Трите заповеди на Създателя

33

Френелеч, Върховният духовен глава на Кроаксия, седеше сам в личните си покои в двореца на Върховния свещеник в Пергасос и размишляваше върху последните доклади на шпионите си. Надушваше заговор във въздуха, а фактите показваха, че Ескендером — кралят, е замесен в него.

Ескендером отдавна имаше амбицията да отстрани другите нации от Свещения съюз и да наложи Кроаксия начело на една могъща империя, простираща се до Периферната Бариера, и себе си като неин водач. В подготвителните му планове бяха включени политически интриги и увъртания, целящи да подкопаят позициите на кралете и управниците на съседните държави и да отслабят тяхната власт над собствените им владения. Но в случая с Серетгин единствената дестабилизация, която Ескендером беше предизвикал, беше дала възможност на Клейпур да установи контрол над провинцията Картогия, а създалото се впоследствие положение се беше оказало пречка за по-нататъшното осъществяване на плановете на Ескендером.

Доставените на Кроаксия оръжия от лумианците обаче изведнъж поставиха всичко в нова светлина. Ако съобщенията за убедителните успехи на васкорианците срещу силите на Клейпур бяха точни — което нахлуването в Картогия трябваше отчасти да провери — нашествието щеше да стане бързо и съкрушително и Клейпур повече нямаше да бъде проблем. Тогава Ескендером щеше също така бързо и изненадващо да се насочи срещу другите нации от Съюза, докато все още има предимство, — преди лумианците да успеят да възстановят равновесието, като въоръжат по същия начин и съперниците на Ескендером, каквито без съмнение бяха намеренията им за в бъдеще. От доста време обаче Ескендером проявяваше все по-голяма нетърпимост към традиционното разделение на държавната власт между светските и духовните представители — ако кралят сега разполагаше със сила, способна да изгради империя, която да се простира до края на света, Френелеч не си правеше илюзия, че ще има доброто желание благосклонно да подели тази сила с духовенството и да съдейства за създаването на вселенска църква.

Както Ескендером сигурно вече беше предположил, перспективата за подобен упадък на духовенството щеше да постави Френелеч сред потенциалната опозиция — при това тази част от опозицията, без която Ескендером без съмнение би предпочел да мине, докато се справи с другите нации от Съюза. Следователно най-вероятното обяснение за потайния интерес на Ескендером към един смешен мухльо като Грурк и за изпращането на предания капитан Хоразорго да върне Грурк от Ксерксеон беше, че Ескендером възнамерява да смени Френелеч с една послушна марионетка, поставена от Короната като неин покорен пазител на всичките духовни дела. Доколкото източниците на Френелеч можеха да установят, Хоразорго още не беше се върнал, въпреки че беше закъснял много, даже и според най-умерените преценки. Закъснението му беше обезпокоително, защото предполагаше, че може би става нещо повече от това, което Френелеч знаеше.

Френелеч знаеше, че Ескендером често посещава Горнод, едно безлюдно място в планините източно от Пергасос, където бяха кацнали летящите коли на лумианците, за да се среща с лумианците коварно зад гърба на Френелеч даже когато слугите на Ескендером го уверяваха, че кралят е на друго място. Той знаеше също така от личните си срещи с лумианците в гъстите гори на запад от Пергасос, че Ескендером се опитва да си осигури подкрепата на лумианската магия, за да представи Грурк на населението на Кроаксия като истински чудотворец и проповедник на божията воля. Лумианците бяха признали това. Вярно, те упорито отричаха, че са откликнали на тази молба, но как можеше Френелеч да се осланя на думите на тези, които вече бяха злоупотребили с доверието на Клейпур? Изглежда единственото, което ги интересуваше, беше безумното им желание да опитомят горите и щяха да се отплатят с богатство, власт и покровителство на всяко робосъщество с авторитет и влияние, което е готово да им сътрудничи за постигане на целта. Ескендером командваше кроаксианската армия, но Френелеч контролираше съзнанието на кроаксианския народ. Кое щеше да осигури на лумианците по-качествен доброволен труд — силата или убеждението? И Ескендером, и Френелеч отстояваха през лумианците своите доводи и без съмнение и двамата получаваха в отговор уверения. Но в края на краищата кого щяха да предпочетат лумианците?

