Трите заповеди на Създателя

27

Гледано от дванадесетместния флайър „Хорнет“, който се беше спуснал от орбита и сега се носеше над аерозолния слой, червено-кафявото кълбо на Титан с еднообразния си пейзаж ставаше все по-голямо и накрая се превърна в нещо като обширна пустинна повърхност. Замбендорф, облечен в скафандър без шлем, седеше в задната кабина, потънал в мълчалив размисъл за последните събития, а срещу него Върнън Прайс гледаше като омагьосан през едно от страничните прозорчета пъстрата като дъгата орбита на Сатурн, който, увиснал зад Титан, сякаш плуваше полупотопен след огромната равнина на своя пръстен.

Сержант Майкъл О’Флин беше реагирал изключително невъзмутимо и хладнокръвно, когато Замбендорф се беше обърнал към него с въпроса, как може да се отмъкне някой ландър и да се слезе с него на повърхността.

— Виж сега, това не е нещо, дето някой ще остави да се търкаля ей така и който иска да си го ползва — беше казал О’Флин. — Освен това, даже и да докопаш някоя, нищо не можеш да направиш с нея. За един ландър трябват поне четирима души екипаж, всички добре обучени, а и не може да излети, без да е подготвен предварително за полет от екипа механици.

— Аз не ти говоря за орбиталните совалки, за бога — беше му отвърнал Замбендорф. — Какво ще кажеш за една от по-малките машини от рода на персоналните флайъри за къси разстояния? Не можеш ли да измъкнеш един и да го впишеш като изпратен на ремонт или нещо такова?

— Но това са флайъри за повърхността, те не могат да се спускат от орбита.

— Тук могат, ако се наложи — беше настоял Замбендорф. — При тая слаба гравитация на Титан може, стига да пренебрегнеш някои раздели от правилника на НАСО за полети и да забравиш за малко правилата за безопасност на Международната комисия за контрол на космическия транспорт, свързани с натоварването върху крилата и с термичното въздействие.

— Хм… явно знаеш какво говориш, личи си. Чудя се откъде човек като тебе може да ги знае тия неща.

— Няма значение. Въпросът е можеш ли да направиш това, Майк?

— Е, може да мога, може и да не мога… Но представи си за момент, че стане, какво ще правиш с тая железария? Аз не съм ловец на скалпове. Трябва да си намериш пилот.

— Мисля, че мога да уредя това. О’Флин изглеждаше изненадан.

— О, кой… с каква квалификация е?

— Бивш инструктор по бойни действия във Военновъздушната суборбитална бомбена ескадрила. Две години специализация в нападателни действия на голяма височина и тактика на отстъплението. Това достатъчно ли ти е?

— Айде бе, ти се будалкаш! Някой от твоя екип?

— Да.

— Чакай да видя сега… трябва да е Джо, оня едрият негър. Той ли е?

— Не.

— Кой тогава?

— Не се тревожи за това — отвърна Замбендорф и в очите му заиграха пламъчета. — И да ти кажа, няма да ми повярваш. Ще се смаеш, като видиш по време на малката ни експедиция какви таланти има между нас.

Не трябваше голямо въображение, за да се разбере, че доставянето на земни оръжия на войнствените поначало падуанци щеше да дестабилизира напълно отношенията между Падуа и съседните й държави, а не след дълго — и с останалите. Другите талоидски нации щяха да потърсят подобни оръжия, за да се подсигурят срещу заплахата от падуанска агресия — както Генуа фактически вече се стремеше да направи, — а после други щяха да се почувстват застрашени, тъй като тези, които не бяха превъоръжили армиите си, щяха да се окажат заплашени от онези, които бяха направили това. В края на краищата всички талоидски държави щяха да бъдат принудени да сторят същото и в този процес постепенно щяха да бъдат доведени до положението на васална зависимост от Земята, която по този начин щеше да бъде в състояние да преговаря с всяка една поотделно и да наложи своите условия. Това беше стара и позната игра, многократно повтаряна в предишните векове на Земята.

