Трите заповеди на Създателя

24

В директивата от Земята за линията на поведение се изразяваше становището, че генуезците искат да се изготви и да се осъществи от разстояние, близо милиард мили, програма за подпомагане на развитието им, която би разорила западния свят, дори и да беше приемлива по принцип. Предложението беше абсолютно непрактично, а също така и недопустимо от идеологическа гледна точка. Жиро и Ланг подновиха преговорите и проведоха няколко още по-продължителни и тежки заседания, като обясняваха на Артур и неговото обкръжение, че от самото начало те трябва да мислят как ще се отплатят за облагите, които се надяват да получат.

На Клейпур му стана ясно, че ако робосъществата сътрудничат, следват указанията на лумианците и работят здраво, за да накарат горите да произвеждат това, което на Лумия очевидно се ценеше високо, в края на краищата ще придобият знания. Естествено робосъществата не можеха да очакват облагите да се получат веднага — на лумианците им е било необходимо много време, за да стигнат до сегашното състояние на познание от равнище, сравнимо с това на Робия. За Клейпур обещанието за спасение в бъдещето в замяна на търпението, покорството, усърдието и жертвите в настоящето звучеше подозрително познато. Напредък не беше постигнат и Клейпур започна да чувства, че лумианците стават нетърпеливи.

Тогава Лиоканор, шефът на картогианското разузнаване, докладва, че кроаксиканският шпионин Скерилиан отново е влязъл в Картогия, придружен от едноръко робосъщество, засега идентифицирано като Хоразорго, за когото се смяташе, че е загинал в Мераказин. Любопитен да разбере намеренията на Кроаксия, Клейпур нареди двамата да бъдат наблюдавани, но не се разтревожи. За нещастие малката група войници, която ги следеше от границата, беше атакувана от васкорианците и ги изпусна. По-късно Скерилиан беше видян в околностите на Менасим, близо до драконовия лагер на лумианците, а не след дълго — в гората с група лумианци. Преди картогианците да могат да попречат с нещо, двамата кроаксианци бяха видени да се връщат в лагера с колите на лумианците и да влизат в него. Провалът на проследяването на двамата шпиони в такъв критичен момент будеше тревога, но нищо не можеше да се направи. В стремежа си да разбере колкото е възможно повече какво става, Клейпур осведоми Носещия цвете за случилото се, като същевременно му обясни различията между Кроаксия и Картогия и го запозна с новата история на двете държави.

Замбендорф се учуди, че официално не беше съобщено нищо за контакта с двамата талоиди — кръстени от земните представители Джеймс Бонд и лорд Нелсън, както установи екипът, — които бяха дошли от вражеската на Генуа държава Падуа. После Джо Фелбърг научи от Дейв Крукс, че тяхното съдействие е било необходимо в база Генуа, за да се програмира транслаторът за падуанската разновидност на талоидската реч така, както за генуезката. Един от младшите служители в щаба на Жиро сподели с Абакоян, че се правят планове за преустановяване на преговорите в Генуа и за кацане на политическата делегация на друго място. Служителят не знаеше кое точно е определеното място, но Телма разбра от своя смел капитан от НАСО, че Бонд и Нелсън тайно ще бъдат прехвърлени някъде в околностите на друг талоидски град, на по-малко от триста мили от Генуа от другата страна на пустинята, и ще бъдат изпратени да предупредят своите управници за присъствието на чужденците. Артур и Леонардо, който очевидно беше генуезкият специалист по картография и география, потвърдиха по личния канал на Замбендорф от Камелот, че градът е Падуа. Следователно каквото и да се беше получило между Жиро & Сие и двамата падуанци, то явно се беше оказало достатъчно интересно за Жиро, за да прекъсне преговорите с Артур и да ги поднови на друга място.

Жиро и дипломатите посетиха Падуа три пъти, като всеки път кацаха на едно отдалечено място, а падуанските водачи идваха при тях — вероятно пазеха срещите си в тайна от широките падуански маси. Същевременно на „Орион“ не беше направено никакво официално съобщение за събитията — бюлетините и информационните съобщения продължаваха да отразяват дейността на научните екипи в Генуа и около града, които бяха оставени са си вършат работата, без по нещо да личи, че политическото ръководство поне за известно време се е оттеглило.

