Трите заповеди на Създателя

20

Греъм Спиърман се загледа през прозорчето на хладилната камера в една от биологичните лаборатории на „Орион“, където автоматичен манипулатор отрязваше образци за изследване от някакво кафеникаво, подобно на каучук вещество, взето от останките на чудноватите крачещи каруци, унищожени при сблъсъка с падуанските талоиди. Хладилната камера беше необходимост, тъй като при стайна температура повечето от псевдоорганичните материали на талоидите се разлагаха във вонящи течности. На работната площ около Спиърман данните от дисплеите показваха установеното от електронни и протонни микроскопи, хроматографи за газове и течности, електрофоретични анализатори, изотопна, рентгенова и ултразвукова апаратура и почти всички видове изобретени досега спектрометри. Спиърман вече беше направил анализ на запалителния химикал, изхвърлен от натоварените на падуанските бойни коли катапулти. Оказа се, че е вещество, богато на кислородно-въглеродни съединения, които, веднъж достигнали температура на запалване чрез въздействието на бързодействащ външен киселинен слой върху металната повърхност на мишената, в редуциращата атмосфера на Титан бяха опасно огнено оръжие. От видеозаписите се видя, че самите катапулти също са органични и представляваха огромни, с изящна форма растения, които изхвърляха снарядите или чрез освобождаване на натрупана механична енергия, или чрез акумулиран газ под налягане.

Със своите тридесет и няколко години, очила с дебели рамки и увиснали мустаци, облечен с карирана вълнена риза и джинси, Спиърман беше от сговорчивия тип хора, които Телма можеше да приеме като интересни, без да рискува накрая да се окаже, че са я използвали като кошче за идеологически отпадъци, ако прекара времето си в разговор с тях. Беше установила, че с повечето учени, особено с по-младите, проблемът е в това, че успешната им интелектуална реализация в една област понякога ги довежда до надценяване на собственото им мнение абсолютно за всичко, което превръщаше разговора в борба за оцеляване, тъй като всяка тема ставаше минно поле. Спиърман беше едно приятно изключение — нямаше политически възгледи, нямаше своя любима икономическа теория за решаване на световните проблеми с един замах, нямаше и маниакални представи за това, как трябва да живеят другите, за да направят света по-добър.

— Никога не съм виждал подобно нещо — каза той, като се обърна и махна с ръка към образеца зад прозорчето. — То е способно да расте, като развитието му зависи от големи съставни молекули, това е сигурно, но не може да се каже, че е живо. Някъде по средата е… Има някаква примитивна биохимия, но нищо, което да го доближава до живота на равнището на клетъчния метаболизъм. Виж, няма никакви клетки.

Телма изглеждаше заинтригувана, въртеше се бавно наляво-надясно с операторския стол пред конзолата с микроскопа, а Дейв Крукс слушаше, облегнат до вратата.

— Тогава от какво е направено? — попита Телма. — Как расте без клетки? Спиърман въздъхна.

— За да се даде изчерпателен отговор, ще са нужни може би години, а за момента го приеми за нещо като органичен кристал, но по-сложен… с изменения в структурата, които не съществуват при кристалите.

Той посочи образеца в хладилната камера.

— Това е част от единия крак. Има рудиментарна кръвоносна система, по която преминават хранителни вещества и го възстановяват, система от еластични тъкани, които му дават възможност да се движи, и мрежа от проводящи нишки, по които в отговор на приложена механична сила се предават електрически разряди. И това е всичко. То навежда на мисълта, че цялата структура може да се движи, ако нещо я тегли — нещо като пасивен фрикционен редуктор.

— Органично колело — каза Телма. Спиърман се ухили.

— Точно така. Нещо подобно.

— Ами не може ли да прави нещо друго, да се възпроизвежда, или нещо такова? — попита Крукс. Спиърман поклати глава.

— В никакъв случай. Както казах, може да се движи и да регенерира тялото си или части от него. Но в никакъв случай не може да се каже, че е живо.

Телма промълви:

— Как изобщо е могло да се развие подобно нещо, щом е неспособно да се възпроизвежда?

