Трите заповеди на Създателя

13

Титан, втората по големина луна в Слънчевата система след Юпитеровия спътник Ганимед, при това със съвсем незначителна разлика, беше постоянен източник на загадки за астрономи и физици фактически още от откриването му от Кристиан Хюйгенс през 1655 година. Един от първите въпроси, които възникнаха, беше дали има атмосфера, с което би бил уникален сред останалите спътници. Когато в началото на четиридесетте години на XX век на този въпрос беше даден положителен отговор, възникнаха други: от какво се състои тази атмосфера и какви бяха физичните условия на различна височина? Правените повече от тридесет години опити за изследване на оптическия, инфрачервения и радиочестотния спектър на небесното тяло даваха променливи, понякога и противоречиви резултати. По-късно, през 1980 година, полетът на американската сонда „Войъджър I“ даде отговор на някои от основните въпроси. Атмосферата на Титан се състоеше предимно от азот със значителни количества аргон, метан и водород и по-незначителни количества от многобройни въглеводородни и азотни съединения. Налягането на повърхността беше около 1,5 пъти по-голямо от това на земната атмосфера, което при измерената температура –179°С и при гравитация на повърхността на Титан 0,14 предполагаше около десет пъти повече газ на единица площ, отколкото на Земята. Както допускаха някои теоретици, плътните червеникави облаци, обгърнали планетата, се оказаха аерозолни суспензии на височина двеста километра, състоящи се от молекулярни частици, образувани чрез ултравиолетово разпадане на газовете в горния слой на атмосферата. Според повечето модели аерозолните частици постепенно щяха отново да се съединят в по-тежки полимери, да се утаят извън атмосферата и да образуват повърхностни отлагания със значителна дебелина, но това остана непотвърдено, тъй като облаците навсякъде бяха непроницаеми. Беше преценено, че поради облачната покривка и отдалечеността на Титан от Слънцето дневната светлина на повърхността би трябвало на бъде така ярка, както през лунните нощи на Земята.

Получените данни говореха за условия на повърхността, свързани с твърдото, течното и газообразното състояние на Метана, което поради интригуващата вероятност, че метанът би могъл да съществува като газ в долния слой на атмосферата и като течност на повърхността, играейки по този начин роля, подобна на тази на водата на Земята. Възможно беше следователно повърхността на Титан да се състои от метанови океани и водно-ледени континенти, покрити с азотовъглеводородна почва, над която от метановите облаци, образувани под аерозолната покривка, валеше метанов дъжд. Възможно беше даже отделянето на радиоактивна топлина във вътрешността да поддържа водни резервоари, които биха могли да избиват на повърхността като „ледена лава“ и да осигуряват течен субстрат за изграждането на планините и за други тектонични процеси. Но тъй като от програмите за планетарни изследвания се отклоняваха средства, за да се поддържа продължаващото безумие на надпреварата във въоръжаването, общо взето нищо ново не беше научено, преди европейската сонда да пристигне на Сатурн — почти три години преди мисията на „Орион“.

Действително, радарното картиране от изкуствения спътник „Дофин“ разкри под непроницаемите облаци на Титан съществуването на обширни океани, острови, континенти и планини и подробностите за физическата география бяха разгласени нашироко. Както разбраха обаче обитателите на „Орион“ едва след като напуснаха Земята, спътникът беше изпратил и радарни изображения на силно отразяващи обекти, което говореше за изкуствени метални конструкции, покриващи на много места огромни площи, при това твърде нагъсто, за да бъдат различени поотделно. В публикуваните информации изобщо не се споменаваше за това, както и за машините, зърнати по време на краткия живот на сондите на „Дофин“, и за високоразвитата култура, която ги беше създала. Най-малко предполагаемите размери на конструкциите и площите, които покриваха на някои места по повърхността, сочеха наличието на високо развита култура. Но почти три години уредите на спътника не бяха успели да открият някаква дейност в пространството около Тиган, нито пък да засекат каквато и да е следа от летателен апарат в долния слой на атмосферата. А като се изключат периодичните сигнали, излъчвани от няколко източника, засечени на повърхността, радиочестотният спектър беше необикновено тих.

Нищо повече не се разбра, докато „Орион“ не влезе в орбита над Титан и не започна да изпраща надолу през аерозолния слой и ниските метанови облаци разузнавателна апаратура за изследване на повърхността. Изпращаните изображения първоначално бяха озадачаващи, после объркващи и накрая, когато учените от мисията постепенно разгадаха какво означават — зашеметяващи. Оказа се, че наблюдават чужди градове, състоящи се от необикновени сгради, които наподобяваха огромни, кухи, със сложни форми растения, различни от всичко, построено според познатите методи, което беше трудно обяснимо, след като имаше също така множество примери за великолепни инженерни конструкции. Ако чужденците имаха технология за строене на заводи, защо не строяха градове, в които да живеят? Може би естетическите им схващания са такива, предположи някой.

