Вихър от мечове

КЕЙТЛИН

Роб се сбогува с младата си кралица на три пъти. Веднъж в гората на боговете пред дървото на сърцето, пред очите на богове и хора. Втория път — под решетката на портата, където Джейни го изпрати с продължителна прегръдка и още по-продължителна целувка. И най-сетне — на час път отвъд Повален камък, където тя ги догони в галоп е плувналия в пяна кон и замоли младия си крал да я вземе със себе си.

Това трогна Роб, както забеляза Кейтлин, но и го засрами. Денят бе влажен и сив, беше започнало да ръми и последното, което му се искаше, бе да спре похода, за да остане под дъжда и да утешава разплаканата си млада жена пред половината си армия. „Говори й с нежност — прецени Кат, загледана в тях отстрани — но отвътре му кипи.“ През цялото време, докато кралят и кралицата си говореха, Сив вятър обикаляше около тях и се спираше само за да отърси водата от козината си и да изръмжи на дъжда. Чак след като Роб целуна Джейни за последно, разпореди се дузина мъже да я придружат обратно до Речен пад и отново яхна коня си, вълчището се понесе напред бързо като стрела.

— Виждам, че кралица Джейни има любящо сърце — каза на Кейтлин Лотар Фрей Сакатия. — Не е като моите сестри. Бас слагам, дето е речено, че Рослин сега подскача в Близнаците и си тананика „Лейди Тъли, лейди Тъли, аз съм лейди Рослин Тъли.“ А утре ще се надипли в червено и синьо да види как ще изглежда в булчиното си наметало с цветовете на Речен пад. — Обърна се и се усмихна на Едмур. — Но вие сте странно мълчалив, лорд Тъли. Чудя се, какво изпитвате?

— Почти същото като при Каменната мелница преди да засвирят бойните рогове — отвърна Едмур почти сериозно.

Лотар се изсмя сърдечно.

— Да се надяваме и сватбата и бракът ви да са също толкова щастливи, милорд.

„И дано боговете да ни опазят, ако не са.“ Кейтлин смуши коня си и остави брат си и Лотар Сакатия сами.

Тъкмо тя беше настояла Джейни да остане в Речен пад — Роб предпочиташе да я вземе със себе си. Лорд Уолдър като нищо можеше да приеме отсъствието на кралицата като проява на пренебрежение, но пък присъствието й щеше да се окаже друг вид оскърбление, сол в раната на стареца.

— Уолдър Фрей има рязък език и е злопаметен — предупреди тя сина си. — Не се съмнявам, че ще намериш сили в себе си да изтърпиш упреците на стареца като цена за неговия съюз, но си наследил твърде много от баща си и няма да понесеш, когато почне да обижда Джейни в очите.

Роб не можеше да отрече, че аргументите й са разумни. „Въпреки това ми е сърдит — помисли тя примирено. — Джейни вече му липсва и той вини мен, че я няма, макар да разбира, че съветът ми беше правилен.“ От шестимата Уестърлинги, които бяха дошли със сина й от Зъбера, само един беше останал до него: сир Райналд, братът на Джейни и кралски знаменосец. Роб беше изпратил лорд Подправките да отведе Мартин Ланистър до Златния зъбец същия ден, когато получи съгласието на лорд Тивин за размяна на пленници. Ходът беше умен. Синът й се освободи от опасенията си за безопасността на Мартин, Галбарт Гловър се успокои, като разбра, че брат му Робет ще бъде натоварен на кораб за Дъскъндейл, сир Ролф получи важна и почетна задача… а Сив вятър отново тръгна редом с краля. „Където му е мястото.“ Лейди Уестърлинг беше останала в Речен пад с децата си: Джейни, малката й сестра Елейна и младия Ролам, скуайъра на Роб, който много се натъжи, че го оставят. Но това също беше разумно. Преди него като скуайър на Роб беше служил Оливар Фрей и той несъмнено щеше да присъства на сватбата на сестра си. Да се изтъква заместникът му пред него щеше да бъде не само неучтиво, но и глупаво. Колкото до сир Райналд, той беше млад рицар с весел нрав и се кълнеше, че никаква обида от страна на Уолдър Фрей не би могла да го предизвика. „Да се молим само да не се стига до нещо повече от обиди.“ В това отношение Кейтлин хранеше страхове. Лорд баща й никога не беше се доверявал на Уолдър Фрей след случилото се на Тризъбеца и тя не го забравяше. Кралица Джейни щеше да е в безопасност зад високите яки стени на Речен пад, с Черната риба, който щеше да я пази. Сир Бриндън щеше да държи Тризъбеца по-добре от всеки друг.

Все пак на Кейтлин щеше да й липсва каменното лице на чичо й, а на Роб щяха да му липсват мъдрите му съвети. Сир Бриндън имаше пръст във всяка победа, спечелена от сина й. Вместо него сега командването на съгледвачите и конния авангард го беше поел Галбарт Гловър. Добър човек, верен и стабилен, но му липсваше прозорливостта на Черната риба.

