Трите заповеди на Създателя

10

В средата на Командния глобус на „Орион“, издигнат над Централния пулт — контролната и оперативната нервна система на кораба, Дон Конъл, старши репортерът на екипа на Джи Си Ен, определен да придружава участниците в мисията, наблюдаваше на монитора си картината, предавана на живо от камера 1 на земната комуникационна мрежа. Камерата проследи бавно действията на екипажа на работните места, променящите се цветове на информационните дисплеи, които предаваха данни за промените в обстановката и състоянието на системите, компютрите, през чиито регистри преминаваха мълчаливо цели полкове битове, и спря върху образа на Земята, предаван на главния екран. Конъл кимна в знак на готовност на режисьора, който стоеше на другия край на издигнатата редица от конзоли, откъдето генерал Ванц и трима висши офицери наблюдаваха последните операции преди отлитането, и се обърна с лице към камера 2. Миг по-късно сигналната й лампичка показа, че той отново е в ефира.

— Току-що наблюдавахте картината на Земята, която получаваме тук, на „Орион“ и видяхте как изглеждате в този момент самите вие от десет хиляди мили височина — продължи той. — Знаете ли, дори аз трябва да призная, че е истински проблем да се намерят точните думи, с които да се опише какво значи човек да е тук в такъв момент. Лично аз още не мога да убедя сам себе си, че това, което току-що видяхте, този път е действителност, наистина е пред очите ми. Не гледам предаване за някакво събитие далече в космическото пространство, в което на хиляди мили от мен участват други хора, нито пък запис, вмъкнат във фантастичен филм за космоса. Ако стените и конструкциите около мен бяха от стъкло и можех да погледна през тях, щях да видя непосредствено със собствените си очи точно това, което е на екрана тук. Знаете ли, всичко това прави тези стени и конструкции изведнъж да започнат да изглеждат съвсем крехки, а „Орион“ — съвсем мъничък в сравнение с всичко друго наоколо, което, поне от мястото, откъдето наблюдавам, изглежда достатъчно да погълне дори самата Земя. Е, можете да ми вярвате — инженерите и всички други хора, проектирали и построили този кораб, наистина са толкова добри, колкото се говори.

От мястото си точно под генерал Ванц един от бордните инженери помаха, за да привлече вниманието на Конъл и показа с петте пръста на едната си ръка и палеца на другата, че започват да текат последните шестдесет секунди. Лицето на Конъл доби сериозно изражение, в гласа му прозвуча нотка на нарастващо напрежение.

— Започва да тече последната минута. В задната част на този огромен кораб полевите генератори, за които говореше капитан Матюс, са приведени в готовност и след секунди тези великолепни ускорители ще бъдат възпламенени. Ето от пулта за управление на „Орион“ последните секунди на това историческо пътуване до Марс.

Конъл изчака сигналната лампичка на камера 2 да изгасне и предаването да се прехвърли на камера 1, после се отпусна на седалката си, за да проследи по-нататъшните операции.

— Главната програма — включена, резервната програма — включена — докладваше главният инженер от мястото си до Ванц. — Контролна точка — нула минус две, положителна реакция. Проверката на центъра за управление от Земята — положителна, разрешение от Центъра — получено.

— Статус на реактивно захранване? — попита Ванц.

— Режим на синтез — положителна реакция — отговори друг глас. — Потвърден бавен ход.

— На изходния екран — две секунди — извика друг.

— Основни полета: шест-осем, зелено, седем-седем, зелено, девет-пет, на синхрон.

— Настройка — нормална.

— Насочени полета — нормални.

— Инжектори — задействани. Десет-десет, пълно отделяне.

— Контролна точка нула минус едно — фиксирана.

За миг настъпи тишина, когато генерал Ванц хвърли за последен път поглед върху информационните дисплеи пред себе си. Той кимна и произнесе в микрофона на конзолата:

— Начало на преход към фаза едно.

— Начало на фаза едно. Основно състояние — нула-нула плюс седем точка три секунди.

