Трите заповеди на Създателя

30

Редник Салакар от кроаксианската пехота пое дълбоко дъх, изморен от изкачването на хълма, и се закашля, тъй като охладителната му система превключи на обратен ход, за да изхвърли погълнатия прахоляк, вдигнат от войниците пред него. Като мънкаше ругатни и проклинаше праха, пустинята, армията и сякаш безкрайното разстояние до Картогия, той се дръпна встрани и спря да погледне към дългата колона от пехотински и кавалерийски части, огнехвъргачки, бойни колесници и продоволствени коли, които се виеха назад и се губеха от погледа сред заоблените дюни и ниските възвишения на Мераказин. Този път няма мърдане, помисли си той мрачно. Беше имал вземане-даване преди с картогианците в погранични схватки и опитът не го караше да гори от нетърпение и луд ентусиазъм да се срещне отново с тях. О, да, офицерите изглеждаха много самоуверени, както обикновено, и бяха убедени, че с новите оръжия набързо ще видят сметката на Картогия, но Салакар беше слушал такива приказки и преди. Много е лесно да казваш на някого да не се тревожи, когато знаеш, че си яхнал бърз кон и можеш да се измъкнеш, ако нещо се обърка. О, да, наистина лесно им беше да говорят. Но капитанът от кавалерията Хоразорго — според казармената клюка — не бил толкова приказлив, след като преследвал един скрит в засада картогиански отряд и се върнал без цялата си рота и без ръка и око на всичко отгоре. О, не! Това не беше противник, който можеше да позволи набързо да му видят сметката.

Той протегна ръка и попипа студеното твърдо тяло на въведената като ново въоръжение гранатохвъргачка, провесена на гърба му — резултат, както им беше казано, от много пъти по дванадесет сияния труд, извършен тайно от няколко от най-добрите занаятчии и майстори на Кроаксия. О, да, бяха си свършили добре работата; да, изглеждаше доста ефикасна по време на импровизираното обучение, през което набързо бяха преминали, като всичко, както винаги, беше оставено за последната минута, може би от съображения за сигурност, но какво доказваше това? Само че някой е открил как да прави по-добри оръжия. Картогианците също имаха добри занаятчии. Ако кроаксиканците са могли Да направят нещо, защо и картогианците да не могат? Изобщо нямаше причина. В действителност от това, което Салакар беше видял по-рано, имаше голяма вероятност картогианците първи да са го направили. А това офицерите не биха ни казали, помисли си той. О, не, те никога не биха казали на войниците такова нещо.

— Салакар, какво, по дяволите, правиш? — изрева далече зад него гласът на сержант Берголод. — Да не те е хванала сладка дрямка? Влез в строя.

— Майната ти — промърмори Салакар, като намести по-удобно товара си и се върна в колоната на празното място до Моксеф.

— Май ти прави удоволствие да даваш извънреден караул, Салакар — измърмори Моксеф. — Спокойното съзерцаване на пустинята сам в ранно сияние ли те привлича толкова? И като си помисля, никога не съм допускал, че си такава поетична душа.

— Ръждива чума да я вземе тая пустиня! — избълва Салакар. — Три пъти съм я минавал досега и всеки път става двойно по-широка.

— По-вероятно духът ти спада двойно.

— Явно твоят организъм не се влияе от тая горещина — каза Салакар.

— Приятно сухо и освежително след омаломощаващия влажен въздух на Кроаксия — съгласи се Моксеф.

— По дяволите! Собственото ти признание те лишава от единственото извинение, което ти е останало, за непоносимия ти нрав.

— По-добре си запази яда за картогианците — посъветва го Моксеф.

— Убеден съм, че посрещаш сраженията така, както се радваш на горещината на пустинята. Сигурно умираш от удоволствие, като дишаш тоя силициев карбид и като ти дават едно ведро метан на сияние да си доливаш разтворите и да отмиваш мръсотията, дето излиза от свръзките ти?

— Е, както винаги, много хленчиш, Салакар.

— А такива като тебе пък не се оплакват достатъчно. Един роб би ли търпял да го малтретират така? О, не! Но аз съм тоя, дето много се оплаква. О, да! Нямаш ли никакво желание да отстояваш правата си на свободно същество?

— Трябва ли да ти напомням, че армията е нашият закон, Салакар? Къде си чул пехотинец да търси правата си?

— А защо не? — попита Салакар. — Казват, че в Картогия властта се осъществява от мнозинството и не се влияе нито от силата на оръжието, нито от благородническия произход — достоен за подражание пример. Защо тогава, питам аз, да не бъде така и в армията? — Ти се шегуваш!