Зад прикритието на съгледвачите и предните отряди походната колона на Роб се точеше на няколко мили. Челото се водеше от Големия Джон. Кейтлин яздеше в главната колона, заобиколена от здраво стъпващи бойни коне с облечени в стомана мъже на гърбовете. След тях идваше обозът, дълга процесия от фургони, натоварени с храна, фураж, лагерни вещи, брачни дарове, както и с ранени, не можещи да вървят пеш, под бдителното око на сир Вендел Мандърли и на неговите рицари на Белия залив. След тях се точеха стада овце, кози и мършав добитък, а още по-назад — опашката на редовната тълпа лагерни придружвачи и придружвачки. Най-накрая беше ариергардът под командата на Робин Флинт. Стотици левги изминат път зад тях не беше се появявал никакъв враг, но Роб все едно не искаше да рискува.

Три хиляди и петстотин души бяха. Три хиляди и петстотин, окървавили се в Шепнещия лес, оцапали с червено мечовете си в Битката при становете, при Волското кръстовище, при Ашмарк и при Зъбера, и чак до богатите със злато хълмове на ланистърския запад. Освен скромната свита приятели на брат й Едмур, лордовете на Тризъбеца бяха останали да бранят речните земи, докато кралят си възвърне Севера. Предстоеше сватбата на Едмур и следващата битка на Роб… „А за мен — двама мъртви синове, празно легло и замък, пълен с духове.“ Безрадостна перспектива. „Бриен, къде си, Бриен? Върни ми момичетата, Бриен. Върни ми ги живи и здрави.“ Слабото ръмене, което ги изпрати заранта, по обед премина в лек дъжд, който не спря до вечерта. На следващия ден северняците така и не видяха слънцето, а продължиха ездата под оловни небеса и с вдигнати над главите гугли. Валеше тежко и дъждът превръщаше пътищата в кални локви, а полетата — в тинести блата. Постоянното дърдорене правеше ездата още по-тягостна, затова хората заговаряха само когато се наложеше, а това ставаше много рядко.

— По-силни сме, отколкото изглеждаме, милейди — подхвърли й лейди Мейг Мормон. Кейтлин бе заобичала лейди Мейг и най-голямата й дъщеря, Дейси; беше разбрала също така, че знаят много за Джайм Ланистър. Дъщерята беше висока и стройна, майката — ниска и набита, но и двете бяха облечени в кожа и ризници, с черната мечка на дома Мормон на щитовете и връхните им палта. Според представите на Кейтлин това облекло бе непривично за дами, но Дейси и лейди Мейг, и двете колкото жени, толкова и воини, се чувстваха в него не по-малко удобно, отколкото момичето от Тарт.

— Сражавала съм се до Младия вълк във всяка битка — каза усмихната Дейси Мормон. — Не е губил нито една досега.

„Не е, но загуби всичко останало“ — помисли Кейтлин, но нямаше да е добре да го изрича на глас. На северняците не им липсваше кураж, но бяха далече от родния край и почти нищо си нямаха, което да им крепи духа, освен вярата в младия им крал. Тази вяра трябваше да се пази с цената на всичко. „Трябва да съм по-силна — каза си тя. — Трябва да съм силна заради Роб. Ако се отчая, скръбта ще ме погълне.“ Всичко можеше да обърне тази сватба. Ако Едмур и Рослин се окажеха щастливи един с друг, ако лорд Фрей Закъснелия можеше да уталожи яда си и мощта му отново се присъединеше към Роб… „Но дори тогава какъв шанс бихме имали, заклещени между Ланистър и Грейджой?“ Въпрос, над който Кейтлин не смееше да разсъждава, макар че за Роб това бе най-важното. Виждаше го как оглежда картите всеки път, щом спираха на лагер, и как се мъчи да измисли някакъв план, който би могъл да му върне Севера.

Брат й Едмур си имаше други грижи.

— Не допускате, че всички дъщери на лорд Уолдър приличат на него, нали? — чудеше се той, седнал в павилиона си с Кейтлин и приятелите си.

— При толкова много различни майки, поне няколко момичета би трябвало да са симпатични — каза сир Марк Пайпър. — Но пък защо старият проклетник трябва да ти дава хубавица?

— Няма причина — отвърна посърнал Едмур. Кейтлин не можа да понесе това.

— Церсей Ланистър е хубавица — каза тя рязко. — По-разумно би било да се молиш да е силна и здрава, с умна глава и добро сърце. — След което ги остави.

