Трите заповеди на Създателя

18

Точно когато ездачите стигнаха билото на седловината в началото на долината, откъдето теренът се спускаше отново надолу към реката, по която минаваше картогианската граница, далече зад тях се чу слабо бучене. Те спряха и се обърнаха, за да видят как небесният дракон, благодарение на който бяха видели отвисоко своя свят, се издига, в началото бавно, с виолетов горещ вятър, струящ от долната му част, а после, като набра скорост, вирна носа си нагоре и се извиси още по-високо, за да се превърне в точица и накрая да изчезне. Дорнвалд беше употребил цялото си красноречие да убеди останалите да се съгласят да преминат разстоянието до Картогия с един от драконите на Небесните същества. Но приемането на покрив за подслон в пустинята беше едно, а да бъдат затворени от всички страни като в капан — друго. А след като бяха наблюдавали Небесните същества да влизат в пещите на драконите и да излизат невредими, как можеха да бъдат сигурни, че те преценяват правилно границата, до която обикновената обвивка от стомана и титан на робосъществата може да издържи?

— Това наистина са странни укротители на дракони, за миг направиха на парчета кралските войници, а сега молят за благоволението на Клейпур — каза Гейнор, след като ездачите продължиха пътя си. — Ако искат да се срещнат с Клейпур, защо просто не прелетят до град Менасим и не започнат да му заповядват? Струва ми се, че имат значително предимство в умението да убеждават, което би осигурило бърза промяна, ако той реши да прояви неподчинение.

— Изглежда желанието им е да дадат възможност жителите на Менасим да бъдат предупредени — отвърна Дорнвалд.

Гейнор с удивление завъртя глава.

— С такава страшна сила зад гърба си да молят за нашето съгласие? Това не е ли истинско благородство на духа? Хоразорго явно можеше да си спести не чак толкова дребната неприятност, ако беше обърнал повече внимание на обноските си и се беше отказал от прибързаността си.

— И все пак кой може да знае от какво лукавство и незнайни протоколи се състои рицарският кодекс на Небесните същества? — подхвърли Дорнвалд. — Молбата им дава ли всъщност свобода за отговор, както би могло да се очаква, или не е нищо повече от заповед, изразена в такава форма просто според правилата на чуждия обичай, който ние не познаваме?

Гейнор обмисля известно време въпроса и накрая каза:

— Ако е второто, тогава нашият отказ би могъл да се изтълкува като не по-малко невъзпитан, отколкото нападението на кралските войници. Като наказание за подобно неправилно решение рискуваме по същия начин да осеем пустинята.

— А! — възкликна Дорнвалд. — Сега вече мисля, че разбираш какво имам предвид, защото в думите ти отекват собствените ми разсъждения.

— Да се надяваме, че Клейпур ще се ръководи от същата логика — каза Гейнор.

— Не се страхувай — успокои го Дорнвалд.

До тях Тирг беше необичайно умълчан. Важно е, мислеше той, че разбойниците вече приемат загадъчните купологлави посетители като Небесни същества, което означава, че и те като Тирг повече не гледат на тях като на слуги. Купологлавите не се държаха като слуги. Те идваха, действаха и си отиваха по собствена воля. За разлика от тях двата дракона през цялото време седяха хрисимо в пустинята и скоро се създаде впечатлението, че не служат за нищо друго освен да пренасят купологлавите и странните им създания, които ги возеха насам-натам като живи колесници и изпълняваха всяко тяхно желание. Следователно, както можеше да се предположи, в света отвъд небето, откъдето идваха купологлавите имаше летящи създания, които те се бяха научили да опитомяват точно както робосъществата се бяха научили да опитомяват коне, силови генератори, товароподемни механизми и машини за продукти. Но що за същество беше това, което не е машина и все пак е обслужвано от машини и по чиято заповед магически създания гледаха през планината, съобщаваха за далечни събития и унищожаваха без колебание всеки, който предизвика гнева на техните господари? Тирг мислеше за всичко това и не каза почти нищо, докато групата се спусна от седловината в началото на долината и прекоси склоновете в ниското, за да хване пътеката, която водеше към реката.

