Вихър от мечове

САМУЕЛ

Сам изхлипа и направи още една крачка. „Тази е последната, съвсем последната, не мога повече, не мога.“ Но краката му се раздвижиха отново. Единият, после другият. Направиха крачка, после още една и той си помисли: „Това не са моите крака, на някой друг са, някой друг върви вместо мен, не е възможно да съм аз.“

Погледна надолу и ги видя как се тътрят през снега. Безформени и тромави неща. Като че ли си спомняше, че ботушите му бяха черни, но снегът беше полепнал по тях и сега приличаха на две бели топки. Като два ледени пъна.

Снегът нямаше да спре. Преспите стигаха над коленете му, кора покриваше краката му като два бели наколенника. Краката му се влачеха, залиташе. Тежкият вързоп, който мъкнеше на гърба си, приличаше на чудовищна гърбица. И беше уморен, толкова уморен… „Не мога да продължа. Майко милостива, не мога.“

На всяка четвърта или пета крачка трябваше да посегне и да придърпа нагоре колана си. Меча го беше изгубил на Юмрука, но ножницата му все още висеше и дърпаше колана надолу. Имаше обаче два ножа — камата от драконово стъкло, която му беше дал Джон, и една стоманена, с която си режеше месото. Цялата тази тежест го дърпаше надолу, а коремът му беше толкова голям и кръгъл, че ако забравеше да придърпа колана, той се смъкваше чак до коленете му, колкото и да го затягаше. Веднъж се бе опитал да го затегне над корема, но стигна почти под мишниците му. Като го видя, Грен щеше да се задави от смях, а Ед Скръбния беше казал:

— Познавах един, който носеше меча си на верижка на врата ей също като тебе. Веднъж се спъна и дръжката му влезе в носа.

Сам също се спъваше. Под снега имаше камъни и корени, а понякога и дълбоки дупки в замръзналата земя. Преди три дни Вернар Черния беше стъпил в една от тях и си счупи глезена. Или беше преди четири дни, или… наистина не помнеше вече. След това лорд-командирът заповяда да качат Вернар на един от конете.

Сам изхлипа и направи още една крачка. Имаше чувството, че по-скоро пада, отколкото върви, че пропада дълбоко, безкрайно, и че никога няма да стигне дъното, просто ще пада и ще пада. „Трябва да спра, толкова боли. Толкова съм премръзнал и уморен, трябва да поспя, само малко сън край някой огън, и някой незамръзнал залък.“

Йо спреше ли, загиваше. Знаеше го. Всички го знаеха — малцината, които бяха останали. Когато побягнаха от Юмрука бяха петдесетима, може би повече, но някои се изгубиха в снега, неколцина изгубиха много кръв и измряха по пътя… и понякога Сам все още чуваше викове зад себе си, от ариергарда, а веднъж — ужасен писък. Когато го чу, побягна — двайсет или трийсет разкрача, колкото можеше по-бързо и по-надалече, замръзналите му стъпала ритаха дълбокия сняг. Все още щеше да бяга, ако краката му бяха по-здрави. „Зад нас са. Още са зад нас, избиват ни един по един.“

Изхлипа и направи още една крачка. От толкова отдавна се чувстваше премръзнал, че вече не помнеше какво е да ти е топло. Беше си навлякъл три елека, две долни ризи под двете фланели от овча вълна, а върху всичко това — дебело ватирано палто под студената стомана на ризницата. Върху ризницата носеше дебело плъстено палто, върху него — наметало от тройно дебела аба с костен копчалък, който го стягаше под гушата. Гуглата му се поклащаше над челото. Дебелите му ръкавици бяха от вълна и кожа, долната част на лицето му беше увита с дебел вълнен шал, имаше си и плъстена шапка, прилепнала на ушите под гуглата. И въпреки всичко това студът го пронизваше. Особено краката му. Вече не можеше да ги усети, но едва вчера толкова го бяха заболели, че едва можеше да стои на тях, камо ли да върви. Всяка стъпка го караше да крещи. Вчера ли беше? Вече не помнеше. От Юмрука насам не беше спал — нито веднъж, откакто прозвуча рогът. Освен ако не бе спал, докато беше вървял. Може ли човек да върви и да спи? Не знаеше. Или беше забравил.