— Не е така. Тоя въпрос занимава мисълта ми от много сияния. Ще се обединим, Моксеф, за да се противопоставим с колективна сила и ще предложим услугите си и верността си само срещу честни и разумни условия, определени с договор. За да се бием, ще изискваме благоприятно числено превъзходство, две към едно или още по-голямо, поне умерено меко време и гарантирана минимална компенсация при бедна плячка. Ще бъдат определени почивки на половин и четвърт сияние, едно сияние на всеки шест ще бъде обявено за сияние без бойни действия, а от населението ще бъде събиран данък за мир, за да получаваме заплатите си по време на безработица.

— О, тогава животът на пехотинеца ще бъде толкова блажен! А имаш ли намерение да прочетеш прокламацията си лично на нашия крал Ескендером, и на неговия съд. Може да ти се усмихне щастието, Салакар. Няма съмнение, че всички ние ще те споменаваме и ще си спомняме за теб с най-добри чувства.

— Засрами се, ти, който можеш без стеснение да говориш по такъв долен начин. Ще вземеш ли своя дял от придобивките, които бихме могли да постигнем? О, да — несъмнено! Но да дадеш в замяна своя принос за нашата кауза? О, не — немислимо! Това не е ли…

Салакар спря да говори и вдигна глава напред, където беше настъпила някаква суматоха. Миг по-късно колоната спря.

— Какво, да му го…

— Пустинята се надига! — възкликна Моксеф.

— Буря ли е? — извика някой напред.

— Бурята не изглежда така — изкрещя друг.

— Да не е някаква хитрост на картогианците?

— Пустинята ври! Гори!

— И около нас, в капан сме!

Стена от дим и пламъци беше пресякла пътя на колоната и за секунда се издигна нагоре и закри небето отпред, а отгоре, върху надвисналите вляво и вдясно склонове, се спуснаха завеси от блещукаща виолетова светлина и заградиха челото на колоната.

— АЗ СЪМ ПРОСВЕТИТЕЛЯТ, КОГОТО СЪЗДАТЕЛЯТ ИЗПРАТИ ПРИ ВАС — прогърмя глас, който сякаш идваше отвсякъде и ечеше сред околните хълмове. — ВОЙНИЦИ НА КРОАКСИЯ, ХВЪРЛЕТЕ ОРЪЖИЯТА, ЗАЩОТО ТОЙ Е КАЗАЛ: „НЕ УБИВАЙ“.

— Разгърнете се за отбрана! Разпръснете се! — извика един офицер на кон, като галопираше обратно край колоната. — Пехотата да се прикрие. Кавалерията — на фланговете. Затворете колите.

— Рота А — при ония скали. Рота Б — в дерето. Рота В — след мен — извика сержант Берголод.

Отпред и отзад офицерите започнаха да издават команди и за секунди колоната се разпадна на тичащи във всички посоки тела. Салакар се намери заедно с Моксеф и още неколцина, залегнал зад някакви скали. Той надникна иззад камъка и видя, че сред сияйната светлина високо горе се бяха появили облечени в бяло фигури — неуловими, танцуващи, ефирни, като че лишени от физическо съдържание фигури. Те сякаш се приближаваха надолу по склона.

Един от войниците до него опря не много плътно хвъргачката на рамото си, стреля и от отката се претъркулна назад. Накъсан залп долетя от една група до тях и за секунди цялата колона откри стрелба. Обзет от ужаса, сграбчил всички, Салакар се прицели в две от облечените в бели роби фигури, притисна здраво хвъргачката до рамото си, както го бяха учили, и натисна лостчето за стрелба. Хвъргачката се разтресе… но без никакъв резултат, въпреки че Салакар се беше прицелил точно в приближаващите Се фигури. Той прокара отчаяно ръка по оръжието открай докрай, като опипа всеки инч от него, а фигурите продължаваха да се движат напред.

Вътре във флайъра, кръжащ във въздуха току до облаците дим, носещи се от напалмовите резервоари и експлозивите, хвърлени срещу талоидите, Замбендорф наблюдаваше сцената в едър план. Добре стана, че допуснаха възможността за паника сред падуанците, помисли си той, и решиха да не излагат прибързано на опасност талоидите, които бяха на тяхна страна. Непосредствено под флайъра, от скритите предварително сред осеяните със скали склонове над предполагаемия маршрут през долината фенери, бликаха и трептяха тайнствено две ивици бяла светлина, които прожектираха образи на талоиди върху осветения димен екран.

— Я да видим дали можем да прекратим тая стрелба — обърна се той към Клариса.

— Вариант В? — попита тя.

— Да — една бомба върху ония ледени зъбери и малко фойерверки.

