Трите заповеди на Създателя

17

Дейв Крукс натисна един бутон върху пулта в Лабораторията за цифрова обработка на образа и се облегна назад, за да проследи на екрана пред себе си повторението на записа. Направен преди двадесет и четири часа, той показваше талоид, който наблюдаваше жестикулациите на един от земните, после се обърна и погледна друг талоид на няколко крачки зад него. Миг след това вторият талоид обърна рязко глава към първия, после към земния жител.

— Тук! — обади се зад гърба му Лейън Кийхоу, един от специалистите по сигнали.

Крукс натисна друг бутон, за да задържи картината. Кийхоу погледна през рамо другите двама инженери, които седяха встрани от него пред контролно-измервателния пулт.

— Точно в този момент талоидът с кафявия шлем трябва да казва нещо. Проверете още веднъж анализа.

— Няма промяна — отговори единият от инженерите, като натисна последователно няколко бутона и включи дисплея пред себе си. — Няма нищо в целия радиообхват. Няма корелации по Фурие.

— Положителна акустична корелация — докладва другия. — Появяват се краткотрайни ултразвукови импулси, средно около… а, сто и десет хиляди на секунда, продължителност от двадесет до четиридесет и осем микросекунди. Повторяемостта е променлива и отговаря на модулация до тридесет и седем килоцикли. Профилът на образеца се анализира на екран 3.

Кийхоу въздъхна и кимна с глава.

— Е, вече е ясно — каза той. — Талоидите общуват помежду си чрез високочестотни звукови импулси. Няма никакви признаци за използване на радиовръзка. Това е изненадващо! Бях сигурен, че тия предавателни станции долу ще се окажат далекосъобщителни релейни станции или нещо такова.

Получените на „Орион“ данни бяха потвърдили информацията на спътника „Дофин“, че от няколко точки на повърхността на Титан периодично през различни интервали от време се излъчват радиосигнали. Спуснатите под аерозолния слой сонди бяха открили източниците близо до няколко грубо Построени центъра, откъдето вероятно беше излязла и пръснатата из околността машинария. Досега на повърхността не беше открито нищо, което да се свърже с излъчваните сигнали.

Джо Фелбърг, който беше приседнал на една табуретка, пъхната между пулта и една преградна част, потърка замислено брадата си.

— Споделяш ли мнението на Ана Вулинк за произхода на чуждите заводи? — попита той, като ре обърна към Кийхоу.

— Е, трябва да се съгласим, че това е възможно, Джо — отговори Кийхоу. — Защо?

Ана Вулинк беше холандски учен от НАСО, която преди няколко години беше започнала да се занимава с проект за създаване на Меркурий на самовъзпроизвеждащо се производствено съоръжение за снабдяване на Земята с материали и промишлени продукти. Тя беше изказала предположението, че машинната биосфера на Титан може би е възникнала от подобен проект, създаден от чужда цивилизация, вероятно преди милиони години, който по някакъв начин е започнал да се видоизменя и да се развива. Какво е причинило видоизменянето на системата, защо чужденците е трябвало да изберат Титан, какво се е случило с тях впоследствие — това бяха въпроси, на които никой не се наемаше да отговори даже хипотетично.

Фелбърг се наведе напред, подпря се с лакът на пулта и махна неопределено към екраните.

— Струва ми се, че ако всичко долу е резултат от някаква съвършена версия на проекта на НАСО за Меркурий, тогава радиовръзката може би е била основен начин за общуване в началото. Но ако чужденците изобщо са имали някакви инженерни способности, би трябвало да измислят и някакъв резервен вариант, прав ли съм?

Той премести поглед към Крукс. Крукс пощипна носа си, замисли се за секунда, после кимна.

— Мисля, че има логика — съгласи се Кийхоу. Фелбърг разпери ръце.

— Така че не би ли могло главната система да е излязла от употреба — може би поради мутационна грешка или нещо такова — и да се е наложила резервната? Това, което хващаме от центровете, може да е просто остатък от нещо, което вече за нищо не служи и идва от няколко места, където още не е отмряло съвсем.

— Ммм… интересна мисъл — каза Кийхоу.

— Чудя се дали талоидите още са способни изобщо да приемат нещо — измърмори Крукс, след като две-три секунди обмисля предположението.

— Допускам, че зависи от това, откъде идва проектната им информация… тяхната „генетика“ — каза Кийхоу. Фелбърг отново потърка брадата си.

— Добре, ако радиовръзката вече няма функционално значение и ако еволюцията им е протекла селективно, също като нашата, предполагам, че не може да е имало определен подбор само в едната посока. Така че по всяка вероятност някои от тях могат да приемат радиосигнали, други — не. Някои от радиочувствителните може още да се произвеждат.

Дейв Крукс се усмихна леко.

— Ако е така, чудя се как ли им се е отразил целият ни радиообмен през последните няколко седмици — каза той.

— Каква подготовка имаш, Джо? — попита неочаквано Крукс, когато час по-късно с транзитната капсула се връщаха с Фелбърг в глобус П.

— В какъв смисъл? — попита Фелбърг.

— Техническа подготовка… Вижда се, че доста разбираш от електроника и импулсна техника.

— Защо питаш?

— О, просто от любопитство.

— Е, имам научна степен от Технологичния институт в Мичиган. Шест години в промишлеността, главно компютърна физика в Ай Би Ем. Десет години в армията, уволних се като технически специалист в разузнаването. Достатъчно ли е?

Капсулата премина край една от прозрачните части на шахтата, за миг се видя пространството извън „Орион“ и в далечината — Титан, закриващ донякъде величествената гледка на Сатурн и пръстените му. Крукс задържа няколко секунди колебливо поглед върху Фелбърг.

