Трите заповеди на Създателя

14

Отдавна съм свикнал да не се доверявам на казаното от другите за нечии чужди думи и това ми върши добра работа — каза Дорнвалд на Тирг, който яздеше до него. — Дали някакъв Създател говори на духовници и на такива, дето чуват гласове — не знам, това си е тяхна работа. Но ми се струва, че ако Той реши да поиска нещо от мен, ще намери начин сам да ми извести.

Групата се движеше по самото било на планинската верига, която щеше да ги отведе до един проход високо в планината. На пустия, открит терен колоната се беше разкъсала и малко напред и встрани яздеха съгледвачи. Горите на Южна Кроаксия сега се простираха далече назад в ниското.

Тирг беше изненадан и учуден. Въпреки че през цялото време Дорнвалд се държеше просто и непринудено, в думите му се долавяха острота на мисълта и проницателност, каквито Тирг рядко беше срещал. Разбойникът изглежда проявяваше интуитивно същата склонност да не приема нищо за дадено, склонност, която Тирг беше развил след продължителни усилия. Животът извън закона ли създаваше навика да си гледа със съмнение на привидното и на думите, чудеше се Тирг, или хората извън закона стават такива, защото вече са изпитвали съмнение? Във всеки случай беседата разсейваше монотонността на пътуването.

— Предположение, което не бих желал да оспорвам — съгласи се Тирг. — Така че не възниква ли възможността Природата да е толкова длъжна да измисли обяснение за Живота, което да бъде лесно проумяно от съзнанието на робосъществата, колкото и да създаде света във вид, който лесно се възприема. Следователно наистина, ли Създателят е сътворил робосъществото или е по-вероятно, както започвам да подозирам, робосъществото да е измислило Създателя като по-удобна алтернатива за увеличаване на собствените си способности за проумяване?

— Нямам отговор за това — каза Дорнвалд. — Но ми се струва, че ти заменяш нещо, което е достатъчно загадъчно, с още по-голяма загадка. Кръглите светове и световете под небесен свод са странни за размишление теми, въпреки че все пак не са отвъд границите, до които въображението може да се разпростре. Но загадката на Живота не е ли от по-друго естество? Не е ли целият Живот машини, монтирани от машини, които пък на свой ред са монтирани от машини и т.н. — толкова далече в миналото, колкото позволим на въображението си. Но колкото и назад да се върнем, няма ли неизбежно да стигнем до началото, което изисква първата машина да е монтирана от нещо, което не е машина? Даже ако твоят кръгъл свят може да мине без някаква Бариера, то подобна бариера със сигурност ограничава света на въображението. Или ще направиш кръг и от самото време?

— Отново не съм в състояние да оспоря твоите доводи — отвърна Тирг. — Нито пък тези на духовниците по този въпрос, защото и тяхната, логика е такава. Това, че нещо, което не е машина, е монтирало първата машина, няма да го оспорвам, тъй като, ако беше машина това, което е монтирано, не би могло да бъде първата машина според предварителното ни условие. Нито пък ще възразя на оня, който би нарекъл този немашинен монтьор на машини „Създател“, тъй като подобно име го характеризира така, както и всяко друго. Но това, че едно заключение трябва да ни принуждава също така да изградим царство, недостижимо за разума и неподлежащо на опознаване — това не мога да приема. Това е бариерата, която отхвърлям.

Ездачите отново се наредиха в колона, за да преминат един след друг по тясната пътека през един ледопад със стръмен склон от едната страна и отвесна, извисяваща се нагоре към хребета скала от другата. След ледопада местността отново стана открита и стръмна както преди. Ездачите отново се разпръснаха и Тирг се доближи до Дорнвалд.

— Но въпросът все още е без отговор, Оспорващи бариерите — отбеляза Дорнвалд, явно премислил нещата. — Защото сега трябва да попитаме какво е сътворило Създателя и Създателя на Създателите. Струва ми се, че ти просто премести своята бариера на друго място. Тя остава толкова високо, колкото е била винаги, но сега ще трябва да пътуваш по-надалече, за да я преминеш. Ползата ще се окаже дребна компенсация за усилието, защото на какво ще се равнява тя освен на едни уморени нозе.

— Ако бариерата е преместена назад, тогава светът на познанието, който тя обгражда, е още по-голям — отвърна Тирг. — А ако този свят не се затвори отново в себе си, а се разпростре безгранично, тогава ползата може да бъде безкрайна, дори бариерата да не бъде премината. Следователно тази бариера в съзнанието не е ли много по-важна от Бариерата, за която се предполага, че обгражда физическия свят.

Известно време Дорнвалд обмисляше казаното.

— Но какво различно от машините съществува в познаваемата вселена, което би могло да монтира машини? — попита накрая той.

— Нищо от това, което знам… в нашия свят — отговори Тирг. — Но ако отвъд небето наистина съществуват други светове и ако те са познаваеми, не сме ли длъжни тогава да ги включим в общата познаваема вселена, за която говориш? А преместването на бариерата на такива големи разстояния не оставя ли достатъчно място да вместим един непознат, но познаваем Живот, който, въпреки че не е машинен, би могъл да създава машини?

