Трите заповеди на Създателя

23

Все едно си в гроб, помисли си Каспър Ланг, или в ледена пещера в глетчер, която е прекалено дълбока, за да проникне светлината.

След като Замбендорф и екипът му бяха върнати на кораба и в дипломатическата група на Жиро се бяха освободили места и след като дейността в Генуа и около града беше станала по-организирана, Ланг се беше възползвал от възможността да слезе на повърхността и да се включи по-пряко в събитията. Беше видял невероятната бъркотия от разпръсната машинария и изоставени съоръжения, които заобикаляха базата и се разпростираха далече зад лъчите на прожекторите, струящи от няколкото поста около района; призрачните очертания на чудатите, култивирани градски къщи и огромните ледени здания по пътя към двореца на Артур, който, разбира се, беше наречен Камелот, странните облечени двукраки роботи и другите машини, събрали се край пътя да гледат. Сега седеше неудобно в една просторна ледена зала вътре в Камелот, в която имаше дори голяма маса, макар и не кръгла. Срещу него, подобни на гигантски изправени насекоми в слабия кръг светлина, разпръсвана от инсталираните от инженерите на НАСО две маломощни лампи, седяха Артур и няколко други талоиди. От двете му страни Жиро, Зелцман и останалите земни представители в своите съставени от няколко части лъскави, подобни на машини облекла, изглеждаха не по-малко зловещо. Повечето от мебелите бяха с причудливите псевдорастителни форми, типични за света на талоидите, а стените — неясен и мрачен фон — бяха покрити с изтъкани от жица драперии и странни композиции от пластмаса и метал. Разговорите се водеха от няколко часа.

— Кажи им, че не са ни разбрали правилно, Конрад — прозвуча на локалната честота в шлема на Ланг гласът на Жиро. — Нямаме намерение да експлоатираме хората им или да поставим твърде ниска цена на техния труд. Всеки, който се стреми към икономическо процъфтяване, трябва да работи за него точно както ние сме работили на Земята. Другояче не може да бъде.

Зелцман превключи на друг звуков канал, свързан кабелно с електронния блок на масата пред него.

— Съжалявам — каза той. — Вие все още не ни разбирате правилно. Земните жители не искат да експлоатират труда на талоидите. Титан трябва да работи за своето благополучие точно както Земята е работила за своето.

Минаха няколко секунди, докато микропроцесорът в блока направи обмен с по-големия компютър, намиращ се в комуникационния център в база Генуа 1. После на екрана пред Зелцман се появи:

Зелцман се замисли за секунда.

— Облага от труда на талоидите, която не се заплаща — каза той.

БЛАГОПОЛУЧИЕ = БОГАТСТВО? в този контекст — осведоми се апаратурата.

— Богатство за всички талоиди — отвърна Зелцман.

На екрана излезе:

Зелцман въздъхна.

— Изтрий последната дума. Въведи „земни жители“. Апаратурата го изпълни.

— Добре.

„Транслаторът“, който Дейв Крукс, Лейън Кийхоу и някои други специалисти по импулсна техника и разчитане бяха създали и продължаваха да усъвършенстват, не толкова превеждаше, колкото даваше възможност на двете страни, чиито родни езици взаимно бяха не само неразбираеми, но и неуловими за слуха, в диалогична форма да „нареждат“ фактически на апаратурата да отбелязва казаното и да „помни“ неговото значение. Тя извършваше това чрез съпоставими разчитаеми редувания на образци човешки глас със сбор от кодирани импулсни образци на талоидите, съхранени в компютъризираната библиотека, която непрекъснато се обогатяваше. Като откриваше талоидския еквивалент на даден идентифициран отрязък от реч, вложен в нея, тя синтезираше съответстващия ултразвуков талоидски импулсен поток, като по този начин осигуряваше честотната промяна и времевата компресия, необходими за предаване на информация от една степен на разбираемост на друга. Извършваше изцяло и обратния процес. Съответствията се определяха не чрез точните правила на граматиката или чрез някакво сложно програмиране, а просто чрез взаимно съгласуване между двете страни посредством проби и грешки. Така системата беше започнала от съвсем груб начален вариант и непрекъснато се развиваше.