Той събра листовете фолио и ги заключи в едно тайно чекмедже на писалището си, после стана и се запъти към предната стая, където секретарят му, архидякон Яскилион, преписваше колони от цифри в една огромна, обкована с плочки счетоводна книга.

— Над осем дузини от дванадесетици по шест крони, получени от налози на разкаяли се и предплата за вечност през миналото сияние, и по-малко от две дузини, платени през дванадесетте сияния за опрощаване на присъдите за Редукционната пещ — каза Яскилион, като се облегна назад и вдигна поглед. — Общ приход дванадесет и половина. Създателят би трябвало да е доволен.

— Тогава нека делата на Създателя да си останат негова лична работа, иначе Ескендером ще започне да го облага с данък — посъветва го Френелеч.

Яскилион изглеждаше шокиран.

— Но да обложиш с данък свещените постъпления е все едно да оспориш преценката на Създателя за Неговите нужди и да се набъркаш в Неговите дела — запротестира той. — Що за светотатство ще бъде, ако кралят направи това!

— Тогава наше свято задължение е да се стараем да не го подлагаме на изкушението — каза Френелеч.

Архидяконът гледа няколко секунди изпитателно лицето му.

— Ни ти не си дошъл, за да си правиш шега с тия неща, виждам. Какво те тормози?

— Лумианците — отговори Френелеч. — Не мога да се доверя на обещанията им, но не мога и да заповядам да обгорят обвивките им с пламък и киселина, за да бъде преценена от инквизицията правдивостта на думите им. А все пак не можем да позволим тая работа да се решава от прищевките на тези чужди нам същества, чиито подбуди и представи за правдата са ни толкова непознати, колкото и отвъдната страна на небето, за която говорят.

Яскилион стана по-сериозен.

— Този въпрос занимаваше и моята мисъл — каза той.

— И какъв отговор даде твоята мисъл? Яскилион замълча, за да събере мислите си.

— Когато един крал стане прекалено силен, тогава обикновено идва време неотменният свещен план на Създателя да бъде усъвършенстван — каза той накрая. — Ще бъде грешка да позволим Картогия да бъде пожертвана точно сега.

— Шансът, който ни дава силата, застанала срещу Ескендером, не е за изпускане, съгласен съм. Но нашето нашествие в Картогия е започнало, армията на Клейпур ще бъде разбита и унищожена. Какво тогава ще спаси Картогия?

— Васкорианците са разположени между нашата армия и Клейпур, а те също разполагат с лумиански оръжия — напомни Яскилион. — Ако те, инструктирани тайно от нас, се съюзят с Картогия, обединените сили може би ще бъдат в състояние да издържат, докато Серетгин се мобилизира срещу Кроаксия.

— Каква помощ могат да окажат ордите на Серетгин срещу дяволиите на лумианците, които объркват даже обучените полкове на Клейпур? — попита с насмешка Френелеч.

— Голяма, ако серетгинците също получат лумиански оръжия — отговори Яскилион.

— Това да не е някаква глупава шега? Не можем да се доверим на управниците на Серетгин и да ги допуснем да участват в диалога ни с лумианците.

— Разбира се, че не.

— Но кой друг ще ги снабди с лумиански оръжия?

— Ние… тайно. А в замяна на това след поражението на Ескендером и отстраняването му благодарността на Серетгин няма ли да доведе до подкрепа на искането ти за даване на върховна власт на църквата в новата държава, в която ще се обединят Кроаксия и Серетгин?

— Ммм… — изведнъж се оживи Френелеч. — А Картогия също, след като Серетгин си възвърне територията, над която има законно право — унесе се той.

— Точно така… А ако по някакъв начин успеем да уредим всички преки контакти с лумианците да ги осъществяваме единствено ние, кралят на Серетгин ще бъде далече по-склонен от Ескендером да се съгласи на разумен компромис при подялбата на властта, каквато и империя да се образува.

Френелеч се усмихна леко.

— Сигурно нашето право да бъдем посредници между една по-висша форма на разум и света на простосмъртните робосъщества ще бъде неоспоримо — промърмори той.

— Точно така.

Френелеч отново заговори делово.

— Но дали Серетгин ще бъде въоръжен и мобилизиран навреме?

— Колко време беше необходимо да се въоръжи и мобилизира Кроаксия?

— Каква причина може да изтъкне кралят на Серетгин пред своите поданици за обръщането на оръжията срещу Кроаксия?

