Трите заповеди на Създателя

3

— Слушай, трябва да участваме в едно телевизионно предаване на живо, което започва в седем и половина — извика през преградката Дру Уест на шофьора на таксито. — Имаш двайсетачка отгоре, ако стигнем навреме.

Като мърмореше под носа си, шофьорът обърна на косъм от колата зад тях, пресече сред рев на клаксони и писък на спирачки насрещния поток коли и навлезе от „Варик“ в една алея, за да избегне вечната бъркотия в края на тунела „Холънд“ откъм Манхатън. От едната страна по протежение на седем пресечки улиците бяха прихлупени под огромния, грозен балдахин от алуминиеви панели и стоманена мрежа от подпори, които образуваха злополучния Лоуър уест сайд солар пауър демонстрейшън проджект, смятан като доказателство за изпълнимостта на идеята градът да получава електрическа енергия от слънцето. Преди да бъде изоставена тази налудничава идея градът беше похарчил двеста милиона долара, за да научат политиците онова, което инженерите енергетици знаеха открай време. Но в дъждовни дни той запазваше улиците сухи, а под образуваните отдолу аркади беше изникнал и процъфтяваше пазар за антики, произведения на изкуството и всякакви вехтории.

— Сигурен съм, че има още нещо, Дру — продължи Замбендорф, когато Уест зае мястото си. — Ланг и Снел само от учтивост се въздържаха да не притеснят Хендридж. Те са класически служители в корпорация — с добър нюх, прагматични, делови — и без капчица въображение и двамата. Не бяха на обяда, защото се интересуват от паранормални сили. Бяха там, за да вършат работа на ДЖЕСЕК.

Уест кимна.

— Съгласен съм. Нещо повече, вътрешното ми чувство подсказва, че са представители на официалното становище в Съвета на ДЖЕСЕК, според което ДЖЕСЕК не се интересува от екстрасензорни опити на Марс. Това е за публиката. Но ако е така, коя е истинската причина да искат да ни изпратят и нас, Карл?

Таксито намали скоростта и спря на пресечката с Бродуей. От мястото си до Замбендорф Джо Фелбърг внимателно наблюдаваше група размъкнати младежи, които се бяха скупчили пред магазина на ъгъла и пушеха нещо, което се предаваше от ръка на ръка.

— Може би някой в корпорацията е решил, че е време космосът да стигне до масите — предположи той.

Замбендорф сви вежди и погледна Уест. Уест повдигна рамене.

— Какво искаш да кажеш? — попита Замбендорф, като се обърна към Фелбърг.

Фелбърг се отпусна, когато таксито отново потегли, отвърна глава от прозореца и разтвори едрите си черни юмруци.

— Ами неща като космоса и космическите бази винаги са били за астронавти, учени, хора от ЛАСО. Те никога не са били за всички. Ако ДЖЕСЕК има намерение някой ден да създаде космически колонии, някой някъде ще трябва да се потруди, за да промени тая представа. Навярно смятат, че участието на Карл в тая история с Марс би могло да им свърши добра работа.

— Ммм… имаш предвид, че като се изпрати някоя известна личност, която всеки може да свърже с…

Дру Уест кимна и изглежда беше заинтригуван.

— Да, стига да можеш да създадеш подобна връзка в съзнанието на хората… А това би могло също да обясни защо и Ланг, и Снел, и вероятно повечето от останалите директори в ДЖЕСЕК се съгласяват с Хендридж, дори и да мислят, че тоя приятел е луд.

— Точно това имам предвид — каза Фелбърг. — Какво им пука дали Карл ще прави нещо или не.

Замбендорф замислено гладеше брадата си, докато обмисляше казаното. После закима, първо бавно, след това по-бързо. Накрая се засмя.

— В такъв случай няма за какво да се безпокоим. Ако ДЖЕСЕК не се интересува сериозно от опитите, никой няма да се старае да ни изобличи. Всъщност, като си помисли човек, добрата реклама за нас е и в техен интерес. В края на краищата може да се окаже, че цялата история е в наша полза. Казах ви, че Ото излишно се безпокои. Цялата работа ще бъде съвсем проста, като две и две четири, ще видите.