Маси подготви съобщение, в което излагаше накратко най-главното, и по канала на НАСО го изпрати на Конлън. В получения осем часа по-късно отговор се казваше, че Конлън е запознал някой от висшите служители на НАСО с изложеното, но — тяхната версия за събитията така, както са уведомени от управлението за политически връзки на ДЖЕСЕК във Вашингтон, е доста различна. Според нея Падуа била една миролюбива държава, чийто ръководители се стремели към демократичните идеали на Запада, а ограничената помощ, дадена им от мисията, е била по молба на падуанските власти, за да отблъскват набезите на тяхна територия от Генуа — държава, управлявана от незаконно наложен бунтовнически режим — и да освободят падуанските религиозни малцинства, които са подложени на гонения в самата Генуа. Решението да се откликне на молбата се считало за жест на добра воля, който щял да помогне за установяването в бъдеще на дружески взаимоотношения и сътрудничество. Явно на Земята положението още не беше ясно и щеше да мине доста време, докато се изясни, особено като се имаше предвид дългият път на съобщенията до Сатурн и обратно. Замбендорф не беше склонен да чака.

— Ще минат дни, ако чакаме нещо от тях — беше казал той на Маси. — Ти по-добре стой тук и следи развитието на събитията. Аз отивам на Титан да разговарям с Артур.

— Какво смяташ, че можеш да направиш, даже и да успееш по някакъв начин да слезеш долу? — беше попитал Маси.

— Нямам представа, Джери, но не е възможно при това, което става, да седя тук.

Мислите му бяха прекъснати от Клариса Ейдстад, която го повика от предното отделение по вътрешния комуникатор.

— Карл, можеш ли за малко да дойдеш тук? Имаме проблеми.

Прайс се извърна от прозорчето и неспокойно проследи Замбендорф, който стана, заобиколи внимателно завършения наскоро втори транслатор на екипа и се отправи към отворената врата в предната част на кабината. Клариса обърна глава от седалката на командира, а от мястото на втория пилот Ото Абакоян трескаво натискаше разни бутони пред дисплеите и уредите, които явно не му бяха познати.

— Лоша работа — каза Абакоян, като поклати глава. — Не мога да намеря средния диапазон, за да определя, а с монитора не става. Това е непонятно.

— Какво има? — попита Замбендорф.

— Изгубваме го — каза Клариса.

Имаше проблем в определянето на местоположението на флайъра, който възникваше от електронната навигационна мрежа, създадена от спътниците, пуснати от „Орион“ скоро след пристигането на Титан. Клариса беше предупредила, че това може да се случи, ако няма опитен втори пилот навигатор, който при спускането на флайъра да синхронизира бордовата координационна система към променливото разположение на спътниците.

— Знаем, че сме някъде близо до мястото, където трябва да се спуснем през тая бъркотия, но не можем да определим с точност.

— Няма ли изход? — попита Замбендорф, като погледна Абакоян. — Абакоян разпери ръце.

— Съжалявам, Карл. Като се готвехме на кораба, мислех, че ще го сваля без проблем, но явно е нужна по-голяма практика.

— Струваше си да се опита — промърмори Клариса.

— Ти не си виновен, Ото, че не разполагахме с повече време — каза Замбендорф на Абакоян и се обърна към Клариса. — Сериозно ли е това? Можеш ли да се справиш?

— Сигурно, но не и докато летя с това нещо. Най-лесното е да кацнем някъде и да повторим всичко отначало, само че на повърхността, без допълнителното усложнение от необходимостта да компенсирам това, че сме на подвижна платформа. Като се включим веднъж в мрежата в една определена точка, мога да настроя инерционната система така, че автоматично да коригира отклоненията в курса.

— Колко време ти е нужно за това?

— За да бъде всичко точно и сигурно, ъъъ… да кажем, около час. Но трябва да кацнем сега, докато все още знаем поне приблизително точното място. Ако се забавим, кой знае къде над Титан ще пресечем слоя, в тая тъмница, без координати. Тогава само ще гадаем накъде е Генуа.

