Трите заповеди на Създателя

28

— Ааа!

Грурк вдигна ръце, за да защити очите си, когато светещата страна на създанието се отвори и отвътре блесна още по-ослепителна виолетова светлина. Явно тази среща е била предопределена и бележеше мига, в който Създателят беше решил да разкрие на Грурк делото, за което целият му досегашен живот е бил просто подготовка. Хор от гласове запя оглушително от една издутина на гърба на създанието, издигна се до кресчендо, сякаш да извести за пристигането на някакво величие, после утихна. Грурк отмести пръстите си от едното око, за да погледне… и ахна, а после вдигна нерешително глава, обзет от страхопочитание и ужас. От сияещата вътрешност на създанието, едва забележима на фона на силния блясък, се беше появила някаква фигура. Когато приближи, очертанията й придобиха форма и плът — едър ангел с кръгла глава и лице, което грееше като огън, обвит в светеща пара, изпратен от небесното царство при Грурк като личен пратеник на Създателя.

— О, стани, глупако! — каза раздразнено Замбендорф. На екрана на транслатора, който носеше, се появи ИЗПРАВИ СЕ НА КРАКА. ТИ СЕ ШЕГУВАШ.

— Изтрий — каза му Замбендорф с въздишка. — Предай: стани.

— Стани — прогърмя ангелът и направи няколко крачки напред.

Той държеше клонче от някакво чудновато дърво, което Грурк не познаваше. Зад него, в отвора на светещата част на създанието, се появи друг ангел.

— Ето, Върнън — произнесе Замбендорф в микрофона на шлема си. — Първият ти талоид на живо.

Талоидът носеше туника, изплетена от жица, плътна, подобна на пелерина дреха и черна шапка от нещо като гума. Като се изправяше, той вдигна металната тояга, която беше оставил до себе си.

— Това е… изумително — обади се Върнън, като се запъваше. — Толкова е по-различно от това да гледаш записи от кораба.

За секунда-две настъпи тишина.

— Как смяташ, какво прави тук?

— Нямам представа… може би са го привлекли светлината и топлинната радиация. Като имам предвид някои неща, казани от Галилео, няма да се изненадам, ако ни мисли за богове или нещо такова.

— Ама че мистерия — каза Прайс удивено.

— Аз съм Замбендорф — каза Замбендорф, като включи отново транслатора и посочи към себе си. После нареди на апарата:

— Предай името ми.

— Аз съм Носещият цвете — произнесе ангелът, когато компютрите предадоха поредицата импулси, отговарящи на „Замбендорф“.

Той носи свещения символ на живота, реши Грурк. После ангелът попита:

— Как се казваш?

— Грурк, известен като Чуващия гласове, син на Метгарк и Корскерия и брат на Тирг — отговори Грурк. Беше изненадан, че ангелът не знае.

— Не, твърде дълго е. По-кратко, моля — каза ангелът.

Зад него небесните гласове отново започнаха да се извисяват и да стихват, сякаш казваха: светлина и благоговение… светлина и благоговение… А не беше ли: дарявай светлина и благоговение? Грурк напрегнато се мъчеше да схване смисъла. Ангелът продължаваше да стои и да чака. Защо не искаше да приеме името му? Какво се опитваха да кажат гласовете?

И тогава Грурк разбра. Това беше моментът на неговото духовно прераждане, който щеше да бъде ознаменуван с прекръстването му с ново име. Ангелът чакаше от него да повтори името, с което Създателят искаше занапред Грурк да бъде известен и което гласовете му подсказваха.

— Просветителят — възкликна той, когато го обзе озарението.

— Аз съм Просветителят!

ИМЕТО Е ПОЛУЧЕНО — докладва екранът на транслатора. — ТЪРСИ СЕ АНГЛИЙСКО СЪОТВЕТСТВИЕ. Замбендорф се замисли за момент, после каза:

— Мойсей. Запиши го М-О-Й-С-Е-Й.

— Мойсей? — повтори екранът. — Да.

— Ще тръгна от това място, както е наредил Създателят, и ще просвещавам света — обяви Просветителят с обзет от страст глас. — Ще унищожа богохулниците и ще сразя неверниците, които не се преклонят пред свещените слова, чути от мен. Ще…

— Спри! Стига си дърдорил! Нищо не разбирам. По-простичко. По-кратко, моля.

Не говореше ангелът, а клончето, което той държеше, изведнъж забеляза Просветителят — ангелът учеше клончето да говори. Просветителят зяпна с почуда. После реши, че това е чудо, което показва, че ангелът наистина е пратеник на Създателя. Това обясняваше и въпросите — клончето беше като дете и от него явно не можеше да се очаква веднага да схване цялата сложност на речта.

— Моята задача сега — каза му той, като се опитваше фразите му да бъдат по-кратки и по-прости. — Да говоря на света. Да убия всички врагове на Създателя.