Когато таксито зави по Фултън стрийт, оказа се, че евангелисти, които пееха химни и носеха плакати срещу съюза на Замбендорф с ТЪМНИТЕ СИЛИ и го разобличаваха като СЪДРУЖНИК НА САТАНАТА, са окупирали част от тротоара срещу студиото на Ен Би Си до Търговския център. Дру Уест съзря Клариса Ейдстад да чака на тротоара до тълпата пред входа и накара таксито да спре.

Тя се намести до шофьора и му даде знак да продължи.

— Всички смахнати са на линия тая вечер — каза тя, като обърна глава към преградката. — Служебният вход е обсаден, но уредих да ни отворят от другата страна. Тук вдясно — обърна се тя към шофьора. — Спрете при тия, дето говорят с двамата полицаи.

Таксито спря и те слязоха. Докато Уест плащаше на шофьора, Клариса скришом подаде на Замбендорф сгънат лист хартия и той го мушна във вътрешния си джоб. На листа беше записано всичко, което Ото Абакоян и Телма бяха забелязали и дочули наоколо през последния час — дреболии, зърнати в някоя дамска чанта, отворена при купуването на билети на касата на театъра или откъслечни разговори, доловени в дамската тоалетна или в бюфета. От такива дребни наглед неща излизаха удивителни чудеса.

Групата се шмугна вътре, Замбендорф се извини и се запъти към умивалнята, за да прегледа листа, който му беше дала Клариса. Той се присъедини към останалите след пет минути в едно от служебните барчета и беше представен на Ед Джаксън, приветливия домакин на известното предаване „Ед Джаксън шоу“, в което Замбендорф щеше да се появи като най-важния гост. Джаксън се възторгва известно време по типичния за една формирана от средствата за информация персона, след което ги остави, за да започне шоуто с първия от тазвечерните гости. Замбендорф и компанията му пиха кафе, разговаряха с екипа на предаването и наблюдаваха шоуто на монитора в стаята. Появи се една гримьорка и махна няколко лъскави петънца по носа и челото на Замбендорф. После заедно с асистент-режисьора Замбендорф провери дали на подиума са приготвени реквизитите, за които беше помолил предварително.

Накрая дойде време да започнат и Замбендорф се озова в очакване зад кулисите с един от асистентите, докато Ед Джак-сън правеше словесна реклама пред аудиторията, за да запълни паузата. После Джаксън се извърна и протегна подканващо ръка, а тромпетите на оркестъра стигнаха до кресчендо. От контролната кабина режисьорът даде знак с пръст и Замбендорф тръгна напред сред блясъка на прожекторите, приветстван от оглушителни аплодисменти и вълна от възбуда.

Джаксън сияеше, докато Замбендорф се кланяше наляво и надясно и приемаше поздравленията, преди да седне пред ниската, със стъклен плот маса, после зае мястото си и се отпусна в непринудена поза.

— Добре дошъл в нашето предаване, Карл. Предполагам, че всички се питат какви ли изненади си ни приготвил тази вечер.

Джаксън замълча, за да даде възможност на аудиторията и на телевизионните зрители да се настроят за това, което предстоеше.

— Беше ли… ммм… беше ли изненадан от малката демонстрация на улицата, когато пристигна?

— О, аз никога от нищо не се изненадвам.

Замбендорф се ухили и погледна очаквателно аудиторията. След секунда-две беше възнаграден с гръмогласен смях.

Джаксън се усмихна по начин, който говореше, че той самият не по-зле знае това.

— Все пак, Карл, сериозно, от време на време чуваме някои страховити предупреждения от определени слоеве на религиозната общност относно твоите способности и начина, по който ги използваш — че се намесваш в области, откъдето нищо добро не може да излезе, че обладаваш сили, които не ни е дадено да владеем, и други подобни… Какъв е твоят отговор на тези страхове? Безпочвени ли са? Има ли нещо в тях, за което хората трябва да научат?