По-надолу склоновете преминаваха в равен бряг, осеян с подобни на палми кули за преработка на химикали, складови цистерни и живописна горичка от предавателни линии и разпределителни трансформатори, зад която пътеката излизаше на широк път, който през открита местност водеше към един мост. Групата тъкмо беше излязла на пътя, когато откъм моста в галоп се появи отряд конници с униформата на картогианската армия. Тирг се приготви да се срещне със свирепите фанатици, както трябваше да очаква според онова, което го бяха учили в Кроаксия, после видя, че Дорнвалд е спрял коня си и седи отпуснат и спокоен с широка усмивка на лицето, докато колоната се строяваше зад него.

— Майор Вергалет, ако не се лъжа — промърмори Дорнвалд на Гейнор, който засенчваше зрителните си матрици.

— Той е — потвърди Гейнор. Той погледна към Тирг.

— От картогианския граничен форт, оттатък моста.

Тирг кимна и вдигна глава да ги погледне. Картогианците бяха спретнато облечени, пъргави и дисциплинирани, а водачът им в този момент се усмихваше по начин, който съвсем не изразяваше свиреп фанатизъм. Той застана пред Дорнвалд и стегнато го поздрави:

— Радвам се да ви видя отново тук, сър. Надявам се, че мисията е била успешна.

Тирг примигна със сенниците си, обърна рязко глава към Гейнор, после зяпна Дорнвалд. Сър?

— Точно така, майоре — отговори Дорнвалд. Той се обърна и посочи Тирг.

— Това е Тирг, изследовател, на когото му е дотегнала душната кроаксианска обстановка и идва в Картогия да подиша свеж въздух сред нашите мислители й изобретатели. Тирг, запознай се с майор Вергалет.

— За нас е чест спътникът на генерала да бъде наш гост — каза Вергалет.

Генерал? Тирг отново примигна и поклати глава.

— Да бъда приет в такова общество е чест за мен — изрече тихо той, когато колоната отново потегли и войниците се строиха от двете им страни.

Дорнвалд се засмя на слисания Тирг.

— Офицерите на Клейпур можеш да ги откриеш на най-неочаквани места и в най-странни одеяния — каза той. Малък народ като нашия може да оцелее само с хитрост и способност да знае за враговете си повече, отколкото знаят те.

— И по-скоро с уменията и знанията на своите оръжейни майстори, отколкото с числеността на армията си — добави Гейнор, като видя, че Тирг гледа любопитно един от странните продълговати механизми, които картогианските войници носеха метнати на гръб. — А това, разбира се, Отговарящи на въпроси, е една от причините да си тук.

Във форта групата отпочина и се подкрепи и още в края на този кратък престой Тирг вече беше отхвърлил по-голямата част от това, което беше слушал за картогианците, в най-добрия случай като невежо суеверие, а в най-лошия — като кампания за дезинформация и лъжи, водена съзнателно от повечето от ортодоксалните управляващи кръгове на другите народи, за да се предпазят от заплахата, която представляваше социалният експеримент на Клейпур.

— Раболепието и покорството, проповядвани от кроаксиканските духовници като дълг, дори съмнението, в който е ерес, служат на благородниците и принцовете за неща, които са достатъчно ясни — отбеляза Дорнвалд, докато двамата с Тирг се хранеха и разговаряха. — Но защо желанията и фантазиите на простосмъртните трябва до такава степен да бъдат свързани с някакъв всемогъщ Създател е далече по-трудна да се проумее. И не изглежда ли странно, че за мнозинството вечното избавление на оня свят, който те трябва да приемат на основата на голи уверения, може да се постигне единствено като се понасят страданията с благодарност и се живее в мизерия, за да стават все по-богати неколцина благочестивци, които показват подозрително нечестив интерес към положението си на тоя свят.

Нито Дорнвалд, нито спътниците му споменаха за Небесните същества и Тирг последва примера им.

Когато групата отново потегли, командирът на гарнизона възложи на един отряд да я придружи до Менасим — явно васкорианците отново създаваха грижи в района, през който минаваше пътят им. Васкорианците, обясни Дорнвалд на Тирг, бяха членове на съюзили се екстремистки секти, които отричаха като греховни и упадъчни свободите, дошли с идването на Клейпур на власт, и бяха решили да свалят режима и да върнат страната към стария ред. Управниците на Кроаксия и Серетгин побързаха да се възползват от негодуването на васкорианците, снабдиха ги с оръжие и ги подтикнаха към въстание. Явно свободата да постигнат избавлението си по свой собствен начин, ако смятаха, че имат нужда да бъдат избавени от нещо, не беше достатъчна на сектите — всички останали, волю-неволю, също трябваше да бъдат избавени по техния начин.