— Да защитят своите братя васкорианци, които Ескендером преследва заради вярата им, като изпраща нелегално войските си в Картогия — подсказа Яскилион.

— Хмм… Призив, който ще звучи още по-убедително, след като васкорианците преминат на страната на Клейпур.

— Точно така. А възгледите на Клейпур за свободата на вероизповеданието са добре известни.

— Клейпур ще приеме ли помощта на васкорианците? — Лумианците го изоставиха, войските му бяха разбити от една паплач заради това, че нямат оръжията, които притежават васкорианците, а сега е заплашено оцеляването на цялата му държава. Ще приеме.

Точно тогава навън се разнесоха бързи стъпки и се чуха приглушените гласове на часовоя пред вратата, който попита за паролата, и на някой, който отговори. На вратата силно се почука.

— Кой хлопа? — извика Френелеч.

— Келесбейн, о, Славни, изпраща ме Кросканор, за да ви известя незабавно за събитията, които стават в града.

— Пусни го да влезе — нареди Френелеч на стражата. Келесбейн влезе и затвори вратата след себе си. Изглеждаше разтревожен.

— Е? — подкани го Френелеч.

— Грурк, Чуващият гласове, отново се появи — изломоти Келесбейн. — Нарича себе си Просветителят, влезе в града на парно магаре и проповядва слова, за които казва, че са на Създателя. Събрало се е сляпо, куцо и сакато и тълпата, която непрекъснато се увеличава, го следва към централния площад, където, според думите му, ще настъпи Великото Откровение и ще стават чудеса.

Яскилион беше скочил разтревожено на крака, лицето му беше напрегнато.

— Какво се е случило? — попита рязко той. — Виждат ли се дракони в небето?

Келесбейн не беше сред малцината, които знаеха какво представляват летателните апарати на лумианците.

— В Пергасос — не. Но Грурк разправя за страховити неща, станали в Мераказин — цялата кроаксианска армия се обявила срещу войната, захвърлила оръжията в пустинята и тръгнала насам да разпространява нова вяра на ненасилие и всеобщо братство.

Френелеч простена вътрешно. Това можеше единствено да означава, че лумианците са решили да подкрепят Ескендером и осъществяваха плана му да представи Грурк за чудотворец.

— Армията също ли е в града? — попита той със слаб глас:

Келесбейн поклати глава.

— Тя още е на осма сияние от портите, ако Грурк говори истината.

— Грурк присъствал ли е на събитията, станали в Мераказин?

— Така твърди.

— Тогава как е дошъл в града толкова време преди войниците?

— Твърди, че бил пренесен от светещи ангели, които пътуват със създания, способни да летят, над небето.

Ясно е като сияние — лумианците са докарали Грурк в Пергасос. Няма никакво съмнение, че те са в съюз с Ескендером.

— Кралят още ли го няма? — обърна се Френелеч към Яскилион.

— Още — отговори Яскилион.

Ескендером беше в Горнод за поредната среща с лумианците. Яскилион не можеше да спомене мястото в присъствието на Келесбейн.

Мисълта на Френелеч трескаво работеше. Възможно ли беше лумианците да се пресметнали Погрешно времето, щом Грурк вече е в Пергасос, а Ескендером още отсъства? Ако беше така, може би той все още можеше да направи нещо, за да им излезе скъпо победата. Според онова, което знаеше за мощта на лумианците, той едва ли можеше да промени крайния изход, ако те са наумили…, но ако трябваше да се оттегли, щеше да се оттегли с борба.

— Събери всички войници от дворцовата стража, които намериш, и ги изпрати на централния площад — нареди той на Яскилион. — Освен това докарай каретата ми до страничния изход и кажи на началника на охраната, че минава на мое пряко подчинение.

Той се върна във вътрешното помещение, за да вземе пелерината си.

— Какво смяташ да правиш? — извика след него Яскилион.

— Подозирам, че тия „чудотворци“, дето стоят зад Грурк, още не са готови и може да позакъснеят — отвърна гласът на Френелеч. — Ако това излезе вярно, страхувам се, че това ще бъде последното му представление.

