Трите заповеди на Създателя

29

В единия край на специално разчистеното пространство, простиращо се по цялата дължина на заградената част зад резиденцията на Клейпур, един сержант от картогианската пехота беше залегнал с пленена васкорианска гранатохвъргачка, притиснал я плътно до рамото си и подпрял с едната си ръка оръжието отпред. Той погледна през горната тръба първия от червените дискове, наредени покрай отсрещната стена, прицели се внимателно и с пръста на другата ръка натисна спусъка. Хвъргачката изрева и ритна силно, а в същия момент по-голямата част от червения диск изчезна. Сержантът бързо повтори изстрела, а през това време Клейпур и Дорнвалд наблюдаваха мрачно, заобиколени от малка група картогиански офицери и военни съветници. Мигновено един неголям леден блок се пръсна на парчета, част от стената, изградена от органичен материал, се превърна в каша, а два комплекта стандартни картогиански ризници, поставени върху манекени с естествени размери в края на редицата, станаха на парчета. Дорнвалд даде знак и група войници, отдръпнали се доста назад от огневата линия, се втурнаха да съберат мишените.

— Няма спасение от това — прошепна Лофбейел на Тирг, който гледаше вцепенен. — Ония войници са били обречени още като тръгнаха да преследват васкорианците. Изходът е бил предрешен.

— Наистина — съгласи се Тирг. — Точно както Хоразорго и кроаксианците са били обречени още като решиха да навлязат в Мераказин. А сега цялата Картогия е обречена.

Лумиански оръжия като тези, които един картогиански боен отряд, предвождай от Дорнвалд, беше пленил дълбоко навътре в територията на баскорианците, бяха причината за многобройните беди, сполетели в последно време Картогия. Един редовен граничен патрул не беше се върнал, а изпратената да го търси част беше почти унищожена от засадата на васкорианците. После васкорианците нападнаха едно гранично укрепление, което след упорита съпротива падна. Малка група оцелели избяга и успя да се присъедини към подкреплението, идващо от Менасим под командването на генерал Йемблайен. Клейпур беше заповядал на Йемблайен да спре и да отбягва да влиза в сражение, докато не се разбере причината за внезапно нарасналата мощ на васкорианците.

Най-тревожното в неочакваните успехи на васкорианците беше, че лумианските оръжия по всяка вероятност бяха дошли от кроаксианците, с които лумианците бяха осъществили контакт. Ако превземането на граничната зона от васкорианците беше подготовка за масирано нахлуване от Кроаксия и ако цялата редовна кроаксианска армия беше въоръжена с такава опустошителна огнева мощ, каквато беше демонстрирана зад резиденцията на Клейпур, Картогия нямаше да просъществува и едно сияние. Със социалния експеримент на Клейпур щеше да бъде свършено. Нощ щеше да се спусне над Века на Просвещението, който едва беше започнал да изгрява. Всичко, от което Тирг и Лофбейел бяха търсили начин да избягат, отново щеше да ги погълне.

— Какво е твоето мнение, Пелимиад? — попита Клейпур техническия съветник, който с проницателното око на специалист разглеждаше Друг образец васкорианско оръжие.

Пелимиад колебливо поклати глава.

— На този свят такава детайлност и прецизност има само при естествените растения — отвърна той. — Нито един от занаятчиите, които съм виждал или за които съм чувал, не би могъл да постигне и далечна прилика с това. Ако това е дело на лумианците, тогава те наистина може да са Създатели.

— Ти не можеш да предложиш нищо подобно, колкото и да е по-несъвършено, нито пък някакво друго средство, което да направи нашите войници равностойни противници? — попита Дорнвалд.

Пелимиад отново поклати глава.

— Нищо, генерале.

Двама войници тичешком донесоха от другия край на площадката четирите мишени. Центърът на червения диск на първата беше отнесен напълно. Единият край на диска на втората беше надупчен като решето. Третата беше осеяна с по-отдалечени една от друга дупки, а четвъртата беше като първата. Клейпур вдъхна дълбоко и тежко през охладителите си и поклати мрачно глава.

