Вихър от мечове

ДАВОС

Гледаше дълго как платното нараства, и се мъчеше да реши дали да живее, или да умре.

Знаеше, че ще е по-лесно да умре. Трябваше само да изпълзи в пещерата си и да остави кораба да подмине, и смъртта щеше да го намери. Вече от дни треската го изгаряше, превръщаше вътрешностите му в кафява каша и го караше да трепери в неспокойния си сън. Всяка сутрин го заварваше все по-изтощен. „Няма да трае дълго“ — беше започнал да си повтаря.

Ако не го убиеше треската, със сигурност щеше да го довърши жаждата. Тук нямаше вода за пиене, освен от редките дъждове, когато се събираше в дупките в скалата. Само преди три дни (а дали не бяха четири? Беше му трудно да различава дните) дупките в камъка бяха пресъхнали като стара кост, а гледката на сиво-зелените вълни в залива му беше станала непоносима. Знаеше, че започне ли да пие морска вода, краят ще дойде бързо, но въпреки всичко почти беше поел първата глътка, толкова пресъхнало беше гърлото му. Внезапният шквал го спаси. Беше толкова изнемощял, че не можа да направи нищо друго, освен да легне под дъжда със затворени очи и отворена уста и да остави водата да плиска по напуканите му устни и подутия език. Но след това се почувства малко по-силен, а локвичките по скалното островче и пукнатините в камъка отново се бяха изпълнили с живот.

Но това беше преди три дни (или четири може би) и водата свършваше. Част от нея се беше изпарила, а останалата част я беше изсмукал. До утре заран отново щеше да изпита вкуса на калта и да ближе влажните студени камъни по дъната на дупките.

А ако не жаждата или треската, щеше да го убие гладът. Островът му не беше нищо повече от гол камък, щръкнал сред огромния залив на Черна вода. При отлив понякога можеше да намери рачета по каменния бряг, до който се беше добрал след битката. Впиваха се болезнено в пръстите му, докато не пръснеше черупките им в скалите, за да изсмуче месото от щипците и вътрешностите от черупките им.

Но дойдеше ли приливът, малката ивица бряг изчезваше и Давос трябваше да изпълзи нагоре по скалата, за да не го помете. Върхът на камъка беше на петнадесет стъпки над водата при силен прилив, но забушуваше ли заливът, пръските се вдигаха по-високо, така че нямаше как да се опази сух дори сврян в пещерата си (която всъщност беше само дупка в скалната ниша под върха). Нищо не растеше по скалата освен лишеи и дори морските птици отбягваха това място. Много рядко чайки кацаха на върха на канарата и Давос се опитваше да хване някоя, но те бързо го усещаха и се разлетяваха преди да ги е доближил. Опитвал се беше да ги удари с камъни, но беше толкова изнемощял, че дори когато камъкът му ги улучеше, чайките само изпищяваха възмутено и литваха.

От убежището му се виждаха други скали — далечни каменни зъбери, по-високи от неговия. Най-близкият се възправяше на цели четиридесет стъпки над водата, както изглеждаше, макар да му беше трудно да прецени от такова разстояние. Над него непрестанно се рееше облак чайки и Давос често пъти си мислеше да доплува дотам и да нападне гнездата им. Но водата беше студена, теченията — силни и коварни, а и той знаеше, че няма да му стигнат силите за такова плуване. Това щеше да го довърши толкова сигурно, колкото пиенето на солена вода.

Есента в Тясното море беше мокра и дъждовна. Денем не беше толкова зле, докато грееше слънцето, но нощите ставаха все по-студени и понякога вятърът над залива се усилваше, подкарваше бели камшичета пяна и Давос скоро започваше да зъзне. Треската и студът го измъчваха и напоследък постоянна кашлица раздираше гърдите му.

Пещерата беше единственият му подслон, а и той никак не беше голям. При отлив понякога се задържаха дървени отломки и овъглени парчетии от пожара, но нямаше как да изкара искра, за да си напали огън. Веднъж в отчаянието си се бе опитал да трие две сухи дървета, но дървото беше прогнило и усилията му докараха само мехури по ръцете. Дрехите му също бяха подгизнали, а ботушите си беше изгубил някъде в залива преди водата да го изхвърли тук.

