Вихър от мечове

КЕЙТЛИН

„Нека кралете на зимата да имат своите крипти под земята“ — помисли Кейтлин. Тъли извличаха силата си от реката и в реката се връщаха те, щом животът им свършеше своя ход.

Положиха лорд Хостър в лодката, облечен в бляскави сребърни доспехи. Под него бе постлан плащът му, на сини и червени вълни. Връхното му палто също беше на сини и червени ивици. Пъстърва със сребърни и златни люспи увенчаваше гребена на големия шлем, който поставиха до главата му. На гърдите му положиха боядисан дървен меч, а пръстите на десницата му свиха около дръжката. Масивният му щит от дъб и с железен обков бе поставен от лявата му страна, а ловният му рог — от дясната. Останалата част от лодката беше запълнена с плавей, подпалки и късчета сух пергамент, и с камъни за тежест във водата. Знамето се развяваше на носа, със скачащата пъстърва на Речния пад.

Седмина бяха избраните да избутат погребалната лодка във водата, в чест на седемте лика на бога. Роб беше единият, суверенът на лорд Хостър. С него бяха лорд Бракън, Блакууд, владетелят на Черен лес, Ванс и Малистър, сир Марк Пайпър… и хромият Лотар Фрей, дошъл от Близнаците с така чакания отговор. Почетният му ескорт включваше четиридесет войници, водени от Уолдър Реките, най-старият незаконен син на лорд Уолдър, строг сивокос мъж с впечатляваща слава. Пристигането им няколко часа след кончината на лорд Хостър беше разгневило Едмур.

— Уолдър Фрей заслужава да бъде одран и хвърлен в тъмница! — беше се развикал той. — Изпратил е един сакат и едно копеле да преговарят с нас! Убедете ме, че в това не е вложена подигравка.

— Не твърдя, че е избрал грижливо пратениците си — отвърна тя. — Било е акт на раздразнение, форма на отмъщение, но не забравяй с кого си имаме работа. Закъснелия лорд Фрей, така го наричаше баща ни. Човекът е със зъл нрав, завистлив е и на всичко отгоре — горделив.

За щастие, синът й прояви повече благоразумие от брат й. Роб беше поздравил пратениците на Фрей с цялата дължима вежливост, осигури място във войнишките бараки за ескорта им и кротко помоли сир Дезмънд Грел да отстъпи, за да може Лотар да получи честта в изпращането на лорд Хостър в последния му път. „Усвоил е синът ми суровите уроци на владетелското благоразумие.“ Макар домът Фрей да беше изоставил краля на Севера, господарят на Бродовете си оставаше най-могъщият от знаменосците на Речен пад, а Лотар бе дошъл тук от негово име.

Седмината изтласкаха лорд Хостър от речното стълбище и нагазиха във водата. Решетките на портикула се вдигаха с тежко скърцане. Лотар Фрей, едър мекушав мъж, задиша тежко, когато тласнаха лодката надолу по течението. Джейсън Малистър и Титос Блакууд при носа останаха във водата, стигаща до гърдите им, за да я насочат.

Кейтлин гледаше от бойниците. Чакаше и гледаше, както беше гледала толкова много пъти досега. Под нея бързото и буйно течение на Повален камък се врязваше като копие в хълбока на широката Червена вилка и синьо-белите му води биеха мътния червено-кафяв поток на по-голямата река. Над водите тегнеше утринна мъгла, тънка като воал и неуловима като спомен.

„Бран и Рикон ще го чакат — каза си Кейтлин с тъга. — Както аз чаках някога.“

Лодката се понесе през арката от червен камък на Водната порта, набра скорост, подета бе от бързото течение на Повален камък и се вряза в кипящия въртоп, където двете реки се срещаха. Когато се появи под високите стени на замъка, квадратното й платно се изпълни с вятър и Кейтлин видя как един слънчев лъч проблесна по шлема на баща й. Рулят на лорд Хостър Тъли удържа вярната посока и той заплава тържествено към средата на канала, към изгряващото слънце.