Замбендорф сви за секунда вежди. Това винаги беше деликатен въпрос. Всичко, което би прозвучало като отстъпка или признание, не беше в негов интерес, но и нямаше да спечели, ако се държеше нахално.

— Мисля, че става дума за невъзможността да видим едно и също нещо, когато разглеждаме въпроса — отговори той. — Тяхното разбиране очевидно е резултат от тълкуването на действителността от религиозна гледна точка и неизбежно е повлияно от традиционните религиозни представи и предубеждения… не всички, от които, трябва да отбележа това, са съвместими с днешните възгледи за вселената и нашата роля в нея.

Той сви рамене и леко разтвори ръце, сякаш се извиняваше.

— Моето тълкуване е от научна гледна точка. С други думи, онова, което виждам аз, е просто една нова област от явления, скрити отвъд сегашните хоризонти на научното изследване. Но това не ги прави повече „забранени“ или „непознаваеми“, отколкото са били електричеството или радиото през средновековието. Те просто са „мистериозни“ — загадки, които не могат да бъда обяснени задоволително в рамките на съвременното познание, но които все пак по принцип са обясними и в подходящо време ще бъдат обяснени.

— Значи нещо, към което може би трябва да се отнасяме с респект, а не да се страхуваме — заключи Джаксън с подходящо сериозен тон.

— Нещата, които плашат хората, са най-вече продукт на собственото им съзнание — отговори Замбендорф. — Това, с което се занимаваме тук, разкрива за съзнанието едно изцяло ново прозрение. Обогатени в своето самопознание, хората ще бъдат в състояние да разбират и да управляват процесите, с които създават своите собствени страхове. Основният страх на повечето хора е страхът, че се страхуват.

— Може би изобщо не съществува истински конфликт — отбеляза Джаксън. — Не е ли възможно религиозните мистици през вековете да са достигнали интуитивно до същите процеси, които хора като теб се опитват да използват на равнището на съзнанието, на научна основа… по същия начин например, както е бил използван магнетизмът за изработване на компаси много преди някой да е знаел какво представлява? По същество всички вие може да говорите за едно и също нещо.

— Точно така смятам и аз — съгласи се Замбендорф. — Средновековната църква преследваше Галилей, но религията днес е постигнала споразумение с по-ортодоксалните науки. От този пример можем да научим много.

Замбендорф беше съвсем искрен — изводът беше неопределен, а това, което имаше предвид, беше точно обратното на това, което повечето от хората решават да приемат.

Джаксън усети, че аудиторията е получила необходимата за вечерта доза мъдри мисли и сериозна философия и реши да продължи нататък.

— Разбрах, че току-що си се върнал от едно дълго пътуване, Карл… от Аржентина. Как мина? В Латинска Америка има ли такава активност и ентусиазъм както тук?

— О, турнето беше успешно. Всички прекарахме добре, срещнахме някои много интересни хора. Да, там вече започват да работят сериозно, особено в един от университетите, които посетихме. Но ако говорим за дълги пътувания, чухте ли за следващото, което току-що беше потвърдено?

— Не, разкажи ни!

Замбендорф огледа аудиторията, после се обърна към камерата.

— Ще пътуваме до Марс като участници в официална мисия на НАСО. Малко хора знаят какви изследвания извършва НАСО в областта на паранормалното и по-специално във връзка с приемането и предаването на информация от разстояние.

Това беше вярно. Наистина малко хора знаеха, а дори и осведомените знаеха, че НАСО не прави нищо.

— От известно време водим разговори с НАСО чрез една от големите инженерно-космически корпорации и беше взето решение да се проведат обширни експерименти, за да се определи влиянието на извънземната среда върху парапсихологическите явления.