— Нямаме друг избор — каза той. — Единственият ни шанс е да приемем условията, които лумианците търговци ни предложиха в началото. Щом не можем сами да си направим подобни оръжия, ще трябва да вземем от техните, а ако опитомяването на горите в интерес на лумианците е цената, която трябва да платим, така да бъде. Това е въпрос на оцеляване.

Той се обърна към Лиоканор, ръководителя на военното разузнаване.

— Събери кабинета да съгласуваме формата на нашето послание. Ще го изпратим на лумианските търговски принцове по изследователите, които още се намират в лагера.

— Веднага, сър — отвърна Лиоканор и бързо се отдалечи.

— Ние ще продължим към Заседателната зала и там ще изчакаме останалите — каза Клейпур. — Първата ни задача е да въоръжим колкото е възможно най-добре всеки годен да воюва гражданин, в случай че кроаксианците нахлуят, и да възприемем тактика, с която да ги удържим, докато получим помощ от лумианците. Боя се, че ни чакат тежки времена.

Тирг изпадна в униние, докато двамата с Лофбейел следваха останалите през двора към сградата. С присъщата си прагматичност Клейпур полагаше усилия да реагира на ситуацията по най-добрия начин и не губеше време и сили за безсмислени обвинения или оплаквания. Но Тирг беше този, който ги убеди, че Носещият цвете е искрен и че трябва да се вслуша в коварните му думи. Сега беше ясно, че целият епизод, в който се беше включил и Носещият цвете, е бил една лумианска игра, целяща Картогия да не заподозре нищо и да остане бездейна, докато приключат преговорите с Кроаксия — началото на един процес, който в края на краищата щеше да постави всички робонации под игото на лумианците. Лумианската стратегия за постигане на целта беше хладнокръвна, пресметната, безмилостна и ефикасна, а осъществяването й беше толкова умело, че Клейпур започна да подозира, че методите им са усъвършенствани много преди това — за поробване на дузини или дузини от дузини светове. Но каквато и да беше истината, процесът вече не можеше да бъде спрян. По-добре робска държава, отколкото изобщо никаква държава. Главната задача сега беше да се осигури оцеляването на Картогия.

Най-лошото беше, че Тирг се беше доверил изцяло на Носещия цвете и сега не му оставаше нищо друго освен да признае, че е бил измамен жестоко. Това го измъчваше най-много. В нищо през живота си не беше вярвал повече, отколкото в близките отношения между него и Носещия цвете, за които беше смятал, че са взаимни — отношения, основани на общото разбиране за силата на разума, превъзмогващи различията в езика, расата, формата и даже в световете, от които двамата произхождаха. Всеки беше признал в другия едно качество, общо и за двамата, което беше свело всички различия между тях, поразителни на пръв поглед, просто до незначителни подробности, качество, което беше разкрило — или поне Тирг така смяташе — наличието на връзка, способна да обедини всички непознати форми на живот и разум, съществуващи на безбройните светове отвъд небето. Истина беше, че навсякъде общото между любознателните умове беше повече от това, което ги разделяше и те биха могли да работят заедно, без да обръщат внимание на това, кой какъв е и откъде произхожда, точно както истинските умове на Кроаксия и Картогия биха могли да работят заедно, без да се съобразяват с границите между техните държави. Знанията на лумианците щяха да проникнат навсякъде из Робия и да сложат край на господството на невежеството, предразсъдъците и страха. Убежденията нямаше повече да бъдат налагани с диктат и заплахи… а вместо това щяха да тържествуват разумът и познанието.

Или поне Тирг беше вярвал, че ще бъде така.