— Сега — каза чичо й. До него брат й Едмур — всъщност вече лорд Едмур, колко време щеше да й потрябва, за да свикне с това? — опъна лъка си, скуайърът му запали върха и Едмур стреля. Тетивата звънна и стрелата полетя нагоре. Кейтлин проследи полета с очи и сърце, докато тя не се гмурна във водата с мек съсък, далеч откъм левия борд на лодката на лорд Хостър.

— Вятърът — тихо изруга Едмур и издърпа нова стрела. — Още веднъж. — Огнивото целуна омазнения парцал, увит под острието на стрелата, пламъчетата зализаха нагоре, Едмур стреля. Високо и надалече отлетя стрелата. Много надалече. Изчезна в реката на десетина разкрача пред лодката ц пламъкът й угасна. По врата на Едмур плъзна червенина, по-червена от брадата му. — Още веднъж — заповяда той и извади от колчана си трета стрела. „Нервите му са изпънати като тетивата“ — помисли Кейтлин.

Сир Бриндън, изглежда, също го забеляза.

— Позволете на мен, милорд — предложи му той.

— Мога и сам — настоя Едмур и стреля пак. Стрелата светна нагоре и все по-нагоре и накрая изви в дъга и започна да се спуска, падаше и падаше… и изсъска покрай издутото платно.

Малък пропуск, не повече от една педя, но пропуск.

— Другите да я вземат! — прокълна брат й. Лодката беше вече почти извън стрелковия обхват, ту изникваща, ту чезнеща сред речните мъгли. Онемял, Едмур тикна лъка в ръцете на чичо си.

— Бързо — каза сир Бриндън.

И стреля преди Кейтлин да се убеди, че огънят е хванал… но когато стрелата започна да се издига, тя видя реещите се във въздуха пламъци, като светлооранжева лента. Лодката беше изчезнала в мъг — лите. Падащата пламтяща стрела също бе погълната от тях… но само за миг. После, внезапно като надежда, видяха разцъфващото огнено цвете. Платното пламна и мъгливата пелена засия в розово и оранжево. За миг Кейтлин ясно видя очертанията на лодката в прегръдката на скачащите пламъци.

„Погледай ме, мое малко коте“ — чу тя шепота му.

Кейтлин посегна да хване ръката на брат си, но Едмур се беше отдръпнал и беше застанал сам на най-високия участък на бойниците. Вместо него ръката й пое чичо й Бриндън, сплитайки силните си пръсти с нейните. Двамата загледаха как малкият пожар все повече се смалява и как горящата лодка се стапя в далечината.

И после изчезна… сигурно продължаваше да се носи надолу по реката, или се разпадаше и потъваше. Тежестта на доспехите му щеше да отнесе лорд Хостър долу към вечния покой в меката тиня на речното корито, сред водните зали, където лордовете на Тъли държаха вечния си владетелски съвет с ятата риби за придворни.

Скоро след като лодката изчезна, Едмур слезе долу. Кейтлин искаше да го прегърне, макар за миг; да поседи с него за час или за нощ, или за един лунен кръг и да си поговорят за покойника и да скърбят. Но знаеше не по-зле от него, че моментът не е подходящ за това. Сега той беше лордът на Речен пад и рицарите му се трупаха около него, мърмореха своите съболезнования и обещания за вярност, ограждайки го като със стена от нещо толкова дребно и несъществено, като сестрината скръб. И Едмур ги слушаше, без да чува думите им.

— Не е срамно да не улучиш — тихо каза чичо й. — Едмур трябва да чуе това. В деня, когато лорд баща ни тръгна по реката, Хостър също не улучи.

— С първата стрела. — Кейтлин беше твърде малка тогава, за да го помни, но лорд Хостър често й го беше разказвал. — Втората е улучила платното. — Въздъхна. Едмур не беше толкова силен, колкото изглеждаше. Смъртта на баща им бе дошла като милост, когато най-после го споходи, но въпреки това брат й го прие тежко.