От мястото на втория пилот Абакоян се приготви да пусне друг запис с предварително подготвено послание на Мойсей по мегафоните на флайъра, пригодени сполучливо за висока честота, и по ултразвуковите усилватели, покриващи местността.

— Аййй!

Един от войниците изпусна оръжието си и се изправи, като сочеше с ужас небето над огнената завеса.

— Спуска се един дракон! Навлякохме си гнева на Създателя!

Едно лъскаво, с тънки крайници създание, различно от всичко, което Салакар някога беше виждал, връхлиташе върху тях. Инстинктивно той вдигна хвъргачката и се прицели в него, после осъзна безсмислието на подобно действие и отпусна ръце.

— Ние сме обречени — заскимтя Моксеф до него.

Няколко от намиращите се наблизо пехотинци захвърлиха оръжията си и се втурнаха слепешката да бягат назад по пътя, по който бяха дошли. После над главите им бликна бляскава светлина и се разпръсна виолетово сияние, а едновременно с това от дракона се проточиха лъчи, които с яростен оглушителен трясък сринаха няколко огромни скали, Салакар се сви на кълбо и запуши ушите си… но все още беше жив.

— СПРЕТЕ, ВОЙНИЦИ — прогърмя отново отгоре гласът, който се беше нарекъл Просветителят. — ЗАПОВЕДТА Е: „НЕ УБИВАЙ!“.

Тогава иззад огнената завеса се появи друг, много по-голям дракон, и бавно и величествено започна да кръжи над главите им със струящ от него огън.

— Ангели! — ахна Моксеф, като се изправи и посочи нагоре. — Ангели слизат от небето!

— Виж само как блестят — извика друг войник. — Това наистина е чудо.

От всички страни войниците напускаха прикритията си и заставаха с вперени нагоре погледи. Някои вече бяха захвърлили оръжията си и сключваха ръце пред гърдите си, други падаха на колене. Даже и офицерите стояха застинали, изпълнени със страхопочитание от това, което ставаше. Горе, разперили бели пухкави крила, небесните ангели се рееха плавно след дракона.

— ПРИГОТВЕТЕ СЕ ДА СРЕЩНЕТЕ ПРОСВЕТИТЕЛЯ — прогърмя гласът. — ИДВАМ С ДОБРА ВОЛЯ И НОСЯ МИР ЗА ВСИЧКИ РОБОСЪЩЕСТВА.

В товарния отсек на ландъра на НАСО, прелитащ ниско с минимална скорост, Джо Фелбърг провери за последен път снаряжението на Мойсей, кимна доволно и го заведе пред отворената врата. Мойсей се наведе леко и погледна неспокойно надолу.

— Кажи му, че всичко ще бъде наред, ако отскочи силно напред и брои до пет, преди да дръпне халката — извика Фелбърг на Уест, който стоеше до тях с транслатора. — Виж другите, дето скочиха — добре се справят.

Уест заговори в микрофона, провери излязлото на екрана и апаратът предаде казаното на Мойсей. Мойсей кимна, доверчиво.

— Голяма работа си, приятел — каза Фелбърг.

Той се наведе да запали фойерверките на пода, завързани за снаряжението на Мойсей с жици, достатъчно дълги, за да увиснат на безопасно разстояние под него, после отново се изправи, отстъпи една крачка и потупа робота по главата.

— Давай, старче! — извика той, когато облеченият в бяла роба робот излетя в пространството, следван от пръскащите искри фойерверки.

Прожекторен лъч от флайъра, който кръжеше наблизо, освети фигурата, когато парашутът се отвори, и тя бавно се понесе надолу през плътната атмосфера на Титан.

От войниците се разнесе смаяно ахкане, когато. Учителят най-после се появи, обвит със сияещ ореол и окъпан от лъчи небесна светлина. Салакар не знаеше какво да мисли, но в собственото си съзнание той вече беше стигнал до едно дълбоко убеждение с огромно теологическо значение — да отхвърли веруюто на Просветителя означаваше да се бие срещу картогианците, ако го приеме — няма да се бие.

— Алилуя! — изрева той, хвърли оръжието и се изкачи върху скалата с прострени нагоре ръце. — Спасен съм! Грешникът видя светлината! Слава тебе, Просветителю!

Повечето от войниците изглежда бяха стигнали до същия извод. От всички страни се заизправяха фигури, излизаха от прикритията и хвърляха оръжията си. Въздухът заеча от стотиците гласове, които ликуваха:

— Виждам светлината! Виждам светлината!

— Просветителят дойде!

— Слава на Просветителя!

— Спасени сме! Спасени сме!

— Никога повече убийства! Никога повече война!

— Всички са мои братя! Няма повече да убивам!