— По-добре ни сваляй тогава — съгласи се Замбендорф.

— Добре. Иди си на мястото, седни и си затегни колана.

Замбендорф потъна обратно в задната кабина и се отпусна на седалката срещу Прайс.

— Слизаме.

— Повреда?

— Непредвидено спиране за синхронизиране на бордовата навигационна система със спътниковата мрежа.

Червено-кафявата пустиня отвън започна да се издига към тях и когато дойде по-близо, гладките заоблени хълмове бавно се превърнаха в насечени върхове от плътни облаци, между които се спускаха бездънни каньони тъмнина. Канари и бездни от изпарения се издигаха нагоре, после се извисяваха към тях и профучаваха с все по-голяма и по-голяма скорост… а после звездите отгоре изчезнаха и флайърът потъна в тъмнината. Замбендорф почувствува как седалката го притисна, когато Клариса сниши машината срещу сгъстяващата се атмосфера на Титан, за да убие скоростта. Цялата конструкция започна да се тресе и да трака протестиращо, когато, натоварванията надхвърлиха границите, които беше предвидено да издържи.

— Сензорите на крилата показват девет на дванадесет към десет на три, с оранжево-две на шест — извика Абакоян през отворената врата отпред. — Отдолу и под крилата температурата ни обшивката бързо се повишава.

— Дай заден ход, пет градуса встрани и шестнадесет надолу, и двата двигателя докарай до три хиляди и задръж — отсече Клариса.

Замбендорф беше отхвърлен напред срещу коланите на седалката. Някъде отдолу идваше силен вибриращ, шум. На отсрещната седалка Прайс беше стиснал устни и не проронваше дума.

— На десет сме, коефициент на наклона пет — докладва гласът на Абакоян. — Покачване до единадесет под наклон.

— Дай плюс три на спускане — леко.

— Задържане на спускането — увеличено с три градуса.

— Ще успеем ли? — извика Замбендорф.

— Що за въпрос! — изкрещя в отговор Клариса. — Човек не трябва да се примирява с капризите на тия машини. Щом тия приятели горе могат с една яйцеразбивачка да изминат целия път до Титан, дяволите да ме вземат, ако не сваля това чудо на повърхността.

После отново започнаха бързо да губят височина, флайърът се наклони, тъй като Клариса започна да прави широк плавен завой, който щеше да намали скоростта, без да променят нормалното си положение. Вече бяха под аерозолния слой и навън във всички посоки се разстилаше тъмнина, само няколко ивици от метанов облак се белееха призрачно под тях.

— Виж дали можеш да хванеш с радара някакъв контур по повърхността — каза Клариса на Абакоян. — Не искам, като слизам през тая бъркотия, да разчитам само на очите си. Опитай се да намериш нещо високо и равно — плато или нещо такова.

Абакоян забърника по конзолата от едната си страна, измърмори под носа си няколко ругатни и опита другояче.

— Постави средната линия на височината на синьо нула — каза Клариса, като гледаше встрани. — После чрез системата за грубо регулиране фиксирай базата за сканиране и подбери профилния анализ от менюто на С три.

— Какво?… О, да, добре… Готово.

Абакоян започна да повтаря информацията, която се появи на един от екраните:

— Излиза, че сме на височина тридесет и пет хиляди метра, земна скорост три-нула-осем-пет километра в час, намалява с двадесет и осем метра в секунда за секунда. Планински терен с най-високи върхове приблизително осемстотин метра над средното равнище на повърхността.

— Някакви равни върхове? — попита Клариса.

— По-високите изглеждат доста зловещи всичките. Има няколко под петстотин, които са по-подходящи.

— Дай ми изображение от твоя визьор на екран 2.

— Имаш го.

Кръженето ставаше все по-трудно, флайърът продължаваше да губи скорост и височина.

— Добре, зареди двойка сигнални ракети седемдесет-FV-три и ги настрой да се възпламенят на около петдесет метра. После включи долните прожектори и ми дай вертикално оптическо изображение на екран 1 — нареди Клариса, след като няколко секунди изучава дисплея. — Искам да погледна оня равния връх между двата по-тесни. Разбра ли кой имам предвид?