Предната нощ, над чашата, той се прекърши и заплака, изпълнен със съжаления за неизвършени неща и неизречени думи. Изобщо не трябвало да тръгва на тази битка при бродовете, каза й той през сълзи; трябвало да остане край смъртното ложе на баща им.

— Трябваше да остана при него, като теб — каза той. — Спомена ли той за мен накрая? Кажи ми истината, Кат. Попита ли за мен?

Последната дума на лорд Хостър беше „Невен“, но Кейтлин не можа да се насили да му го признае.

— Прошепна името ти — излъга тя, а брат й кимна благодарно и целуна ръката й.

„Ако не се беше опитал да удави мъката си във вино, сигурно щеше да успее да улучи“ — помисли си тя с въздишка, но това също не посмя да го каже.

Черната риба я придружи долу на двора, където сред знаменосците си стоеше Роб, с младата кралица до него. Синът й я прегърна мълчаливо.

— Лорд Хостър изглеждаше достолепно като крал, милейди — промълви Джейни. — Съжалявам, че нямах възможност да го опозная.

— А аз — че не го познавах по-добре — добави Роб.

— Той също би го искал — каза Кейтлин. — Твърде много обаче са левгите между Речен пад и Зимен хребет.

„И твърде много са планините, реките и армиите между Речен пад и Орлово гнездо, както изглежда.“ Лиза не беше отговорила на писмото й.

А от Кралски чертог също така идваше само мълчание. Беше се надявала, че Бриен и сир Клеос са стигнали вече до града със своя пленник. Възможно бе също така Бриен вече да е на път обратно, и момичетата й с нея. „Сир Клеос се закле, че ще накара Дяволчето да изпрати гарван, след като стане размяната. Закле се!“ Гарваните не винаги успяваха да стигнат до целта си. Някой стрелец можеше да е улучил птицата и да я изпекъл за вечеря. Точно сега писмото, което би утешило неспокойното й сърце, можеше да лежи в пепелта на някой лагерен огън до купчинка гарванови кости.

Други също така чакаха да поднесат на Роб своите съболезнования, затова Кейтлин изчака търпеливо настрани, докато лорд Джейсън Малистър, Големия Джон и сир Ролф Спайсър се изредиха. Но когато се приближи Лотар Фрей, тя го дръпна за ръкава. Роб се обърна и зачака какво ще каже Лотар.

— Ваша милост. — Закръглен мъж, трийсет и няколко годишен, Лотар Фрей имаше малки очи, остра брадичка и тъмна коса, която падаше до раменете му на меки къдрици. Единият му крак беше крив по рождение и това му беше спечелило прозвището Лотар Хромия. От десетина години бе стюард на баща си. — Не бихме искали да се натрапваме в часа на вашата скръб, но може би ще ви е посилно да ни предложите аудиенция тази вечер?

— За мен ще бъде удоволствие — отвърна Роб. — Никога не съм изпитвал желание да предизвиквам омраза между нас.

— Нито аз — да бъда поводът за нея — каза кралица Джейни. Лотар Фрей се усмихна.

— Разбирам, както и милорд баща ми. Заръча ми да ви предам, че и той някога е бил млад и много добре помни какво е човек да изгуби сърцето си пред красотата.

Кейтлин много се съмняваше, че лорд Уолдър е казал нещо подобно или че някога си е губил сърцето пред красотата. Лордът на Бродовете беше надживял седем жени и сега се бе венчал за осма, но говореше за тях само като за същества, топлещи леглото му, и като за кобили за разплод. Все пак думите бяха казани на място и тя едва ли можеше да възрази на комплимента. Нито пък Роб.

— Баща ви е безкрайно любезен — каза той. — С нетърпение очаквам да поговорим.

Лотар се поклони, целуна ръката на кралицата и се оттегли. Междувременно се бяха събрали още десетина души, за да кажат по някоя утешителна дума. Роб поговори с всеки от тях, отвръщайки тук с благодарност, там с усмивка, според нуждата. И чак след като приключи и с последния, отново се обърна към Кейтлин.