Едмур не го прие добре. На следващия ден съвсем я отбягваше в похода и предпочиташе компанията на Марк Пайпър, Лимънд Гудбрук, Патрек Малистър и младите Ванс. „Те не го корят, освен на шега — каза си Кейтлин, когато профучаха покрай нея същия следобед без една дума за поздрав. — Винаги съм била прекалено сурова с Едмур, а сега скръбта изостря всяка моя дума.“ И съжали за укора. Стигаше им тежкият и непрестанен дъжд, за да влошава още повече нещата. А и какво толкова лошо имаше в това човек да си желае хубава жена? Спомни си собственото си детинско разочарование, когато за пръв път очите й се спряха на Едард Старк. Беше си го представяла като по-младо копие на Брандън, но не се оказа така. Нед беше по-нисък, с по-невзрачно лице… и толкова строг. Изразяваше се достатъчно вежливо, но под думите му тя долавяше хладина, която бе съвсем неприсъща за Брандън, чиято веселост бе толкова дива, колкото и избухванията му. Дори след като й отне девствеността, в любовта им имаше повече дълг, отколкото страст. „Но същата нощ създадохме Роб; двамата с него създадохме крал. А след войната, в Зимен хребет, го заобичах истински, след като открих доброто и мило сърце под строгата му маска. Няма причина Едмур да не открие същото с неговата Рослин.“ Сякаш по приумица на боговете пътят ги преведе през Шепнещия лес, където Роб беше спечелил първата си голяма победа. Следваха руслото на лъкатушещия поток по дъното на тясна долина, също както мъжете на Ланистър в онази съдбовна нощ. „Тогава беше по-топло — спомни си Кейтлин, — дърветата все още бяха зелени, а потокът не преливаше от бреговете.“ Сега окапалата шума давеше потока и лежеше на мокри петна между скали и корени, а дърветата, които някога бяха скрили войската на Роб, си бяха сменили зелената премяна с листа в унило златно, напръскано с кафяво и червено, което й напомняше за ръжда и за изсъхнала кръв. Само смърчовете и високите борове още носеха зелено, забили дългите си копия в коремите на облаците.

„Не само дървета измряха оттогава“ — напомни си тя. В нощта на Шепнещия лес Нед още беше жив в килията си под Високия хълм на Егон, Бран и Рикон си бяха живи и здрави зад стените на Зимен хребет. „А Теон Грейджой се сражаваше на страната на Роб и се хвалеше как за малко щял да кръстоса меч с Кралеубиеца. Да беше го направил. Ако беше загинал той вместо синовете на лорд Карстарк, колко злини щяха да бъдат предотвратени!“ Докато минаваха през полето на битката, Кейтлин зърваше тук-там следи от клането: обърнат шлем, който събираше дъждовна вода, прекършена пика, конски скелет. Върху някои от падналите тук мъже бяха вдигнали каменни грамади, но мародерите бяха посегнали и на тях. Сред каменните купчини тя забеляза парчета яркоцветен плат и късове от лъскава броня. Веднъж мерна едно втренчено в нея лице: черепът вече бе започнал да се показва под топящата се кафява плът.

Това я накара да се зачуди къде ли е намерил Нед вечния си покой. Сестрите на мълчанието бяха взели костите му, за да ги отнесат на север, придружавани от Халис Молън и малка почетна стража. Дали Нед беше стигнал изобщо до Зимен хребет, за да го положат до брат му Брандън в тъмните крипти под замъка?

Три хиляди и петстотин конници яздеха по коритото на долината през ядрото на Шепнещия лес, но Кейтлин Старк рядко се беше чувствала толкова самотна. Всяка измината миля все повече я отдалечаваше от Речен пад и тя неволно започна да се чуди дали отново ще види замъка. Или го беше загубила завинаги, като толкова много други неща?

След пет дни съгледвачите им се върнаха да ги предупредят, че придошлите води са отнесли дървения мост при Тържището. Галбарт Гловър и двама от по-храбрите му мъже се опитали да преплуват на конете си през бурната Синя вилка при Овнешкия брод. Два от конете били пометени от бързея и се удавили, както и единият от ездачите; самият Гловър успял да се задържи за някаква скала, докато го издърпат.

— Реката не се е вдигала толкова от пролетта — каза Едмур. — И ако този дъжд не спре да вали, ще се вдигне още.

— Има един мост по-нагоре по течението, близо до Стар камък — припомни си Кейтлин, която често бе прекосявала тези земи с баща си. — По-стар е и е по-малък, но ако още стои…

— Няма го, милейди — каза Галбарт Гловър. — Отнесен е преди другия при Тържището.

Роб погледна Кейтлин.

— Има ли друг мост?

— Не. А бродовете ще са непроходими. — Помъчи се да си спомни. — Ако не можем да прехвърлим Синята вилка, ще трябва да я заобиколим през Седем потока и тресавището на Хаг.

— Блата и лоши пътища или нищо — предупреди Едмур. — Придвижването ще е бавно, но ще стигнем, надявам се.