После се появи първият признак, че в края на краищата чужденците може би не са толкова вещи в използването на своята технология. Редица изображения показваха хаотични картини, в които цели промишлени комплекси сякаш бяха прелели от границите си и покриваха околността със съоръжения и машини с продукция от различни центрове, които навлизаха в териториите на други и се смесваха в една отчайваща бъркотия. На някои места безпорядъкът от изправни и счупени машини, зарити сред купища отпадъци и всевъзможни части, се простираше на мили и въпреки това много от тях успяваха по някакъв начин да продължат да функционират. Ако чуждите инженери изобщо бяха способни да проектират добре и целенасочено — а някои от строежите изглеждаха изумително напредничави — как са могли да допуснат да се стигне до такова състояние? Това беше неразбираемо.

Когато разузнавателните апарати се спуснаха по-ниско, за да се получат телескопични едропланови изображения както от инфрачервените, така и от нормалните вълнови дължини с помощта на сигнални ракети и прожектори, учените със затаен дъх зачакаха пред мониторите в „Орион“ да зърнат първия чужденец. Но така и не видяха нито един. Имаше хиляди умело конструирани, свободно движещи се машини, някои от тях, естествено, проявяваха удивителна степен на многофункционалност и поведенческа приспособимост, имаше и всевъзможни видове, явно специализирани за всяка задача, която въображението можеше да си представи. Но нито веднъж не се откри и следа от чужденците, чиито нужди трябваше да задоволява цялата тази дейност. Някои от учените предположиха, че чужденците са твърде малки, за да се видят на изображенията. Но ако беше така, защо щяха да създават такива огромни машини? Нямаше логика. Може би чужденците живееха под повърхността и никога не се показваха навън, оставяха машините да вършат всичко. Може би през цялото време те просто си стояха в своите растителни къщи. Може би… но никой не прие подобни предположения като особено задоволителни.

По-късно обаче, като изучаваха отново и отново всички получени от Титан записи, учените забелязаха нещо удивително, свързано с един особен „вид“ изправени, двуноги, хуманоидни роботи, които изглежда в по-голяма или по-малка степен се срещаха навсякъде — всичко, което правеха те, беше някак си познато. Начинът им на влизане и излизане от къщите, движението им из градовете, понякога сами, понякога на групи, навикът им да се спират при среща с други — всичко това можеше да се види в която и са е общност. Те се грижеха за плантации от странни на вид насаждения, които по някакъв начин наподобяваха собствените им органични къщи. Бяха облечени в нещо, което приличаше на дрехи. Отглеждаха стада от механични „животни“ и още по-смайващо — често се виждаше как ги яздят. Събираха се на групи и веднъж две тълпи се сбиха помежду си. А един-два пъти, когато апаратите се спускаха прекалено ниско, в реакциите им се проявяваха всички характерни особености на страха, а понякога — на паниката. С две думи, доколкото можеше да се установи от записите, те се държаха точно както се държат хората.

Което, разбира се, обясняваше защо никой не бе имал щастието са открие чужденците — поне не такива от плът и кръв или от еди-какво си и еди-какво си „конвенционални“ образи на чужденци, за каквито планетарните биолози бяха бълнували с години.

Титан беше населен с машини. Той имаше електромеханична биосфера, която очевидно включваше един господстващ вид културно развити, разумни и вероятно притежаващи самосъзнание роботи. Учените ги нарекоха талоиди, по името на Талос, бронзовия човек, създаден от ковача Хефест, син на Хера и Зевс. Но Титан явно никога не би могъл да развие такава система от нищото. Така че как бяха попаднали там машините? Те сигурно бяха продукт на чужда цивилизация, която или ги беше докарала на Титан, или ги беше изпратила там. Кога? За какво? Защо на Титан? Къде бяха чужденците? Никой не можеше да отговори. Както винаги Титан беше подхвърлил нов куп загадки веднага щом предишните бяха разгадани. Очевидно щеше да мине и доста време, преди да бъдат изчерпани.

— Не само чужденци, не само разумни чужденци, а разумни чужди машини и невиждана техника, почти в неограничено количество, и цял един нов, геологически активен свят.

Джеролд Маси се извърна от кабелите и комутаторните кутии в генераторната клетка на сервизния модул на „Орион“ и разпери изразително ръце.