— Да говориш на света означава да говориш на робосъщества? — попита клончето.

— Да — отговори Просветителят.

ЗАДАЧАТА НА МОЙСЕЙ СЕГА — ДА ГОВОРИ НА ТАЛОИДИТЕ, ДА УБИВА ЕРЕТИЦИТЕ — екранът информира Замбендорф.

Замбендорф поклати глава.

— Не! Не! Да се убивате един друг не е изход. Трябва да проумееш това!

Екранът предложи НЕ ДА СЕ УБИВАТЕ ЕДИН ДРУГ НЕ Е ДОБЪР МЕТОД. МНОГО ВЕРОЯТНО Е ДА РАЗБЕРЕШ.

— По дяволите — измърмори Замбендорф под носа си. — Изтрий. Предай: не се убивайте един друг. Наложително е да разбереш това.

(Фраза 1) НЕ УБИВАЙ

(Фраза 2) НАЛОЖИТЕЛНО = заповед?

— О, боже… изтрий фраза 2 — нареди Замбендорф. А клончето каза:

— Не убивай.

— Клариса — повика я Замбендорф по радиото. — Как сте там?

— Почти свършихме. Защо?

— Ото може ли да дойде тук? Той се оправя по-добре от мен с тоя проклет транслатор.

— Готов съм. Само да сложа шлема си — обади се гласът на Абакоян.

През това време Просветителят стоеше като истукан и се дивеше. Той беше чул свещената заповед. Каква ли нова мъдрост му разкриваше Създателят? Толкова ли огромна и непобедима беше силата му, че святата му същност не се страхуваше от врагове? Нямаше ли да бъдат наказани богохулниците, еретиците и неверниците? Просветителят се пулеше срещу клончето и се мъчеше да разгадае значението на казаното. И тогава вътрешният му взор бавно се отвори. Какво означаваше за убиеш друго робосъщество освен бруталност и невежество, неспособност да убеждаваш с други средства? Убийството не изискваше учение и познание, нито пък дисциплина и самоусъвършенстване, не изискваше прозрение за ценното или стремеж към възвишеното. На това бяха способни и последните диваци от най-отдалечените тресавища южно от Серетгин. Друг начин за изглаждане на противоречията си те не знаеха.

Това наистина беше свещен миг, който щеше да бъде записан в Писанието, а това място щеше да стане свято и да бъде посещавано от поклонници и разкаяли се през всичките дванадесетици сияния, останали до края на света. Този миг трябваше да бъде ознаменуван с някакво дело, което да пребъде във времето, помисли Просветителят, а мястото — означено като избрано за спускането на ангелите. Той се огледа наоколо и забеляза гладка плоска скала, явно поставена там за целта, отиде до нея и с върха на тоягата си бавно и тържествено издълба в горния край думите:

Когато свърши, огледа се и видя, че се е появил трети ангел.

— Какво още ще заповяда Създателят? — попита той смирено.

Абакоян взе транслатора от Замбендорф.

— Изглежда доста впечатлен от думите ти — каза той. — Може би това е някаква нова идея за тия приятели. Интересува се искаш ли още нещо от тях.

— Не трябва да вярват, ако някой се опита да им каже, че са непълноценни и по-низши — каза Замбендорф. — Нито пък трябва да смятат, че са по-висши от който и да е от съседните народи. Всички народи трябва да се възприемат взаимно като равноправни и да се научат да си сътрудничат за изграждането на по-добро бъдеще за всеки.

След кратък диалог с транслатора Абакоян сведе думите му до нещо, което апаратът можеше да възприеме.

И клончето отново заговори. Просветителят го изслуша, после прибави цифрата 1 пред предишния надпис и под него издълба:

Просветителят трябваше да е просветен, щом щеше да разнася просвещение на другите. С няколко прости думи Създателят му беше разкрил цял един нов свят, който можеше да се изгради — свят, в който всички робосъщества в дух на състрадание, сътрудничество, търпимост и разбирателство щяха да преуспяват и да си помагат да станат по-силни. Всички щяха да са братя както двамата с Тирг. Щеше да настъпи нова ера, в която убийството и насилието щяха да бъдат отречени и между робосъществата ще се възцари всеобща любов — по-голяма, по-дълбока и по-трайна сила за промяна на света, отколкото всичко познато дотогава.

— Какво прави? — попита Прайс, когато талоидът издълба втори ред под знаците, които беше направил с тоягата си върху голяма ледена плоча.

— Изглежда не си носи бележник — отговори Абакоян. — Май говорим точно каквото трябва.

Прайс се загледа няколко секунди в талоида.

— Сега ще се върна — каза той и изчезна през отворената външна врата на люка.