— Лорд Уолдър ще ни чака, сигурен съм — каза Роб. — Лотар му прати птица от Речен пад и той знае, че идваме.

— Да, обаче е много докачлив и мнителен — каза Кейтлин. — Може да приеме това забавяне като нарочно оскърбление.

— Добре, ще го помоля за извинение и за забавянето ни. Жалък крал ще се получи от мен, щом ще трябва да се извинявам при всяко вдишване. — Роб направи кисела физиономия. — Дано Болтън да е прехвърлил Тризъбеца преди да започнат дъждовете. Кралският път върви право на север, походът му трябва да е лек. Макар и пеш, той би трябвало да стигне до Близнаците преди нас.

— А след като прибавиш хората му към своите и оженим брат ми, тогава какво? — попита го Кейтлин.

— На север. — Роб почеса Сив вятър зад едното ухо.

— По блатистия път? Срещу Рова на Кайлин? Той й отвърна със загадъчна усмивка.

— Това е една от възможностите.

От тона му тя разбра, че няма да каже повече. „Мъдрият крал не споделя замисъла си“ — припомни си Кат.

След още осем дни непрестанен дъжд най-сетне стигнаха Стар камък и вдигнаха лагера си на хълма с изглед към Синята вилка, сред руините на крепостта на древните речни крале. Основите й се бяха съхранили, обрасли с трева и тръни, и сочеха къде са се издигали стените и цитаделата, но местните хора отдавна бяха разграбили повечето камъни, за да си вдигнат плевници, къщи и септи. Все пак в средата на някогашния двор на замъка си стоеше непокътнат голям каменен саркофаг, полускрит във високата до кръста кафява трева сред ясенова горичка.

Капакът на саркофага беше изваян в образа на мъжа, чиито кости лежаха под него, но дъждът и вятърът си бяха свършили работата. Виждаше се, че кралят бе носил брада, но инак лицето му беше огладено и останало без черти, съвсем смътно се забелязваха очертанията на уста, нос, очи, както и короната над слепоочията. Ръцете му се бяха свили около каменен боен чук, положен на гърдите му. Някога този боен чук сигурно е бил с издялани по дръжката руни, споменаващи името и делата му, но столетията бяха заличили всичко това. Самият камък се бе напукал и се ронеше по краищата, обезцветен тук-там от белия лишей, а около кралските нозе, почти до гърдите на статуята, се бяха увили диви рози.

Тъкмо тук Кейтлин намери Роб, застанал мрачен в сгъстяващия се вечерен сумрак, със Сив вятър до него. Дъждът като по чудо беше спрял и синът й беше гологлав.

— Има ли си име този замък? — попита я той тихо, щом тя застана до него.

— Стар камък, така го наричаше простолюдието още когато бях момиче, но несъмнено е имал някакво друго име, когато е бил седалище на крале. — Веднъж тя беше спирала тук със своя баща, на път за Морския страж. „Петир също беше с нас…“ — Имаше някаква песен — спомни си той. — За Джени от Стария камък, с цветята в косата.

— Накрая от всички нас остават само песни. Ако имаме късмет. — Него ден тя си беше играла на Джени, дори си бе затъкнала цветя в косата. А Петир се правеше на нейния Принц на Драконовите мухи. Кейтлин тогава едва ли беше на повече от дванайсет, Петир — още по-малък.

Роб огледа саркофага.

— Чий гроб е това?

— Тук лежи Тристифер, Четвъртия с това име, крал на реките и хълмовете. — Баща й веднъж й бе разказал историята му. — Властвал е от Тризъбеца до Шийката, хиляди години преди Джени и нейния принц, в дните, когато владенията на Първите хора едно след друго падали под натиска на андалите. Чука на справедливостта, така са го наричали. Водил е сто битки и е спечелил деветдесет и девет, или така поне твърдят певците, а когато вдигнал този замък, той бил най-силният във Вестерос. — Кат сложи ръка на рамото на сина си. — Загинал е в стотната си битка, когато седем андалски крале обединили силите си против него. Петият Тристифер не можел да се мери с него и скоро кралството пропаднало, а после и замъкът, и накрая — цялото му родословие. С Тристифер Пети загинал домът на Мъд, който властвал над Речните земи хиляда години преди да дойдат андалите.

— Наследникът му го е провалил. — Роб прокара длан по грапавия камък. — Надявах се да оставя Джейни с дете… опитвахме се много пъти, но не съм сигурен…

— Не винаги става от първия път. — „Макар че с теб стана.“ — Дори и след сто пъти. Ти си много млад.

— Млад съм, но съм крал — каза той. — Един крал трябва да има наследник. Ако се случи да загина в следващата си битка, кралството не бива да загине с мен. По закон Санса е следващата наследничка, тъй че Зимен хребет и Северът би трябвало да преминат в нейни ръце. — Устата му се сви. — В нейни, и в ръцете на съпруга й. Тирион Ланистър. Това не мога да го позволя. Няма да го позволя. Онова джудже не бива за нищо на света да има Севера.