Но Носещият цвете го беше измамил и беше злоупотребил с доверието му. Всички обещания и уверения се бяха оказали толкова неискрени и егоистични, колкото и ловката риторика на някой опитен прокурор в съда на Върховния съвет. Изглежда силата на разума в края на краищата не беше толкова всеобща, може би сред световете отвъд небето тя беше толкова рядко явление, колкото Клейпур сред другите управници на Робия, а царството на разума — такава малка частица от вселената, каквато беше Картогия от Робия. Тирг трябваше да признае, че не познава, природен закон, според който трябваше да бъде другояче. Следователно, каза си той донякъде за утешение, може би бъркаше, като смяташе, че е измамен, защото понятието „измама“ сигурно беше субективно — израз на ограниченията, които мнозинството от робосъществата налагаха върху желателното в едно робообщество поведение, оценявано през погледа на робосъществата на основата на тяхното възпитание и опит. Не можеше да съществува закон, който да наложи същите или даже подобни етични закони на същества от други светове. Така че никакво необоримо доказателство не можеше да накара Тирг да заключи, че Носещият цвете преднамерено го е измамил — просто поведението на Тирг според лумианските стандарти може да е изглеждало безнадеждно наивно и детинско. Тази мисъл обаче не го накара да се чувствува кой знае колко по-добре. Той все още беше дълбоко разочарован.

Те изкачиха няколкото ниски стъпала към задната веранда на основната сграда и тъкмо щяха да влязат в коридора към Заседателната зала, когато часовоят на един от страничните входове отвори портата, за да пропусне пратеник на кон. Ездачът прекоси в галоп двора и спря под верандата. Клейпур, който се готвеше да прекрачи прага, погледна през рамо, после се обърна и следван от Дорнвалд, се запъти към стълбите, а придружителите се отдръпваха, за да им направят път.

— Говори — каза Клейпур на пратеника. — Какви новини носиш?

— Вести от генерал Йемблайен — отговори пратеникът, като изговаряше бързо и развълнувано думите. — Васкорианците преминаха нашата граница и напредват към Менасим.

Между останалите на верандата се понесе тревожно шушукане.

— Колко са и как са въоръжени? — попита рязко Дорнвалд. — Имаше ли сражение? Къде, колко са загубите ни? В какво състояние е войската на Йемблайен?

Пратеникът поклати глава.

— Простете, сър, но вие не ме разбрахте. Нямаше никакво сражение. Генерал Йемблайен ги пропусна да минат свободно. Те доброволно приеха да се движат под наш ескорт и миролюбиво идват към Менасим, водени от своя проповедник Езимбиал.

— Езимбиал… ги води миролюбиво? — зяпна Клейпур с недоверие. — Да не си се насмукал с ураниеви соли, пратенико?

— Истина е, истина е — настоя пратеникът. — Те са завладени от нова вяра, която отрича войната и убийството. Говорят за картогианците като за братя и отиват в лагера на лумианците да им върнат оръжията. Васкорианците казват, че повече нямат нужда от тях.

Лицето на Дорнвалд стана мрачно.

— Те напредват към Менасим със своите лумиански оръжия? Това е някаква хитрина! Йемблайен трябва да е полудял!

— Васкорианците предадоха оръжията си на ескорта и не са въоръжени.

Клейпур зяпна няколко секунди, после безпомощно поклати глава.

— Нова вяра?… Отрича войната? Откъде дойде това? Знаеш ли нещо повече?

— Васкорианците говорят за някакъв светец, наричат го Просветителя, който бил спуснат по техните места от светещи небесни ангели, за да проповядва на света заповедите на Създателя — отговори пратеникът. — Дошъл е с ученици, някои от които са бивши кроаксиански войници от кавалерията, други са от Ксерксеон, там цялото село е приело новата вяра. Най-добрият му ученик е един разкаял се, викат му Покръстения, по-рано е бил капитан Хоразорго от кроаксианската кралска гвардия.

Дорнвалд ахна.

— Хоразорго покръстен? Що за чудотворец е този Просветител?

— Васкорианците наистина говореха за някакви чудеса, станали по същото време, когато се е появил Просветителят — каза пратеникът. — За горящи в небето огньове, разтапящи се скали, врящи потоци, издигащи се във въздуха предмети и свещени дракони, носещи светещи ангели свише.