— Недобре разбрали — чу се от говорещото растение. — Лумианци не искат добро от бзз-бзз трак-ззззип робосъщества бъдат роби не свободни. Бък-бък Робия работи здраво получава много добро за робосъщества пиуууу чъп както Лумия работи здраво получава много добро зза чък-чък-чак-чак-чак лумианци.

Тирг се намръщи съсредоточено.

— Мисля, че не са ни разбрали правилно — каза той. — Смятат, че се страхуваме, да не би да са дошли да ни поробят.

— Тяхното растение май преувеличава загрижеността ни — отбеляза Клейпур. — Моето възражение не е заради това, че ще ни направят роби, защото е ясно, че са можели досега да го направят, ако това е било желанието им, а заради впечатлението им, че животът на нашите хора е моя собственост, която продавам или разменям както си искам, вместо те самите свободно да решават какво да правят с него.

— Какво е това „добро“, което, като работим, ще го имаме и в нашия свят така, както те го имат в своя? — попита Лофбейел.

— Навярно оръжията и другите средства за унищожение, с които толкова много и с такова усърдие ни занимаваха — отговори Дорнвалд.

Клейпур поклати глава.

— Защитата на Картогия е от значение да мен, вярно е, но тези търговци на разруха искат да ми втълпят не нещо друго, а манията за величие и жаждата да завладея цяла Робия. Тия лумианци наистина са от някакъв съмнителен вид, различен от вида на Носещия цвете и помощниците му.

Той погледна Тирг.

— Обясни на лумианците, че за нас ще бъде много по-полезно, ако ни запознаят със съзидателните си умения, защото с такива умения бихме могли да разпределим нашия труд между защитата, прехраната и учението на народа в такова съотношение, каквото самите ние решим. Ако лумианците искат да ги научим как да опитомят горите, за да обогатят съзидателните си способности, не е ли оправдано в замяна да искаме те да ни научат как по-добре да проумеем това, което сме опитомили?

Тирг се пресегна и натисна бутона, който отваряше ушите на говорещото растение. Появи се малка светлинка, която показваше, че растението слуша.

— Познаването на съзидателните умения на лумианците ще бъде по-ценно за нас от голямото количество оръжия освен тия, необходими да осигурят защитата на Картогия — каза той. — Ако лумианците желаят да ги научим как да опитомяват горите, робосъществата желаят лумианците да ги научат как да проумеят горите.

Транслаторът превърна импулсния поток в цифри и ги предаде на компютъра в базата, който ги групира и със скорост един милион в секунда ги съпостави с наличните образци. Когато се откриха подходящи приблизителни съответствия, блокът за решения отдели от подбрания материал най-точното от тях. Миг по-късно компютърът предаде на транслатора:

— Неясно бзз-бзз гъй-гъп какво значи „съзидателни умения“ — изкряка растението. — Иска казва пиууу-фууу друг вариант.

Тирг се замисли, но нищо не му дойде на ума.

— Искай друга дума — каза той.

Растението беше разбрало, че това е инструкцията, която му се дава, за да замени един термин на лумианците с друг. Вътре в контролния процесор на транслатора импулсната серия включи разклонение към подпрограмата за обновяване на библиотеката.

ИСКА СЕ ЕКВИВАЛЕНТНА АНГЛИЙСКА СЛОВЕСНА ФОРМА — докладва екранът пред Зелцман.

— Добре — съгласи се Зелцман.

— Моля, опиши — растението подкани Тирг.

— Знание, сръчност, способност — изреди Тирг. — Създаване, изобретяване, правене на машини. Проумяване на това, как работят машините. Познание за произхода на първата машина. Как се е появила първата машина?