Замбендорф удържа на обещанието си да информира Артур за всичко въпреки опасенията, които неминуемо щяха да предизвикат сред генуезците съобщените от него новини. Питаше са дали това, което прави, не е несъзнателен опит да компенсира невъзможността да направи нещо друго. Той установи, че за него е важно да може да покаже на талоидите нещо, което да ги увери, че надеждите и очакванията им, свързани с него, не са напразни. За пръв път в живота си той съжаляваше, че не притежава способностите, които му приписваха, а най-жалкото беше, че тези способности не трябваше да са нито свръхестествени, нито свръхчовешки. Въпреки че пред екипа си той продължаваше да демонстрира увереност и непоколебим оптимизъм, вътрешно той никога не беше се чувствал толкова безпомощен и разстроен.

Тогава беше повикан в глобус I за среща с Лихърни, Жиро и Каспър Ланг. Съгласието му разговорът да остане в тайна ще бъде оценено, се казваше в съобщението — явно Ланг най-после беше разбрал, че да нарежда на Замбендорф какво да прави не е най-добрият начин да постигне нещо. Замбендорф съответно се отплати, като запази случая за себе си.

— Решихме да те запознаем с някои събития, случили се напоследък — каза Даниъл Лихърни, като бъркаше кафето си, седнал в долепената до административните помещения лична кабина. — Счетохме, че генуезците са твърдоглави и не желаят сътрудничество и преди известно време преустановихме преговорите с тях. Сега проучваме възможността за връзка с падуанците, която е по-обещаваща.

— Хм. Разбирам… — измърмори уклончиво Замбендорф от другата страна на масата, без изобщо да разбира нещо.

Той отпи от чашата си и погледна здравото, с масивна челюст лице на Лихърни под стоманеносивата, сресана назад коса. След излизането в извънземна орбита Лихърни се стремеше да отбягва Замбендорф, като оставяше на подчинените си, обикновено на Каспър Ланг, да поддържат връзка с него. Внезапната му покана за разговор на четири очи, особено по въпрос, сметнат за прекалено деликатен, за да стане публично достояние, можеше само да означава, че Замбендорф му трябва за нещо. Какво беше това нещо — нито едно от възможните обяснения, които минаха през ума на Замбендорф, не го задоволиха особено и отговорите му засега бяха предпазливи, но изпълнени с любопитство.

— Възгледите на падуанците са по-практични, те имат по-добра представа за действителността — каза Лихърни в отговор на незададения въпрос, изписан по лицето на Замбендорф. — Проблемът с генуезците е, че те настояват за една напълно нереална програма, която не само ги лишава от шанса да отбележат някакъв напредък в бъдеще, но е и несъвместима с нашата собствена политика и интереси.

С други думи, падуанците може да бъдат убедени да приемат спогодбата, която той беше казал на Артур да отхвърли, помисли си Замбендорф. Той вече знаеше от разговорите си с Артур и Галилео, че целта на земните представители е да си осигурят съдействието на талоидите, за да поставят под контрол част от феноменалния промишлен потенциал на Титан и да превърнат тази луна в организиран комплекс за масово производство, способен да задоволи нуждите на Земята в такава степен, че сегашната производителност на всички страни, взети заедно, да изглежда нищожна. Излишно беше да се споменава, че който установи контрол над тази дейност щеше да спечели милиарди и за пръв път в историята щеше да упражнява неоспорима политическа власт в действително световен мащаб. Но Замбендорф още не можеше да разбере каква е неговата роля във всичко това. Той премести поглед към Жиро, който беше водил последните разговори с падуанците — както по-рано с Артур и генуезците.

Жиро, блед мъж с високо заоблено чело, големи синьо-сиви очи и оредяла отгоре коса, погледна за момент Лихърни, после каза:

— Падуанското общество е подчинено на религиозни догми и вярвания в много по-голяма степен, отколкото генуезкото. Поне така изглежда засега.

— На някакви мистични схващания, във всеки случай — допълни Замбендорф.