При споменаването на драконите в очите на Дорнвалд внезапно затрептяха пламъчета.

— А нашите разузнавачи и наблюдатели? — попита той.

— Какво могат да кажат те за всички тия чудеса и дракони?

Лицето на пратеника остана безизразно.

— Нищо, сър. Но бяха получени много съобщения, според които една лумианска летяща кола по същото време е била много активна по местата, където се предполага, че са станали чудесата.

— Разбирам — каза Дорнвалд.

Той се обърна и потърси с очи погледа на Клейпур. Клейпур се усмихваше, както правеха и другите зад него. Тогава Дорнвалд също се ухили.

И Тирг се усмихна — първо леко и невярващо, после по-широко, а накрая тупна сърдечно Лофбейел по гърба и се засмя силно. Кой е Просветителят — нямаше представа, но мислеше, че знае чия е летящата кола и кой е истинският чудотворец, който се крие зад цялата тази работа.

На „Орион“ Джеролд Маси излезе сърдито от елеватора в глобус II и пое по коридора, който водеше към работните помещения на екипа на Замбендорф. Беше разговарял с няколко учени и други специалисти от мисията за създалото се положение и беше успял да настрои някои от тях за незабавни активни действия — достатъчни да се подаде официален протест срещу Лихърни. И какво последва: след цял куп вещо изпипани препятствия, опровержения, формалности и бюрократични спънки протестът беше отхвърлен, а искането за свободен достъп до комуникационната връзка със Земята — учтиво, но твърдо отказано. Направили всичко, което могат, протестиращите бяха изразили съжалението си пред Маси — по благоприличен и възпитан начин, естествено — и се бяха върнали към своите интереси и задължения. Още по-дразнеща беше мисълта, че професионалистът психолог беше той, а нещата се бяха развили точно както беше предсказал Замбендорф.

— И двамата знаем коя е пружината на човешките действия, Джери — беше казал Замбендорф. — Разликата е, че аз го приемам, а ти — не.

— Маси стигна до вратата, почука и изчака, докато Телма провери на визьора кой е, преди да го пусне да влезе.

— Лошо — каза й той, като се втурна вътре и размаха ръце. — Лихърни го очакваше. Беше напълно подготвен. Във всеки случай освен Дейв Крукс, Лейън Кийхоу, Греъм Спиърман, Уебстър и още няколко души, които наистина са загрижени, никой не се интересува. Нищо от това, което става, не е в състояние да ги развълнува.

Телма не изглеждаше изненадана.

— Въпреки всичко трябваше да опиташ — каза тя. — Забрави го за минута и ела да погледнеш.

Тя го въведе вътре и седна пред екрана, който беше наблюдавала, когато той пристигна. Маси застана зад стола и надникна през рамото й. На екрана се виждаше процесия от талоиди, облечени в развяващи се бели роби, окичени с венци — вероятно нанизани на жица метални ленти — около вратовете си. Някои от тях носеха хоругви с талоидски надписи, други удряха или надуваха предмети, които приличаха на музикални инструменти, а останалите маршируваха и се полюшваха ритмично. От двете страни на процесията бавно се движеха ездачи в униформа. Маси разпозна в тях генуезци, които водеха животни, натоварени със земни пушки и автомати и сандъци с гранати и муниции. Встрани от тях на пътя се стичаха да гледат други талоиди.

— Това образ от флайъра на Карл ли е? — попита Маси.

Телма кимна.

— Да. На живо.

— Пътят за Генуа — каза му Телма. — Пълен е с друиди. Отиват в база Генуа да върнат обратно цялата железария. Мойсей направи нещо наистина голямо.

Както наблюдаваше, Маси поклати глава и установи, че се усмихва.

— Не знам… Никога не съм виждал подобна лудост — промърмори той. — Не очаквах, по дяволите, такъв лавинообразен ефект.

— Артур и Галилео се обаждаха преди малко — каза Телма… — И те изглеждат доста доволни от всичко, което става.