Все пак останалата част от пътуването мина без произшествия, може би заради ескорта. Постепенно скалистата гранична местност остана назад и се появиха хълмове от тръбопроводи, силови кабели и решетести храсталаци, отварящи път към пустите ледени склонове по-нагоре. След като отминаха хълмовете, ездачите преминаха през една простряла се на мили гъста гора и мракът вече се спускаше, когато се забелязаха първите признаци, че наоколо живеят робосъщества. В началото това бяха отделни къщи, после се появиха села. Едновременно с това и пейзажът придоби по-угледен вид — ректификационни колони в добре поддържани редове, добре обработени гаечни, болтови и лагерни градини, плодородни ниви от електролитни утайници. Дорнвалд обясни на Тирг, че наближават покрайнините на Менасим.

Тирг вече не се изненадваше, че в поведението на населението няма и следа от страха и омразата, проявявали от угнетени роби, настроени срещу своя потисник. Напротив, войниците биваха поздравявани с усмивки и дружески махания, а селските деца се трупаха на пътя, за да ги гледат, докато отминат. Възрастните изглеждаха в добро здраве и добре галванизирани, бяха чисто и прилично облечени, а къщите им бяха спретнати и в добро състояние. Странно е един „живот в непрекъснат терор“ да даде такива резултати, помисли си Тирг.

Градът, въпреки навалицата и блъсканицата, също беше чист и изглеждаше преуспяващ. Магазините и сергиите на търговците бяха препълнени, а стоките — с добро качество. Улиците бяха павирани, нямаше никакви боклуци, а кръчмите и гостилниците бяха пълни и шумни. Други неща, които Тирг, стремял се в Кроаксия да отбягва градовете колкото е възможно повече, беше смятал за неразделна част от градската обстановка, тук правеха впечатление с отсъствието си. Нямаше просяци или скитници, които да измолват или да търсят препитанието си на бунището, нито пък се виждаха духовници или благородници да преминават надменно в шесткраки карети след широкоплещести слуги, разчистващи със сопи пътя. Нямаше изгорени или частично разтворени трупове, изложени публично като предупреждение за другите срещу богохулство и ерес, нито пък на пазара се извеждаха за показ и за линчуване от тълпата извършители на по-дребни нарушения. Нямаше покрити със сажди каещи се грешници в корундови дрехи, които да изповядват на света греховете си по уличните ъгли. Нямаше аскетични монаси, приковани на стълбове за едно сияние. Нямаше фактически и следа от свещената и благочестива измислица, която винаги беше поразявала Тирг с абсурдността на начините, по които се унижаваха и опозоряваха, за да докажат, че са достойни творения на един премъдър и всемилостив Създател, на чието предразположение и присъда се смяташе, че може да се влияе с подобни щуротии.

По към центъра на града сградите ставаха по-големи и по-високи, органично израсналите конструкции преминаваха в изкуствено създадени постройки от свързани блокове лед. Използването на леда в строителството не беше непознато в Кроаксия, но мащабът и изобретателността на картогианската архитектура правеха онова, което Тирг беше видял досега, в сравнение с тях да изглежда недодялано. Този напредък в архитектурата беше станал възможен, както научи, благодарение на откриването на нови методи за синтезиране от метали и други материали на изкуствени повдигащи и режещи механизми, които можеха да имитират много от действията на естествените, живите машини. Подобни открития обясняваха и изключителното умение на картогианската армия. Странните тръби например, които войниците носеха през гърба си, бяха всъщност оръжия, които използваха експлозивни газове за изхвърляне на снаряди, способни от над сто крачки да разбият парче лед, дебело колкото пръст.

Тирг беше поразен. Като упражнение за ума той често беше размишлявал върху възможността за създаване на изкуствени машини, но никога не беше предполагал, че на практика от това може да излезе нещо. Той си спомни за един свой приятел, обзет преди много време от безумната идея да направи устройство, което с помощта на метанова пара да върти колело. Приятелят му внезапно беше изчезнал, за да избегне арестуването за магьосничество и ерес по обвиненията, предявени му от Върховния съвет на Пергасос, и Тирг почти беше забравил за вечните им спорове. Хрумна му да попита картогианците дали знаят нещо за него. Казаха му, че неговият приятел е жив и здрав и живее недалече в покрайнините на Менасим. Работел върху усъвършенстването на конструирано от него устройство, което с помощта на метанова пара въртяло колело.