— Напълно готова съм — осведоми ги гласът на Клариса. — Какво става там с Рин-Тин-Тин?

— Още няколко минути — отвърна Замбендорф. Той премина на вътрешна връзка и се обърна към Абакоян:

— Не трябва сляпо да приемат всичко, в което други ги карат да вярват. Фактите са единственият път към истината я не могат да бъдат променяни от желанието да бъдат други.

В заключение талоидът написа:

Докато пишеше всичко това, Прайс се появи с видеоапаратура и с една универсална плазмена горелка със слаба мощност, взета от шкафа с инструменти.

— Какво смяташ да правиш? — попита го Замбендорф.

— Да му спестя разкарването дотук, ако забрави нещо — отвърна Прайс. — Освен това събирам образци от талоидската писменост.

Той включи камерата и предаде няколко кадъра със скалата в паметта на компютърната система на флайъра, а после, доволен, че е останал запис с оригиналния надпис внимателно повтори с горелката знаците, за да се получи по-дълбоко и по-ясно изображение върху леда. След като засне няколко кадъра, той насочи единия от тях към проявяващото устройство на записващата апаратура и след няколко секунди един пластмасов лист, пригоден за условията на Титан, падна в ръката му и от ниската температура бързо се втвърди.

— Знаеш ли, Върнън, понякога оставам с впечатлението, че си доста сантиментален — подхвърли Абакоян.

— Може би — съгласи се весело Прайс.

Той се огледа, вдигна една от по-дребните ледени плочки, с които беше осеян целият връх, и с горелката разтопи повърхността от едната й страна. После притисна листа върху плочката и изчака няколко секунди отново да замръзне, като непрекъснато ги държеше плътно притиснати. Накрая му хрумна да разтопи няколко ледени парчета и да остави водата да се стича върху лицевата страна на плочката, като по този начин покри листа с тънък предпазен слой прозрачен като стъкло лед. Резултатът беше съвсем задоволителен. Той я подаде на талоида.

— Заповядай, Мойсей, стари друже, закачи си го на стената, като се прибереш у дома.

— По-добре да свършваме — каза Абакоян. — Времето напредва.

— Ото е прав — съгласи се Замбендорф. — Доволен ли си сега, Върнън?

— Мисля; че да. Направо е… о, все едно правиш добрина.

Просветителят с удивление зяпаше свещената плочка в ръцете си, още леко нагрята — заповедите на Създателя го определяха него, Просветителя, като пратеник, който, да разнесе свещеното слово сред расата на робосъществата. Беше безмълвен. Чувствата, които напираха в него, бяха прекалено бурни и объркващи, за да може даже да мисли свързано.

— На добър час, Просветителю — каза клончето. — Нашето дело чака. Не оставай повече тук. Сполука!

Просветителят вдигна глава и видя как ангелът, който носеше клончето, се обърна и влезе в светещото създание. После вторият ангел — този, който беше накарал живото растение да изпише с огън плочката и я беше запечатил в твърдата скала — го последва. Накрая ангелът, който се беше появил първи, отстъпи бавно към блестящия отвор, вдигна ръка за поздрав и потъна в светлината. Секунди по-късно отворът се закри, а снопът светлина, който се излъчваше от върха на създанието, внезапно изчезна.

— Напусни това място, Просветителю — изрева създанието — или ще бъдеш изгорен.

Като в транс, стиснал здраво плочката под мишница и взел тоягата в другата ръка, Просветителят заслиза от върха.

Чак когато създанието се скри от погледа зад високите скали, сетивата му отново заработиха. Все още замаян, той се върна при потока.

— Ти наистина беше изпратен, за да ме доведеш до това място — замърмори той на коня си, докато, го отвързваше и го възсядаше. — Сега можем да бъдем спокойни, че Меркула ще бъде блажен за жертвата, която направи.

Той обърна коня и започна да се спуска по склона. Чак когато почти излизаше от пътя, видя пред себе си капитан Хоразорго и войниците от Кралската гвардия на Кроаксия, които го чакаха.

Според Клариса те се намираха между Падуа и Генуа, почти в края на пустинята, където, беше станала първата среща между талоидите и земните представители — фактически недалече от самото място, където тя се беше състояла. Значи пътуването до Генуа щеше да отнеме около петнадесетина минути. Нещата всъщност не бяха се развили чак толкова лошо, помисли си Замбендорф, докато стоеше на вратата на пилотската кабина и наблюдаваше операциите по излитането.

— Някаква следа от Мойсей долу? — попита с любопитство Прайс зад него.

Абакоян започна да включва на екрана на скенера на втория пилот инфрачервени изображения, докато накрая в ниската част на широк склон на известно разстояние под върха от страната, където Мойсей беше изчезнал, се появи светеща точка. Той включи телескопичния визьор и получи увеличен и ясен образ.