— Може ли да те попитам нещо лично? — каза накрая той.

— Разбира се. Ако реша, че не е твоя работа, ще ти го кажа, нали?

Крукс продължи да се колебае, после попита:

— Защо си се забъркал със Замбендорф?

— А защо не?

Крукс се намръщи неловко. Явно му беше трудно да бъде съвсем откровен.

— Е, това е… Искам да кажа — не си ли пропиляваш таланта?

— Така ли? Знаеш ли колко щяха да ми плащат сега, ако се бях върнал в промишлеността, след като напуснах армията?

— Това ли е най-важното? Фелбърг вирна брада.

— Не, но е добро мерило за това, как обществото оценява хората. Имам достатъчно скаутски значки, за да се накича целият, вместо нещо, което има цена.

Крукс поклати глава. — Но когато продуктът е без стойност?

— Пазарът решава кой продукт има стойност — чрез търсенето, което определя цената — отвърна Фелбърг. — Ако пластмасовите имитации днес се продават скъпо, защото хората се твърде глупави, за да открият разликата, кой се пилее — аз, който приемам определената цена, или оня приятел, дето стои на улицата пред магазина си и подарява истинското?

Когато Фелбърг се върна в дневната кабина на екипа, намери Телма и Дру Уест така, както ги беше оставил — наведени над дисплейната конзола да следят как се развиват събитията на повърхността. Клариса Ейдстад седеше на една масичка в ъгъла и редактираше купчина изписани листове.

— Къде ходиш? — попита го Телма, като влезе.

— В електронната секция при Дейв Крукс и няколко от момчетата, преглеждахме записите с талоидите — отговори Фелбърг. — Става интересно. Оказа се, че не използват радиовръзка, за да разговарят. Използват високочестотни звукови импулси. Инженерите вече започнаха компютърна обработка на образците. И знаете ли, в крайна сметка те не са с толкова безизразни лица.

— Инженерите ли? — попита Уест, без да сваля поглед от екрана.

— Талоидите, пуяк такъв.

— Как разбра?

— Имат лицева изразност — повърхностни топлинни излъчвания, които се променят, докато разговарят. Крукс и хората му са записали цяла видеотека с тях.

— Кажи как разбра — подкани го Телма.

— А колко време ще мине, докато успее да декодира нещо от импулсните кодове на образците, събрани в информационната банка? — попита Уест и махна към екрана. — Карл и Ото по свой начин свършиха много по-добра работа. Те на практика вече си приказват с талоидите за живота.

Фелбърг проследи погледа му към екрана.

Долу на повърхността, в морето от светлината на ландъра се беше появил втори ландър, а из околността се виждаха светещите точки на транспортните машини и облечените в скафандри фигури, които проучваха и ровеха набелязания район. Първата товарна клетка на ландъра беше разхерметизирана и изстудена, с врати, отворени за атмосферата на Титан, за да се подслонят там талоидите. Замбендорф, успял да почине няколко часа вътре в кораба, отново беше навън и разговаряше с талоидите в ролята на самоназначил се земен посланик, което талоидите изглежда бяха одобрили, защото с него бяха по-отзивчиви и по-свободни, отколкото с останалите. Зад тях се виждаха корабът, безразборно надраскан ярд след ярд от корпуса до задната част с фигури, символи, стрели и линии, и десетки чудати талоиди, смесили се със закръглените, с глави като куполи в скафандрите си представители на Земята. Основен начин за общуване в историческия момент на първия контакт между цивилизациите на два различни свята се оказаха тебеширът и черната дъска, а корабът предлагаше най-подходящата повърхност за писане.

— Накарах Хърман Торинг да пусне един материал за Земята как Карл е започнал да общува с чужденците — каза Клариса, без да вдига очи.

Фелбърг се засмя и се приближи по-близо до екрана.

— Е, какво ново там долу? — попита той. Уест завъртя едно копче, за да намали гласа на служителя от НАСО, който се беше включил на локалните честоти на повърхността и от ландъра коментираше събитията.

— Виж талоида, който сега маха на Карл, този с червената пелерина — това е Галилео. Той е страшно любознателен. Този другия с него е сър Ланселот. Май е главатар на тайфата.

— Ясно — каза Фелбърг.

— Талоидите имат някакви ръчно рисувани карти, които нашите хора съпоставиха с картината от разузнавателната апаратура, така че сега знаем къде отиват — каза Уест. — Към един доста голям град в механизираната зона от другата страна на пустинята. Изглежда са тръгнали към двореца на краля, или каквото е там, който управлява целия район. Ланселот и останалите май работят за краля, но още не знаем каква е ролята на Галилео.

— Нямаш право на три опита, за да отгатнеш — каза Телма на Фелбърг.

— А?

— Карл е нарекъл краля Артур. — Фелбърг изпъшка.

— Какво друго очаквахте? — попита Уест. — Във всеки случай тая тайфа, дето военните унищожиха, е от някаква страна отвъд планините, която по една или друга причина е във война с Артур, или нещо такова. Но ако тия талоиди, с които вече приключваме контакта, са рицари на Артур, или нещо подобно, тогава може би вече има кой да ни представи в двореца.

— И какво, нашите хора имат намерение да кацнат някъде близо до града, за който спомена, ако Артур се съгласи? — попита Фелбърг.

Уест кимна.

— Позна.

— Колко време ще трябва да чакаме, докато Ланселот и неговите момчета се доберат дотам? Знаем ли това?

Никой още не е разбрал как измерват времето — кимна Уест към екрана. — Но във всеки случай, ако Карл успее, това няма да има кой знае какво значение. Той се опитва да внуши на талоидите да се съгласят да прелетят с нас останалата част от пътя. И знаеш ли какво, Джо, имам чувството, че те може и да приемат идеята.