Замбендорф продължи да разяснява проекта за Марс, като в същото време се стараеше малко да преувеличи ролята на екипа, без фактически да споменава нещо по-конкретно. Джаксън слушаше съсредоточено, кимаше, когато трябва, и подхвърляше подходящи реплики, но следеше аудиторията за първите признаци на нетърпение.

— Звучи вълнуващо, Карл — каза той, когато прецени, че напрежението е стигнало връхната си точка. — Желаем ти успех по целия свят, или може би трябва да кажа извън този свят, и се надявам отново да те видим в предаването, когато всичко приключи.

— Благодаря. Да се надяваме — отговори Замбендорф.

Джаксън се завъртя с лице към Замбендорф, облегна се назад, кръстоса крак върху крак и отпусна ръце върху страничните облегалки на стола, като със смяната на позата оповестяваше промяна на настроението и темата. Той се ухили дяволито, сякаш казваше, че започва онази част, която всички очакват. Замбендорф седеше със спокойно изражение.

— В джоба ми има един предмет — започна Джаксън. — Нещо, което е загубено и е предадено на касата на театъра тази вечер, може би принадлежи на някого от залата. Някой тук смяташе, че Замбендорф би могъл да ни каже нещо за това.

Той се извърна за миг и вдигна длани към камерите и публиката в знак на искреност.

— Честна дума, приятели, това е абсолютно вярно. Кълна се, че не е уговорено или нещо от този род. После се обърна към Замбендорф и продължи:

— Е, решихме, че това е добра идея и както вече казах, предметът е у мен, тук, в джоба ми. Можеш ли да кажеш нещо за него… или може би за притежателя му? Трябва да кажа, че не разбирам много от тези неща, не знам дали няма да сметнеш, че задачата е прекалено трудна, или пък… но…

Той спря, като забеляза вглъбеното изражение, което придобиваше лицето на Замбендорф. Публиката притихна.

— Неясно е — промърмори Замбендорф след кратка пауза. — Но мисля, че бих могъл да направя връзката… Гласът му за миг прозвуча остро.

— Ако някой тук е загубил нещо, моля да не казва нищо. Ще видим какво можем да направим.

Той замълча отново, после се обърна към Джаксън:

— Ти можеш да ми помогнеш, Ед. Сложи ръката си в джоба, ако обичаш, и докосни предмета с пръсти. Джаксън го направи. Замбендорф продължи:

— Прокарай пръсти по очертанията и си го представи във въображението си… Съсредоточи се по-силно… Да, така е по-добре… А! Сега го долавям по-ясно… Това е нещо, направено от кожа, кафява кожа… Мъжки портфейл, мисля. Да, сигурен съм. Прав ли съм?

Джаксън кимна с изумление, измъкна от джоба си светлокафяв портфейл и го вдигна, за да го видят всички.

— Ако притежателят е тук, не забравяйте, не казвайте нищо — напомни той на публиката, като повиши глас да надвика смаяните ахкания и тътена от ръкопляскания, приветстващ изявата. — Може да излезе още нещо.

Той отново погледна Замбендорф, този път с истински респект. Когато пак заговори, гласът му беше тих и тържествен вероятно за да не наруши психологичната връзка.

— Какво ще кажеш за притежателя, Карл? Долавяш ли нещо?

Замбендорф попи челото си и прибра кърпата в джоба си. После взе портфейла, хвана го между дланите си и вторачи поглед в него.

— Да, притежателят е тук — обяви той и вдигна очи, сякаш се обръщаше към анонимния собственик в студиото. — Съсредоточете се силно, моля, и се опитайте да проектирате някакъв образ в моето съзнание. Когато контактът се осъществи, ще почувствувате лек сърбеж по черепа, но това е нормално.

Отново настъпи тишина. Някои затвориха очи и се опитаха със съзнанието си да доловят неуловимите потоци от непознати сили, протичащи край тях.

После Замбендорф каза:

— Виждам ви… мургав, слаб, носите светлосиньо. Тук не сте сам. Двама души, много близки, са с вас… членове на семейството. Далече сте от дома… просто минавате през този град. Вие сте от някъде далече на юг.