— Имаш ли връзка с флайъра? — попита я Маси. Телма кимна и натисна един бутон под екрана.

— Здравейте, „Хорнет“. Има ли някой там? — попита тя. — Какво ново? — обади се гласът на Клариса.

— О, току-що дойде Джери Маси. Мисля, че иска да поднесе поздравленията си — каза Телма.

— Не мога да повярвам — извика през рамото й Маси.

— Затова винаги си имал проблеми — отвърна Клариса.

— Подценяваш противника.

— Може би. Както и да е, Карл там ли е?

— Момент.

Минаха няколко секунди. После гласът на Замбендорф каза:

— Здравей, Джери. Е, какво ще кажеш за нашето малко шоу тук?

— Поразен съм. Мисля, че Артур и Галилео са повече от доволни от услугата, която им направихте.

— Винаги се стараем клиентите ни да получават това, за което си харчат парите — отвърна Замбендорф. — Какво стана с Лихърни.

— Нищо, почти както ти предвиди.

— Ммм… жалко — измърмори Замбендорф. После гласът му се оживи.

— Както и да е, няма значение. Мисля, че доказахме, че нашето тайно оръжие е достатъчно, за да преминем към следващата фаза.

— Каква следваща фаза? Мислех, че това е всичко. Друидите няма да създават повече главоболия, Артур е доволен от този изход. Какво повече искаш?

— Всичко е много добре, съгласен съм, но имам лични сметки да уреждам с тоя приятел Каспър, с Дан Лихърни и с ония добри люде на Земята, които смятаха, че аз съм поредната марионетка, която могат да купят — каза Замбендорф.

— Това, което видя, е само генералната репетиция, Джери. Истинският спектакъл сега започва.

— Карл — обади се Маси с нотки на подозрение и уплаха в гласа. — За какво говориш?

— Това ще бъде най-опустошителното оръжие след водородната бомба — каза Замбендорф с въодушевление. — Първо Мойсей, после ескадрон от падуанската кавалерия, след това цяло талоидски село… а сега — цяло племе. Като лавина, такова нещо никога не си виждал.

— И?

— Остава да вкараме в чувала цялата падуанска армия, която точно сега се придвижва към Генуа, а после да пренесем всичко това в самата Падуа и да го стоварим в задния двор на Хенри! — възкликна Замбендорф, като се заливаше от смях. — Представи си целият падуански народ, а по-късно може би — и цял Титан, да обяснят на Лихърни къде да завре военната си помощ. Каква добра възможност да го зачукаме на ДЖЕСЕК, на Рамелсън, на политиците — на всички!

— Но… но ти нямаш достатъчно хора, за да направиш нещо подобно — възрази Маси.

— Какво значи „нямаш достатъчно хора“? Имаме Мойсей, лорд Нелсън с неговата кавалерия, цяло село… а сега и не знам колко хиляди друиди от последното попълнение. Казах ти, Джери, това е като лавина.

— Да, знам, но имах предвид, че разполагате само с един дванадесетместен флайър. Нямаш възможността достатъчно бързо да прехвърлиш в Падуа толкова талоиди, колкото са необходими за една истинска революция. Разбираш, ли какво искам да кажа? Трябва ти определена критична маса. Иначе всичко пропада.

— О, за всичко сме помислили — отвърна бодро Замбендорф. — Веднага щом… Телма го прекъсна.

— Карл, не се задълбочавай повече. Джери още не знае за това. Нямах възможност да…

— За какво да знам? — попита настояващо Маси.

Някъде дълбоко в него едно вледеняващо чувство му подсказваше, че това, от което най-много се беше страхувал, се сбъдва.

— Няма и да искаш да знаеш — отговори му Телма. Защо просто не…

— Искам да знам. Какво става? Какво е това, за което още не си имала възможност да ми кажеш?…

— Танго бейкър две до Контрола, операциите по излитането — извършени, контрол на управление на нула-три-пет. Имам четиринадесет на бета-седем и коридор шест-шест. Минавам на локално.