Екранът отговори:

ФУНКЦИЯ           СУБЕКТ        ДОПЪЛНИТЕЛНИ ДАННИ

Знание            Машини        Първата машина

Изобретателност   Действие/     — източник?

Вещина            Принципи на   Произход на

Разбиране         действие      машината?

(Господство?)     Устройство/   Невъзможно?

                  Производство

Зелцман гледа няколко секунди екрана и каза:

— Наука и техника.

Няма да навлиза в метафизиката на последната част, реши той.

— Бззз-пиууу дума на лумианци уоуъмпкркркр добра нужно опростява други по-добре хуууоу — посъветва растението Тирг.

Тирг се замисли върху това, което беше казал, и отвърна:

— Познаването на съзидателните умения е по-ценно за Картогия, отколкото прекалено много оръжия.

— Сега опита може би разчете бзз-бзз бък;-бък говори — посъветва растението.

— Зелцман прочете на екрана:

— Отново сме в задънена улица — каза Ланг. — Не мисля, че засега, можем да отидем по-нататък. Поне преводите стават по-смислени, така че не сме изгубили деня напразно. Мисля, че свършихме добра работа.

— И аз — обади се друг глас от групата. — Да се махаме оттук и да се връщаме в базата. Вече съм готов за вечеря. Жиро въздъхна.

— Добре, ще продължим заседанието там — съгласи се той. — Кажете им, че разбираме тяхната позиция, но тя създава доста усложнения и ние ще се приберем, за да ги обсъдим. Те също има върху какво да помислят — без стабилна отбрана няма да има никаква Генуа, така че трябва правилно да определят кое за тях е от първостепенно значение. Завършете с обичайните благодарности и любезности.

Когато уморителният обмен беше направен и като заключение талоидите поднесоха своите почитания, всички станаха и започнаха да докосват ръцете си по начин, възприет като съчетание от обичайните и за земните жители, и за талоидите добронамерени поздрави. След като групата излезе, техниците събраха електронната апаратура и изключиха лампите до следващата среща, а френските парашутисти, които бяха разположени извън залата, се строиха заедно с почетния караул от гвардията на Артур, за да придружат гостите и техните домакини до транспортьорите. След последните официалности за сбогуване земните представители потеглиха към базата си.

— Единственият начин да се окаже натиск върху населението като цяло е посредством неговите водачи — каза Жиро, свалил с облекчение шлема си в кабината на транспортьора, докато се измъкваха от покрайнините на Генуа. — Но как да стане, когато водачът смята, че може за една нощ да стъпи в двадесет и първия век и моментално за стане цивилизован? Имам предвид, че тяхната култура все още е варварска — най-малко векове от степента на развитие, на която могат да овладеят техниката. Но как може да ги накараш да разберат това и да ги убедиш, че трябва да бъдат търпеливи и да не проиграват това, което държат да спечелят? Това е проблемът, Каспър.

— Всичко е резултат от илюзията за величие, която си създадоха от разговорите със Замбендорф и неговите смахнати — каза кисело Каспър Ланг. — Не трябваше изобщо да ги допускаме до тях.

— Съгласен съм, но станалото си е станало — отвърна Жиро. — Той сега поне е вън от играта. Надявам се, че си му намерил достатъчно работа, докато ни потрябва — достатъчно, за да не направи още някоя беля.

— За всичко съм се погрижил — каза Ланг. — Озмънд Периера и оня чалнат канадски психолог са го натиснали яко. Чудо е, че намира време да яде и да спи.

— Значи няма възможност да се набърка в нашите работи с Артур? — попита Жиро просто за да бъде сигурен.

— Никаква. Даже и да има време, как би могъл да направи нещо? Ако намери начин да слезе от кораба, никога няма да бъде допуснат до базата.

— Е, радвам се да чуя поне това, Каспър — каза Жиро.

— Положението и така е достатъчно сложно.

