Трите заповеди на Създателя

32

Флайърът се носеше бавно над повърхността на Титан, воден в мрака от предните сканиращи радари, които опипваха с електронните си пръсти релефа и превръщаха очертанията му в поредици от двоични числа, понятни на управляващите полета компютри. От дясната страна на пилотската кабина Ото Абакоян гледаше унесено в тъмнината навън, потънал в собствените си мисли, гъстите му мустаци се бяха превърнали в зееща цепнатина върху лицето, което на бледата светлина на командното табло изглеждаше мъртвешки хлътнало.

Бяха минали повече от двадесет години откакто във Франкфурт хазартните житейски пътища, по които той и Замбендорф вървяха, се бяха пресекли. По онова време Абакоян се занимаваше със спекулации с ценни книжа. Прекалено самоуверен и небрежен, след като в продължение на три месеца лесно беше мамил във френската Ривиера богати вдовици, той не си направи труда да провери достатъчно старателно Замбендорф, преди да му продаде пакет фалшиви акции, а когато посредникът беше арестуван и Абакоян беше принуден да напусне страната, изпреварвайки с часове полицията, той откри, че Замбендорф му е платил с фалшиви пари. Замбендорф беше успял да попадне отново на следите му — и то без особени усилия — не за да му държи нравоучения или да злорадства след дадения на Абакоян урок, а за да се поинтересува от системата му и да направи комплимент на Абакоян за неговия стил. Така започна тяхното съдружничество, а останалите от екипа се бяха появили един след друг през годините при различни обстоятелства.

В годините, прекарани със Замбендорф, той беше попадал на най-невероятни места беше имал вземане-даване с какви ли не хора и се беше забърквал във всевъзможни афери — един китайски индустриалец му беше платил четвърт милион долара, за да влезе във връзка с няколко поколения почитаеми праотци; беше създал екстрасензорна шпионска система за едно западноафриканско правителство; на безбожна цена беше продал информацията от един справочник на италианец, правещ хороскопи; беше търсил стратегически метали в именията на един бразилски земевладелец. А сега, като капак на всичко, бяха попаднали не другаде, а на една от луните на Сатурн, разиграваха спектакъл с един механичен Исус Христос и насаждаха нова религия сред раса на интелигентни роботи. А най-странното беше, че нищо от цялата история не впечатляваше Абакоян като нещо наистина странно. Отдавна беше претръпнал. Нищо, в което се забъркваше Замбендорф, не можеше повече да изглежда странно.

След като се беше консултирал с Джо Фелбърг и Анди Шварц, командира на взетия неофициално на заем ландър на НАСО, Замбендорф се беше съгласил, че спускането с парашут над застроения район на Падуа е прекалено рисковано за всички, какво ли остава за неопитните талоиди, и се беше отказал от първоначалния си план да повтори спектакъла, разигран толкова успешно в пустинята пред армията на Хенри. Вместо това Клариса и Абакоян бяха закарали Мойсей на едно място извън града, откъдето пеша щеше да влезе в метрополията и щеше да започне да проповядва Откровението по време на най-голямото оживление на централния пазар. При подаване на сигнал от предавателя на Мойсей ландърът щеше да се спусне тържествено в сърцето на града сред светлини, гласове и специални ефекти и от него щеше да дебаркира подготвената за случая небесна трупа, състояща се от лорд Нелсън и подкрепление друиди. Резултатът щеше да бъде светкавично приемане на новата вяра от падуанците, беше решил самоуверено Замбендорф. Хенри щеше да бъде свален, Генуа щеше да бъде спасена, бъдещето на талоидите — осигурено, а войната срещу безскрупулните земни магнати и политици — спечелена. Това беше едно от качествата на Замбендорф като водач — и източник на най-големите проблеми, които възникваха при работа с него — той правеше всичко да изглежда твърде лесно.

Последните събития обаче предизвикваха у Абакоян лоши предчувствия. Първо, преди около двадесет и четири часа Маси се беше обадил от „Орион“ и беше съобщил, че Каспър Ланг по всяка вероятност ще използва някаква уловка, за да накара Замбендорф да се откаже от намерението си да повтори спектакъла от пустинята над Падуа.