— Трябва да обсъдим нещо. Искаш ли да се поразходим?

— Както заповядате, ваша милост.

— Това не беше заповед, мамо.

— Тогава за мен ще е удоволствие.

Синът й се беше държал достатъчно почтително с нея, откакто се върна в Речен пад, но рядко я търсеше. Сигурно се чувстваше по-добре със своята млада кралица и тя не можеше да го вини. „Джейни събужда усмивката му, а аз не мога да му предложа нищо друго, освен скръб.“ Изглежда, го радваше също така и близостта на братята й: неговия скуайър, младия Ролам, и носача на пряпореца му, сир Рейналд. „Все едно са влезли в ботушите на онези, които изгуби“ — осъзна Кейтлин, като ги видя един до друг. „Ролам е заел мястото на Бран, а Рейналд е донякъде Теон и донякъде — Джон Сняг.“ Виждаше Роб усмихнат само в компанията на Уестърлингите и само сред тях го чуваше да се смее на глас, като момче. За останалите той винаги беше „Кралят на Севера“, привел глава под тежестта на короната дори когато я сваляше от челото си.

Роб целуна с нежност жена си, обеща й, че ще я потърси в покоите й, и тръгна с майка си. Стъпките му ги поведоха към гората на боговете.

— Лотар изглежда добродушен, това е обнадеждаващ знак. Фрей ни трябват.

— Това не означава, че ще ги имаме.

Той кимна и мрачното му лице и приведените рамене свиха сърцето й. „Короната го смазва — помисли Кат. — Толкова иска да бъде добър крал, да бъде смел, доблестен и умен, но тежестта е твърде голяма, за да я понесе едно момче.“ Роб правеше всичко, което му беше по силите, но ударите върху плещите му продължаваха да се сипят един след друг, неумолимо. Когато му донесоха вестта за битката при Дъскъндейл, където лорд Рандил Тарли бе разбил Робет Гловър и сир Хелман Толхарт, можеше да се очаква, че ще побеснее. Вместо това той зяпна невярващо и каза:

— Дъскъндейл, на Тясното море? Защо е трябвало да стигат до Дъскъндейл? — И поклати глава изумен. — Една трета от пехотата ми изгубена заради Дъскъндейл?

— Железните мъже държат замъка ми, а сега Ланистърите държат брат ми — каза отчаяно Галбарт Гловър. Робет Гловър бе оцелял след битката, но скоро след това го бяха пленили по кралския път.

— Не за дълго — обеща синът й. — Ще им предложа за размяна Мартин Ланистър. Лорд Тивин трябва да приеме, заради брат си. — Мартин беше син на сир Кеван, близнак на Вилем, когото лорд Карстарк беше заклал. Тези убийства още мъчеха сина й, Кейтлин знаеше. Роб беше утроил стражата около Мартин, но все още се боеше за живота му.

— Трябваше да разменя Кралеубиеца за Санса още когато ме подкани за пръв път — каза Роб, докато крачеха по алеята. — Ако бях предложил да бъде омъжена за Рицаря на цветята, сега Тирелите можеше да са наши, а не на Джофри. Трябваше да го помисля.

— Умът ти беше зает с битките, и с право. Дори един крал не може да мисли за всичко.

— Битки — промълви Роб. — Спечелих всяка битка досега, но странно как губя войната. — Вдигна очи, сякаш да потърси отговора в небето. — Железните хора държат Зимен хребет, както и Рова на Кайлин. Татко е мъртъв, и Бран, и Рикон, сигурно и Аря. А сега и дядо.

Не можеше да му позволи да се отчае. Самата тя много добре познаваше вкуса на тази сухост.

— Дядо ти умираше от години. Това не би могъл да го промениш. Ти допусна грешки, Роб, но кой крал е бил безгрешен? Нед щеше да се гордее с теб.

— Майко, има нещо, което трябва да знаеш.

Сърцето на Кейтлин замря. „Има нещо, което той мрази. Нещо, което се бои да ми каже.“ Единственото, за което можа да помисли, беше Бриен и нейната мисия.