Изхлипа и направи още една крачка. Снегът около него се завихри. Понякога се сипеше от бяло небе, друг път — от черно, но ден и нощ той го носеше на раменете си като второ наметало и той се трупаше все по-тежък и по-тежък. Кръстът го болеше непоносимо, сякаш някой беше забил там нож и го въртеше при всяка негова крачка. Готов беше да даде всичко, за да се отърве от товара си, но го беше страх. Все едно, за да го направи, трябваше да свали наметалото и палтото, и тогава студът щеше да го погълне.

„Защо не бях по-силен…“ Но не беше и нямаше полза да съжалява. Слаб беше Сам, слаб и дебел, толкова дебел, че едва носеше собственото си тегло, да не говорим за ризницата. Имаше чувството, че раменете му са се ожулили от тежестта й въпреки дебелите пластове плат и плъст между стоманата и кожата му. Единственото, което можеше да направи, беше да заплаче, но щом заплачеше, сълзите замръзваха по бузите му.

Изхлипа и направи още една крачка. Вляво и вдясно, едва видими сред дърветата, горящите факли се превръщаха в бледооранжеви кръгове от сипещия се сняг. Виждаше ги, щом извърнеше глава, да се прокрадват мълчаливо в леса. „Огненият кръг на Стария мечок — напомни си той. — И горко на този, който остане извън него.“ Докато вървеше, му се струваше, че догонва факлите пред себе си, но те също имаха крака, при това по-дълги и по-силни от неговите, и не можеше да ги стигне.

Вчера ги беше помолил да му разрешат да бъде един от факлоносците, дори това да означаваше, че ще върви извън колоната, притиснат отвсякъде от зловещия мрак. Искаше огън. Бленуваше за огън. „Ако имах огън, нямаше да ми е студено.“ Но някой му припомни, че е имал факла в началото, но я е изтървал в снега. Сам не помнеше да е изтървавал факла, но щом казваха, сигурно беше вярно. Твърде изтощен беше, за да държи ръката си вдигната дълго. Ед ли му напомни за факлата, или Грен? И това не можеше вече да си спомни. „Дебел, изтощен и безполезен, дори умът ми замръзва вече.“ Направи още една крачка.

Беше увил шала си през носа и устата, но той вече се бе покрил със сняг и толкова се беше вкочанил, че Сам се боеше да не замръзне на лицето му. Дишането дори беше трудно, а въздухът бе толкова студен, че го болеше, докато преглъщаше.

— Майко, смили се — мълвеше той с приглушен и хриплив глас под замръзналата си маска. — Майко, смили се, Майко, смили се, Майко, смили се.

Собствената му майка беше на хиляди левги на юг, в безопасност със сестрите и малкия му брат Дикон, в цитаделата на Рогов хълм. „Не може да ме чуе, нито Майката небесна.“ Майката беше милостива, това всички септони го твърдяха, но Седемте нямаха власт отвъд Вала. Тук властваха старите богове, безименните богове на дърветата, на вълците и снеговете. „Смилете се — зашепна той към всички, които можеха да го чуят, стари богове или нови, както и демони. — О, милост, милост, милост.“

„Мейслин крещеше за милост.“ Защо изведнъж си го спомни това? Точно това изобщо не искаше да си спомня. Мъжът бе залитнал назад, изтърва меча си и се замоли в безсилно покорство, дори свали дебелата си черна ръкавица и я хвърли пред себе си като рицарска ръкавица. Още пищеше, когато въплътеният го вдигна във въздуха за гърлото и откъсна главата му от раменете. „В мъртвите няма трошица милост, а Другите… не, не трябва да мисля за това, не мисли, не си спомняй, само върви, продължавай, продължавай, продължавай.“

Изхлипа и направи още една крачка.

Спъна се в някакъв корен под ледената кора, залитна, падна и се удари толкова силно, че прехапа езика си. Усети вкуса на кръвта в устата си, по-топла от всичко, което беше вкусвал, откакто побягнаха от Юмрука. „Това е краят“ — помисли той. Не можеше да намери в себе си сила да стане. Твърде тежка беше ризницата, а и той самият беше много дебел, и изтощен, и безкрайно уморен.

