да се опита…

Той погледна към мрачната физиономия на Каспър Ланг, заместник-директора на ДЖЕСЕК, който не бе казал почти нищо, докато Маси беше при тях, и седеше замислен в едно от кожените кресла срещу вратата. Ланг вдигна някак ъгловатата си глава с високо подстригана коса и отвърна с нетрепващ въпросителен поглед.

— Така че ако ще изпращаме нашия кораб в неприятелски води, по-добре да сме сигурни, че се охранява от силна ескадра — продължи Рамелсън.

Той затвори очи и прекара ръка по челото си.

— Моите сили ми казват, че ще имаш доста работа в края на пътуването си, Каспър… Трябва да сме сигурни, че тръгваш с достатъчно муниции.

— Не ми пробутвай тия лъжи, уличнице!

— За какъв, по дяволите, се смяташ, че да ми викаш уличница? Ти… точно ти!

— Само се чуй как пищиш, за бога! Кои жени пищят така? Какво…

— Аз? Аз? Аз не пищя!

— По дяволите!

Размяната на реплики завърши с вик и трясък на счупен порцелан, когато Джо Фелбърг натисна бутона и изключи звука.

— Какво ще кажеш? — попита той.

Замбендорф кимна доволен, докато погледът му пробяга още веднъж по кутията, натъпкана с електронни и оптически джунджурии, която Фелбърг беше поставил на малка масичка в една от горните стаи на вилата му. Апаратурата беше „изпаднала“ от един камион на ЦРУ и беше стигнала до Фелбърг по заобиколен път с помощта на един от бившите му колеги от военното разузнаване и един съобщителен техник с комарджийски проблеми. В нея имаше миниатюрен инфрачервен лазер, чийто лъч, тънък като игла, в този момент беше насочен към прозореца на една къща почти на миля от вилата. Звуковите вълни в стаята предизвикваха вибриране на стъклото на прозореца на отдалечената къща, вибрациите се запечатваха върху отразената лазерна светлина, а система за демодулиране извличаше звуковите честоти от обратния сигнал и ги подаваше на високоговорител, който възпроизвеждаше оригиналния звук. Апаратурата имаше най-разнообразно приложение.

— Изумително — каза Замбендорф. — Знаеш ли, Джо, този свят никога няма да престане да ме удивлява. Навсякъде има глупаци, които тичат в кръг и търсят чудеса, а през цялото време са слепи за чудесата, които са под носа им.

Той махна с ръка.

— Такова чудо не бих могъл да покажа и за сто години. — Фелбърг сви рамене и наклони стола си назад, за да опъне краката си на перваза на прозореца.

— Говорих с Дру за това онзи ден. Той изказва предположение, че промените във влажността, които предизвикват изменения в съпротивлението на кожата, биха могли да окажат влияние върху начина, по който лъчът се отразява от даден индивид. Ако е така, можеш да го откриеш с това нещо.

Замбендорф го погледна за няколко секунди.

— Какво имаш предвид? Искаш да кажеш, че би могло да отчита промените в съпротивлението на кожата от разстояние?

— Не знам, може би… нещо като действащ от разстояние полиграф. Възможно е да уловя стресови реакции, да речем, на даден човек от група хора, намираща се от друга страна на улицата или където и да е. Може да има какви ли не възможности.

Замбендорф изглеждаше заинтригуван.

— Нищо чудно и да може… кога смяташ, че ще разбереш нещо по-определено?

— Е, дай ми, да речем, две-три седмици да си поиграя още малко. Трябва да…

Сигналът на комуникационния терминал прекъсна думите му. Замбендорф прекоси стаята да отговори.

Беше Телма, обаждаше се от фоайето.

— Обади се Каспър Ланг от ДЖЕСЕК. Иска да говори с теб — каза тя.

— Дай го, Телма!

Замбендорф се обърна към Фелбърг и се ухили доволно.

— Смяташ ли, че е това, което аз смятам? Фелбърг повдигна вежди.

— Предполагам, че е това. Както и да е, скоро ще разберем.