— Сега думите ти се превърнаха в загадка — каза Дорнвалд. — Как би могъл Животът да съществува без машини, когато двете са едно и също?

— Животът ограничен ли е да не приема никаква друга форма, по-различна от тази, която познаваме? — попита Тирг. — Ако е така, с какъв закон? Сигурно няма такъв, който да ми се представи с акредитиви, достатъчни да поставят властта му над всички въпроси.

— Е, сега трябва да разгадаеш собствената си загадка — каза Дорнвалд. — Защото сега наистина стигнахме до моята бариера, а склоновете й са непристъпни. Каква форма е същевременно и Живот, и не-Живот, защото тя не е машина, а все пак машината е Живот?

— Не мога да схвана подобно нещо, Отвръщащи със загадки — отговори Тирг. — Но ще ти кажа, че никога не съм казвал, че границите, които обхващат малката площ на моето познание, и бариерата, която ограничава вселената на познаваемото, трябва да съвпадат. По-голямата територия освен по-малки включва и по-обширни райони с достатъчно място да се настанят цели нации от отговори и на тази загадка, и на останалите, за които дори не знам как да попитам.

Те замълчаха и за известно време Дорнвалд потъна в размисъл. Най-после той погледна към Тирг и каза:

— В края на краищата твоите мисли може би не са толкова странни. Интересуващи се от създатели. Има приказки за летящи зверове, които се спускат от небето.

— Чувал съм ги — отвърна Тирг.

Както се твърдеше, в един затънтен край на Северна Кроаксия преди около дванадесет пъти по дванадесет сияния от небето се появили загадъчни същества, които били унищожени от обитаващите една блатиста местност саблени резачки. Носеха се слухове за подобни случаи по същото време на различни места, но винаги ставаше дума за някой, който познавал някого, който наистина ги бил видял.

— Във всички времена е имало митове за удивителни неща. Един мит сред многото други няма да стане по-малко мит само заради някакво мое предположение, че трябва да бъде нещо друго. — Стигала е мит — каза Дорнвалд.

— Аз не мога да докажа, че е — отвърна Тирг. — Нито пък мога да докажа убедително, че приказните същества, с които децата населяват горите, са мит, защото и двете предположения почиват на отрицания. Но невъзможността да се докаже неверността не е по-голямо основание да се отстоява истинността на едното за сметка на другото. Точно както Създателят не ти се обажда, така и никакъв летящ звяр не ми се е показвал. Нито пък съм виждал очевидец, чието потвърждение да ме накара са отхвърля възможността за други обяснения на това, което твърди.

Отново настъпи тишина. После Дорнвалд каза:

— Аз съм виждал.

С тон, който не беше нито прекалено доверчив, нито открито невярващ, Тирг попита:

— Виждал си летящо същество? И то наистина се спусна от небето?

— Така ме увери един, който беше там преди мен — отговори Дорнвалд. — Но аз наистина видях останките му и то не приличаше на нито един от зверовете, които съм виждал досега, кръстосвайки надлъж и нашир света. Това мога да потвърдя.

Тирг, въздъхна. Винаги беше едно и също. Толкова беше виждал и той самият — частично разглобен възел, който неговият приятел естественик му беше показал преди много пъти по дванадесет сияния, взет, както се говореше, от такива останки, за каквито спомена Дорнвалд. Не приличаше на нищо от вътрешностите на всички познати животни, които Тирг беше виждал дотогава, имаше тъкани с груба структура и недодялани съставни части. Странен пример за умението на Създателя, който го е изпратил от небето като доказателство за своето съществуване, беше отбелязал Тирг. А естественикът, разбира се, не беше видял спускането от небето със собствените си очи… но пътешественикът, от когото беше получил трофея, го бил купил от един ловец, присъствал на събитието. Тогава Тирг не знаеше какво да мисли за всичко това. И все още не знаеше.

По късно сияние, уморени и гладни, ездачите преминаха прохода и се спуснаха в отвъдната долина, която след продължителен преход през пуста хълмиста местност ги доведе до Ксерксеон — последното населено място, преди да се навлезе в Пустинята. Това беше малко земеделско селище от неугледни къщи, направени от титаниеви и стоманени насаждения и събрани около няколко основни сервизни машини и генератори, които поддържаха десетина дузини семейства и добитъка им. Храсталаците около селото бяха разчистени, за да се направи място за няколко нивици от култивирани части и произвеждащи телесна течност устройства, над които селяните се трепеха дълги часове, за да ги поддържат с материали и съставни части.

Дорнвалд, когото населението очевидно познаваше от предишни посещения, взе провизии за сметка на стари дългове и когато мракът покри небето, бунтовниците започнаха на смени да почиват и да се презареждат, докато останалите стояха будни да пазят. След като се погрижи за коня си и за Рекс в близкия хранителен център, Тирг почти припадаше, когато дойде неговият ред да се излегне в сервизната клетка и да се включи в контакта, който щеше да дезактивира веригите му и за известно време да го потопи в блажено забвение. Той се събуди освежен и презареден, с нови лагерни втулки, филтри, електрически контакти и течности. Върху изтърканите места по тялото му светеше ново галванопокритие. Тирг беше готов да посрещне настъпващото сияние с чувство за благополучие. При следващия мрак нямаше да има почивка, защото освен малкото количество диворастящи хидридни елементи, които щяха да носят със себе си, ездачите нямаше да намерят повече храна, докато не стигнат до другия край на Пустинята.