— Разбрах — каза Абакоян, като гледаше екрана пред себе си. — Сигнални ракети на пет-нула и пет-нула метра, прожектори — включени, вертикално оптично изображение на екран едно.

Флайърът съвсем намали скоростта си и увисна неподвижно в мрака, а няколко секунди по-късно два ослепителни кръга светлина заляха пространството под него и осветиха плоския връх, който невидимите му радарни пръсти бяха опипали. Върхът беше приемливо равен, без пукнатини и ровини, без скали и пръснати отломки. Прожекторите откриха място за кацане и го задържаха в светещата си прегръдка, а флайърът отново започна да потъва бавно надолу, за да измине последните неколкостотин фута от своя път.

— Каква ли ще е тая поличба? — прошепна боязливо Грурк, вкаменен и зяпнал към двата блестящи виолетови кръга, които се бяха появили в небето над върха на планината секунди след като гласовете бяха утихнали. — От Създателя! — ахна той.

Едно летящо създание, подобно на това, което беше видял над Ксерксеон, но излъчващо ослепителна, светлина и много по-голямо, се носеше над кръговете към върха. То се спускаше бавно към повърхността, като се крепеше на колона виолетово сияние. Кръговете също се спускаха плавно, като през цялото време се носеха пред създанието, сякаш разчистваха пътя му — предвестници от светлина, изпратени напред, за да водят небесния звяр от свещеното му царство отвъд небето. Създанието се изгуби от погледа, а малко след това, сред скалите на върха се появи и засия меко ореол от виолетова светлина.

Какво означаваше това? Дали не беше знак за Грурк да се изкачи на върха или пък предупреждение да се върне обратно? Дали щеше да рискува да бъде наказан за самонадеяно нахалство, ако тръгнеше напред, или за непокорство и страх, ако тръгнеше обратно? За миг му се поиска брат му Тирг да е с него — богохулник или не, нечестивият начин на спорене на Тирг можеше да се окаже полезен в ситуация като тази. А после Грурк си спомни за известието, което беше получил по времето, когато беше принуден да напусне Ксерксеон — скоро щеше да му бъде показан пътят, който по волята на Създателя трябваше да следва. Пътищата на Създателя понякога бяха неведоми и заобиколни, но никога измамни и променливи.

Така че сега изглежда беше настъпил мигът.

Със смесено чувство на удивление, трепет и вълнение, нарастващо с всяка крачка, Грурк смушка коня си в посоката, която следваше, и пое нагоре. Когато равнинната местност отстъпи на стръмни ледени чукари и насечени скали, той спря до планинския шубрак, израсъл до един поток, слезе от коня и завърза животното за решетката на подпората на тръбопровода, минаващ край няколко тръбни навивачки, и пеша се закатери към мистичната светлина, която го мамеше от върха.

— И така, Джери какво смята, че може да направи? — попита Замбендорф.

Върнън Прайс сви рамене от мястото си в другия край на кабината.

— Още не знае. Какво можеш да направиш ти? Може би да разкажеш на колкото е възможно повече талоиди какво се крие зад всичко това и защо… Тогава сигурно много от тях ще поумнеят достатъчно, за да смъкнат управниците, които са се споразумели с Жиро. С две думи — ще ги просвещаваш, предполагам.

Замбендорф поклати глава.

— Това не е достатъчно, Върнън. Няма да свърши работа.

Прайс се размърда притеснено, сякаш дълбоко в себе си е бил убеден в същото.

— Защо смяташ така? — попита вее пак той.

— Защото талоидите твърде много приличат на хората — те вярват в това, в което искат да вярват, и затварят очите си за това, в което не искат да вярват. Те имат нужда да живеят с мисълта, че светът е такъв, какъвто искат да бъде, защото да се признае истината, че не е такъв, би било твърде неудобно. Така че те продължават да се преструват, защото това ги кара да се чувстват по-добре. Прайс се намръщи за момент.