Часове наред от върха, на един хълм Просветителят проповядва на струпалите се по склона войници възвишени слова за обич и мъдрост. Когато свърши, всички зарязаха оръжията в пустинята и тръгнаха обратно към Кроаксия. Просветителят отново беше издигнат в небето, за да бъде пренесен от ангелите. Той обеща, че ще чака своите последователи в Пергасос, където щяха да се присъединят към него за изграждането на новия свят.

— Изумително! Просто не мога да повярвам — каза от „Орион“ Маси на Замбендорф, когато флайърът се издигна на по-голяма височина и предаде картина от това, което доскоро беше падуанската армия.

— Сега остана само последната фаза, Джери — отвърна — му Замбендорф с уверен глас. — Следваща спирка — Падуа. Репетицията вече я направихме, изпробвахме реквизита, усъвършенствахме техниката, всичко върви просто чудесно. Какво би могло да ни спре?

Час по-късно един военен разузнавателен кораб прелетя над пустинята между Падуа и Генуа и предаде на „Орион“ серия изображения, които показваха как цялата падуанска армия като поток се лее обратно по пътя, по който беше дошла. Каспър Ланг се запозна с репортажа малко след като беше получил потвърждение, че един от ландърите е изчезнал по време на редовен рейс до Падуа. Никакъв сигнал не беше получен от която и да е от уредбите на автоматичната сигнализационна система на кораба, а екипажът минаваше за надежден и стабилен. Специалистите от НАСО, които разследваха случая, бяха единодушни, че совалката е отвлечена.

Ланг се уговори с военния комендант на база Падуа да свалят Джеймс Бонд — шпионина, използван от падуанския крал Хенри, пред отстъпващата армия, за да пресече пътя й и да разбере какво се е случило. След това Бонд се срещна със земните представители сред хълмовете и беше откаран обратно в база Падуа да приготви доклада си.

Новините гласяха, че с подготвеното настъпление на Падуа срещу Генуа е свършено. Цялата падуанска армия беше извън контрола на офицерите и се връщаше у дома да гради ново общество, след като в пустинята срещнала някакъв месия, който накарал всички да приемат нова религия на търпимост и ненасилие. Месията слязъл от небето, съпровождан от летящи дракони, крилати ангели, небесни гласове и какви ли не чудеса още.

У Ланг веднага се надигна подозрение.

— Проверете за Замбендорф — нареди той на гладния си административен помощник. — От доста време не се чува никакъв. Искам да знам къде е и всяка негова стъпка през последните четиридесет и осем часа.

Не можеха да открият нито Замбендорф, нито когото и да било от екипа му.

— Ти трябваше да му намериш работа и да го държиш под око през цялото време! — крещеше в административните помещения в глобус I Ланг на пребледнелия Озмънд Периера петнадесет минути след като му бяха съобщили. — Е, няма го на кораба, няма го в База Генуа; два дни никой не го е виждал. Къде е?

— Аз… ъъъ… аз мислех, че е с Малкълм Уейд — отговори Периера разтреперан. — А явно Уейд е смятал, че е с мен. Не мога да си представя как е било възможно да стане такъв гаф. — Телма изглежда не е предала точно инструкциите ни… но тя е само секретарка. Боя се, че сме надценили способностите й.

— А аз съм абсолютно сигурен, че съм надценил твоите! — избухна Ланг. — Не ме интересуват никакви извинения — просто го намери, разбираш ли? Искам да го намериш!

След половин час Периера разговаряше с Телма в помещенията на екипа в глобус Н.

— Съжалявам, ако те притеснявам, но е наложително ситуацията да бъде изяснена колкото е възможно по-бързо. Трябва да разбера къде е той. Слушай ме много внимателно и се съсредоточи силно върху това, което казвам. Сега, знаеш ли къде е Карл?

Телма го зяпна със широко отворени очи.

— На Земята, мисля.

— Е, хайде сега, това е пълен абсурд. Моля те, опитай се да бъдеш разумна. Как би могъл да се върне на Земята?

— Телепортирал се е.

Лицето на Телма беше ужасно сериозно, очите й гледаха искрено.

— Не знаеше ли? Той работи от месеци върху това.

— Не говори глупости.

— Казвам ти истината. Периера я погледна с колебание.

— Истината? Не се ли шегуваш?

— Е, ще седна ли да се шегувам с нещо толкова сериозно, особено пък с теб, Озмънд?

И така, Периера докладва на Ланг, че е дълбоко убеден, че Замбендорф е извършил телепортация и се е върнал на Земята.

Когато Ланг избухна, Периера реши, че това е, защото на деловите хора им липсва въображение и гъвкавост и не разбират нищо от наука.