— Ставай, Прасчо — изръмжа някой от преминаващите покрай него, но Сам не го послуша. „Просто ще си лежа в снега и ще затворя очи.“ Нямаше да е толкова зле да умре тук. Едва ли щеше да му стане по-студено, а и след малко щеше да престане да усеща ужасната болка в кръста и раменете — вече не усещаше стъпалата си. „Няма да съм първият, който ще умре, не могат да ме винят.“ Стотици бяха загинали още на Юмрука, измрели бяха около него, други измряха след това, беше ги видял. Сам потръпна и се отпусна в снега. Знаеше, че е студен и мокър, но почти не го усещаше през толкова дрехи. Взря се нагоре в светлото небе, а снежинките се сипеха и трупаха по корема, по гърдите и по клепачите му. „Снегът ще ме покрие като дебела бяла завивка. Под снега ще е топло, а заговорят ли хората за мен, ще трябва да кажат, че съм умрял като мъж на Нощния страж. Направих го. Успях. Изпълних дълга си. Никой не може да каже, че съм изменил на клетвата си. Дебел съм, слаб съм и съм страхливец, но изпълних дълга си.“

Беше отговорен за гарваните. Заради тях го бяха взели. Не беше искал да тръгва, каза им го, каза на всички какъв страхливец е. Но майстер Емон беше твърде стар, и сляп при това, поради което бяха изпратили Сам да се грижи за гарваните. Лорд-командирът му беше дал заповедите си, когато си вдигнаха лагера на Юмрука.

— Ти не си боец. Вече го знаем и двамата, момче. Ако се случи да ни нападнат, не се опитвай да доказваш противното, само ще ни се пречкаш. Ти трябва да изпратиш съобщение. И не ми тичай да питаш какво да гласи писмото. Сам ще го напишеш и ще пратиш една птица до Черен замък и друга до Сенчестата кула. — Стария мечок размаха облечения си в ръкавица пръст пред лицето на Сам. — Не ме интересува дали ще си толкова уплашен, че да напълниш гащите, и не ме интересува дали хиляда диваци ще прииждат от стените и ще вият за кръвчицата ти, ще пуснеш тези птици, иначе, заклевам се, ще те гоня из седемте ада и ще те накарам адски да съжалиш, че не си го направил. — А гарванът на Мормон закима и заграчи:

— Жаляваш, жаляваш, жаляваш!

Сам наистина съжаляваше. Съжаляваше, че не е по-смел или по-силен, или добър с меча, че не беше по-добър син за баща си и по-добър брат за Дикон и за момичетата. Съжаляваше и че умира, но на Юмрука бяха умрели по-добри мъже, мъже добри и верни, не хленчещи дебели момчета като него. Но поде Стария мечок нямаше да го гони из седемте ада. „Пуснах птиците. Това поне го направих както трябва.“ Писмата беше написал предварително, кратки и простички, съобщаваха за щурм на Юмрука на Първите, а след това ги беше скътал на сигурно в кесийката с надеждата, че изобщо няма да се наложи да ги праща.

Когато изсвириха роговете, Сам спеше. Отначало помисли, че е сънувал, но когато отвори очи, снегът валеше над лагера, а черните братя грабваха лъковете и копията си и тичаха към кръглото каменно укрепление. Чет беше единственият наблизо, старият стюард на майстер Емон с мехурестото лице и големия черен тумор на врата. Сам не беше виждал в живота си толкова страх, изписан на човешко лице, както на лицето на Чет, когато през дърветата отекна третият сигнал.

— Помогни ми да пусна птиците — помоли го той, но стюардът се обърна и побягна с кама в ръката. „Той трябва да се погрижи за кучетата“ — спомни си Сам. Сигурно лорд-командирът беше дал и на него специални заповеди.

Пръстите му се бяха вкочанили в ръкавиците и той трепереше от страх и от студ, но намери пергаментовата кесийка и извади съобщенията, които бе написал. Гарваните пищяха яростно и когато той отвори кафеза от Черен замък, един от тях налетя право в лицето му. Още два успяха да се измъкнат преди Сам да успее да хване един, а когато го направи, гарванът го клъвна през ръкавицата и му изкара кръв. Но успя някак да го удържи, докато върже за крачето му малкото руло пергамент. Бойният рог междувременно беше заглъхнал, но Юмрука вече кънтеше от гръмките заповеди и дрънченето на стомана.

— Лети! — извика Сам и подхвърли гарвана във въздуха. Птиците в кафеза на Сенчестата кула грачеха и пляскаха толкова диво, че той се побоя да отвори вратичката, но накрая се престраши. Този път хвана първия гарван, който се опита да се измъкне. Миг след това птицата литна нагоре под сипещия се сняг, понесла вестта за атаката.