Жажда. Глад. Студ. Това бяха тримата му спътници, с него бяха всеки ден и час, и понякога започваше да мисли за тях като за близки приятели. Много скоро все някой от тези приятели щеше да се смили над него и да го облекчи от тези безкрайни мъки. Или може би просто един ден щеше да влезе във водата и да поеме към брега, който знаеше, че лежи някъде на север, невидим. Както беше отслабнал, беше невъзможно да доплува, но това нямаше значение. Давос през целия си живот беше бил моряк и беше решил, че ще умре в морето. „Боговете под водата ме чакат — казваше си. — Крайно време е да ги навестя.“

Но ето че сега се появи платно: съвсем мъничко петънце на хоризонта, но се уголемяваше. „Кораб, където не би трябвало да има кораб.“ Знаеше къде се намира скалата му: един от каменните зъбери, издигащи се в залива Черна вода. Най-високият от тях стърчеше на цели сто стъпки над линията на прилива, а дузина по-малки се извисяваха на по шестдесетина стъпки. Моряците ги наричаха „копията на морския крал“ и знаеха, че около всеки, който се показва над повърхността, има поне дузина дебнещи коварно малко под нея. Всички благоразумни капитани ги заобикаляха отдалече.

Давос гледаше издуващото се платно със зачервените си очи и се мъчеше да долови свистенето на вятъра в коравото платнище. „Насам идва.“ Освен ако скоро не променеше курса си, корабът щеше да мине на един вик разстояние от жалкото му убежище. И това можеше да означава живот. Стига да го искаше. Не беше сигурен, че го иска.

„За какво да живея? — помисли си и сълзите замъглиха очите му. — Богове милостиви, за какво? Синовете ми са мъртви, Дейл и Алард, Марик и Матос, сигурно и Деван. Може ли един баща да надживее толкова много силни, млади синове? Как бих могъл да продължа? Та аз съм само една куха черупка, ракът е умрял, нищо не е останало вътре. Не го ли разбират?“

Бяха поели нагоре по Черна вода, развели огненото сърце на Господаря на Светлината. „Черната Бета“ на Давос беше във втората бойна линия, между „Привидение“ на Дейл и „Лейди Маря“ на Алард. Третият му син Марик командваше гребците на „Ярост“, а Матос служеше като първи помощник-капитан на баща си. Под стените на Червената цитадела галерите на Станис Баратеон влязоха в битка с по-малкия флот на момчето крал Джофри и в първите няколко мига реката се оглуши от свисъка на стрелите и трясъка на дървените корпуси.

А след това някакъв огромен звяр нададе рев и ги обгърнаха зелени пламъци: адски огън, пикнята на пиромантите, нефритовият демон. Матос стоеше до рамото му на палубата на „Черната Бета“, когато корабът сякаш се надигна от водата. Давос се озова в реката и течението го понесе. Зелените пламъци раздираха небето, петдесет стъпки високи. Беше видял как пламна „Черната Бета“ и „Ярост“, и още дузина кораби, видял беше как горящите хора скачат във водата и се давят. „Привидение“ и „Лейди Маря“ не се виждаха — бяха потънали, разбити или скрити под булото на пожара, а и не му остана време да се огледа къде са, защото устието на реката беше почти пред него, а през устието на реката Ланистърите бяха изпънали огромна желязна верига. От единия до другия бряг не се виждаше нищо друго освен горящи кораби и адски пламък. От гледката сърцето му замря. Още помнеше звуците: пукота на пламъците и писъците на умиращите, докато течението го носеше към разтворената паст на ада.

Трябваше просто да не прави нищо. Само още няколко мига и сега щеше да е със синовете си, да лежи в студената зеленикава тиня на дъното на залива и рибите да хапят лицето му.

Но вместо да се остави на съдбата, той напълни дробовете си с въздух и се гмурна, за да стигне речното дъно. Единствената му надежда беше да премине под веригата и горящите кораби, и адския огън, който се носеше по водната повърхност, и да изплува спасен в огромния залив. Давос беше силен и в онзи ден не носеше по себе си железа, освен малкия шлем, който беше изгубил, когато изгуби и „Черната Бета“. Докато плуваше през зеленикавия сумрак, видя други мъже, притегляни надолу от тежестта на броните и ризниците си. Преплува между тях, ритайки с цялата сила, която бе останала в краката му. Гмурна се още по-надълбоко, и още, и още. С всяко загребване му ставаше все по-трудно да задържа дишането си. Помнеше, че видя дъното, меко и замъглено, когато от устните му забълбукаха мехурчета. Нещо докосна крака му… дърво ли беше, риба ли, или удавник — така и не разбра.