— Не съм сигурен, че виждам връзката.

— Когато огледаш вождовете, които хората следват и на които се подчиняват сляпо, какво забелязваш? В повечето, случаи едва ли можеш да кажеш, че вождовете са такива заради някаква особена надареност или способност, нали — оказва се, че повечето от тях в действителност не са чак толкова големи умници. В много случаи единственото изключително нещо в тях е неестествената им наивност и невероятната им способност да се самоизмамват. Но хората не забелязват това. Образът на вожда, който е изграден в съзнанието, на последователите му, е нещо съвсем различно. Личността, която следват, е илюзия, създадена от собственото им въображение, и те могат да я свържат с всеки, който се изправи и поеме тази роля. Единственото нещо, което се иска от един вожд, е да има дързостта да се изправи пред тях и да им каже, че притежава това, което търсят. Те ще му повярват, защото имат нужда от това.

— Те имат нужда да вярват, че са в сигурни ръце — каза Прайс, схванал същината. — Истината не е най-важното. Най-важното е да бъдат сигурни.

Изглежда не за пръв път чуваше подобни неща.

— Или поне да имат илюзията за сигурност — съгласи се Замбендорф. — Ако просто си знаят мястото и правят каквото им се каже, животът е лек и приятен. За да бъдат сигурни, те имат нужда от своите авторитети. Без тях са загубени — отчаяни, безпомощни и потиснати. Те говорят за това, че трябва да бъдат свободни, но мисълта за действителна свобода ги ужасява. Те не знаят какво да правят с нея… поне докато след време се научат.

Той вдигна глава и погледна Прайс.

— И точно затова е безсмислено да се опитваш да им обясниш, че са подведени. Даже и да се отърват днес от някой, който ги предава, утре те ще тръгнат като стадо след някой друг, точно толкова лош, а много вероятно и по-лош. Те няма да са научили нищо.

За няколко секунди настъпи тишина, нарушавана само от гласовете на Клариса и Абакоян, които разговаряха с цифри в носовата част на совалката.

— И така, какво смяташ да правиш? — попита накрая Прайс. — За талоидите, имам предвид. Не можем просто да си измием ръцете и нищо да не направим.

Замбендорф наведе намръщено глава и въздъхна.

— Преди всичко трябва да приемем действителността такава, каквато е — отговори бавно той. — А тя е такава, че не е възможно от хора, чиято вяра е основана на невежество и суеверия, за една нощ да направиш разсъдливи, обективни мислители. Само ще си загубиш времето. Те нямат необходимите разбирания. Единственият начин да се отърват от покварените вождове е да престанат да ги слушат — не заради лозунгите, които ти или аз бихме ги накарали да научат наизуст, а по причини, които те самите са открили и проумели. Ти си прав — трябва им просвещение, но за нещастие то не е в опаковка за експресно приготвяне само като му се добави вода.

Прайс се замисли за момент.

— Добре, щом се знае, че така или иначе за известно време те ще си останат такива, може би най-доброто, което си в състояние да направиш, е да им предложиш някакъв безвреден заместител, който междувременно да ги напоява — каза той. — Знаеш за какво говоря. Правиш го от години, нали?

Е, схвана най-после — изсумтя Замбендорф.

Прайс загриза нокътя на палеца си и секунда-две гледа колебливо Замбендорф, после отмести погледа си към отсрещната стена. Внезапно стана, прекоси кабината и се втората през един от илюминаторите.

— Какво има? — попита Замбендорф, като се обърна на седалката си.

— Стори ми се, че нещо се движи навън точно зад осветеното… Може би греша. Не знам.

Замбендорф се изправи и отиде до илюминатора да погледне сам. След няколко секунди той извика към вратата за предната кабина:

— Клариса, можеш ли да пуснеш един външен прожектор от лявата страна?

— Защо?

— Стори ни се, че нещо се движи навън.

Миг по-късно сноп светлина прониза тъмнината и освети ярко фигурата на талоид. Той стоеше неподвижно на колене със сключени на гърдите ръце и наведена в смирено благоговение глава.