Няколко часа по-късно Ланг действително им беше отправил високопарно предупреждение, съдържащо всичко, за което Маси беше споменал. Докато слушаше, Замбендорф беше положил отчаяни, но не съвсем резултатни усилия да скрие тревогата си и беше смутолевил, че се нуждае от време, за да премисли отново цялата ситуация. После, като се превиваше от смях след прекъсването на връзката с Ланг, той се обърна ликуващо към екипа:

— Това означава, че сме пред последното препятствие! Благодарение на Маси сме изблъфирали блъфьорите със собствения им блъф. Ланг и останалите ще си седят в „Орион“ и ще чакат да се върнем, а през това време ние ще прелетим до града. Такова нещо те няма да очакват!

Ентусиазмът му се беше предал на хората от екипажа на ландъра на НАСО, които постепенно бяха спечелени, и от магнетизма му, и от разкритията за мисията на „Орион“ и истинската й цел. Екипът се беше увеличил с още четирима души и беше решен да осъществи последната фаза от операцията, с което задачата щеше да бъде изпълнена. Ситуацията едва ли можеше да бъде по-благоприятна. Тя фактически беше прекалено благоприятна. Всичко вървеше прекалено добре, помисли си Абакоян. Дълбоко някъде в цялата заплетена история се криеше нещо, което не прилягаше съвсем — нещо, все още твърде неуловимо, за да го осъзнае, но инстинктът му го беше открил. Преди двадесет години Абакоян беше разбрал опасността от прекалената самоувереност — някакво предчувствие му казваше, че след толкова време най-после беше дошъл ред и на Замбендорф да получи същия урок.

От командното табло внезапно се разнесе сигнално писукане, а на един от дисплеите започна да светва и да гасне светлинният сигнал. На седалката до него Клариса се наведе да изключи звука, после натисна бутона на пулта пред себе си и прие информацията, която се появи на друг дисплей.

— Току-що се задейства височинният сигнал — промърмори тя, като намали скоростта и направи вираж с флайъра, за да го подготви за кацане. — Определи коридор към повърхността и провери релефа!

Абакоян включи инфрачервено изображение на местността пред тях и на друг екран пусна поредица данни за полета.

— Наклони на едно-осем-нула, скорост пет-четири, намали я на четири-двадесет и после на две-пет-девет — инструктираше той. — Автоматичното кацане — на десет секунди с фаза на спускане три.

— Мониторът и системите за спускане? — осведоми се Клариса.

— Зелено едно, зелено две… всички позитивни.

Флайърът заобиколи един невидим планински връх, навлезе в последната права и се спусна в тясната, с отвесни страни долина, където беше скрит ландърът. Долината беше покрита с разхвърляни на всички страни промишлени конструкции, машини и изоставени съоръжения и щеше достатъчно да замъгли всяко радарно отражение към прелитащите спътници, за да останат скрити очертанията на ландъра, който като допълнителна предпазна мярка беше добре покрит с алуминиево фолио и метализирана пластмаса. От мястото не излизаше никаква светлина, а електронните предавания бяха сведени до локални връзки на малка мощност и разпространяващи се ниско над повърхността вълни, насочени към релейните станции за спътникова връзка. Абакоян натисна един бутон и произнесе в микрофона, стърчащ от слушалките на главата му:

— „Хорнет“ до Бигбърд. Виждате ли ни? Край. След няколко секунди се чу гласът на Ханк Фрейзър, офицера за връзка на ландъра:

— Виждаме ви добре, „Хорнет“. Мястото тук е чисто. Как мина?

— Здравей, Ханк. Задачата е изпълнена — отговори Абакоян. — Мойсей вече е на път. Никакви затруднения. Как беше тук?

Флайърът увисна във въздуха, а Клариса бързо погледна данните, излезли на екраните на компютрите. След секунди летателният апарат започна да се спуска вертикално.