— Не се е развило — отговори простичко Спиърман.

— Тогава откъде е дошло?

— Единственото предположение е, че талоидите са го създали.

Телма и Крукс се спогледаха озадачено.

— Но как биха могли? — оспори Крукс. — Имам предвид, че техниката им е като в средновековието. Ти говориш за нещо, което може да изглежда недодялано в сравнение с познатите ни живи клетки, но то все пак е доста впечатляващо постижение на биотехниката.

— Удивително е — потвърди Спиърман. — Всъщност мисля, че нашето генно инженерство не би могло да постигне това — във всеки случай не без естествено съществуващи макромолекули, с които да се работи.

— Е, за това говорим — каза Телма. — Как биха могли талоидите да го направят?

Спиърман направи няколко крачки из лабораторията, после се обърна и разпери ръце.

— Вече имаме доста примери за наличие на сложни въглеводородни и азотни съединения в почвата, приличащи много на молекулите, за които се смята, че са предшественици на живота на Земята. Но явно на Титан те не са претърпели по-нататъшно развитие, вероятно поради ниската температура и липсата на силна йонизираща радиация и други мутагенни стимулатори. Е, в най-добрия случай можем да предположим, че талоидите по някакъв начин са се научили да обработват тези суровини и за известен период от време са развили технология за производства на това, което виждате тук.

Той отново махна към хладилната камера.

— Имам предвид точно производството. Това нещо не расте естествено. Те го ползват и за чудатите си къщи, както и за много други неща, които видяхме.

Джон Уебстър, англичанин, консултант по генно инженерство от Института по молекулярна биология в Кеймбридж, кимна от мястото си пред една разхвърляна работна банка, приклещена в ъгъла сред полици с бутилки и поставки за електронна апаратура.

— Изглежда е така. Това е нашата култура, обърната наопаки. Ние отглеждаме потомството си и това, с което се храним, а изработваме предмети от метал, извлечен от скалите. Храната и потомството на талоидите се правят на монтажни линии, докато те отглеждат предмети, израснали от органичните вещества, намерени в скалите и почвата. Това обяснява всичките тези „плантации“, на които се чудехме — те са заводите на талоидите.

— Вярно е, те правят същото, което и ние, само че наопаки — каза Спиърман. — Човекът се е научил да прави механични устройства, с които да имитира действията на живите организми в познатата му среда — да повдига тежести, да придвижва товари и т.н. Талоидите също са открили, че могат да произвеждат изкуствени устройства — органични, — с които да имитират единствената им позната форма на живот.

— Това има някакъв смисъл — съгласи се Крукс. — Но все още не обяснява как са могли талоидите да овладеят процеси на молекулярно равнище, след като културата им е с векове назад от нашата.

Той посочи с ръка банките с оборудване и апаратурата наоколо.

— Ние трябваше да изобретим всичко това, преди още да знаем какво е протеин, да не говорим за съединяването на гените в плазмиди. Талоидите не биха могли да направят каквото и да е, даже смътно наподобяващо всичко това.

— Никога не им се е налагало — каза Спиърман. — Те вече са били заобиколени с него.

На Телма й трябваше секунда, за да проумее какво казва той.

— Будалкаш ни — каза тя недоверчиво. Спиърман поклати глава.

— Човекът се е научил как да използва ензимите и бактериите за вино и сирене преди хиляди години, без да му се е налагало да знае каквото и да е за протичащите химични процеси. Кой може да каже, че талоидите не са успели да се научат да култивират формите на живот, които са открили около себе си? Ние стрижем вълна от овцете и правим палта, те вземат жица от машините за изтегляне. Той сви рамене.

— Това е същото.

— Всяко нещо при тях е като при нас, само че обърнато и върнато три-четири века назад — каза Уебстър. — Ние първо сме били занаятчии и от това начало сме развили техниката и физичните науки. Биохимията се е появила по-късно. Талоидите са развили първо приложната биология, но без някакво истинско разбиране на биологическата наука, а сега едва започват да нагазват във физичните науки.