— Кралеубиеца ли?

— Не. Санса.

„Тя е мъртва — помисли си Кейтлин. — Бриен не е успяла, Джайм е загинал, а Церсей е убила миличкото ми момиче за отмъщение.“ За миг устата й пресъхна.

— Тя… отиде ли си, Роб?

— Да си отиде? — Погледна я слисан. — Да е умряла? О, майко, не, не е това, не са й посегнали, не така, само че… снощи пристигна птица, но не намерих сили да ти го съобщя, не и преди дядо да замине за вечен покой. — Роб хвана ръката й. — Омъжили са я за Тирион Ланистър.

Пръстите на Кейтлин стиснаха неговите.

— Дяволчето?! — Да.

— Той се закле да я размени срещу брат си — каза тя твърдо. — Санса и Аря, и двете. Щяхме да си ги върнем, ако им предадем скъпия им Джайм, той се закле пред целия двор. Как е могъл да се ожени за нея, след като е изрекъл това пред богове и хора?

— Той е брат на Кралеубиеца. Клетвопрестъпничеството е в кръвта им. — Роб хвана дръжката на меча си. — Да можех да му взема грозната глава. Тогава Санса щеше да е вдовица и свободна. Друг начин не мога да измисля. Принудили са я да изрече клетвите пред септон и да облече пурпурния плащ.

Кейтлин си спомни уродливия дребосък, когото бе пленила в хана на кръстопътя и беше отвела чак в Орлово гнездо.

— Трябваше да накарам Лиза да го хвърли от Лунната порта. Горката ми, миличка Санса… защо й причиняват това страдание?

— Заради Зимен хребет — каза Роб. — След като Бран и Рикон загинаха, Санса е моята наследничка. Ако нещо се случи с мен…

Тя стисна здраво ръката му.

— Нищо лошо не би могло да ти се случи. Нищо! Не бих могла да го понеса. Те ми взеха Нед и милите ти братчета. Санса е омъжена, Аря се изгуби, баща ми почина… ако нещо сполети и теб, ще полудея, Роб. Ти си единственото, което ми остана. Ти си всичко, което остана от Севера.

— Все още съм жив, майко.

Кейтлин изведнъж се изпълни със страх.

— Не е необходимо войните да се водят до последна капка кръв. — Дори самата тя усети отчаянието в гласа си. — Ти няма да си първият крал, прегънал коляно, нито ще си първият Старк.

Устните му се свиха.

— Не. Никога.

— Това не е срамно. Бейлон Грейджой коленичи пред Робърт, когато бунтът му бе потушен. Торен Старк се е преклонил пред Егон Завоевателя, за да не види как армията му застава безсилна пред пламъците на драконите.

— Убил ли е Егон бащата на крал Торен? — Синът й издърпа ръката си от нейната. — Никога, казах.

„Сега си играе на момчето. Не на краля.“

— Ланистърите нямат нужда от Севера. Те ще поискат само васалство и заложници, нищо повече… а Дяволчето ще задържи Санса, каквото и да направим, така че нека да си имат своята заложница. Железните хора ще се окажат по-неумолими противници, гарантирам ти. За да се надяват да задържат Севера, Грейджой ще трябва да не оставят нито една издънка на дома Старк жива, за да оспори правата им. Теон уби Бран и Рикон и сега трябва да убият само теб… и Джейни, да. Мислиш ли, че лорд Бейлон може да си позволи да я остави да роди наследниците ти?

Лицето на Роб остана студено.

— Ти затова ли пусна Кралеубиеца на свобода? За да сключим мир с Ланистърите?

— Освободих Джайм заради Санса… и заради Аря, ако все още е жива. Знаеш това. Но и да съм хранила някаква надежда, че ще мога да откупя и мир, това лошо ли е?

— Да — каза той. — Ланистърите убиха баща ми.

— Мислиш ли, че съм го забравила?

— Не знам. А ти?