Преди няколко седмици „слушалката“ им в НАСО беше казал на Замбендорф и екипа му всичко, което искаха да знаят за причината Маси да бъде изпратен на Марс и за категоричността на НАСО. Беше странно следователно, след като нещата бяха утихнали, Бъртън Рамелсън да кани Маси на банкета в дома си в Делауер. Единственото обяснение, което Замбендорф или който и да е от останалите можеха да дадат, беше, че ДЖЕСЕК е решила да хвърли последния коз и да подкупи Маси, въпреки че беше пределно ясно, че подобен опит е губене на време и усилия. Замбендорф беше допуснал — беше близо до ума, — че шефовете на ДЖЕСЕК независимо от всичко ще следват неотклонно определената линия на поведение и се беше обзаложил с Ото Абакоян че най-късно два дни след банкета Ланг ще се обади да го информира за срещата с Маси, за която се предполагаше, че Замбендорф още не знае.

— Каспър, добър вечер — поздрави Замбендорф, когато екранът светна. — Кое време е на изток, за бога, вие там не спите ли? С какво мога да ти бъда полезен?

— Здравей, Карл — отговори Ланг.

Както винаги той остана сериозен и премина направо към въпроса.

— Слушай, има нещо ново за Маси, което трябва да знаеш.

Замбендорф се направи на обиден.

— О, драги Каспър, понякога наистина си мисля, че не вярваш в мен. Допускаш ли, че не съм научил вече? По лицето на Ланг премина леко раздразнение.

— Карл, моля те, работата си е работа. Нека да бъдем сериозни.

— Но аз съм напълно сериозен. Ти и колегите ти сте се опитали да подкупите Маси да се откаже от мисията, като сте му предложили огромни средства за изследванията му и какво ли не още от този род, а той не е проявил никакъв интерес. За това ли става дума или имаш още нещо да добавиш?

Замбендорф обичаше догадките. За момент Ланг като че беше искрено изненадан.

— Но интуицията ми може да ме лъже понякога — продължи Замбендорф, като се усмихваше. — Така че, моля те, Каспър, продължавай и ми разкажи какво се е случило.

Докато Ланг предаваше накратко, разговора с Маси, Замбендорф слушаше внимателно, присвил очи. След като Ланг свърши, няколко минути той не каза нищо, погълнат от собствените си мисли. Фелбърг седеше мълчаливо и си записваше нещо за апаратурата, после вдигна очи и изви едната си вежда, като разбра, че Замбендорф се готви да каже нещо.

— Джо, толкова ли сме важни за тази мисия… имам предвид за ДЖЕСЕК? — попита Замбендорф.

Фелбърг навъси чело и прекара пръст през устната си.

— Е, предполагам, че все още става дума за това, за което сме говорили по-рано — колкото повече народ пощурее по космоса, толкова по-добре за бизнеса.

— Да, но основната задача на мисията не е ли да събере данни, свързани с по-нататъшното изграждане на колониите? — попита Замбендорф.

— Да… предполагам.

— И никой не може да твърди, че нашето присъствие там е от съществено значение за изпълнението на тази задача, нали… или поне, че е толкова важно?

— Не… не мисля.

Замбендорф кимна, намръщи се, направи няколко крачки и застана с лице към отсрещната стена. Отново настъпи тишина. После Замбендорф се обърна.

— Нещо не е наред, Джо. Защо хора като Бъртън Рамелсън и Грегъри Бул трябва да се намесват лично в тази история? С това би трябвало да се занимават постоянните членове на ръководството на ДЖЕСЕК. А ако НАСО не се оттегли и ръководството не се справи, тогава трябва изобщо да се откажем от идеята. Всъщност в НАСО навярно това са очаквали. Но не стана така. Какъв е изводът?

Фелбърг седеше втренчил поглед в масата, но накрая отметна глава и въздъхна дълбоко.

— Предавам се — призна той.

— Тази мисия… — каза Замбендорф, като отстъпваше бавно към прозореца. — Има нещо много странно в цялата ситуация. Знаеш ли, започвам да подозирам, че тук се крие нещо много по-голямо от това, за което се говори. Всъщност не е просто подозрение, Джо, аз съм съвсем сигурен.

Фелбърг сви устни, докато обмисляше казаното.

— Имаш ли някаква идея? — попита накрая той.

Замбендорф се намръщи.

— На този етап — не. Но ако нещо се потулва и е свързано с целите на мисията, то трябва да е много важно. Само си представи каква златна мина може да бъде за нас, ако открием какво е, преди още обществеността или който и да е да узнае нещо.

Очите на Замбендорф заблестяха, докато говореше.

— Моят нюх ми подсказва, че има нещо скрито, от което по някакъв начин можем да извлечем изгода. Искам целият екип веднага да се заеме с този въпрос.