Той погледна Джаксън.

— Това е достатъчно.

Джаксън се завъртя към публиката.

— Сега можете да се откриете, ако сте тук, мистър Мургав, Слаб и Син — подвикна той. — Тук ли е притежателят на този портфейл? Ако е тук, ще бъде ли добър да стане и да разкрие самоличността си, моля?

Всички започнаха да въртят глави насам-натам и се обърнаха да огледат дъното на залата. Тогава бавно и смутено някъде по средата на залата, близо до пътеката се изправи един мъж. Беше слаб, приличаше на латиноамериканец със смолисточерна коса и подстригани мустаци, облечен в светлосив костюм. Изглеждаше объркан, стоеше, почесваше се по главата й се чудеше какво да прави. Едно момче на мястото до него го дърпаше за ръкава, а от другата седалка мургава жена говореше нещо и жестикулираше по посока на подиума.

— Моля, бихте ли дошли тук, за да разпознаете своята вещ, господине — каза Джаксън.

Мъжът кимна сковано и започна внимателно да се придвижва към пътеката, а наоколо гръмнаха ръкопляскания, които продължиха, докато застана пред публиката. Шумът стихна, когато Джаксън се приближи до края на подиума и заразглежда съдържанието на портфейла.

— Ваш ли е? — попита той, като погледна надолу. Мъжът кимна.

— Кое е името от вътрешната страна? — продължи Джаксън.

— Името е Мигел — обади се Замбендорф от мястото си.

— Той е прав!

Джаксън направи умоляващ жест, сякаш приканваше публиката да сподели неговото благоговение, погледна Замбендорф, после се наведе да подаде портфейла на Мигел.

— Откъде сте, Мигел? — попита той. Мигел най-после събра гласа си.

— От Мексико… караме отпуската със съпругата и сина… Да, портфейлът е мой, мистър Джаксън. Благодаря ви.

Той хвърли още веднъж неспокоен поглед, на Замбендорф и бързо тръгна обратно по пътеката.

— Честит рожден ден, Мигел — подвикна Замбендорф след него.

Мигел спря и се обърна с озадачен вид.

— Нямаш ли рожден ден? — попита Джаксън. Мигел поклати глава.

— Следващата седмица — поясни Замбендорф. Мигел видимо преглътна с усилие и почти пробяга разстоянието до мястото си.

— Е, какво ще кажете за това?! — възкликна Джаксън и простря призивно ръце, а залата отвърна с нестихващи ръкопляскания и одобрителни викове.

Зад гърба на Джаксън Замбендорф отпи от чашата с вода и остави събитията да набират скорост. Той би могъл също така да отгатне, че неизвестният благодетел, който беше предал портфейла, след като беше пребъркал джобовете на Мигел, и който беше предложил да се направи сензация от това, също е с мургаво лице — арменец всъщност, — но това малко би развалило впечатлението.

Сега настроението на публиката беше добро. Апетитът й беше изострен и тя искаше още. Замбендорф стана и пристъпи напред като че искаше да бъде по-близо до нея, а Джаксън се отдръпна инстинктивно и застана като зрител — предаването водеше Замбендорф.

Замбендорф вдигна ръце. Публиката отново притихна, но този път напрегната и в очакване.

— Много пъти съм казвал, че това, което правя, не е някакъв вид магия — каза той с плътен и отекващ в залата глас. — Това е нещо, което всеки може да притежава. Ще ви науча… В този момент изпращам към вашето съзнание, към всички вас, представата за един цвят, обикновен цвят. Отворете съзнанието си… Виждате ли го?

Той погледна към камерата, която в този момент предаваше.

— Разстоянието не е преграда. Вие, които наблюдавате от домовете си, може да се присъедините към нас. Съсредоточете се върху представата за цвета. Изключете от мисълта си всичко останало. Какво виждате?