Конъл почувства как седалката леко притисна тялото му. „Орион“ излизаше от състоянието на покой. Пътешествието, което щеше да смали на екрана земното кълбо до точица и да го замени с друг свят, беше започнало. От жестовете и усмивките, разменяни между членовете на екипажа, личеше, че всичко върви добре, Конъл се отпусна на седалката и допи кафето си, докато на екрана се нижеха изгледи от Земята, кадри от работата около пулта за управление и картини, предавани от спомагателните станции, отстоящи на десет мили от кораба. Той погледна в графика, за да провери кога е следващият репортаж, който трябваше да разсее напрежението след старта, като покаже друга тема и друго настроение, после стана и се отправи към мястото, където Замбендорф, докато чакаше, разговаряше с асистент-режисьора. С тях бяха д-р Периера, когото лично Конъл смяташе за луд, и не по-малко смахнатата дама, която отговаряше за рекламата на Замбендорф и която, беше убедила Хърман Торинг да отдели за шефа й малко от ценното време в ефира в момент, когато целият свят щеше да гледа. Пред тях двама-трима техници преместваха камера 2.

— Готово ли е всичко? — попита Конъл, като стигна до тях. — Сега точно започват някакви реклами. Ние сме веднага след тях.

— Чудесно — каза Замбендорф. Конъл посочи листа в ръката му.

— Въпросите добре ли са? Има ли някои, които искате да пропусна?

— Не, добре са. Ако не бяха, щях да ви кажа предварително и да ви спестя усилието да ги пишете на машина.

От изражението му Конъл не можа да разбере Замбендорф шегува ли се или не. Той се отнасяше скептично към претенциите за паранормални способности, въпреки че обикновено трудно успяваше да отстоява възгледите си пред своите приятели. Той се ухили, после направи гримаса, като остави Замбендорф да тълкува реакцията му както намери за добре.

— Вие не вярвате? — каза Замбендорф изненадан, като го наблюдаваше с проницателен поглед. Конъл сви добродушно рамене.

— Е… Да не забравяме, че „Орион“ се движи с термоядрена енергия, не с екстрасензорна сила. Мисля, че това е доста показателно.

— Вярно — съгласи се Замбендорф. — А първите мореплавателни съдове са били движени от силата на вятъра.

— Двадесет секунди — предупреди един от техниците.

Конъл и Замбендорф заеха местата си, останалите се отдръпнаха. Сигналната лампичка на камерата светна и те се появиха в кадър.

— Пред вас отново е Дон Конъл, вече на път към Марс. След цялото вълнение около старта успяхме да разговаряме с генерал Ванц и двама-трима от неговите офицери, както и с някои от учените, които са с нас. Сега бих искал да поздравя още един участник в мисията, който в момента е тук, вдясно от мен. Здравей, Карл Замбендорф!

— Здравей, Дон!

— Карл, мисля, че ти също участваш за пръв път в подобно пътуване. Така ли е?

— Е, в материалното си тяло, във всеки случай… да.

— Смята се, че си в състояние да правиш свръхестествени предсказания за бъдещи събития. Какво ще кажеш за Марс? Има ли нещо свързано с мисията, което би искал предварително да съобщиш, някакви по-силни изживявания, които ни чакат на Червената планета, големи изненади, нещо такова?

— Марс?

Конъл изглеждаше изненадан.

— Е, да, разбира се. Има ли нещо, което би искал да предскажеш, някакви събития след пристигането ни там?

— Ммм… Ако нямаш нищо против, Дон, предпочитам да не отговарям на този въпрос… по причини, които ще станат ясни, когато му дойде времето.

— Хей, това звучи като прокоба. Какво искаш да ни кажеш, Карл?

— О, нищо тревожно. Нека само да кажа, че не бих искал да изпадам в положение да бъда обвиняван от съответните власти в недискретност. Както казах, причините скоро ще станат ясни. Наистина няма място за тревога, за предпазливост — може би, но не за тревога.

— Чудя се какво може да означава това. Предполагам, че просто трябва да изчакаме и да видим, а? Вярвам, че всички там, на Земята, ще запомнят това. Карл, искам да те попитам още нещо, което засяга всички тези учени и други специалисти тук, на кораба. Те притесняват ли те?

— Определено не. Защо трябва да ме притесняват? Не сме ли всички ние по един или друг начин учени?

— Е, може би, но е факт, че голяма част от представителите на… да кажем, по-ортодоксалните клонове на науката са склонни да изразят скептицизъм по отношение на твоята специфична сфера на… на дейност. Да бъдеш затворен на космически кораб с толкова много невярващи — това не те ли безпокои?

— Фактите не се променят от силата на човешките убеждения или от броя на хората, които ги имат — отговори Замбендорф.

Той се канеше да каже още нещо, когато асистент-режисьорът кимна зад камера на някого зад вратата встрани и му даде знак. Миг по-късно се появи Джеролд Маси. Замбендорф извъртя рязко глава и погледна озадачено Конъл. Досега Замбендорф и Маси се стремяха да избегнат пряка среща, ограничавайки признаването на присъствието на другия до сдържани кимвания, разменяни при разминаване или от разстояние.