— Мисля, че може да имаме проблеми — чу се гласът на Фрейзър. — От кораба се обади Дейв Крукс. Изглежда е подслушал някои от офицерите горе, говорило се е за някакви ракети, доставени на падуанците специално за стрелба по ландъра, ако Замбендорф се опита да направи още някой номер. Крукс не знаеше как да приеме разговора, но явно е бил сериозен и той е реши, че трябва да знаем. С други думи, в крайна сметка Хенри наистина може да разполага с тия оръжия.

В полутъмната пилотска кабина на флайъра Клариса и Абакоян си размениха тревожни погледи.

— Говорили ли са за това с Маси? — измърмори тя със стиснати устни.

Навън бавно изникнаха върховете на ректификационни колони и стоманени пилони, неясни и призрачни при слабата осветеност на Титан. Звукът на двигателите стана още по-пронизителен, а компютрите увеличиха тягата, за да се преодолее силата на инерцията при спускането.

— Карл говори лиза това с Маси? — попита Абакоян.

— Не можа да го открие, но точно сега отново се опитва — отговори Фрейзър.

— Карл още ли мисли, че Ланг блъфира?

— И той не знае какво да мисли.

Флайърът се разклати за последен път върху амортизаторите си и едновременно с това нещо вътре в стомаха на Абакоян също се разклати. Двигателите продължиха да работят на бавни обороти, а компютърните дисплеи превключваха на обичайните подпрограми за проверка след полет.

— Кацнахме — каза Абакоян. — След няколко минути ще сме при вас. Тогава ще говорим. Край.

Клариса се наведе напред да огледа местността пред тях, а след секунди измежду сенките се появи светлина. Фигурата на Джо Фелбърг, облечен със скафандър, с джобно фенерче в ръка и автоматично преносимо оръдие М37, преметнато през рамо, застана пред тях и поведе флайъра от откритото пространство към мястото за паркиране под решетката на покривните подпори на някаква полусрутена сграда. Зад него в мрака се очертаха още фигури — няколко от последователите на Мойсей бяха излезли от намиращия се наблизо лагер на талоидите и бяха дошли да гледат.

— Какво ще кажеш? — попита Абакоян, като посегна към шлема си, когато Клариса изключи двигателите.

— Не знам какво да мисля — каза тя, като изключваше бързо системите. — Не звучи много приятно.

Абакоян разкопча колана си, надигна се от седалката и премина в предната кабина да сложи шлема си. Клариса го последва и двамата излязоха през главния люк. Фелбърг ги чакаше, отвън.

— Как мина полетът?

— Добре — отговори Абакоян. — Мойсей вече е на път към града.

— Жалко, че не можем да го върнем обратно. Може да възникнат проблеми.

— Да, имаш предвид това, което е чул Дейв Крукс. Ханк ни каза.

— Дру е на мнение, че трябва да отменим цялата операция.

— Ами Мойсей? — обади се Клариса със задавен глас. Фелбърг махна с ръка, покрита с тежка ръкавица.

— Ужасно е, но какво можем да направим?

Точно в този момент нещо пробягна крадешком в сянката под едното крило на совалката. Фелбърг запали фенерчето и в лъча попадна сребриста насекомоподобна машина с размерите на кухненски стол, с продълговата изострена глава, тяло, покрито с подвижни застъпващи се плочки и шест тънки сегментирани крайници, която тъкмо протягаше единия от сензорните си израстъци, за да изследва разгънатата амортизаторна система на флайъра. От тъмнината долетя парче метал и отскочи от хълбока на създанието, а след миг двама талоиди се втурнаха към него, като размахваха буйно оръжията си, за да го прогонят. Създанието изчезна, преди още Фелбърг да успее да свали оръдието си. Като продължиха към тъмния силует на ландъра, Фелбърг освети с фенерчето от двете си страни надупчените като решето от куршуми останки от около половин дузина такива машини. На известно разстояние пред тях проблесна друга светлина, от другата страна на ландъра патрулираше Кланси Бейкър.

— Тия грамадански ламаринени бръмбари като че имат слабост към сплавите на НАСО — изсумтя Фелбърг. — Но доста бързо се научиха, че не е съвсем здравословно да се приближават много.