Кейтлин никога не беше удряла децата си в изблик на гняв, но сега за малко щеше да удари Роб. Успя да се сдържи, като си помисли колко уплашен и самотен би трябвало да се чувства.

— Ти си кралят на Севера, изборът е твой. Моля те само да помислиш над това, което съм ти казвала. Певците въздигат до небесата крале, които са загинали в битка, но твоят живот струва много повече от една песен. Поне за мен, която ти го е дала. — Тя сведе глава. — Имам ли позволението ви да си отида?

— Да. — Той й обърна гръб, отдалечи се от нея и извади меча си от ножницата. Какво смяташе да прави с него, Кейтлин не можеше да каже. Тук нямаше врагове, нямаше с кого да се бие. Само тя и той, сред дърветата и нападалите листа. „Има битки, които не могат да се спечелят с меч“, прииска й се да му каже, но се уплаши, че кралят е глух за такива думи.

Часове по-късно, докато шиеше в спалнята си, младият Ролам Уестърлинг дотича с покана за вечеря. „Добре“ — каза си с облекчение тя. Не беше сигурна, че синът й ще пожелае да я види след свадата им.

— Добър скуайър си — похвали тя Ролам. „Бран щеше да е същият.“ Ако Роб се държеше хладно на масата, а Едмур — сдържано, то Лотар Хромия компенсираше и двамата. Беше образец на вежливост, сипеше топли спомени за лорд Хостър, поднасяше на Кейтлин искрените си съболезнования за загубата на Бран и Рикон, хвалеше Едмур за победата му при Каменната воденица и сипеше благодарности към Роб за „бързото и твърдо правосъдие“, което бе наложил над Рикард Карстарк. Незаконният брат на Лотар Уолдър Реките беше друга работа — рязък и кисел мъж с недоверчивата физиономия на стария лорд Уолдър, той рядко взимаше думата и посвещаваше повечето си внимание на месото и медовината пред себе си.

След като се изговориха всички празни слова, кралицата и останалите Уестърлинг се извиниха, а остатъците от вечерята бяха разчистени, Лотар Фрей се окашля.

— Преди да минем на работата, която ни води тук, има още един проблем — каза той сериозно. — Много тежък проблем, опасявам се. Надявах се, че няма да падне на моите плещи да донеса тази новина, но изглежда, се налага. Милорд баща ми е получил писмо от внуците си.

Кейтлин толкова беше потънала в скръб от загубата на децата си, че почти бе забравила за двамата Фрей, които се бе съгласила да осинови. „Стига — каза си тя. — Майчице милостива, колко удари още трябва да понеса?“ Усещаше, че по някакъв начин думите, които предстоеше да чуе, ще забият още един нож в сърцето й.

— Внуците в Зимен хребет ли? — промълви тя насила. — Моите довереници?

— Да, Уолдър и Уолдър. Но сега те са в Дредфорт, милейди. Скръбно ми е да ви го кажа, но е имало битка. Зимен хребет е изгорял.

— Изгорял?! — Гласът на Роб бе пълен с неверие.

— Вашите лордове северняци са се опитали да го възвърнат от железните мъже. Когато Теон Грейджой разбрал, че губи плячката си, подложил замъка на огън.

— Не сме чували за никаква битка — каза сир Бриндън.

— Признавам, моите племенници са млади, но са били там. Писмото го е написал Уолдър Големия, но се е подписал и братовчед му.

Според тях е имало голямо кръвопролитие. Кастеланът ви е бил убит. Сир Родрик, така ли се казваше?

— Сир Родрик Касел — промълви изтръпнала Кейтлин. „Тази скъпа, храбра и вярна стара душа.“ Почти го видя пред очите си, как дърпа буйните си бели бакенбарди. — А останалите хора в замъка?

— Боя се, че железните хора са избили повечето от тях. Онемял от гняв, Роб удари с юмрук по масата и извърна глава, за да не видят двамата Фрей сълзите му.