Той обърна глава наляво и надясно, изчака и тогава възкликна:

— Жълто! Жълто е! Колко от вас го познаха? Веднага една четвърт или повече от зрителите вдигнаха ръце.

— Сега число! — каза Замбендорф. Лицето му излъчваше възбуда.

— Число от едно до петдесет и двете му цифри да са нечетни, но различни, както е петнадесет… но единадесет не става, защото двете цифри са еднакви. Да? Хайде… мислете! Опитайте се да го почувствате!

Той затвори очи, притисна с юмруци слепоочията си, остана в тази поза може би пет секунди, след това се огледа още веднъж и обяви:

— Тридесет и седем!

Този път се вдигнаха около една трета от ръцете, което на фона на ахканията и охканията беше достатъчно, за да впечатли силно повече хора, отколкото преди.

— Възможно е да съм объркал някои от вас — каза Замбендорф. — Бях решил да опитам с тридесет и пет, но в последния момент промених решението си и избрах…

Той спря, тъй като повече от половината от останалите ръце се вдигнаха, за да се присъединят към другите, но изглеждаше така, сякаш всички ръце в залата махат енергично.

— О, явно някои от вас са го познали. Би трябвало да се опитам да бъда по-точен.

Но, изглежда, никой не се впечатляваше от небрежността му, тъй като у присъстващите все повече и повече се засилваше убеждението, че участват в изключително необикновено и извънредно важно събитие. Изведнъж се оказа, че всички житейски проблеми и неудачи могат да бъдат решени без усилие с простата формула да пожелаеш да ги няма. Всеки можеше да разбере тайната, всеки можеше да овладее силата. Неизбежното ставаше по-приемливо, недостижимото ставаше незначително. Нямаше да се чувствуват самотни или беззащитни. Учителят щеше да ги води. Те му принадлежаха.

— Коя е Алис? — попита Замбендорф.

Отзоваха се няколко Алиси.

— От град далече на запад… на крайбрежието — уточни той.

Една от Алисите беше от Лос Анджелис. Замбендорф видя предстояща сватба на някого в собственото й семейство — на дъщеря й. Алис потвърди, че дъщеря й ще се омъжва следващия месец.

— Вие мислите много за нея — каза Замбендорф, — затова се свързах толкова лесно. Името й е Нанси, нали?

— Да… Да… Удивени възклицания.

— Виждам океана. Годеникът й моряк ли е?

— Във флота… на подводница.

— Занимава се с техника?

— Не, с навигация… но да, предполагам, че това в наши дни включва много техническа работа.

— Точно така. Благодаря ви.

Бурни ръкопляскания.

Замбендорф продължи и разкри подробности за сключената тази сутрин успешна сделка от един търговец на дрехи от Бруклин, позна след леко колебание телефонния номер и професията на червенокоса млада жена от Бостън и резултата от футболния мач, в който две момчета от втория ред бяха участвали предишния вторник.

— Вие също можете да го направите! — настоя той с глас, който без помощта на микрофона гърмеше до последния ред. — Ще ви покажа.

Той се придвижи към ръба на подиума и втренчи поглед право пред себе си, докато зад гърба му Джаксън пишеше числа върху едно въртящо се табло.

— Съсредоточете се върху първото — обърна се Замбендорф към залата. — Всички заедно. Сега се опитайте да ми го предадете… Мислете го… Така е по-добре… Три! Виждам тройка. Сега следващото…

От осем числа той позна седем.

— Виждате ли?! — извика той ликуващо. — Бива ви, много сте добри. Нека да опитаме нещо по-трудно.

Той взе черната кадифена качулка, осигурена предварително, и даде на Джаксън и на няколко души от предните редове да се уверят, че е непрозрачна и без дупки. После се обърна с гръб и Джаксън я нахлузи на главата му. След това, като следваше указанията му, Джаксън мълчаливо посочи една жена от публиката, която избра някакъв предмет от вещите си и го вдигна високо, за да го виждат всички. Беше зелена писалка. После тя посочи друг от аудиторията — мъж, който седеше няколко реда назад — да повтори процедурата. Мъжът вдигна часовник със сребърна верижка и продължиха нататък по същия начин. Джаксън отбелязваше предметите върху таблото. Когато записа пет, той покри таблото, за още по-сигурно завъртя стойката към стената и каза на Замбендорф, че може да свали качулката.