Вече му трябваше въздух, но го беше страх. Дали беше подминал вече веригата, излязъл ли беше в залива? Излезеше ли под някой кораб, щеше да се удави, а ако изплуваше сред петната от огън, първата му глътка въздух щеше да изпепели дробовете му. Сви се и се превъртя във водата да погледне нагоре, но не можеше да види нищо освен зеленикав мрак, а после се превъртя и изведнъж изгуби представа къде е горе и къде — долу. Обзе го паника. Дланите му се заровиха в речното дъно и вдигнаха облак кал, който го заслепи. Той задрапа във водата, зарита, риташе и риташе, вече напълно изгубен в речната мъгла, риташе и риташе и риташе и риташе, докато вече не можеше да рита. Когато отвори уста да изкрещи, водата нахлу в гърлото му и Давос Държеливия разбра, че се дави.

Следващото, което разбра, беше, че слънцето е високо над него и че лежи върху камениста ивица под гола каменна скала насред пуст залив. До него имаше една прекършена мачта, изгоряло платно и подут труп на удавник. Мачтата, платното и удавникът изчезнаха, пометени от следващия прилив, и го оставиха съвсем сам.

Още от времето, когато беше контрабандист, познаваше водите около Кралски чертог като петте си пръста и знаеше, че убежището му не е нищо повече от нищожно петънце и върху най-подробните карти, в място, заобикаляно отдалече от почтените моряци… въпреки че самият той бе преминавал веднъж-дваж оттук, за да остане незабелязан. „Когато ме намерят мъртъв тук, ако изобщо ме намерят, сигурно ще кръстят скалата на мен — помисли Давос. — Ще я нарекат Лукова скала; ще бъде моята гробница и завещанието ми.“ Не заслужаваше повече. „Бащата закриля синовете си“, учеха септоните, но Давос бе вкарал синовете си в огъня. Дейл никога нямаше да даде на жена си детето, за което се бяха молили, а Алард, с неговото момиче в Староград и другото в Кралски чертог, и третото в Браавос — скоро и трите щяха да заридаят. Маатос никога нямаше да стане капитан на свой кораб, както беше мечтал. Марик никога нямаше да получи рицарството си.

„Как бих могъл да живея, след като те са мъртви? Толкова много храбри рицари и могъщи лордове са загинали, мъже много по-добри от мен, и знатни. Сври се в пещерата си, Давос. Изпълзи вътре и се свий, толкова малък стани, че корабът да те подмине, и се остави на чайките да ти изкълват очите, докато раците пируват с плътта ти. Ти достатъчно попирува с тях, дължиш им го. Скрий се, контрабандисте. Скрий се и замълчи, и умри.“

Платното беше съвсем наблизо. Още няколко мига и корабът щеше да отмине, а той щеше да може да издъхне в мир.

Ръката му посегна към гърлото да опипа малката кожена кесийка, която винаги носеше на врата си. Вътре пазеше костите на четирите си пръста, които неговият крал му беше отсякъл в същия ден, в който го направи рицар. „Късметът ми.“ Чуканчетата му заопипваха по гърдите, затърсиха и не намериха нищо. Кесията се беше изгубила и с нея — кокалчетата от пръстите му. Станис никога нямаше да разбере защо ги беше запазил тези кости.

— Да ми напомнят за кралската справедливост — прошепна той с напукани устни.

Но сега ги нямаше. „Пожарът е взел късмета ми заедно със синовете ми.“ В сънищата му реката продължаваше да гори и демони танцуваха по водата с огнени камшици в ръце, а хората почерняваха и изгаряха под плясъците им.

— Милост, Майко — замоли се Давос. — Спаси ме, Майчице добра, спаси всички ни. Отиде си късметът ми, и синовете ми. — Вече плачеше и солените сълзи течаха по бузите му. — Огънят взе всичко… всичко…

Сигурно беше само вятърът, задухал срещу скалата, или пък далечният шум на прибоя от незримия спасителен бряг, но за миг Давос Държеливия чу отговора й.