Вестта за пристигането на Дорнвалд се беше разнесла напред и един пратеник пресрещна групата, за да им съобщи, че Клейпур ще ги приеме в официалната си резиденция, която се оказа елегантна, но не прекалено помпозна сграда от ледени блокове, заобиколена със стена и разположена недалече от бившия кралски дворец, който сега служеше за правителствена сграда. След пристигането си ездачите бяха настанени в помещенията за гости и им беше предложено да се изкъпят и да облекат чисти дрехи, след което, освежен и значително по-представителен, Тирг беше въведен в уютната, обзаведена и украсена в светли, ведри тонове заседателна зала на партера, от която през широка тераса се виждаше дворът. В далечния край на голямата маса, която заемаше почти цялата зала, седеше Клейпур, а от двете му страни имаше по един сътрудник. Дорнвалд, Гейнор и Фениг също присъстваха, сега вече в униформата на офицери от картогианската армия, а с гръб към вратата седеше още една фигура. Встрани, до стената на поставка беше закрепена една от картите на Лофбейел, а на масата бяха натрупани други.

После седналият с гръб се обърна и самият Лофбейел се усмихна широко на изумения Тирг и стана, за да раздруса силно ръката му.

— Добре дошъл в Картогия, Тирг! Радвам се да те видя жив и здрав. Не се съмнявай — тук ще намериш своя истински дом. Обещавам ти това.

— Ти т-тук?! — заекна Тирг. — А Керсения и семейството ти? И те ли…

— Всички са тук, в Менасим, и са добре. Ще можеш отново да ни гостуваш, ако нямаш нищо против.

— Но как? Мислех, че си под непрекъснато наблюдение.

— Едно от приключенията на Дорнвалд, за което естествено ще чуеш в по-подходящ момент. А сега ела и се запознай с Клейпур и да не пречим повече на това, което е по-важно.

Клейпур, който беше по-млад, отколкото Тирг си беше представял, и носеше туника от проблясващи златни пластинки с къса пелерина от яркосини керамични плочки, за втори път приветства Тирг с пристигането му в Картогия. Начинът на поднасяне на поканата бил малко необичаен, каза той, но се надявал, че Тирг ще разбере необходимостта от такива мерки в случая. Въпреки че не беше кой знае колко висок и с едро телосложение, Клейпур се държеше с непресторено достойнство, което направи на Тирг силно впечатление, и имаше авторитет, основан по-скоро на спонтанното уважение на неговите последователи, отколкото на някакъв открит показ на власт или изтъкване на положение. Говореше с прямотата да воин и без излишни думи, но въпреки това някак отвлечено и безстрастно, което издаваше мислителя в него. Той представи двамата до него като Лиоканор — висш офицер от едно подразделение на картогианската армия, което Клейпур нарече „Разузнаване“, и Пелимиад — ръководител на военните строежи и изобретения.

Тирг изрази задоволството си от това, че е в Картогия. Нямаше нужда да му се извиняват. Бяха се отнасяли с него добре и вежливо, независимо от трудните обстоятелства, и освен това беше имал удоволствието да пътува с предизвикваща и стимулираща мисълта компания.

— Пред мен изникна една загадка още преди да преминем прохода над Ксерксеон — що за разбойник е този, който обяздва моите философски предизвикателства със същата ловкост, с която язди коня си — каза той в заключение.

Дорнвалд се засмя.

— Изненадан съм, че толкова лесно можеш да се подведеш. През по-голямата част от времето единственото нещо, което можех да правя, беше да се вкопчвам с всички сили в коня си, за да не падна.

След като приключиха с формалностите, Клейпур се обърна и посочи към картите.

— Няма да ви обяснявам колко ценни са тези сведения за нас — каза той. — Лофбейел ми е казвал, че вие също вярвате, че светът е сфера, Тирг — странна идея, идея, която признавам, че повече ме затруднява, отколкото облекчава… но въпреки всичко ще приема една такава възможност, като допускам, че вие сте обмислили фактите по-задълбочено от мен. Така че може ли това твърдение да бъде проверено? Ако може, как? Ако е по силите ми да създам необходимите условия, ще го направя, защото предпочитам да познавам света такъв, какъвто е, вместо да се заблуждавам и да се доверявам на привидностите.

Казаното толкова се различаваше от всичко, което Тирг беше чувал от имащите власт, че няколко секунди гледаше втренчено и невярващо. После бързо се съвзе и отбеляза:

— В тази страна еретиците май няма от какво толкова да се страхуват.