— Изглежда странно — отбеляза Крукс. — Човек би помислил, че цялата тая железария долу отдавна би трябвало да им е дала възможност интуитивно да я проумеят.

— Защо да е трябвало? — попита Спиърман. — Човешките същества са усъвършенствани биологични системи, но това не им дава възможност интуитивно да проумеят как работят техните мозъци и тела. Тези знания могат да се придобият по-късно, когато се появят съответните инструменти… и те все още са непълни. Човешкото съзнание работи на равнище над това на нервния хардуер, който поддържа нашия умствен софтуер и необработената сетивна информация, на която този хардуер реагира. Ние не възприемаме света като въздействие на вълни, фотони, сили и т.н., а като хора, места, неща. Нашето съзнателно възприятие възниква от взаимодействието на абстрактни символи, съвсем отдалечени от първоначалните физически дразнители — изолирано, така да се каже, от всякакво пряко познание за лежащите в основата неврологични и физиологични процеси. Така че ние можем да мислим за нещата, които ни интересуват, без да знаем абсолютно нищо за това, какво правят трилионите нервни клетки на нашия мозък, без дори да знаем, че имаме такива.

За момент Крукс набърчи чело.

— Добре, какво искаш да кажеш — че талоидите са високоразвити електронни системи, но това не им дава възможност интуитивно да проумеят как функционират? Че тяхното познание работи на по-високо, абстрактно равнище по същия начин?

— Точно така — отговори Спиърман.

Телма закима с глава, вече започваше да схваща.

— Фактът, че талоидите са компютри, не означава, че е задължително да мислят с прецизността на машина и да притежават пълна информация, нали? Може да не са в състояние да си спомнят дума по дума вчерашен разговор или пък всеки път в една и съща ситуация да се държат по различен начин… точно като нас.

— Ето, това се опитва да ви обясни Греъм — каза Уебстър. — На хардуерното си равнище с всяка своя частица човешкият мозък е така механичен и предсказуем, както електронният компютърен чип. Един неврон или се възбужда в отговор на дадена серия въздействия или не се възбужда. Той не агонизира в нерешителност, опитвайки се да се превърне в един микроскопичен ум, който да реши какво да прави. На това равнище разум няма. „Разумът“ възниква като свойство на организация, която се проявява само на по-високо равнище… По същия начин една молекула не притежава свойството „елефантизъм“ — достатъчно голям брой молекули обаче, организирани по необходимия начин, го притежават. Почти сигурно е, че разумът на талоидите е резултат от сложна организация, която по същия начин надхвърля техния хардуер.

Спиърман се върна при хладилната камера, надникна да види какво става вътре и въведе някаква команда от пулта за управление под прозорчето.

— Ако се покаже на един талоид някаква холоптропна част от компютърен процесор, сигурно ще бъде толкова озадачен, колкото и човек от средновековието, който се опитва да проумее мозъка на заек — подхвърли той през рамо. — На нас машините са ни ясни, защото сме в състояние да тръгнем от простото и да преминем към по-сложното — от скрипеца и лоста през динамото и парната машина до компютрите, ядрените централи и космическите кораби. Оттук вече можем да обясним всеки детайл от нашите творения и неговото предназначение, до последния болт и последната гайка на нещо от рода на „Орион“. Но проумяването на биологичните процеси не става толкова лесно, защото, вместо да имаме възможност да почнем от простото, ние се оказваме изправени пред най-сложното — крайните продукти на милиарди години еволюция. Без разбирането на ДНК, ролята на протеините, клетъчната диференциация и други подобни не е лесно да обясним целокупността на един заек или как преди всичко се е образувала тя.

Спиърман въведе друга команда, изчака да провери резултата и отново се обърна към останалите.

— Талоидите имат същия проблем. Те са изправени пред крайните продукти на една създадена преди много години чужда технология, вероятно и на милиони години еволюция след това, без да имат възможността да посещават колежите и институтите, които са посещавали чуждите инженери. Затова физичните науки са останали загадка за тях. Но биологическата наука е нещо, което те са успели до известна степен да схванат, като са използвали наличните ресурси.