— Не бива — съгласи се Кейтлин. — Трябва да посочиш друг наследник до времето, когато Джейни ти даде син. — Тя помисли малко. — Бащата на баща ти нямаше потомци, но неговият баща имаше сестра, омъжена за по-малкия син на лорд Раймар Ройс, от младшия им клон. Имаха три дъщери, всички омъжени за дребни лордове в Долината. Уейнууд и Корбрей със сигурност. Най-младата… май беше Темпъл-тън, но…

— Майко. — Тонът на Роб беше рязък. — Забравяш. Татко имаше четирима синове.

Не беше забравила; просто не искаше да го помисля, но това не можеше да го отмени.

— Един Сняг не е Старк.

— Джон е повече Старк от някакви си лордчета от Долината, които дори не са зървали Зимен хребет. — Джон е брат на Нощния страж, заклет да не взима жена и да не владее земи. Който облече черното, служи до живот.

— Както и рицарите на Кралската гвардия. Това не попречи на Ланистърите да смъкнат белите плащове от сир Баристан Селми и сир Борос Блънт, след като се оказа, че не са им вече от полза. Ако изпратя на Стража сто души в замяна на Джон, обзалагам се, че ще намерят начин да го освободят от клетвите.

„Решил го е твърдо.“ Кейтлин знаеше колко упорит може да е — Един незаконен син не може да наследява.

— Не може, освен ако не стане законен с кралски декрет — отвърна Роб. — За това съществуват повече прецеденти, отколкото за освобождаването на Заклет брат от клетвите му.

— Прецеденти — повтори тя с горчивина. — Да, Егон Четвърти е узаконил всичките си незаконни деца на смъртното си ложе. И колко болка, скръб, войни и убийства произлязоха от това? Знам, че вярваш на Джон. Но можеш ли да разчиташ на синовете му? Претендентите на Блекфир са притеснявали Таргариените цели пет поколения, докато Баристан Храбрия не посече последния от тях при Каменни стълби. Ако направиш Джон свой законен брат, няма начин след това отново да го направиш копеле. Ако той се ожени и създаде деца, то синовете, които Джейни може да ти даде, никога няма да са в безопасност.

— Джон никога не би посегнал на мой син.

— Както и Теон ГрейДжой не би посегнал на Бран и Рикон?

Сив вятър скочи върху саркофага на крал Тристифер и оголи зъби. Лицето на Роб беше хладно.

— Това не само е нечестно, но и жестоко. Джон не е Теон.

— Така се надяваш. Обмисли ли сестрите си? А техните права? Съгласна съм, че е недопустимо Северът да мине в ръцете на Дяволчето, но какво би казал за Аря? По закон тя е след Санса… твоята законна сестра… — … и мъртва. Никой нито е виждал Аря, нито е чувал за нея, откакто отсякоха главата на татко. Защо се лъжеш? Аря я няма, както ги няма Бран и Рикон, а те и Санса ще убият веднага щом джуджето получи дете от нея. Джон е единственият брат, който ми остава. Ако загина без дете, искам той да ме наследи като крал на Севера. Бях се надявал, че ще подкрепиш избора ми.

— Не мога — отвърна тя. — Във всичко останало, Роб. Във всичко. Но не и в тази… тази глупост. Не ме моли за това.

— Не съм и длъжен. Аз съм кралят. — Роб се обърна и си тръгна, а Сив вятър скочи от саркофага и го догони.

„Какво направих? — помисли с тъга Кейтлин, останала сама до гроба на Тристифер. — Първо разгневих Едмур, сега Роб, а само казвах истината. Толкова ли крехки са мъжете, че да не могат да я понесат?“ Щеше да заплаче, но небето я изпревари. Нищо не й оставаше, освен да се върне в шатрата си и да седи там в тишина.

През следващите няколко дни Роб беше навсякъде и никъде: яздеше в авангарда с Големия Джон, разузнаваше със Сив вятър, препускаше назад при ариергарда на Робин Флинт. Хората говореха с гордост, че Младия вълк пръв ставал с изгрева и последен заспивал нощем, но Кейтлин се чудеше дали изобщо спи. „Става все по-слаб и огладнял, като вълчището си.“ — Милейди — каза й Мейг Мормон една сутрин докато яздеха заедно в неспирния дъжд — изглеждате ми унила. Нещо не е наред ли?

„Съпругът ми е мъртъв, както и баща ми. Двама от синовете ми са убити, дъщеря ми я дадоха на едно коварно джудже, за да му роди зли чеда, другата ми дъщеря изчезна и сигурно е загинала, а последният ми син и единственият ми брат са ми сърдити. Кое ли е наред?“ Но лейди Мормон едва ли държеше да чуе всичко това.