Но майка му ги видя. „Светът помръква с всеки следващ ден.“ Мислите на Кейтлин се спряха на малката дъщеря на сир Родрик, Бет, на неуморния майстер Лувин и на веселия септон Чайл, на Микен ковача, на Фарлън и Пала в кучкарниците, на баба Нан и простоватия Ходор. Сърцето й се сви от болка.

— Моля ви… Не всички, нали?

— Не — каза Лотар Хромия. — Жените и децата са се скрили, сред тях били и моите племенници, Уолдър и Уолдър. След като Зимен хребет рухнал, оцелелите били отведени в Дредфорт от онзи, сина на лорд Болтън.

— Сина на Болтън? — попита Роб.

— Незаконен син, струва ми се — отвърна Уолдър Реките.

— Да не е Рамзи Сняг? Лорд Рууз има ли друг незаконен син? — Роб се намръщи. — Този Рамзи е чудовище и убиец, и е умрял като страхливец. Така поне ми казаха.

— За това не мога да кажа със сигурност. Във всяка война бъркотиите са много. Много фалшиви известия. Мога само да ви кажа, че според моите племенници тъкмо този незаконен син на Болтън е спасил жените на Зимен хребет и малките. Сега те са в безопасност в Дредфорт. Всички, които са оцелели.

— Теон — каза изведнъж Роб. — Какво се е случило с Теон Грейджой? Той убит ли е?

Лотар Хромия разпери ръце.

— Това не мога да кажа, ваша милост. Уолдър и Уолдър не споменават нищо за съдбата му. Може би лорд Болтън знае, ако е получил вест от този свой син.

— Непременно ще го попитаме — каза сир Бриндън.

— Всички сте разстроени, разбирам ви. Съжалявам, че ви донесох този повод за тежка скръб. Може би трябваше да го премълча до утре. Работата ни може да почака, докато се съвземете…

— Не — каза Роб. — Искам всички неща да се уредят сега. Едмур кимна.

— Аз също. Имате ли отговор на нашето предложение, милорд?

— Имам. — Лотар се усмихна. — Милорд баща ми нареди да предам на Негова милост, че ще се съгласи на този нов брачен съюз между нашите два дома и ще поднови верността си към краля на Севера при условие, че Негова кралска милост се извини за оскърблението, нанесено на дома Фрей, лично, лице в лице.

Едно извинение беше твърде ниска цена, но на Кейтлин не й хареса това дребнаво условие на лорд Уолдър.

— Доволен съм — отвърна предпазливо Роб. — Никога не съм искал да причиня този разлом между нас, Лотар. Фрей се сражаваха доблестно за моята кауза. Бих искал отново да ги видя на моя страна.

— Благодаря, ваша милост. Щом приемате тези условия, поръчано ми е след това да предложа на лорд Тъли ръката на моята сестра, лейди Рослин, шестнадесетгодишна девица. Рослин е най-малката дъщеря на лорд баща ми от лейди Бетани от дома Росби, шестата му жена. Има добър нрав и музикални дарби.

Едмур се вкочани в креслото си.

— Може би ще е по-добре, ако първо я опозная…

— Ще я опознаете, след като се венчаете — сряза го Уолдър Реките. — Или може би държите първо да й преброите зъбите?

Едмур се овладя и не избухна. Каза само:

— Колкото до зъбите, ще приема думите ви на вяра, но щеше да ми е приятно поне да зърна лицето й, преди да се сгодя.

— Трябва да приемете веднага, милорд — каза Уолдър Реките. — Иначе предложението на баща ми се оттегля.

Лотар разпери ръце.

— Брат ми притежава грубостта на войник, но това, което казва, е истина. Волята на милорд баща ни е този брак да се сключи веднага.

— Веднага? — Едмур го каза толкова нещастно, че през главата на Кейтлин мина грешната мисъл, че е готов да наруши нелепия годеж, след като битките свършат.

— Лорд Уолдър да не би да е забравил, че водим война? — попита рязко Бриндън Черната риба.