Телма се замисли за няколко секунди.

— Искаш да кажеш, че за дълъг период от време те изобщо не са се и опитали да използват най-простите оръдия, тия, които знаем?… Имали са достатъчно подръчен материал. Изглежда… о, някак странно.

Спиърман се усмихна леко.

— Причината е твърде ясна, ако се замисли човек — каза той.

— Каква е? — попита Телма.

— Оръдията на труда, както знаем, са направени от преработени материали — метали, стъкло, пластмаси и т.н. — каза Спиърман. — С други думи, същите материали, които съществуват естествено навсякъде по Титан. Тях няма да ги има дълго. Нито пък ще го има дълго това, което някой се опита да направи с тях.

Крукс озадачено сви вежди.

— Защо смяташ така? Уебстър разпери ръце.

— Всичко това вероятно ще се окаже „храна“ за едно или друго нещо. Пък и… кой ще тръгне да прави оръдия, украшения и къщи от захарни пръчки и пица.

В столовата на екипажи в по-големия от двата сглобяеми купола, които представляваха база Генуа 1, беше топло, задушно и претъпкано. Маси взе от шубера канче кафе и поничка и се отдалечи от редицата масивни фигури в скафандри, които чакаха да закусят набързо минути преди поредната експедиция до града. След като преди около тридесет и шест часа беше пристигнал от „Орион“ и току-що се беше събудил, това наистина беше закуска, предположи той. Талоидите останаха все така активни в продължение на малко повече от десет земни дни, по време на най-силната обща осветеност на движещия се по шестнадесетдневната си орбита Титан, която беше резултат от прякото слънчево излъчване и от отразената светлина на Сатурн. Тъй като с едното си полукълбо Титан беше непрекъснато обърнат към Сатурн, едната му страна беше подложена на променливото въздействие на прякото излъчване и на отразената светлина, докато другата оставаше изложена само на пряко излъчване, като пространствата между тях получаваха смесица и от двете в различни дози. По този начин цикълът на светлината и мрака се явяваше сложна функция на орбиталното движение и освен това на различни места беше различен.

— Как е днес рационалистът? — чу се приветлив глас зад него. — Чувам, че това време на годината не е подходящо за разобличителна дейност.

Маси беше разпознал Замбендорф, преди още да се обърне. Въпреки че преди три месеца, когато напускаха Земята, много от учените в мисията бяха показали известно пренебрежение и равнодушие към Замбендорф и екипа му, по време на пътуването нещата значително се бяха променили. Сега Замбендорф, Абакоян, Телма и останалите се приемаха просто като нормална част от ежедневието на обществото от „Орион“. Дали това беше психологическият ефект на съвместното обитаване на една и съща, малка, формирана от човека и намираща се на стотици милиони мили от Земята среда, Маси не знаеше. Но в своите разговори с учените той беше открил обичайното чувство на благоразположение към Замбендорф и групата му като към хора, чието майсторство в избраната професия е неоспоримо. Пренебрежението си учените запазиха най-вече за тези, които предпочетоха да ласкаят екипа на Замбендорф.

Маси се обърна и видя Замбендорф да се хили насреща му над металния пръстен, за който се захващаше шлемът на скафандъра му.

— Имаш вид на човек, който би могъл да издържи още няколко дни — призна той кисело.

— И аз се надявам на това — каза Замбендорф. — Досега трябва да е станало ясно, даже и на теб, Джери, че ни чака много по-важна работа, за да не си губим времето с дреболии, които са част от мястото, където трябваше да си останат — на милиарди мили оттук, на Земята.

Маси го погледна с любопитство. Замбендорф и екипът му бяха проявили искрен интерес към сериозните дела на мисията, дори бяха изненадали някои от учените с познанията си. Беше ли възможно Замбендорф да претърпява някаква промяна?

— За какво става дума, Карл? — попита той. — Да не те обзема чувство за вина, като виждаш най-после и ти някаква истинска наука?