— Ти извика огъня — прошепна тя с глас толкова тих, като плясъка на вълна по морски пясък, тъжен и мек. — Ти ни изгори… изгори… изгориииии…

— Беше тя! — извика Давос. — Майчице, не ни проклинай! Тя ви изгори, червената жена, Мелисандра, тя беше!

Все още я виждаше пред очите си: сърцевидното й лице, огнените й очи, дългата бронзова коса, червените й одежди, които се вееха като пламъци, докато ходеше, огнен вихър от коприна и сатен. Беше дошла от Асшаи на изток, беше дошла на Драконов камък и беше спечелила Селайз и хората на кралицата за своя чужд бог, а след това — и краля. Самия Станис Баратеон. А той беше стигнал дотам, че да постави на знамената си огненото сърце, огненото сърце на Р’хлор, Господаря на Светлината и Бога на Пламъка и Сянката. По настояване на Мелисандра той бе извлякъл Седмината от тяхната септа при Драконов камък и ги беше подпалил пред портите на замъка, а след това беше подложил на огън и гората на боговете при Бурен край, дори и дървото на сърцето, грамадното бяло язово дърво със строгото лице.

— Нейна работа беше — повтори Давос, вече по-слабо. „Нейна, ама и твоя, луков рицарю. Ти я докара в Бурен край в черния плащ на нощта, за да изтърси от утробата си онова свое дете-сянка. Не си невинен, о, не. Ти яздеше под нейното знаме и го развяваше на мачтата си. Ти гледаше как Седмината горят при Драконов камък и нищо не направи. Тя даде справедливостта на Отеца на огъня, и милостта на Майката, и мъдростта на Старицата. Ковача и Странника, Девата и Воина, тя ги изгори всички в прослава на своя жесток бог, а ти стоеше там и си мълчеше. Дори когато тя уби стария майстер Крессен, дори тогава ти не направи нищо.“

Платното вече беше на стотина разкрача встрани и се движеше бързо през залива. След още няколко мига щеше да го подмине и да започне да се смалява.

Сир Давос Държеливия се закатери по скалата.

Ръцете му трепереха, главата му бе замаяна от треската. На два пъти осакатените му пръсти се хлъзнаха по влажния камък и за малко щеше да падне, но успя някак да се вкопчи на върха. Паднеше ли, беше мъртъв, а трябваше да живее. Поне още малко. Имаше нещо, което трябваше да направи.

Върхът на скалата беше твърде остър и беше опасно да се изправи, особено както беше изтощен, затова той се присви и замаха с костеливите си ръце.

— Ей! — закрещя той срещу вятъра. — Насам, насам! — Тук, от високо, вече го виждаше по-ясно: дългия боядисан на ивици корпус, бронзовата фигура на носа, издутото платно. На корпуса нямаше изписано име, но Давос бездруго не беше се учил на четмо. — Ей! — извика отново той. — Помощ, помощ, помощ!

Един моряк го видя и го посочи. Още моряци притичаха до перилото и го зяпнаха. Скоро платното на галерата се смъкна, греблата й се прибраха и тя плавно зави към скалата. Беше твърде голяма, за да се приближи съвсем, но на трийсетина разкрача пусна малка лодка. Гребяха четирима мъже, а петият седеше при носа.

— Ехей! — извика петият, когато бяха само на няколко стъпки от скалата. — Кой си ти?

„Контрабандист, който надскочи сянката си — помисли Давос. — Глупак, който толкова обикна своя крал, че забрави боговете си.“

— Аз… — Гърлото му беше раздрано от жажда, а беше забравил и да говори. Думите излязоха странно от устата му и още по-странно прозвучаха в ушите му. — В битката бях. Бях… капитан… рицар. Рицар бях.

— Тъй де, сир — извика мъжът. — Ама на кой крал служите?

Той изведнъж осъзна, че галерата може да е на Джофри. Ако изречеше погрешното име, корабът щеше да го остави на ориста му. Но не, корпусът беше на ивици. Лисенски трябваше да е, трябваше да е от галерите на Саладор Саан. Майката я беше пратила тук, Майката в своята милост. Задача имаше тя за него. „Станис е жив — разбра той. — Все още имам крал. И синове, имам други синове, и жена, вярна и обичлива.“ Как бе могъл да го забрави? Майката наистина беше милостива.

— Станис — извика той на лисенеца. — Добри богове, служа на крал Станис.

— Аха — рече мъжът в лодката. — Щото и ние.