От разговорите си с Галилео той беше останал със същите впечатления за падуанците.

— На този етап, каквото и тълкуване да правим, в него винаги ще има силен субективен елемент.

— Както и да е — каза Жиро. — Но ако разглеждаме нещата по аналогия, властта в падуанската държава явно е поделена между духовенството и светската аристокрация. Нашият контакт е с водещата фигура на втората група — краля, ако приемем тази титла. Нарекохме го Хенри. Той би дал мило и драго, за да успее да се отърве от духовниците и да управлява държавата самостоятелно.

Сега, когато първите парченца от мозайката бяха поставени, Замбендорф започна да разбира за какво става дума. Без съмнение Хенри управляваше голяма част от работната сила на талоидите и земните искаха да се домогнат до нея.

— Но духовниците няма да се предадат толкова лесно — предположи Замбендорф. Жиро кимна.

— По традиция те имат силно влияние върху населението и могат да си осигурят широка подкрепа на основата на несигурност, страх, предразсъдъци — както обикновено става. Те не са сила за пренебрегване.

— И така, какъв е планът — да се помогне на Хенри да се отърве от духовниците, а в замяна на това да се осигурят множество талоиди, които да работят на плантациите? — попита Замбендорф с открита насмешка в гласа.

Жиро изглеждаше разколебан. Замбендорф отново погледна към Лихърни.

Лихърни облиза горната си устна и сви вежди.

— Нека да кажем — да помогнем за смяната на съществуващата система на духовенството с друга, върху която Хенри ще може да упражнява по-голям контрол — отговори той. — Може би ще бъде грешка да унищожим напълно духовенството. В края на краищата то има значителна стойност като вече установено средство за обществен контрол.

— Мисля, че Дан иска да каже — временен механизъм за поддържане на обществения ред по време на преходния период към една по-съвременна държавна форма — подхвърли припряно Жиро.

— Разбира се — каза Лихърни.

Сега вече Замбендорф започна да разбира каква роля може да играе във всичко това човек като него.

— Хенри има ли конкретно предвид някой, който да оглави това ново, послушно духовенство, което му е необходимо? — осведоми се той. Жиро кимна.

— Но не някой, с когото сме се срещали. Не сме разговаряли с никого от духовниците, само с Хенри и част от обкръжението му.

— Хм… Това няма да бъде сегашният духовен глава, епископ, магьосник или каквото е там — каза Замбендорф. — Ако някой такъв трябва толкова да бъде понижен, последното нещо, което Хенри би си позволил, е да му остави някаква власт и да го чака да си излее злобата. Най-добрият вариант за Хенри е да се отърве напълно от него и да го замести с някой от по-низшите санове — някой, който ще се чувства несигурен след такова голямо повишение и винаги ще бъде негов човек. Но Хенри достатъчно прилича на Макиавели, за да знае всичко това.

— Това си е проблем на Хенри — каза Жиро. — Знаем само, че вече се е спрял на един. Нарекохме го Распутин.

Замбендорф се облегна назад в креслото си, сключи пръсти под брадата и бавно изгледа трите лица около себе си.

— И този Распутин, разбира се, ще трябва да направи някой и друг ефектен фокус, за да дискредитира сегашния главен чудотворец и да заеме длъжността, нали? — подхвърли той небрежно. — Той трябва да бъде достатъчно убедителен, за да може не само да впечатли обикновения талоид от улицата, но и да привлече на своя страна достатъчно голяма част от духовниците. Чудя се към кого ли бихте се обърнали, ако искате да помогнете на някого да сътвори чудесата, които да свършат цялата тая работа.

Каспър Ланг, който от известно време слушаше мълчаливо, се размърда нетърпеливо в креслото си. Омръзна му заобиколният начин, по който Замбендорф разговаряше, за да си даде време да обмисли. Сега Замбендорф щеше да задълбае още повече, като почне да пита защо трябва да се интересува и какво общо има той с всичко това. После Жиро в типичния за него маниер щеше да се втурне да го убеждава и да му обяснява всички аспекти и изгоди. Ланг виждаше, че нещата отиват натам. Не искаше да слуша всичко това.

— Слушай — каза той, като се обърна към Замбендорф.