— Ни най-малко — отвърна Лотар. — Тъкмо поради това той настоява бракът да се сключи веднага, сир. Във война загиват мъже, дори тези мъже да са млади и силни. Какво би станало с нашия съюз, ако лорд Едмур, да не дават боговете, падне в някоя битка, преди да е взел Рослин за своя невяста? А да не забравяме и възрастта на баща ми. Той е вече над деветдесет години и едва ли ще дочака края на тези борби. Благородното му сърце би намерило покой, ако види, че скъпата му Рослин е омъжена и осигурена преди да го вземат боговете, за да може да умре със знанието, че момичето си има силен съпруг, който я цени и закриля.

„Всички желаем лорд Уолдър да умре щастлив.“ Тези уговорки все повече и повече не се харесваха на Кейтлин.

— Моят брат току-що загуби баща си. Има нужда от време за траур.

— Рослин е весело момиче — каза Лотар. — Може да се окаже тъкмо това, от което се нуждае лорд Едмур, за да преодолее скръбта си.

— А и лорд Уолдър не може да понася продължителните годежи — добави копелето Уолдър Реките. — Не мога да си обясня защо.

Роб го изгледа ледено.

— Схващам намека ти, Реки. Моля да ни извините.

— Както заповяда ваша милост.

Лотар Хромия стана и незаконният му брат му помогна да излезе с куцукане от стаята. Едмур кипеше.

— Все едно ми казаха в очите, че обетът ми не струва нищо. Защо трябва да позволявам на този дърт язовец да избира невястата ми? Лорд Уолдър има и други дъщери освен тази Рослин. Внучки също. Трябваше да ми се предложи възможност за избор, като на теб. Аз съм суверенът му, би трябвало да е преизпълнен с радост, че желая да се оженя за която и да е от тях.

— Той е горд човек, а ние го наранихме — каза Кейтлин.

— Другите да я вземат гордостта му! Няма да позволя да бъда опозорен в собствения си замък. Отговорът ми е „не“.

Роб го погледна уморено.

— Няма да ти заповядам. Не и това. Но ако откажеш, лорд Фрей ще го приеме за поредно оскърбление и всяка надежда да оправим отношенията си ще бъде изгубена.

— Ти откъде знаеш? — настоя Едмур. — Фрей ме иска за някоя от дъщерите си, откакто съм се родил. Той няма да позволи шанс като този да се изплъзне от алчните му пръсти. Когато Лотар му отнесе нашия отговор, пак ще го натири насам за годеж… и то за дъщеря, която сам избера.

— Може би, след време — каза Бриндън Черната риба. — Но можем ли да чакаме, докато Лотар препуска напред-назад с предложения и контрапредложения?

Ръцете на Роб се свиха в юмруци.

— Трябва да се върна на север. Братята ми са мъртви, Зимен хребет е опожарен, хората ми са избити… боговете знаят само какво е намислило това копеле на Болтън и дали Теон все още не е жив и на свобода. Не мога да седя тук и да чакам дали ще има някаква сватба, или няма да има.

— Трябва да има — каза Кейтлин, макар и не с радост. — Не изпитвам по-голямо желание да понасям обидите и оплакванията на Уолдър Фрей, братко, но не виждам голям избор. Без този брак каузата на Роб е загубена. Едмур, трябва да приемем.

— Ние да приемем? — повтори той свадливо. — Не виждам да предлагаш да станеш деветата лейди Фрей, Кат.

— Осмата лейди Фрей все още е жива и здрава, доколкото знам — отговори тя. „И слава на боговете.“ Иначе като нищо можеше да се стигне и до това. Тя добре познаваше лорд Фрей.

Черната риба се намеси:

— Аз съм последният в Седемте кралства, който би казал на когото и да е дали и за кого да се жени, племеннико. Но все пак ти сам спомена нещо за изкупление за твоята „битка за Бродовете.“

— Друг вид изкупление имах предвид. Единичен двубой с Кралеубиеца.

Седемгодишно изгнание като просещ брат. Преплуване на Морето на залеза с вързани крака. — Като видя, че никой не се усмихва, Едмур разпери ръце: — Другите да ви вземат всичките! Е добре, ще се оженя. За изкупление!