Вътре в ландъра Замбендорф и Дру Уест стояха пред един от екраните в пилотската кабина, а встрани от тях седеше Анди Шварц. От другата страна на пътеката, на мястото на бордния инженер, обърнат с лице към тях, седеше Майк Глауцен. Ханк Фрейзър и Върнън наблюдаваха от вратата, водеща назад към главната кабина.

— Преди няколко, минути успяхме да се свържем с Маси — измърмори Фрейзър, когато Клариса и Абакоян влязоха през входа в средната част на кораба.

— Не знам какво да мисля, Джери — говореше Замбендорф към екрана. — Смяташ ли, че това, което Дейв Крукс е чул, може да е преднамерено изпуснато, за да ни изплаши?

— Кой знае? Възможно е — отговори Маси.

— Но откъде Ланг може да знае, че Крукс ще ни предаде информацията — обади се отзад Глауцен.

— Много просто — каза Замбендорф през рамо. — Той е един от учените, които стояха плътно зад Маси, когато протестираше срещу действията на мисията. Освен това Дейв е специалист по комуникациите.

— Другата възможност е да са ти пробутали лъжлива информация — каза Дру Уест на Маси. — На падуанците може наистина да са им дадени такива ракети. Приказките, че това е блъф, може да се окажат двоен блъф, имащ за цел да ни накара да се самоубедим, че няма никакъв риск.

— Да, това също е възможно — съгласи се Маси.

Съвсем не изглеждаше радостен.

Анди Шварц поклати глава и разпери безпомощно ръце. — Объркан съм — призна той. — Какво е това? Ръководството не иска да направим в Падуа това, което направихме с армията на Хенри, нали така? Щом е така, те искат да повярваме на Ланг независимо дали падуанците притежават ракети или не, нали? Тогава защо ще подвеждат Маси да ни каже, че Ланг блъфира? И в двата случая не виждам смисъла.

Дру Уест прехапа за миг устна, после каза:

— Освен ако не искат да ни видят сметката.

В кабината стана много тихо, всеки се опитваше да убеди себе си, че Уест няма предвид онова, което всички добре знаеха, че има предвид. След пауза Уест продължи:

— Това ще ги отърве завинаги от техния проблем номер едно. Не е необходимо пряко да се замесват хора от Земята, след като падуанците ще са направили необходимото посредством един скроен нещастен случай… А хората на Лихърни ще се хванат за записа като опит да се постъпи цивилизовано и да бъдем предупредени даже и след като сме откраднали ландъра им.

Той вдигна рамене.

— Така че как ще изглеждат нещата после за една следствена комисия? Няколко луди глави решили с незаконно отнет летателен апарат да нахлуят в собствената територия на тежковъоръжени, известни със своята войнственост чужденци, въпреки опитите да бъдат предупредени и били убити — твърдо заключение за смърт при злополука. Всички от ръководството ще бъдат освободени от отговорност. Ще се направят препоръки да се засилят предпазните мерки за недопускане на подобни случаи в бъдеще. И това ще бъде всичко. Случаят е приключен.

Той се отдръпна от екрана и се загледа мрачно в празната седалка на командира. Ханк Фрейзър клатеше ужасено глава.

— Ти се шегуваш! — не вярваше той. — Да не искаш да кажеш, че преднамерено ще ни унищожат? Но ние сме свои хора!… И всичко заради една въшлива роботска религия? Не вярвам. Това е безумие.

— Тази операция може да им донесе милиони, вероятно и милиарди — каза Уест, без да се обръща. — А на всичко отгоре това би могло да бъде преграда за Съветите. При такъв залог кой може да знае какво биха направили?

— Съгласен съм с Дру — обърна се към Замбендорф от вратата на кабината Абакоян.

Сега вече знаеше какво го безпокои — след опита на Маси да организира официален протест Ланг не би му се доверил за подобно нещо. Изтичането на информация е било планирано.

— Те няма да се двоумят — убедено каза Клариса. — Жертвали са и повече хора за едни фъстъци. Зависи от това, доколко някой е решил, че иска фъстъци.

— Прави сте — каза мрачно Анди Шварц.