— Той има кон — каза Абакоян. — Сигурно го е бил оставил някъде в ниското.

— Спуска се надолу на кон, носи и плочката, която му даде — каза Замбендорф през рамо. — Искаш ли да: го видиш?

Прайс застана до Замбендорф и няколко секунди гледа в екрана. Мойсей беше спрял и изглежда се взираше в нещо в подножието на хълма. Абакоян включи отново на изображение с ниска разделителна способност и се появиха още точки, скупчени недалече от Мойсей в ниското. Едрият план показа, че са талоиди, също на коне.

— Тия пък кои са? — промърмори Прайс. — Смяташ ли, че Мойсей го грози някаква опасност?

— Не знам — отговори бавно Замбендорф. Изглеждаше загрижен. След секунда-две се обърна към Клариса и каза!

— Дай по-едър план. Нека да видим по-отблизо какво става.

— Вече не се страхувам от теб, Хоразорго, Защитнико на грешната вяра — провикна се надолу Просветителят със силен и твърд глас и блестящи очи. — Аз изкачих планината и видях ангелите, а сега се връщам, за да се прочуя като Просветителя, избран да разнесе правото слово на Създателя по всички кътчета на света и на всички робосъщества да донесе новата вяра на любов и братство. Чуй добре думите ми, Хоразорго, защото те наистина са Негови, на Създателя.

Той вдигна високо ледената плочка, която носеше.

— Закълни се сега в правата вяра, за която говоря, отречи се от заблудите си и греховете ти ще бъдат опростени. Ще се закълнеш ли, Хоразорго?

Невярващ на ушите си, Хоразорго още не беше се отърсил от изумлението, когато видя небесният дракон да се издига от върха на планината. Зрителните му матрици се замъглиха от леден ужас, тялото му се разтресе. Два пъти досега беше идвал до Ксерксеон, преследвайки ту единия, ту другия от двамата проклети братя, и двата пъти му се бяха изплъзвали. И сега, както и преди, драконите на небесните същества се бяха появили в небето, за да ги закрилят. Втори път нямаше да има вземане-даване с драконите, реши той. В никакъв случай нямаше да мине през това отново… за нищо и заради никого.

Хоразорго скочи от седлото и падна на колене.

— Заклевам се, о, Просветителю! — извика той. — Хоразорго намери правата вяра! Вярвам! Вярвам! От теб наистина се носи словото на Създателя. Каква е волята ти, Избрани? Твоите слуги очакват заповедите ти.

Войниците зад него се спогледаха изумени и замърмориха помежду си:

— Каква магия направи Чуващият гласове?

— Хоразорго на колене? Това е чудо.

— Каква е тая нова вяра, за която говори Чуващият гласове?

— Не виждам никакво чудо.

Точно тогава флайърът се спусна ниско над ездачите, пусна две сигнални ракети, включи прожекторите и бавно направи един кръг, за да огледа сцената. Навсякъде около Хоразорго метални фигури се просваха на повърхността и се включваха в надигащия се хор от ужасени гласове.

— Вярваме! Вярваме!

— Слушайте Просветителя, Избрания!

— Пощади нас грешните, о, Драконе. Разкайваме се! Разкайваме се!

Даже Просветителят беше поразен от ефекта на собствените си думи.

— Всичко това… и с толкова малко усилия? — измърмори той невярващо на коня си. — Трябва наистина да съм избраник.

— Какво става там долу? — попита Клариса, слисана на пълно. — Карл, какво, по дяволите, му каза на тоя приятел? Прайс изглеждаше разтревожен.

— Защо всички скачат от конете? — попита той. — Добре ли са? Какво им става?

— Изглежда се прекланят пред Мойсей — каза недоверчиво Абакоян. — Той размахва това видеокопие, което му даде.

Замбендорф се беше умълчал. Очите му се присвиха замислено, докато наблюдаваше екрана. Накрая каза с отнесен глас:

— Всички са облечени еднакво, което предполага, че са войници. А това е територия на Падуа, нали?

— И какво? — попита Клариса.

— Галилео казваше, че падуанските конни гвардейци са едни от най-ревностните и най-фанатичните войници в тази част на Титан — отговори Замбендорф. — И въпреки това току-що извадихме от строя цял ескадрон от тях… и то без даже и едно от оръжията, които Артур иска да притежава, и до които доста трудно ще се доберем, дори и да приемем, че това е пътят, който той трябва да следва.

За няколко секунди настъпи тишина, останалите обмисляха думите му. Накрая Прайс го попита:

— За едно и също ли мислим?

Замбендорф сви вежди, потърка брадата си и отново погледна към екрана.

— Ако искаш вярвай, но нямам абсолютно никаква представа, Върнън — призна той откровено. — Имам чувството обаче, че току-що се натъкнахме на решението на проблема на Артур с друидите.