— От дъжда е — отвърна тя. — Много се намъчихме, а ни чака още гибел и мъка. Трябва да я посрещнем смело, с надути рогове и гордо развети знамена. Но дъждът ни съсипва. Знамената висят отпуснати и прогизнали, а хората са се свили в наметалата си и почти не си говорят. Един зъл дъжд като този може да смрази сърцата ни, когато най-много се нуждаем да останат горещи.

Дейси Мормон погледна нагоре към небето.

— Предпочитам да ме залива вода, отколкото стрели. Кейтлин неволно се усмихна.

— Вие сте по-храбра от мен. Всички ли жени от Мечия остров сте такива воини?

— Мецаните, да — отвърна лейди Мейг. — Наложило се е да бъдем. В стари дни железните хора често са извършвали набези с лодките си, или диваци от Замръзналия бряг. Мъжете ни често са били в морето за риба. Жените, които оставяли, е трябвало да се бранят и да пазят децата им, за да не ги отвлекат.

— На нашата порта има една резба — каза Дейси. — Представя жена в меча кожа, с дете в едната ръка, което суче от гърдата й. В другата си ръка държи бойна брадва. Никак не прилича на дама, но винаги съм я обичала.

— Племенникът ми Джора веднъж доведе истинска дама — каза лейди Мейг. — Беше си я спечелил на турнир. Колко мразеше тази резба…

— Да, и всичко останало — допълни Дейси. — Косата й беше като предено злато, на тази Линее. Кожата й — като каймак. Но меките й ръце не бяха създадени за брадви.

— Нито пък циците й за бебешко мляко — добави грубо майка й.

Кейтлин знаеше за кого говорят. Джора Мормон беше довел втората си жена в Зимен хребет за празненства и веднъж им бяха гостували за два дни. Спомни си колко млада бе тогава лейди Линее, колко хубава и колко нещастна. Една нощ, след няколко чаши вино, тя бе признала пред Кейтлин, че северът не е подходящо място за дама от Староград.

— Имаше една Тъли от Речен пад, която някога изпитваше същото — отвърнала й бе тя кротко, с надеждата, че ще я утеши — но след време тя откри тук много неща, достойни за обичта й.

„Всичко това го изгубих — каза си. — Зимен хребет и Нед, Бран и Рикон, Санса, Аря — всички тях ги няма. Само Роб ми остана.“ Дали в края на краищата у нея нямаше много повече от онази Линее Хайтауър, отколкото от Старките? „Да можех да се бия с брадва, навярно щях да ги защитя по-добре.“ Дните се нижеха един след друг, а дъждът продължаваше да вали. Стигнаха чак до горното течение на Синята вилка, после тръгнаха покрай Седемте потока, където реката се разливаше в объркана плетеница от ръкави, после минаха през тресавището на Хаг, където мътнозелени езера чакаха да погълнат небрежния пътник, а меката земя мляскаше под копитата на конете като гладно бебе, захапало майчина гърда. Пътуването беше повече от бавно. Наложи се да изоставят половината фургони в калта — разпределиха товарите им по мулета и товарни коне.

Лорд Джейсън Малистър ти застигна сред блатата на Хаг. Оставаше повече от час дневна светлина, когато колоната му се показа, но Роб веднага заповяда да спрат и сир Райналд Уестърлинг дойде да придружи Кейтлин до кралската шатра. Кат завари сина си седнал до запаления мангал с карта в скута. Сив вятър дремеше в краката му. С него беше Големия Джон, а също така Галбарт Гловър, Мейг Мормон, Едмур и един мъж, когото Кейтлин не познаваше, едър и плешив — нещо много раболепно имаше в поведението му. „Не е лорд този — прецени тя още щом го видя. — Нито е воин.“ Джейсън Малистър стана да предложи мястото си на Кейтлин, Косата му беше колкото кафява, толкова и бяла, но лордът на Морски страж все още беше чаровен мъж: висок и тънък, с гладко избръснато лице, високи скули и дръзки синкавосиви очи.

— Лейди Старк, за мен е безкрайно удоволствие. Надявам се, че ви нося добри новини.

— Имаме ужасна нужда от тях, милорд. — Тя седна и се вслуша в шумното барабанене на дъжда по платнището.

Роб изчака сир Райналд да спусне платнището на входа.

— Боговете са чули молитвите ни, благородни господа. Лорд Малистър ни е довел капитана на „Мираам“, търговска галера от Староград. Капитане, повторете пред тях каквото ми разказахте.

— Да, ваша милост. — Непознатият облиза нервно дебелите си устни. — Последното ми спиране преди Морски страж беше на Владетелския пристан, на Пайк. Железните ме задържаха там над половин година. Заповед на крал Бейлон. Само че, казано накъсо, той е мъртъв.

— Бейлон Грейджой? — Сърцето на Кейтлин замря. — Казвате, че Бейлон Грейджой е мъртъв?