Тълпата изпълни централния площад и започна да се разлива по съседните улици, мълвата беше обиколила града и народът продължаваше да приижда. Търговията спря, сергиджиите покриха стоката си, хем да я запазят, хем да не си отвличат вниманието от това, което ставаше. Приковал погледите на всички, Просветителят, изкачил се на стъпалата на ораторската трибуна, издигната в средата на площада, държеше над главата си ледена плоча и със звънтящ от разпаленост и убедителност глас говореше:

— Аз изкачих планината и видях ангелите. Летях в небесата и видях как преследвачите бяха покръстени. Видях как по Негова заповед войските се разпадаха, защото тук е написано: „Не убивай“.

— Чуйте Словото, донесено от Просветителя! — извика един от последователите му.

— Слава на Просветителя!

— Няма да убиваме!

— Който не се подчини, в пъкъла на робите да отиде!

— Не! — прогърмя гласът на Просветителя по площада. Казвам ви, че отсега нататък никое робосъщество няма да бъде роб на друго, защото заповедта на Създателя гласи: „Ти и твоят съсед сте равни“. Не трябва да скланяте глава и подгъвате колене пред никой, който обяви, че сте по-низши от него, или смята, че трябва да получава плодовете на вашия труд заради положението си.

— Как тогава да приемем картогианците, Учителю? — попита друг.

— Приемете ги така, както вече ги приеха войниците на Кроаксия, техни доскорошни смъртни врагове — като другари и братя. Никога вече едно робосъщество няма да убива друго робосъщество, а всички ще работят заедно, за да постигнат мъдростта и прозрението, които ще ги направят достойни да се издигнат в небесата и да полетят с ангелите, появили се над Мераказин.

— Какво говориш, Учителю, мигар и ние ще полетим?

— Да! Да! Всички, които вярват в Неговото слово, ще полетят със светещите ангели, точно както аз летях с тях. Обещавам ви това.

Просветителят долавяше настроението на тълпата, желанието й да вярва, да иска да бъде така. Очите му горяха, кожата му блестеше на ярката светлина, лицето му излъчваше екстаза, който той чувстваше като дадена му от Създателя сила, бушуваща във всеки чип и канал на цялото му същество. Той протегна ръце и застана с развята над тълпата пелерина, а тълпата изрева, вълните на възторга се понесоха по площада и се разбиха в околните стени подобно на метановите талази, сгромолясващи се по време на буря върху ледените рифове на брега на океана.

— Всички са равни. Няма да бъдем роби!

— Ще се трудим заедно с нашите съседи! Няма да убиваме!

— Кога ще видим ангелите?

Емоциите на тълпата достигнаха до върха си. Просветителят почувства, че е дошъл решителният момент.

— Аз ще призова ангелите и тогава всяко робосъщество ще разбере, че говоря истината — каза им той.

Това надминаваше всичко, което някой мистик им бе предлагал досега.

— Покажи ни ангелите! — закрещяха всички. — Повикай, ангелите.

— Искате да направя чудо, за да повярвате, че говоря истината?

— Направи някакво чудо! Тогава ще повярваме! — ТОГАВА ВИЖТЕ НЕГОВАТА СИЛА! — прогърмя Просветителят, извади със замах от торбата молитвената си кутия и я вдигна високо над главата си.

Целият площад се разтресе от викове на удивление, после притихна в очакване. Просветителят натисна светещия бутон и като протегна нагоре ръка с изпънат пръст, отметна назад глава.

— В ИМЕТО НА СЪЗДАТЕЛЯ ЗАПОВЯДВАМ НА НЕБЕСАТА — ОТВОРЕТЕ СЕ И ПОКАЖЕТЕ СВОИТЕ ЧУДЕСА!

Всички на площада извърнаха глави нагоре и се взряха в небесата. Някои от присъстващите пищяха. Просветителят продължаваше спокойно да стои и да чака, вдигнал ръка към небето. Тълпата виждаше как в очите му гори неудържима воля и чувстваше космичната сила, струяща от изпънатия му пръст. Мигът беше съкрушаващ, ужасяващ, завладяващ. Сега те бяха неотделима част от него и бяха повлечени безпомощни от прилива на вълнение, омая, чувство и страст. Те гледаха и чакаха. Виеха. Крещяха.

А после целият площад открай докрай внезапно потъна в тишина, така както допреди миг бушуваше от възбуда. Изглежда всички изведнъж бяха забелязали, че нищо не се случва. Всички сведоха глави и започнаха да се споглеждат насмешливо. Образът на Просветителя се изпари и всичко, което остана на мястото, където стоеше той, беше един глуповат на вид мистик, вдигнал във въздуха някакво странно растение. Той спусна ръката си и неистово започна да мушка с пръст растението, все още взрян нагоре с умолителен израз на лицето. Поклати невярващо глава и отново опита.