Конъл беше приготвил изненадата по прякото нареждане на Патрик Уитакър от управлението на Джи Си Ен.

— Карл, хората винаги са склонни да се нахвърлят върху теб, нали? — попита той дружелюбно. — Позволих си да помоля един от тези скептици да се включи в разговора ни, тъй като ми казаха, че е приготвил едно предизвикателство, което би искал лично да ти поднесе. Сигурен съм, че всички зрители също биха искали да го чуят.

Преди Замбендорф да може да отговори, асистент-режисьорът направи знак на Маси да приближи, а Конъл с жест го покани пред камерата.

— Драги зрители, искам да ви представя Джери Маси. Джери е един от психолозите, които пътуват с „Орион“, а освен това ми казаха, че е и доста добър илюзионист. Така ли е Джери?

— Интересувам се от тези неща — отговори Маси, като застана до тях.

— И не вярваш в съществуването на сили и способности извън познатите на ортодоксалните науки — продължи Конъл. — Във всеки случай ти твърдиш, че с помощта на обикновени фокуснически похвати можеш да повториш всичко, което Карл отдава на паранормални способности. Така ли е Джери?

Маси въздъхна дълбоко. Да каже всичко, което му се щеше да каже, би отнело часове.

— Това е така. От дълго време се опитвам да убедя хер Замбендорф да се съгласи да демонстрира способностите, които твърди, че притежава, в условия, определени и контролирани от мен. Това в края на краищата се прави във всички клонове на науката. Но той упорито отбягва да даде ясен отговор. Смятам, че пътуването, което ни предстои, и престоят ни на Марс предлагат отлична възможност и достатъчно време този въпрос да бъде изяснен веднъж завинаги. Изготвил съм програма от няколко първоначални теста, но бих приел и други предложения.

Конъл се обърна и погледна въпросително Замбендорф. Въпреки че външно запази спокойствие, Замбендорф започна трескаво да мисли. Трябваше да се досети, че Маси ще направи нещо подобно и да се позанимае повече с него. Екипът му беше твърде зает, времето не стигаше.

— О, това сме го чували и преди — отговори той без колебание. — Това, че един илюзионист може да постигне същия ефект, не доказва, че аз го постигам по същия начин. В края на краищата аз съм сигурен, че мистър Маси много убедително може да извади заек от шапката, но едва ли би могъл на тази основа да докаже, че всички зайци произлизат от шапки, нали?

— Никога не съм твърдял, че това доказва нещо — отговори Маси. — Но ако едно просто обяснение хвърля светлина върху даден факт, тогава не е нужно да се търси по-сложно или дори някакво логическо оправдание за приемането му.

— Най-простото обяснение за планетите и звездите би било, че те се въртят над Земята — изтъкна Замбендорф. — Но независимо от това всички ние приемаме по-сложното обяснение.

С малко късмет Маси можеше да бъде подведен да се отклони в сферата на философската логика, което би объркало напълно деветдесет процента от зрителите и те биха го сметнали за педантичен университетски глупак.

— Да, защото обяснява повече факти — отвърна Маси. — Но всичко това за момента е неуместно. Вие казахте, че присъствието на компетентни учени не ви засяга. Много добре, тогава това, което предлагам, ще докаже убедително този факт. Вие казахте, че фактите не се променят от убежденията. Съгласен съм: вас. Така че нека да видим какви са фактите.

Явно Маси не смяташе да се предава. Половината свят гледаше Замбендорф и очакваше неговия отговор. Ако се хванеше, Маси никога нямаше да му позволи да се измъкне.

— Е, Карл — каза Конъл след няколко секунди мъчителна тишина. — Какво ще кажеш? Ще приемеш ли предизвикателството на Джери Маси?

Замбендорф се огледа отчаяно. Зад пулта за управление на „Орион“ тълпа от офицери и членове на екипажа го наблюдаваха с любопитство. Ако тези проклетници от ДЖЕСЕК си бяха свършили работата, Маси нямаше да може да се добере до него. Беше вбесяващо. Маси беше скръстил ръце и чакаше невъзмутимо. Замбендорф се колебаеше. Тогава погледите им се срещнаха и той видя триумфа, вече озаряващ лицето на Маси. Това беше достатъчно.