— Фактите не могат да бъдат променени от убежденията — отговори Клейпур. — Който пожелае да смени убежденията си, за да са в съответствие с някакви нови факти, не може да бъде еретик, докато този, който отстоява убеждения, отхвърлящи фактите, не е еретик, а глупак, какъвто бих бил и аз, ако го карам да се страхува. Следователно думата няма никакво значение за мен.

— Това ли е новата вяра на нацията, която искате да създадете? — попита Тирг.

— Философия, не вяра — отвърна Клейпур. — След като тя признава, че не съществува нищо непознаваемо за разума, няма място за вяра без разум. Аз не мога да създам такава нация, но бих могъл да й помогна сама да се създаде.

— Нима това е страната, която Кроаксия се е заела да освободи от веригите и оковите й? — попита Тирг недоверчиво, огледа всички и накрая спря поглед върху Лофбейел.

— Сега виждаш кой има по-голяма нужда да бъде освободен — каза Лофбейел.

Тирг изглеждаше леко смутен.

— И сега Картогия се е заела да освобождава Кроаксия? — попита той.

— Веригите, с които са оковани кроаксианците, са в съзнанието им — отвърна Клейпур. — Може ли едно робосъщество да бъде освободено, ако то самото не иска, не е ли вътрешно противоречие да се говори за налагане на свобода? Кроаксиканците трябва сами да стигнат до истината като теб — всеки по свой начин и когато му дойде време. Само тогава едно съзнание може да бъде свободно, а не просто да отхвърли едни вериги и да ги замени с други.

— Това е прекрасна мисъл — съгласи се колебливо Тирг.

— Но нека не забравяме, че моите очи се отвориха само след като бях доведен в тази страна насила.

— Не е точно така — каза Дорнвалд. — Ние просто доведохме очите ти на място, където могат да видят истината. Ти сам си ги отворил много преди това.

Тирг се замисли за момент, после кимна удовлетворен.

— Тогава създаването на вашата нация ще може да разчита и на двама ни — каза той на Клейпур.

Клейпур кимна, без да изглежда изненадан. В този кратък миг Тирг долови респекта, който Клейпур беше способен да излъчва като водач. Простият и сдържан начин, по който прие изявлението на Тирг, беше допринесъл за укрепването на взаимното уважение и доверие повече, отколкото каквато и да е обстоятелствена реч.

— А сега — на работа! — изрече живо Клейпур. Той се обърна към Дорнвалд.

— Е, какви вести носите от Кроаксия? Серетгинците отново се въоръжават и вербуват наемници чак от Корбелио за нов поход срещу нас, както ми съобщиха, но в лагера им се плетат интриги, които смятам да превърна в наше предимство. Какво ново от другата страна на Мераказин?

Настъпи кратка тишина. Двамата помощници на Дорнвалд се спогледаха напрегнато. Накрая Дорнвалд каза:

— Колкото и да е сериозен този въпрос, Клейпур, случиха се някои събития, които го правят незначителен. Ние наистина носим вести — странни вести, — но не от другата страна на Мераказин, а от самата пустиня.

Клейпур сви вежди, погледна Лиоканор и Пелимиад, после отново Дорнвалд.

— Изясни се, Дорнвалд — каза той. — Какви събития?

Дорнвалд кимна на Фениг, който се наведе и извади плосък пакет, на пръв поглед като купчина карти, и го постави на масата. Когато обаче го разопакова оказа се, че това не са ръчно правени карти, а плътни, гланцирани листове, на които имаше невероятно детайлни изображения. Фениг подбра от купчината няколко листа и ги подаде на Клейпур, който се наведе напред да ги разгледа, а двамата му сътрудници надничаха отстрани със същия озадачен израз на лицето. Изображенията бяха на някакви форми, разположени в редици и групи сред несиметрична мрежа от линии. След като наблюдава известно време мълчаливо, Дорнвалд протегна ръка и прокара леко пръст по една от линиите на листа, който Клейпур държеше.

— Не можеш ли да разпознаеш Булеварда на императорите в собствения ни град Менасим? — попита той небрежно. — А това… не е ли това собствената ти резиденция, в която сме се събрали в този момент?

Лиоканор внезапно ахна шумно.

— Това е Менасим! Вижте, това е коритото на реката и мостовете. Ето и двореца… а зад него е съдът. Има ги всички улици и къщи!

— Що за художник е нарисувал това? — попита Пелимиад смаяно.