— Роджър, Танго бейкър две. Вектор на управление — потвърден, делта-повторителят показва зелено. Контролът от „Орион“ се прекъсва. Лек път.

— Роджър, край.

Анди Шварц, командир на совалката, която току-що се беше отделила от „Орион“, провери още веднъж приборите и се отпусна на, седалката. Полетът беше на автоматичен режим с курс седемдесет градуса на изток, право към базата в Падуа, и се извършваше за доставяне на голям товар материали и машини. На борда нямаше пътници освен двамата войници от специалните части, които поради административна грешка бяха пропуснали полета си и сега пътуваха с тях, за да се присъединят към частта си.

Повечето от войниците, които Шварц и екипажът му бяха превозили до повърхността, по-късно бяха изпратени като инструктори да обучават падуанците да боравят с оръжието. Базата в Падуа се състоеше само от две-три шатри и няколко транспортьора, разположени в една изолирана местност сред хълмовете, доста отдалечена от града. Явно падуанските управници не бяха разкрили пред населението съществуването на базата — положение, коренно различно от това в Генуа. Даже армията на Падуа не беше посветена в тайната — обикновените войници се обучаваха от неголяма група падуански инструктори, единствените фактически, които се бяха срещали с представителите на Земята. Шварц не знаеше какво да мисли за всичко това.

— Докараха ли вече момичета в база Падуа? — попита небрежно от съседната седалка вторият пилот.

— Никакъв шанс, Кланси.

— Май трябва да си дадеш почивка, Кланси — обади се Майк Глауцен, бордният инженер, от мястото си зад тях. — Четох някъде, че въздържането от време на време е полезно за здравето.

— Бейкър има нужда от нещо, дето е полезно за здравето — измърмори Ханк Фрейзър, като подаваше команди на пулта под дисплеите пред мястото на офицера за свръзка встрани от Глауцен.

— Четох някъде, че много здраве е вредно — каза Бейкър.

— Предизвиква рак, а?

— Всичко, което е прекалено, не предизвиква ли винаги нещо?

— Какво ще кажеш за прекаленото въздържане? — попита Фрейзър.

— Предизвиква недостиг на излишък — каза Бейкър. — Това настина е лошо. Глауцен се изкикоти.

— За известно време ще трябва да свикнеш с това, Кланси. Никакви забави, като стигнем в Падуа, само работа, момчето ми.

Бейкър се съсредоточи за момент в приборите.

— Слушайте, момчета, имам страхотна идея — каза той, като извърна глава да погледне през облегалката назад. — Какво ще кажете за най-новия номер от Южна Калифорния?

— Какъв е той? — попита Глауцен.

— Едно щуро парти с размяна на партньорките! Сега е на мода…

Бейкър спря, като видя едрия чернокож войник, облечен в маскировъчния боен костюм на специалните части — единия от двамата нелегално пътуващи — да се появява на вратата зад тях.

— Ей, на теб не ти се полага да влизаш тук — предупреди той. — Докато стигнем до лагера, трябва да стоиш на мястото си със закопчан колан.

— Да беше излязъл, а — каза Шварц, като погледна назад. — Ако искаш да видиш командното табло — добре, но не преди да слезем долу, ясно ли е?

Джо Фелбърг се вмъкна в кабината и вдигна автоматичната си карабина. Зъбите му светнаха като перли на фона на лицето му, когато се ухили добродушно. Миг по-късно Дру Уест, също в маскировъчен костюм и с автоматичен 45-калибрен пистолет в ръка, се промъкна край него и пристъпи встрани от вратата, за да покрие екипажа под друг ъгъл.

— А сега да се държим като приятели и да бъдем разумни — предложи Фелбърг. — Само правете каквото ви кажем и всичко ще бъде наред. Сега включете Н-двадесет и седем на Г-обхвата и останете на двадесет и осем и три мегахерца. Препрограмирайте курса и следвайте радиосигнала докъдето ни отведе, ясно ли е?