— Това вероятно е най-зашеметяващото откритие от сто години насам, а може би и в цялата история на науката. Е, струва си времето и усилията… Но с Марс се разминахме. Сега няма място за никакви медиумни параглупости наистина.

Замбендорф, облегнат със скръстени ръце на един статорен корпус, му отвърна с презрителен поглед.

— Нахален сте, Маси. Освен това говорите за начина, по който си изкарвам прехраната, а аз го намирам вълнуващ, интересен и доста доходен. Бих казал, че това заслужава доста време и усилия.

— А какво ще кажете за всички онези, които си пилеят ума и живота, смятайки, че ще станат свръхчовеци? Питали ли сте ги дали и те мислят така?

— Не ми се налага — отвърна Замбендорф. — Те вече са показали какво мислят с това, как решават да изразходват собственото си време и собствените си пари. Те са свободни индивиди в свободно общество. Защо държите тяхното благополучие да бъде ваше задължение?

— Щом ми се налага да живея заобиколен от серийно произведени малоумници, мое задължение е — отвърна троснато Маси. — Учените ни емигрират масово. Японските енергийни системи движат половината от това, което е останало от промишлеността ни. Този кораб нямаше да е тук, ако не бяха европейците… Искам да кажа, за бога — не ви ли интересува какво вършите?

— Защо се хващате с мен? — разгневи се изведнъж Замбендорф и се изправи. — Да не мислите, че аз съм направил хората такива, каквито са? Аз просто ги приемам така, както ги намирам, и ако те не са успели да развият разум, който би им служил по-добре, или ако обществото не е успяло да ги научи как да го използват, защо трябва мен да обвинявате? Защо не се оплаквате от нашите така наречени учители или от манипулаторите на масовото съзнание, или пък от политиците-манекени, които тълкуват общественото мнение като хороскоп, вместо да направят нещо и да му повлияят? Предпазването на глупаците от собствената им глупост няма да ги направи по-умни, Маси. Това просто им спестява даже и необходимостта да узнаят факта, че са глупаци, което едва ли е най-добрият начин да се започне лечението. Когато установя, че не съм в състояние да изкарвам прехраната си, тогава хората ще са научили нещо. А дотогава не очаквайте извинения от мен.

— А, вие накрая си признавате, че сте мошеник, така ли? — попита Маси леко развеселен.

Замбендорф веднага притихна и изсумтя презрително:

— Не ставайте смешен. Нищо подобно не съм признавал.

— Питам се защо ДЖЕСЕК ви изпрати тук — каза Маси, като не обърна внимание на опровержението. — Защото аз зная и зная, че и вие знаете, че Рамелсън и останалите от ДЖЕСЕК, които вземат решенията, не се интересуват от никакви паранормални измишльотини. Така че истинската им цел няма нищо общо с вашите предполагаеми способности, нали?

Той изчака няколко секунди, но Замбендорф не отговори. Или не беше сигурен в точния отговор, или не искаше да го каже.

— Искате ли да знаете какво мисля? — попита Маси.

— Да, след като така или иначе сте решили да ми кажете.

Маси направи крачка напред й разтвори ръце.

— При нашата само на думи система на демокрация този, който оформя общественото мнение, не е необходимо да бъде крал. Обществото може да се управлява косвено чрез манипулиране с правото на гласуване. Така че повечето от хората на практика от рождение са поставени при условия да имат свое мнение за всичко, което им се поднася, по същия начин, по който избират дезодоранта или лекарството си — косвено от телевизионните филмови модели и знаменитости, които така грижливо са нагласени, че да е лесно в тях човек да намери себе си.

— Хм…

Замбендорф изсумтя, направи няколко крачки по стоманените плочки на пода и спря пред стълбата, водеща нагоре към тесен проход. Това, което казваше Маси, беше обезпокоително близко до онова, което той самият четеше между редовете на някои неща, казани от Каспър Ланг след отпътуването на „Орион“ от Земята.

Маси продължи:

— Това мисля, че сте вие — универсално оръдие, което да моделира една голяма част от общественото мислене и следователно да помогне да се насочи официалната политика на САЩ в посока, която е пресметнато, че най-добре ще служи на интересите на ДЖЕСЕК.

— Разбирам. Много интересно — отбеляза Замбендорф.

— Помислете за това — настоя Маси. — Те са знаели от изображенията на „Дофин“, че тук има чужда цивилизация, но никой не е знаел що за цивилизация е това. ДЖЕСЕК има добро конкурентно положение в световен мащаб. Западът още е в задънена улица, след като десетилетия водеше „студена война“… Само помислете какво е означавал шансът те единствени да имат достъп до една развита чужда технология — и твърде вероятно все още означава! С други думи, откликът на САЩ и по-големите европейски страни на това, което става тук, на Титан, би могъл да се окаже основа за най-важните закони, приети някога в историята… и ние сме на път да станем очевидци как този въпрос се решава от глупокрацията.