— Е? — обади се отнякъде глас.

— Той просто е един измамник — промърмори друг с възмущение.

— Лъгал ни е. Мошеник.

— Не говори от името на никакъв Създател.

— Богохулник! — извика друг, още по-сърдит глас.

— Къде са твоите ангели, о, Просветителю? — обади се някой подигравателно.

— Те са тук сред нас, нали всички същества са равни — отговори му глас, а друг се изсмя.

От всички страни се разнесе смях. Голяма черна топка грес излетя от тълпата и се размаза по пелерината на Просветителя. Последва я почти разбита горивна клетка, после буца органично лепило, взета от една сергия, и само за секунди Просветителят беше смъкнат от стъпалата, а въздухът се изпълни с дюдюкания и подигравателни крясъци.

— Ето, дай това на твоите ангели!

— Клейпур ли те изпрати да се подиграваш с войниците на Кроаксия?

— Картогиански агент! Шпионин!

— Защо не те спасят твоите ангели?

— Ще повярвам, като видя нашите войници пред градските порти.

— Да, и да викат, че картогианците са техни братя!

— Богохулник! Нечестивец! Довършете го!

Отзад се разнесоха тежки маршируващи стъпки и тълпата се раздели, за да направи път на отряда от дворцовата стража, воден от един майор с шарфа на елитната охрана на Френелеч. Външните редици се разгънаха, за да образуват кордон пред тълпата, а останалите последваха майора към мястото, където стоеше Просветителят — омазан, раздърпан и със слисано лице.

— Арестуван си по обвинение в богохулство, ерес, подстрекателство към бунт, подмолна дейност и държавна измяна — обяви майорът.

Той се обърна към капитана, който стоеше начело на войниците.

— Хвани го!

Разнесе се сърдито мърморене, което прерасна в рев, докато изблъскваха из тълпата Просветителя, твърде зашеметен, за да чуе каквото и да е. В края на улицата, която водеше за площада откъм Свещения дворец, той изведнъж се намери лице в лице с Френелеч, който наблюдаваше през прозорчето на каретата си. Върховният духовник поклати укорително глава.

— Тц, тц, тц! На теб наистина ти трябва повече време, за да разбереш кое как е — каза той. — А сега Ще трябва да те хвърлим в казана с киселина, за да докажем на всички, че моят Създател е по-могъщ от твоя. В известен смисъл това е, доста жалко, защото вярвам, че ти беше искрен. Това просто показва, приятелю мой, че не трябва да се доверяваш на всеки срещнат ангел.

Той кимна на началника на стражата и Просветителят беше отведен.

— Мисля… — обади се Яскилион от съседната на Френелеч седалка.

Върховният духовник извърна с любопитство глава от прозорчето.

— О, така ли? Какво?

— Може би сме прекалено песимистични по отношение на предразположението на лумианците. Този мистик явно е бил измамен и предаден. Не би ли могъл фактът, че лумианците хвърлиха в ръцете ни онзи, когото Ескендером смяташе да постави на твоето място, да се тълкува като знак за тяхното решение? Предишните ни заключения могат да се окажат погрешни.

— Примамлива идея — съгласи се Френелеч. — Ще проверим това… Но нека първо се възползваме от благоприятната възможност, която ни предлага отсъствието на Ескендером, за да сложим край на всички по-нататъшни проблеми, свързани с неговия план. Веднага щом се върнем в двореца, повикай прокурора Рекашоба и веднъж завинаги да се отървем от тоя „просветител“, докато все още можем да го направим, без да ни се бърка някой.

В ландъра, скрит между отвесните страни на долината северно от Падуа, индикаторната лампичка на конзолата на офицера за връзка беше престанала да мига. Първо беше примигнала веднъж. После, след пауза от няколко секунди, беше започнала да светва и угасва като обезумяла, сякаш предаваше с писък отчаянието на робота, натискащ бутона за връзка само на двеста мили от тях. След това отново настъпят пауза, последвана от две-три кратки проблясвания. После — нищо.

Ханк Фрейзър протегна ръка и изключи пулта. — Мисля, че това беше всичко — каза той с глух глас. Никой не каза дума. След дълго мълчание Замбендорф стана от мястото си и тръгна бавно към главната кабина.