После погледна към Тирг.

— Това да не е някаква картографска техника, каквато не съм виждал досега?

— Нито съм я рисувал, нито пък е някаква нова техника — каза Тирг. — До това сияние не съм виждал Менасим наистина.

Клейпур бавно вдигна глава.

— Откъде е това?

Лицето на Дорнвалд доби сериозен израз.

— Имало ли е в последно време някакви други новини, Клейпур? — попита той. — Съобщения за необикновени явления в небето, да речем?

Клейпур го погледна удивено и объркано.

— Да…

— Съобщения за летящи създания, както се говори, че се е случило преди дванадесет пъти по дванадесет сияния?

— Да — повтори Клейпур и набърчи чело. — Откъде знаеш за тях? И ти ли си виждал някое? Какво общо имат те с…

Гласът му секна, връзката изведнъж стана ясна. Той отново сведе очи към изображението на Менасим, после невярващо погледна Дорнвалд.

Дорнвалд кимна сериозно. Той извади от купчината друго изображение, но го задържа обърнато надолу към масата.

— Създанията съществуват, Клейпур. — Ние се срещнахме с тях в Мераказинската пустиня: Те са от друг свят, намира се отвъд небето. Превозват Небесни същества, на които служат и които са още по-странни — приличат на робосъщества, но не са… дори не са машини. Небесните същества са овладели непознати за нас умения, с които могат да запазват образи и картини.

Дорнвалд посочи към изображението в ръцете на Клейпур.

— Това не е творение на художник или картограф. Това е запазен образ на града така, както е видян всъщност през очите на едно от създанията, преминало високо в небето над Картогия. А картините могат да се наблюдават в същия момент и отдалече, дори ако очите, които ги виждат, летят над далечни краища, отвъд океаните дори.

Клейпур се беше вторачил смаяно в Дорнвалд. После разтърси глава, сякаш да я избистри, вдигна ръка и започна да масажира сенниците над очите си.

— Други светове?… Създания, обслужващи същества, които не са машини?… Що за приказки? Ако това не ми го казваше ти, Дорнвалд, един от най-доверените ми офицери…

— Така е, както казва Дорнвалд — потвърди Тирг. — И аз присъствах. Ние прелетяхме с едно от създанията — всички ние — до хълмовете на изток от картогианската граница.

— Вярно е — каза Фениг.

Гейнор кимна, но не каза нищо. Все още невярващ, Клейпур отново погледна Дорнвалд.

Дорнвалд обърна изображението, което пазеше като последно доказателство. Клейпур и двамата му сътрудници безмълвно се вторачиха в него. То показваше Дорнвалд, Тирг, Гейнор и няколко други робосъщества, застанали с група тромави, дундести, купологлави фигури пред нещо, което приличаше на огромен звяр с гладка кожа и с твърди изострени крайници. Фениг извади още изображения. На едното бяха Тирг и един от купологлавите, преметнали дружески ръце през раменете си, купологлавият — направил странен жест със свит юмрук и изпънат палец, а на другото — един купологлав, настанил се несигурно на коня на Тирг, а по-назад Рекс, наблюдаващ подозрително.

— Преследваше ни кроаксианската кралска гвардия — каза Дорнвалд. — Небесните същества я унищожиха. Разговаряха с нас със знаци и ни доведоха дотук. Те са приятели, искат да дойдат в Менасим и да се срещат с неговия владетел. Това е известието, което ни помолиха да предадем. Ще наблюдават от небето и ще чакат да им дадем знак за отговора ти.

Като погледна отново към изображенията на Небесните същества, странните животни и другите форми на живот, които ги обслужваха, Тирг се замисли за картогианското оръжие за изхвърляне на снаряди и за механизмите, създадени от картогианските строители. Всички те бяха пример за елементарното начало на нови умения, които повтаряха процесите на самия Живот. Възможно ли е оръжията на Небесните същества и средствата, с които се придвижваха, да са продукт на същите умения, достигнали една много по-развита степен на съвършенство?

Продукт?

Възможно ли е Небесните същества да са създали оръжията и драконите? Но оръжията и драконите са машини. Първата машина трябва да е била създадена от нещо, което не е машина. В такъв случай възможно ли е Небесните същества да са самият Създател? Не, сигурно не. Подобна мисъл е пълен абсурд.

После Тирг си спомни, че идеята за въртене на колело с помощта на метанова пара някога също му беше изглеждала абсурдна.