— Теб те бива по измамите и си майстор на мошеничествата — може би най-добрият в бранша…

Той вдигна ръка, за да прекъсне каквото и да е възражение от страна на Замбендорф.

— Нека да не се задълбочаваме в това, дали си честен или не. Сега говорим за нещо, което е сериозно, нали? Ланг замълча за секунда, после продължи:

— Откакто за пръв път се появи в Европа, ти се движиш в една посока — нагоре, за да станеш най-големият от големите на всички времена — с по-големи сензации, по-големи тълпи, по-голяма слава, по-голяма банкова сметка. Такава е била амбицията ти винаги.

Ланг разпери леко ръце.

— Ти си достатъчно умен, за да схванеш, че цялата тая работа на Титан, ако я свършим както трябва, би означавала края на империята на Съветите и връщането на западната промишленост и търговия на позицията на неоспоримо световно господство, което пък означава, че доста хора ще станат много богати. Твоята полза, Замбендорф, е, че можеш да си запазиш място в клуба — един много специален клуб. Към каквото и да си се стремял досега в живота си, то вече няма значение. Това е то — златната мина, истинският ти голям шанс.

— А останалите талоиди? — попита Замбендорф. — Какво ще стане с тях?

Жиро изненадано сви вежди.

— Положението им няма да бъде по-различно, отколкото е било винаги…

— Експлоатирани от собствените си управници — допълни Замбендорф. — Роби на един феодален ред, който не им дава никаква възможност за развитие. Държани преднамерено в невежество и подхранвани с предразсъдъци, защото познанието е несъвместимо със сляпото покорство и атмосферата на страх, върху които се крепи системата. Това ли искате да увековечите?

— Що за приказки са това? — избухна внезапно Лихърни. — По дяволите, в края на краищата те са само едни машини. Ти ги изкара почти човеци.

Замбендорф дълго гледа чашата си. В това беше цялата работа — талоидите бяха човеци. Той не знаеше с какво точно, но го чувстваше всеки път, когато разговаряше с тях. Фразите, които се появяваха на екрана на транслатора, можеше да са недодялани и почти несвързани, но това беше резултат от несъвършенството на комуникационното средство, не на съществата, с които се осъществяваше връзката. Тромавият поток от думи не предаваше и не можеше да предаде богатството и дълбочината на качествата, значенията, чувствата и възприятията, които Замбендорф по някакъв начин усещаше, че съставляват света на талоидите, видян през собствените им очи, така, както не можеше да предаде човешкия свят, видян през човешките очи. И двата свята бяха илюзии, създадени от фотоните, звуковите вълни и, другите видове първични сензорни дразнители, които се преработваха в абстрактни символи, и чрез две форми на нервна система, едната биохимична, другата — холоптронна, се превръщаха в съзнателно възприемани взаимодействия на хора, места и вещи. Като външна реалност хората, местата и вещите съществуваха единствено като голи скелети, върху които съзнанието проектираше обвивка, форма, топлина, цвят и други атрибути, създадени от самото него. Така всяко от двете съзнания беше създало своя илюзорен свят върху минимум обща действителност, за да го приспособи към собствените си, определени от културното развитие очаквания, и то по такъв начин, че като цяло да бъде достатъчно действителен за своя създател. Замбендорф, илюзионистът, можеше да разбира това напълно. Но той, това също разбираше напълно, никога нямаше да успее да предаде своите схващания на тримата мъже, които седяха с него в салона на ръководителя на „Орион“.

— Да допуснем, че откажа да се забърквам в това — каза накрая той, като погледна към тях. — Тогава какво?

— Това отказ ли е? — попита го Лихърни.

— Не. Просто съм любопитен. — Отговори Ланг.

— Ние ще се справим някак си, вее едно дали с твоето съдействие или без него… Но от твоя страна няма да е много умно. Хората, които те изпратиха тук с цената на значителни разходи, ще останат доста разочаровани. А те наистина имат огромно влияние върху информационните средства…

Ланг поклати бавно глава и зацъка.

— Може да се окаже, че за теб, стари друже, това ще е краят на пътя. А това би било неприятно, нали?