— Не се тревожи — каза самоуверено Ланг.

Клейпур и останалите се върнаха в заседателната зала на резиденцията и извадиха скритото в един сандък виждащо растение, което Носещият цвете им беше подарил, преди да се върне при големия дракон отвъд небето. Дорнвалд запали отново виолетовата светлина, която позволяваше на растението да вижда, а Тирг натисна бутона, който щеше да отвори другото око вътре в дракона. Всички впиха очаквателно очи в магическото прозорче.

В една от кабините на „Орион“ Озмънд Периера и Малкълм Уейд седяха, заобиколени от листове хартия, като се взираха напрегнато в изреченията, които се появяваха на компютъра пред тях, и от време на време отговаряха, като натискаха бутоните по клавиатурата. Екранът показваше опитите на Замбендорф, който се намираше в друга, запечатана кабина, без никакви средства за връзка, освен нагласен само за двустранна връзка терминал, да отгатне съдържанието на запечатани пликове, да познае произволни поредици от цифри и карти и да опише рисунки, направени от двамата експериментатори както им скимне. По общото мнение на Периера и Уейд използването за връзка само на ограничен брой предварително определени мнемонични кодове щеше да изключи възможността несъзнателно да подскажат каквото и да било.

Това всъщност нямаше никакво значение, защото Джо Фелбърг беше инсталирал в тяхната кабина подслушвателно устройство, за което и през ум не им беше минало да проверят, а те и двамата говореха твърде много. Също така не им беше минало през ума да проверят дали запечатаната кабина не е разпечатана и дали вътре не се е настанил някой друг вместо Замбендорф… Телма и Клариса например; докато едната работеше на терминала, другата стоеше при нея за компания. В края на краищата всяко подозрение за измама беше немислимо — за какво му трябваше на Замбендорф да мами, след като беше истински медиум?

Въпреки че всичко вървеше мъчително бавно, резултатите, които Периера и Уейд получаваха, бяха привидно окуражителни — достатъчно фактически, за да ги изолира за няколко дни. А това, разбира се, беше целта.

В дневната на екипа Замбендорф се разхождаше неспокойно назад-назад, докато Ото Абакоян и Джо Фелбърг съсредоточено се занимаваха с последните записи на преговорите, получени от скрития в заседателната зала на Артур втори транслатор. Апаратурата, която Замбендорф беше подарил на талоидите, преди да се върне на „Орион“, беше резултат от съвместни усилия — изработена от Джо Фелбърг по чертежи, получени от Лейън Кийхоу, от части, доставени от Дейв Крукс, и терминал, откраднат от Абакоян от склада за електронна техника на „Орион“. От нея се получаваха не само копия от видеозаписите, представяни на лингвистите на Жиро, но и пълен звукозапис на разговорите на земните, политици по радиото.

— Основният проблем на съвременното технически развито общество е, че се оставя да го управляват политици, а не хора, притежаващи способността да го разбират — измърмори раздразнено Замбендорф. — Те все още имат манталитета на деветнадесети век. Как може да се очаква да решават сложни икономически въпроси, след като не са достатъчно компетентни да се справят с една разпродажба. Могат ли да извършат нещо, което изисква поне малко знания и интелект?

Дру Уест повдигна рамене от ъгъла.

— Хората им позволяват — каза той. — Ако хората изберат пуяци да им казват какво да правят, ще имат проблеми. Не можеш да виниш пуяците. Конституцията не ти гарантира интелигентно правителство, гарантира ти представително правителство. И точно това се получава — нашето правителство е точно такова.

— Бедата в тази проклета система е, че тя подбира по умението да бъдеш избран и нищо повече… което изисква единствено способност да избудалкаш достатъчно хора, докато получиш гласовете им — избоботи Замбендорф. — За нещастие личните качества, необходими за достигането на някаква длъжност, на практика са противоположни на тези, които изисква самата длъжност. При подбор, през който можеш да минеш само с измама, едва ли може да изпъкнат честни хора, нали? Ти смяташ, че това е съвсем очевидно, Дру, и все пак…

— Викат ни от Камелот — каза през рамо Абакоян, докато Фелбърг се пресягаше да, включи комуникационния терминал до тях.