Преди още Тирг да се беше събудил напълно, от улицата се втурна Гейнор.

— Добре, че си станал. Трябва бързо да се измъкваме. Хайде!

— Какво има? Да не са дошли войниците?

— Няма време да ти обяснявам.

Тирг последва Гейнор навън и откри, че цялото село е в паника. Повечето от вратите и прозорците бяха здраво залостени. Тук-там надничаха ужасени лица. На централния площад старейшината на селото и група по-възрастни робосъщества развълнувано говореха на Дорнвалд и хората му, които стягаха конете си и явно се готвеха бързо да напуснат селището. В другия край на площада тълпа робосъщества бяха паднали на колене и пееха химни. Пред тях стоеше Грурк, разперил умолително ръце с взор, отправен към небето. Всичко беше окъпано в призрачна виолетова светлина, която сякаш идваше отгоре.

Тирг беше направил три крачки по площада, когато замръзна на място, главата му се килна назад и тялото му се скова. Не можеше да повярва. На изток в небето, сякаш наблюдаваше селото, висеше неподвижно лъскаво, тънко и продълговато същество с твърди, изострени крайници и снопове светлина, струящи от долната му част. Нямаше начин да се определи точно размерът му и разстоянието, на което се намираше, но непосредственото впечатление на Тирг беше, че не е много високо. Той стоеше и се кокореше.

— Създателят е изпратил Своя ангел на гнева срещу нас! — стенеше старейшината, като кършеше ръце. — Върви си оттук, Дорнвалд, Носещи беди и занимаващ се с прокълнатите, виж какво възмездие ни чака сега нас, които приехме твоите коварни подкупи.

— Махни хората си от това място — извика друг. — Ти наистина си мъртвец, възкръснал от рушащия се гроб.

— Не се боя от Неговия гняв, нито ще треперя, когато Той се появи, не ме обзема ужас от зверовете на мрака, защото пътеката на праведността нозете ми са следвали.

— Не съм изпадал в грях… — носеше се над площада гласът на Грурк. — На конете!

Един от бунтовниците държеше за поводите коня на Тирг, който ровеше с копито и пръхтеше. Тирг се отърси от вцепенението и бързо го яхна.

— А Грурк? — извика той на Дорнвалд, който обръщаше коня си, за да се присъедини към останалите, събрали се вече на площада.

— Той чува само своите гласове и разговаря само с небесния дракон — извика в отговор Дорнвалд. — Ние трябва да тръгваме.

В този момент група местни жители, размахващи тояги и сечива, се появи зад ъгъла, като следваше огромно, с мрачно лице робосъщество, което носеше напълнена с олово тръба.

— Няма да избягате, прокълнати! — извика водачът. — Ангелът иска жертва за изкупление… Нека да ви вземе вас, дето го доведохте тук, не нас!

— Напред!

Дорнвалд извади сабята си и пришпори коня си в галоп, а останалите се скупчиха плътно след него с извадени вече оръжия. Пред Тирг неясно се мяркаха отскачащи в безпорядък насам-натам тела, почвата под него препускаше, навсякъде наоколо се носеха викове, които се чуваха за миг и потъваха някъде назад… а после пътят пред тях се очисти и последните къщи на селото изчезнаха от погледа. Ездачите продължиха да препускат в галоп, докато преминаха пустите ниви, и забавиха ход чак когато навлязоха в дивия храсталак.

Когато се обърнаха назад, видяха, че летящият звяр е напуснал мястото си и ги следва — по-ниско отпреди и встрани от тях. После той се стрелна и започна да кръжи пред тях, като остана на същата височина и продължи да залива ездачите с конусовиден сноп бледа виолетова светлина, сякаш ги изучаваше от всички страни. Колоната забави предпазливо ход, а драконът постоя още малко пред тях. Накрая ги заобиколи и застана отново зад ездачите, после се издигна още веднъж нагоре и изчезна от погледа по посока на селото. Мина време, но той не се появи повече. Постепенно страхът, който беше обзел Тирг и спътниците му, започна да изчезва.

— Какво ще кажеш сега за митовете за небесни същества, Търсачо на въпроси? — попита го Дорнвалд, когато Тирг се беше съвзел достатъчно, за да може да говори. — Имаш ли отговор за това?

— Нямам — отговори смирено Тирг.

Мисълта му се върна на неотдавнашното твърдение на Грурк, че гласове от небето предупреждават за предстоящи велики събития. Дали не беше бъркал досега по отношение на гласовете на Грурк? Тирг почти не продума, докато настъпи сиянието. Хълмовете от двете страни на изхода на последната долина постепенно се смаляваха и чезнеха и пред тях се разкри безкрайна пустош от дюни, разпръснати канари и вълнообразна повърхност, които се простираха докъдето стигаше погледът.