Замбендорф се извърна за момент, стегна рамене и пое няколко пъти дълбоко въздух, после впи поглед в тавана, сякаш събираше сила отгоре. Когато отново се обърна, лицето му беше потъмняло от гняв, а в очите му гореше патриархално негодувание. Конъл изведнъж стана неспокоен. Даже Маси изглеждаше изненадан.

— В такъв ден?… В такъв момент, който е началото на исторически събития?… Искате от мен да разигравам сценки? Що за детинщини са това? — прогърмя Замбендорф.

Театрално наистина, но трябваше да избира — или всичко, или нищо.

— Ние, човешкият род, сме поели напред, за да срещнем съдбата, за която предопределението ни е готвило милиони години и вместо да се отдадат на постигането на целта, вашите мозъци са заети с глупости.

Конъл и Маси се спогледаха объркано. Замбендорф се завъртя към Маси и вдигна обвинително пръст.

— Аз ви предизвиквам! Имате ли представа къде ще ни отведе това пътешествие или какво ще ни разкрие? Наистина, имате ли изобщо някаква представа? Или и вие сте като останалите слепци, които вярват само в тази част на вселената, която могат да докоснат с ръка?

Блъф, който да ме принуди да премина в отбрана, реши Маси. Трябваше да вземе инициативата.

— Театър — отвърна той. — Просто театър. Вие не казвате нищо. Това за предсказание ли да го смятаме? Ако е така — за какво? Нека да чуем веднъж нещо конкретно, сега, не след събитието и след като сме пристигнали на Марс.

— Марс ли? — гласът на Замбендорф прозвуча съжалително. — Вие вярвате, че отиваме на Марс? Вие живеете в тъмнина. Не е чудно, че не можете да повярвате.

— Разбира се, че отиваме на Марс — каза Маси нетърпеливо.

— Ха! Шегобиец! — избухна Замбендорф.

Изведнъж Маси се почувства несигурен. Усети как положението започва да му се изплъзва. Не, заблуждаваше се. Замбендорф не можеше да преобърне нещата. Маси положително държеше всички козове. Конъл се кокореше недоверчиво.

— Какво говориш, Карл — попита той. — Казваш, че не отиваме на Марс? И къде смяташ, че отиваме?… Защо? Какво ни говориш?

Повечето от зрителите вече бяха забравили, че Маси някога е отправял предизвикателство. Те искаха да знаят дали Замбендорф вижда нещо в бъдещето.

Замбендорф отново беше в стихията ей — артист, който владее публиката. Той разтвори широко ръце и отправи взор нагоре. До него Маси и Конъл сякаш се изпариха от стотици милиони екрани. Той притисна с юмруци слепоочията си, остана няколко секунди в тази поза, после погледна невиждащо Конъл с някаква странна светлина в очите.

— Не знам имената, използвани от астрономите, но виждам как преминаваме огромно разстояние до място, което не е Марс… много по-далече от Земята, отколкото е Марс.

— Къде? — ахна Конъл. — Какво представлява?

— Дете на обкръжения с ореол гигант, който се грижи за стадо от седемнадесет… — произнесе Замбендорф с отекващ глас. — Не знам къде съм… студено и тъмно е под плътните облаци от червено и кафяво, носещи се във въздуха, който не е въздух. Има планини от лед и безкрайна пустош. И…

Гласът му секна. Челюстта му увисна, очите му се отвориха още по-широко.

— Какво? — прошепна Конъл стреснат.

— Живи същества!… Не са хора, не са от никоя част на Земята. Те имат разум! Долавям го даже оттук и…

— Махнете го! — отсече генерал Ванц от далечния край на пулта за управление.

— Стига! Махнете го! — нареди директорът по комуникациите.

Един от инженерите натисна някакъв бутон на конзолата пред себе си. Отвсякъде се носеха развълнувани гласове.

— Не ме интересува! Кажете им каквото искате! — изкрещя по спомагателния канал Хърман Торинг на режисьора в студиото на Джи Си Ен в Ню Йорк. — Кажете им, че имаме техническа неизправност. Не, и аз не знам какво става, но тук е истински ад.

В глобус II Върнън Прайс гледаше онемял екрана на стената в кабината, на който току-що отново се беше появила Земята.

— Е? — подхвърли му самодоволно Малкълм Уейд, като пуфкаше с лулата си на отсрещното легло. — Значи е мошеник, така ли? Тогава как ще обясниш това, а?

В дома си в едно от вашингтонските предградия Уолтър Конлън удари яростно с юмрук по масата.