Отново настъпи потискаща тишина. Замбендорф сложи ръка на челото си, въздъхна дълбоко и уморено и направи две-три крачки към вратата. Нямаше какво повече да се добави. Той се разкъсаше вътрешно, затруднен да вземе решение, но Абакоян, Уест и Клариса, които бяха работили години с него, вече знаеха, че не съществува решение, за да го вземе. Това беше толкова горчиво за него, колкото и необходимостта да прикрие поражението — на всичко отгоре поражение в последния рунд, след като беше печелил всеки от предишните. Той никога не би поискал от тях да рискуват живота си за каквото и да е, не би допуснал и за секунда да изложи на опасност екипажа, даже и да бяха готови да тръгнат доброволно. Единственото, което сега занимаваше Замбендорф, беше как да се оттегли достойно. Екипажът на ландъра също разбираше това и въпреки че му съчувстваха за трудната ситуация, никой от тях не беше особено склонен да помогне да стане по-лесна. В края на краищата да бъдеш отвлечен, за да помогнеш на една справедлива кауза, е едно, а да тръгнеш на чисто самоубийство — съвсем друго. Те стояха мълчаливо и с неудобство отбягваха погледите си.

Тогава Маси внезапно обърна глава и се загледа някъде извън екрана.

— Има някой пред вратата — каза той. — Секунда само, да видя кой е.

Той стана и за няколко секунди изчезна от погледа, после се появи отново и обяви:

— Телма е. Пуснах я да влезе. Казва, че има важни новини.

Замбендорф сви вежди и отиде при екрана. Дру Уест се върна от предната част на кабината и застана до него. На екрана Маси се дръпна встрани, за да направи място на Телма. Тя изглеждаше разтревожена.

— Изпратихте ли вече Мойсей в Падуа? — попита тя без предисловия.

Замбендорф кимна.

— Да, както беше планирано. Защо? Какво се е случило? Телма изпъшка.

— Нищо не можете да направите. Лари Камбъл ми даде копие от списъка на последните оръжейни доставки за Хенри. Там са вписани и тия ракети, Карл. Списъкът включва двадесет и четири „Банши марк форс“, половината с учебни бойни глави, останалите — с истински. Могат да ви смъкнат от единадесет километра височина. Ако тръгнете, няма да постигнете нищо, само ще ви избият. Трябва да се откажете от всичко.

Дълго време никой не помръдна и не се обади. Шварц й Глауцен гледаха в пода, на екрана Телма чакаше пребледняла, а Маси вдървено беше извърнал поглед встрани. Накрая Замбендорф кимна отсечено, обърна се и като замаян тръгна назад между апаратурата. Отпусна се тежко на командирското място и с невиждащи очи се загледа през предното стъкло навън, тялото му се прегърби и раменете му увиснаха, сякаш току-що беше остарял с двадесет години.

Дру Уест пристъпи и застана точно срещу образа на Маси и Телма.

— Мисля, че Карл е наясно — каза им той спокойно. — Вижте, вие направихте всичко, което е по силите ви. Може би е най-добре за известно време да оставите нещата на нас. Ще ви се обадим по-късно, става ли?

Телма искаше да каже още нещо, но Маси я спря, като я докосна по рамото, и кимна с глава.

— Добре, Дру — измърмори той. — Мисля, че си струваше да се опита, а?

Екранът угасна.

Абакоян изгледа едно след друго унилите лица около себе си.

— А Нелсън и друидите? Те всички чакат грандиозното навлизане в Падуа. Какво ще им кажем?

Никой нямаше отговор, нито пък изглеждаше, че се интересува много от това. Най-после Уест се обади:

— Е, може би това е нещо, за което трябва да поговорим.

Другите обърнаха погледи към него, той кимна с глава по посока на вратата. Анди Шварц разбра знака и кимна мълчаливо, стана от мястото си, махна с ръка на Глауцен да направи същото и последва Абакоян, Клариса и останалите в голямата кабина. След него излязоха Глауцен и Уест, като затвориха тихо вратата и оставиха Замбендорф сам и неподвижен да се взира навън в безкрайната нощ на Титан.