— Не бъди глупав — с насмешка отвърна Замбендорф. — А дори и да е така, смяташ ли, че щях да ти кажа? Ти си психологът. Ти би трябвало да ми кажеш.

С други думи, Маси можеше да приеме поведението на Замбендорф и така, и иначе. Това все още беше старият Замбендорф — вечно потаен, винаги един ход напред в играта.

— Веднъж и ти да направиш нещо, което има смисъл — каза Маси. — Прояви умение, когато трябваше да се сближим с талоидите, те ти се доверяват. Сигурно е по-приятно чувство, отколкото през цялото време да мамиш хората, така че защо не си признаеш?

— Не е същото — отговори Замбендорф. — Ще помогна на всеки, който полага усилия сам да си помогне. Талоидите може да ги чака още доста път, но те ценят знанието и умението. Искат да се учат. Желаят да се занимават с това. А хората? Пфу! Те израстват сред библиотеки, университети и учители, които биха могли да ги запознаят с направените открития и с мъдростта на хилядолетията, но те не се интересуват. Предпочитат собствените си илюзии. Как можеш да откраднеш нещо от някой, който се е отказал от всичко?

— Може би хората просто трябва да бъдат научени да мислят — подхвърли Маси. Замбендорф поклати глава.

— Това е все едно да водиш кон на водопой. Когато хората са готови да мислят, те ще мислят. Да се опитваш да ги подтикваш е безполезно. Всичко, което можеш да направиш; е да им покажеш къде е водата и да ги чакаш да ожаднеят.

Той махна над рамото на Маси към Озмънд Периера и Малкълм Уейд, които стояха до вратата и на висок глас обсъждаха предположението на Периера, че космическият кораб от антиматерия, причинил образуването на Северния ледовит океан, може би е дошъл от Титан.

— Чуй ти тия двамата идиоти — промърмори тихо Замбендорф. — Може да загубиш година от живота си, за да подготвиш подробно опровержение и да успееш да ги убедиш, че това, за което говорят, е глупост. Смяташ ли, че ще научат нещо от подобен експеримент? Нищо няма да научат. След седмица ще се хванат за нещо друго, пак толкова нелепо. Така че можеш да си спестиш времето за нещо по-полезно. Аз ще спестя своето за талоидите.

— Внимавай, Карл — предупреди го Маси. — Започваш да говориш така, сякаш признаваш, че пак ставаш измамник.

— Не бъди глупав — каза Замбендорф. — Но дори и да е така, смяташ ли, че хората ще научат нещо от това, което се опиташ да им докажеш?

Той поклати глава.

— Нищо. След седмица те също ще намерят нещо друго… точно като тоя приятел Озмънд и другия тип.

В този момент по високоговорителя съобщиха, че транспортьорът, с който групата щеше да се придвижи до града, чака в шлюза за превозните средства.

— Проблемът при теб е, че по душа наистина си учен — каза Маси, като тръгнаха към изхода. — Но ти смяташ, че е под достойнството ти да го признаеш.

Половин час по-късно те вече навлизаха заедно с останалите в покрайнините на Генуа, осветени от прожекторите на транспортьора и двете ескортиращи го на петдесет ярда отпред и отзад военни разузнавателни коли. През цялото време край пътя се стичаха талоиди, за да наблюдават процесията от странни създания, които носеха в себе си същества от един друг свят. Някои изтичваха напред и навлизаха в сноповете светлина — очевидно вярваха, че тя притежава чудотворни и лечебни свойства. Други се отдръпваха назад при преминаването на колите или побягваха към страничните улици.

Някакъв талоид — на кон, загърнат с груба пелерина за езда и с лице, скрито от качулка — наблюдаваше незабелязано от сянката на един вход близо до градската стена, като поглъщаше и най-малката подробност. Когато колите отминаха, ездачът излезе от входа, и тръгна в обратна посока, за да продължи пътя си, по който щеше да излезе от града и да прекоси границите на Картогия и Мераказинската пустиня. Скерилиан, Шпионинът с хилядата очи, имаше какво да докладва, когато се върне при своя височайши господар Ескендером — краля на Кроаксия.