— Той не може да се измъкне така! Не може! Маси го пипна, по дяволите, в ръцете му е!

— Уорън Тейлър те търси — каза Марта, съпругата му.

Конлън стана и отиде до комуникационния терминал. Лицето на директора на Северноамериканския отдел на НАСО беше почервеняло от гняв.

— Какво става? — попита той. — Мисля, че трябваше да изпратиш горе специалист, който да се справи с тоя пуяк.

В работния кабинет в имението си в Делауер Бъртън Рамелсън беше зяпнал в екрана, на който се виждаше слисаното лице на Грегъри Бул, обадил се току-що от управлението на ДЖЕСЕК.

— Господи! — възкликна Рамелсън невярващо, — смяташ ли, че може да сме сбъркали с цялата тая история? Може ли в края на краищата на Замбендорф наистина да му се явява нещо?

На „Орион“, в помещенията на ръководителя на мисията в глобус I, Каспър Ланг клатеше глава срещу намръщеното лица на Даниъл Лихърни.

— Разбира се, че не е истина — настояваше Ланг. — Ние подценихме Замбендорф и хората му. Взехме ги за обикновени мошеници, но те явно са далеч по-опасни. Това е ловко шпиониране — ни повече, ни по-малко.

— Ще трябва да кажем на участниците в мисията — обади се Лихърни. — Няма значение как е научил Замбендорф, резултатът е един и същ. Сега ще трябва да кажем истината на всички на кораба.

— И без друго скоро трябваше да им кажем — напомни Ланг. — В края на краищата вече пътуваме, което е най-важното. Жалко е, че Съветите ще разберат сега, а не по-късно, когато се разбере, че „Орион“ не е на Марс, знам. Но трябва да се съгласиш, Дан, че при толкова много посветени сигурността се оказа далеч по-добра, отколкото бихме посмели да очакваме.

Лихърни се намръщи, но след малко въздъхна тежко и кимна.

— Сигурно си прав. Добре, забрани веднага всички неофициални връзки със Земята и съобщи, че след няколко часа ще направя съобщение за целия състав. И веднага ми доведи тоя медиум, мисля, че е крайно време двамата да си поговорим малко.

В Москва служител на съветското външно министерство, осведомен, че американците провеждат от години строго секретни изследвания в областта на паранормалните явления, изрази протест пред американския и европейските посланици, като заяви, че ако „Орион“ е изпратен да установи първия контакт с чужд разум, никоя от главните световни сили не може да бъде изключена. Той настоя корабът да бъде върнат обратно. Искането беше отхвърлено, като в отговора си представителите на западните държави изказаха мнение, че по всяка вероятност съветското правителство прекалено се е повлияло от слуховете и твърде много се поддава на сензации и ненаучни спекулации.

Същия ден на борда на „Орион“ Даниъл Лихърни съобщи на обитателите, на кораба, че както вече всички са разбрали, крайната цел на пътуването наистина е луната на Сатурн — Титан. Бяха показани последните изображения от европейските сонди, пуснати преди две години на Титан, на които се виждаше как се приближават някакви странни машини, после — нищо, ландърите вероятно са били унищожени. Не ставаше ясно кой или какво е създало машините. Спътникът, спуснал ландърите, беше още над Титан, но поради плътните кафяво-червени облаци от азотни съединения и въглеводороди допълнителната информация за повърхността беше малко.

Министерствата в Щатите и в Европа, по чиято инициатива беше организирана мисията, не възнамеряваха да карат никого да тръгне срещу такава неизвестност против волята си. Тъй като първата и естествена реакция на повечето хора, изправени пред подобна перспектива, е страх и безпокойство, според първоначалния план истината трябваше да се съобщи, когато „Орион“ е на няколко седмици път от Земята, което щеше да позволи на всеки да прецени положението и да размисли върху последиците. Беше предвидено от Марс да излети транспортьор на НАСО, който да пресрещне „Орион“ и да прибере всички, които решат да се върнат. Очакваше се след съответното обсъждане по-голямата част от състава да реши да продължи пътуването и да се постави на разположение на мисията. Лихърни изрази надежда, че точно така ще се получи. За съжаление секретността беше необходима „… за запазване на интересите и сигурността на северноамериканските демократични държави и техните европейски съюзници“, каза той.

Седем седмици по-късно, когато транспортьорът на НАСО се срещна с кораба, от пътуването се бяха отказали само няколко души с по-слаби нерви. „Орион“ отново пое курса си, този път към периферията на Слънчевата система.