— Вие нервничите — каза Замбендорф нетърпеливо. — Всяко поколение е било убеждавано, че е очевидец на началото на края. В плочи с надписи от около 3000 години пр.Хр., намерени в Ирак, се говори същото.

— Аз не съм единствен — отвърна Маси. — Много хора в НАСО мислят същото. За какво смятате, че ме изпратиха? Те знаеха достатъчно, за да стигнат до същите изводи.

Замбендорф се обърна и махна с ръка.

— Всички вие сте големи идеолози. Всички световни беди са причинени от благородни и справедливи идеи за това, как трябва да живеят другите хора. Аз се грижа за собствените си интереси и оставям светът да се грижи за своите по какъвто начин си избере. Това е единствената ми идеология и тя ми служи добре.

Маси за момент го погледна подозрително.

— Така ли? Учудвам се. — Какво означава това? — попита Замбендорф.

— На чии интереси служите тук — на собствените си или на тези на ДЖЕСЕК?

— Не би ли могло да съвпадат? В едни добри делови отношения и двете страни са облагодетелствани.

— Когато имат възможност да ги установят по свой избор — да, но на вас даже не бяха ви казали за какво става дума.

— Откъде знаете дали са ми казали или не? — попита Замбендорф.

Маси изсумтя.

— От реакциите към сензационния номер, който направихте веднага след излитането, става съвършено ясно какво сте знаели и какво — не. Обзалагам се, че оттогава ви държат изкъсо. Какво ли е да бъдеш просто отделно перо в общия баланс, използвано само когато е изгодно? Така че чии интереси смятате, че ще бъдат на първо място?

— Не разбирам какво говорите — упорито не отстъпваше Замбендорф.

Но въпреки всичко Маси има право, призна той в себе си. Като съзнаваше, че безпричинното отдръпване от ДЖЕСЕК няма да му донесе нищо и дълбоко убеден в необходимостта да се оставят „отворени вратички“ винаги, когато е възможно, през по-голямата част от пътуването Замбендорф се беше държал нормално и не допусна повече спектакли. Може би сега, когато пътуването е завършило, е дошло време да, напомни за себе си, реши той.

— Това не е възможно, поне в близките дни — заяви Каспър Ланг от бюрото си в административните помещения на глобус I. — Списъците вече са изготвени. Освен това на този етап ти нямаш някакви определени задачи.

— Искам да сляза на повърхността — повтори решително Замбендорф. — Отделни групи са започнали да слизат долу и аз искам да тръгна с някоя от совалките. Не съм пропътувал осемстотин милиона мили, за да правя снимки през люка на кораба.

— Изпращаме малки научни екипи до някои отдалечени райони да изследват условията на повърхността и да съберат образци — отговори Ланг. — Това е всичко. Ти не си подходящ за такова нещо.

— Организира се по-голяма експедиция, която в един от следващите дни ще слезе долу, за да се опита да установи първия контакт с талоидите веднага щом се намери подходящо място — отвърна спокойно Замбендорф.

Ланг остана слисан.

— Откъде знаеш това?

Замбендорф разпери ръце и направи гримаса, с която намекваше, че Ланг би трябвало да знае, а не да го пита.

— Няма значение… Но възможността е идеална. Това би било добра реклама за мен, а следователно и за ДЖЕСЕК. Ланг въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Нямам право да решавам — каза той.

Вътрешно той още кипеше, че Замбендорф е успял да разкрие истинската цел на мисията, преди още да са напуснали Земята, за което се смяташе виновен лично.

— Хайде, Каспър, не ми минавай с тия — каза Замбендорф. — Даже и да беше така, ти би могъл да говориш с Лихърни. Така че направи нещо. Все едно как… само направи нещо. Ланг отново поклати глава.

— Съжалявам, но засега няма никаква възможност. Може би по-късно… Ще имам предвид.

Замбендорф задържа за няколко секунди погледа си върху него, после се изправи с въздишка.

— Добре, няма да говорим повече — каза той. — Тъй като това е въпрос на реклама, ще оставя моята сътрудничка по рекламата да се занимава с него. Тя вероятно ще ви се обади по-късно.

След тези думи той тръгна към вратата.

Ланг изпъшка леко.

— Невъзможно е — подвикна той след Замбендорф. — Вече ти дадох отговор и той е окончателен — няма никаква възможност да слезеш долу и нищо, което Клариса Ейдстад би казала, няма да го промени.