— Помнете, че разчитам на всеки един от вас — каза Замбендорф — Всички вие трябва да ми помогнете, ако искаме да успеем. Сега, първият предмет — спомнете си го и го задръжте в съзнанието си. Сега ми го предайте…

Той сви вежди, съсредоточи се и постави ръка на челото си. Публиката повтаряше движенията му. Присъединиха се и телевизионните зрители по домовете си.

— Писане… нещо, свързано с писане — произнесе накрая Замбендорф. — Писалка! Сега цветът. Цветът е… зелен! Приемам зелено. Зелено ли предавахте?

Когато позна точно и петия предмет, публиката обезумя.

За финал Замбендорф извади друго от реквизита си — една здрава на вид метална пръчка, дълга около два фута и дебела повече от инч. Джаксън не успя да я огъне, когато му беше предложено, не успяха и трима мъже от първите редове.

— Но силата на съзнанието побеждава материята — обяви Замбендорф.

Той даде на Джаксън да държи пръчката и я докосна леко с пръсти в средата.

— Това ще изисква усилията на всички ни — извика Замбендорф. — Всички, които сме тук, и всеки, който си е у дома. Искам всички да ми помогнете да се съсредоточа и да я огъна. Мислете — да се огъне. Кажете го — да се огъне! Да се огъне!

Той се обърна към Джаксън и започна да кима в такт с произнасянето на думите.

Джаксън схвана бързо и замаха с ръка като диригент, подканящ оркестъра.

— Да се огъне! Да се огъне! Да се огъне! — започна да декламира той с глас, който ставаше все по-силен и по-настоятелен.

Публиката постепенно пое скандирането.

— Да се огъне! Да се огъне! Да се огъне!

Замбендорф се обърна изцяло към хората и простря призивно ръце. Очите му блестяха от прожекторите, зъбите му сияеха с белотата си.

— Да се огъне! Да се огъне! Да се огъне!

Той постави ръка върху пръчката. Джаксън ахна и ококори очи, когато металът започна да се огъва. Някои от публиката се блещеха с побелели лица. Замбендорф взе пръчката и я издигна в едната си ръка високо над главата си, като победоносно я гледаше, а тя продължаваше да се огъва пред очите на всички, докато хиляда гласа в унисон се издигнаха неистово. Жените пищяха. Много хора побягнаха по пътеките към изходите. Брадат мъж с ястребово лице се покатери на подиума с отворена библия в едната ръка, насочи обвинително пръст към Замбендорф и започна да чете нещо неразбираемо сред хаоса, преди охраната да го сграбчи и да го прогони.

В Делауер една френетична зрителка се опитваше да набере претоварения номератор на Ен Би Си, за да съобщи, че алуминиевият й стол се изкривил точно в момента, в който Замбендорф е заповядал на пръчката да се огъне. На други места по същото време бяха изгорели електрическите инсталации. В Уайоминг един кокошарник бил поразен от мълния. В Алабама се запалила пералня. Осем души получили сърдечни пристъпи. В Калифорния един часовник започнал да върви обратно. Две бременни жени абортирали спонтанно. В Тенеси един атомен реактор излязъл от строя.

В контролната кабина високо зад подиума един от дежурните видеоинженери наблюдаваше смаяно гледката върху мониторите на главното табло.

— Боже мой! — промърмори той към техника, който дъвчеше на съседния стол сандвич с риба тон. — Ако им беше казал да му дадат всичките си пари, да разкъсат дрехите си и да тръгнат с него за Китай, знаеш ли, Чет, те щяха да го направят.

Чет продължи да дъвче, като премисляше думите.

— Или пък за Марс — отвърна той след дълъг размисъл.