— Галилео с Артур и някои други — каза Фелбърг. Замбендорф млъкна и се приближи да види, зад него Уест стана и прекоси стаята.

Тирг вече беше свикнал с вида на лумианците без външната им обвивка. Как не се разпадаха и запазваха формата си беше достатъчно голяма загадка, отделен въпрос как успяваха да се движат насам-натам. Явно имаха някаква втора, „вътрешна обвивка“, въпреки че как една обвивка може да бъде вътре в това, което обвива, Тирг никак не можеше да си представи. Може би беше нещо като усилващите пръти, с които строителите и другите занаятчии придаваха форма на органичните си изделия. Черноглавият гледаше в магическото око, а зад него се виждаха Носещия цвете и Гладколикият. След кратка размяна на поздрави Тирг започна мъчителния процес на предаване на въпросите и тревогите, които бяха възникнали по време на последната среща с лумианците-търговци.

Замбендорф ставаше все по-мрачен, докато слушаше коментара на Абакоян, след като съобщението постепенно започна да придобива смисъл.

— Държали са се както им казахме и не са направили никакви отстъпки — извести Абакоян. — Общо взето, така е, както предполагахме — Жиро и хората му се опитват да ги убедят да започнат масово организирано производство в интерес на Земята. Опитват се да създадат колония, Карл. ДЖЕСЕК и правителството също трябва да са в играта. Галилео казва, че Артур моли да потвърдим, че постъпва правилно и че ще се погрижим всичко да завърши добре.

— Казват, че все още ни вярват, но предполагам, че се нуждаят от още едно уверение — каза Фелбърг.

Замбендорф се взря в чуждоземните метални лица, вперили погледи в него от ледената гробница на хиляди мили от тях. Плод на въображението му ли беше това или наистина виждаше доверието и молбата да не останат измамени, изписани по тези странни, неподвижни лица? Имаше нещо, което правеше решимостта му да не ги подведе по-силна от тази, предизвикана някога от хора. Той долови, че и другите от екипа му чувстват същото. Въпреки че никой не го спомена направо, просто не беше нужно, всички го чувстваха. Каквото и да беше събрало заедно тези странни индивиди, сега то прозвуча като обща струна във всеки от тях.

— Всичко, което засега мога да кажа, е да им предадеш да имат вяра в нас — каза Замбендорф. — Още не е дошло времето ние да направим нещо.

Какво точно можеше да направи той не знаеше — за пръв път в живота си не беше в състояние да измисли нещо конструктивно.

Фелбърг започна да предава по терминала и известно време си игра с екрана.

— Галилео смята, че говориш като духовник — каза Абакоян на Замбендорф.

Замбендорф се усмихва леко. Щом талоидите могат за се шегуват, ще се оправят.

— Кажи им, че те не са втора категория граждани, Джо — каза той. — Трябва да се гордеят с това, което са, да вярват в себе си и да търгуват с нас само като равноправни партньори.

— Галилео пита кой кого будалка — каза Фелбърг, като следеше екрана. — Искат да знаят как могат да станат равноправни със същества, които могат да вършат чудеса.

— Ние не сме богове. Трябва да вярват, че и те могат да се научат — отвърна му Замбендорф.

— Можем да ги научим да вършат чудеса? — уточни Фелбърг, докато екранът предаваше отговора.

— Чудеса няма — каза Замбендорф. — Щом знаеш как да правиш чудо, то престава да е такова. Чудеса съществуват само в главите на тези, които вярват в тях.

— Галилео иска да знае откъде, по дяволите, знаеш.

— О, можеш да го увериш, че съм специалист по чудесата — отвърна Замбендорф.