Капитанът кимна.

— Нали знаете как е построен Пайк: на сушата и една част — по скали и островчета, отделени от брега, с мостове помежду им? Както разправяха, налетяла буря от запад, дъжд и гръмотевици, а старият крал Бейлон тъкмо минавал по един от ония мостове, когато вятърът духнал и разкъсал моста на парчета. Два дни по-късно вълните го изхвърлили, целия подут. Раци изяли очите му, казват.

Големия Джон се засмя.

— Кралски раци, надявам се. Хапнали са си сладко от тая кралска пача, а?

Капитанът закима.

— Тъй, ама това не е всичко, не е! — Наведе се към тях. — Братът се е върнал.

— Виктарион? — попита смаяно Галбарт Гловър.

— Юрон. Окото на враната, така му викат, най-черният пират, вдигал някога платна. Беше изчезнал от години, но щом лорд Бейлон изстинал, и ето ти го, влязъл във Владетелския пристан със своята „Тишина“. Черни платна и червен корпус, екипажът му е само от неми. Чух, че ходил до Асшаи и обратно. Където и да е бил обаче, върнал се е у дома, и от пристана — право в Пайк, и си сложил задника на Стола Морски камък, а когато лорд Ботли му се опълчил, го удавил в буре с морска вода. И тогава изтичах на моята „Мираам“ и вдигнах котва — надявах се да се измъкна, докато не мине цялата бъркотия. И ето ме тук.

— Капитане — каза Роб, след като мъжът свърши — имате моите благодарности и няма да останете без награда. Лорд Джейсън ще ви върне на кораба, щом свършим. Моля, изчакайте отвън.

— Да, ваша милост.

След като капитанът излезе, Големия Джон се разсмя, но Роб го усмири с поглед.

— Юрон Грейджой не е образец за крал, ако половината от онова, което ми е разправял Теон, е вярно. Теон е законният наследник, освен ако не е мъртъв… но Виктарион командва Железния флот. Не мога да повярвам, че ще остане при Рова на Кайлин, докато Юрон Окото на враната държи Стола Морски камък. Длъжен е да се върне.

— Да не забравяме и дъщерята — напомни му Галбарт Гловър. — Оная, дето държи Дълбок лес, и също така жената и детето на Робет.

— Ако се задържи в Дълбок лес, това е всичко, което може да се надява да задържи — каза Роб. — Това, което е вярно за братята, е още по-вярно за нея. Тя също ще трябва да отплава за дома си, за да отхвърли Юрон и да предяви претенциите си. — Синът й се обърна към лорд Джейсън Малистър. — Вие имате флот в Морски страж, нали?

— Флот ли, ваша милост? Няколко кораба и две бойни галери. Достатъчно, за да пазя бреговете си от пирати, но не мога и да се надявам да се противопоставя на Железния флот в битка.

— Не бих ви и молил за това. Очаквам, че железните ще отплават за Пайк. Теон ми е казвал как мислят неговите хора. Всеки капитан е крал на своя кораб. Всички ще поискат да добавят гласа си в спора за наследството. Милорд, трябват ми два от вашите кораби, за да заобиколят Орловия нос и да отплават нагоре по Шийката за Стража Сива вода.

Лорд Джейсън се поколеба.

— Дузина обрасли с върби и храсти плитки потоци. Дори не бих ги нарекъл реки. Каналите се менят непрекъснато. Има безкрайни наноси, льос и гнили дървета. А и Страж Сива вода се мести! Как ще го намерят корабите ми?

— Ще тръгнат но реката с моето знаме. Блатните хора ще ви намерят сами. Искам два кораба, за удвоя шансовете ни съобщението ми да стигне до Хоуланд Тръстиката. Лейди Мейг ще тръгне на единия, Галбарт — на другия. — Обърна се към двамата. — Вие ще носите писма до онези мои лордове, които останаха на север, но всички заповеди в тях ще са лъжливи в случай, че за нещастие ви заловят. Ако това стане, ще трябва да им кажете, че плавате на север. Към Мечия остров или Камен бряг. — Той потупа с пръст по картата. — Ключът е Ровът на Кайлин. Лорд Бейлон го знаеше, затова прати там своя брат Виктарион с най-здравото ядро на силите на Грейджой.

— При всичките им кавги за наследството, железните хора не са толкова глупави, че да оставят Рова на Кайлин — каза лейди Мейг.

— Не са — съгласи се Роб. — Предполагам, че Виктарион ще остави там най-добрата част от гарнизона. Но всеки мъж, който отведе със себе си, ще бъде един мъж по-малко, с когото да се бием. А той наистина ще вземе много от капитаните си, в това бъдете сигурни. Водачите. Такива хора ще му трябват, за да говорят от негово име, ако се надява да седне на Стола Морски камък.

— Не мислите да нападаме по блатния път, ваша милост, нали? — каза Галбарт Гловър. — Подстъпите са твърде тесни. Няма как да се развърнем. Никой не е завзимал Рова досега.

— От юг — каза Роб. — Но ако можем да ги нападнем от север и запад едновременно и да ударим железните в тила, докато отбиват онова, което ще помислят за главния ни удар по блатния път, тогава ще имаме шанс. Свържа ли се с лорд Болтън и Фрей, ще разполагам с повече от дванадесет хиляди души. Смятам да ги разделя на три части и да тръгнат нагоре по блатния път на половин ден отстояние. Ако Грейджой имат съгледвачи южно от Шийката, те ще видят, че цялата ми сила се е втурнала към Рова Кайлин. Рууз Болтън ще държи ариергарда, а аз ще командвам центъра. Голям Джон, ти ще водиш авангарда срещу Рова Кайлин. Атаката ти трябва да е толкова яростна, че на железните да не им остане време да се чудят дали някой не пълзи към тях откъм север.

Големия Джон се изкиска.

— Вашите влечуги да побързат, да не пометат моите хора ония стени и да вземат Рова преди да сте си показали лицето. Като допълзите, ще ви го подаря.

— Такъв дар бих приел с радост — каза Роб. Едмур се беше намръщил.

— Говорите за нападение на железните откъм север, мой суверен, но как смятате да стигнете северно от тях?

— През Шийката има пътища, които не са отбелязани на никоя карта, вуйчо. Пътища, известни само на блатните хора — тесни пътечки през блатата и канали през тръстиките, по които могат да преминат само лодки. — Обърна се към двамата си пратеници. — Кажете на Хоуланд Тръстиката, че трябва да ми изпрати водачи два дни след като тръгна. До средната част, където ще се вее личният ми щандарт. Три войски ще тръгнат от Близнаците, но само две ще стигнат до Рова Кайлин. Моята част ще се стопи в тресавищата, за да се появи отново при Треската. Ако тръгнем веднага след сватбата на вуйчо ми, до края на годината ще можем всички да сме на позиция. Ще нападнем Рова от три страни в първия ден на новия век, докато железните се будят с чукове, биещи в главите им от медовината, която са изгълтали предната нощ.

— Този план ми харесва — каза Големия Джон. — Много ми харесва.

Галбарт Гловър потърка уста.

— Има си рискове. Ако блатарите ви изневерят…

— Няма да сме по-зле отпреди. Но няма да изневерят. Баща ми знаеше качествата на Хоуланд Тръстиката. — Роб нави картата и чак тогава погледна Кейтлин. — Майко.

Тя се напрегна.

— Има ли някаква роля за мен във всичко това?

— Твоята роля е да останеш в безопасност. Пътуването ни през Шийката ще е опасно, а на север не ни чака нищо друго освен сражения. Но лорд Малистър благосклонно предложи да те пази в Морски страж, докато войната свърши. Знам, че там ще ти е удобно.

„Това ли е наказанието ми, защото му възразих за Джон Сняг? Или затова, че съм жена, или още по-лошо — че съм майка?“ Чак сега осъзна, че я гледат всички. Осъзна, че го знаят. Нямаше защо да се изненадва. С освобождаването на Кралеубиеца не си беше спечелила приятели и беше чувала Големия Джон да подхвърля, че на бойното поле няма място за жени.

Гневът сигурно се бе изписал на лицето й, защото Галбарт Гловър проговори преди да е казала и една дума.

— Милейди, Негова милост е благоразумен. Най-добре ще е да не идвате с нас.

— Морски страж ще бъде окрилен от присъствието ви, лейди Кейтлин — заяви лорд Джейсън Малистър.

— Вие ще ме превърнете в затворничка — каза тя.

— Почетен гост — настоя лорд Джейсън. Кейтлин се обърна към сина си.

— Не искам да обидя лорд Джейсън — каза тя със свити устни, — но след като не мога да дойда с теб, бих предпочела да се върна в Речен пад.

— В Речен пад оставих жена си. Искам майка ми да е другаде. Ако човек държи всичките си съкровища в една кесия, много по-лесно ще го ограбят. След сватбата ти ще заминеш за Морски страж, това е кралската ми заповед. — Роб стана и съдбата й беше решена. Вдигна свитък пергамент. — Още нещо. Надяваме се, че лорд Бейлон е оставил хаос след себе си. Аз няма да допусна това. Но все пак засега нямам син, братята ми Бран и Рикон са мъртви, а сестра ми е омъжена за Ланистър. Мислих дълго кой би могъл да ме наследи. Сега ви заповядвам като мои верни и лоялни лордове да положите своите печати на този документ като свидетели на моето решение.

„Наистина е крал“ — помисли си Кейтлин, победена. Оставаше й само да се надява, че капанът, който бе замислил за Рова на Кайлин, ще задейства толкова добре, колкото този, в който бе хванал нея.