След като си изпълни задачата, се дооблече с треперещи и вкочанени пръсти, надяна си плъстената шапка, палтото и дебелото наметало с гуглата, и закопча колана за меча, закопча го много стегнато, за да не му пада. После напъха в торбата си всичките си вещи, допълнителното бельо и сухи чорапи, стрелите от драконово стъкло и острието на копие, които Джон му беше дал, както и стария рог, пергаментите, мастилата и перата, картите, които бе нарисувал, и едно кораво като камък парче наденица с чесън, което си пазеше още от Вала. „Лорд-командирът каза да не тичам към стената — напомни си той, — но каза и да не тичам при него.“ Пое си дъх и осъзна, че не знае какво да прави.

Помнеше, че бе започнал да се върти объркано в кръг и че страхът както винаги започна да набъбва във вътрешностите му. Лаеха псета, цвилеха коне, но снегът приглушаваше звуците и ги правеше някак много далечни. Сам нищо не можеше да види на повече от три разкрача, не можеше да види дори факлите, горящи по ниската каменна стена, стегнала в пръстена си върха на хълма. „Възможно ли е факлите да са загаснали?“ Беше толкова страшно, че не можеше да си го въобрази дори. „Три дълги, три протяжно дълги изсвирвания на рога е сигнал, че идат Други.“ Белите бродници на гората. Студените сенки. Чудовищата от приказките, които го караха да трепери и да пищи от ужас като дете, яхнали своите гигантски ледени паяци и жадни за кръв…

Извади непохватно меча си и стискайки го с две ръце, тръгна тежко през снега. Край него с лай пробяга псе и Сам видя няколко души от Сенчестата кула, едри брадати мъже, с дълги бойни брадви и копия. От близостта им малко му поолекна и той тръгна с тях към стената. Когато видя, че факлите по каменния пръстен още горят, потръпна от облекчение.

Черните братя стояха по стената с мечове и копия в ръце, взираха се в падащия сняг и чакаха. Сир Малодор Локи ги подмина на коня си, по шлема му бе полепнал сняг. Сам изостана и затърси Грен и Ед Скръбния. „Ако трябва да умра, поне да е с приятелите ми“. Но всички наоколо бяха непознати, мъже от Сенчестата кула под командата на щурмовака Блейн.

— Ето ги, идат — чу как каза един от братята.

— Зареди — каза Блейн и двадесет черни стрели се извадиха от двадесет черни колчана и се опнаха на жилите на двадесет черни лъка.

Богове милостиви, те са стотици! — промълви някой до него.

— Готови! — изкомандва Блейн и после: — Задръж! — Сам не можеше да види и не искаше да види. Мъжете на Нощния страж стояха зад факлите си и чакаха с опънати лъкове, а нещо започна да пълзи нагоре по тъмния хлъзгав склон. — Задръж — извика отново Блейн, — задръж, задръж. — И след това: — Стреляй!

Стрелите изшепнаха и полетяха.

— Те не спират, милорд — викна един от мъжете, а друг изкрещя:

— Още има! Вижте там, прииждат от дърветата… — Трети промълви: — Боговете дано се смилят, пълзят като скакалци. Вече са почти тук, връхлитат ни!

Сам вече беше отстъпил назад и трепереше като последния лист на дърво, когато вятърът се разбушува, колкото от страх, толкова и от студ. Много студено беше онази нощ. „По-студено дори от сега. Снегът е почти топъл. Стана ми по-добре. Малко да си почина само. Мъничко, и сигурно отново ще ми дойдат сили да тръгна. Съвсем малко.“

Един кон мина край главата му, рунтаво сиво животно със сняг по гривата и със заледени копита. Сам го изгледа как се приближи и как го отмина. Друг се появи сред гъстата пелена на снега, водеше го мъж в черно. Като видя Сам на пътя си, мъжът изруга и преведе коня покрай него. „Жалко, че нямам кон — помисли той. — Ако имах кон, щях да мога да продължа. Щях дори да подремна на седлото.“ Но повечето от конете им бяха избити на Юмрука, а онези, които останаха, носеха храната, факлите и ранените. Сам не беше ранен. „Само дебел и слаб, и най-големият страхливец в Седемте кралства.“

Наистина беше страхливец. Лорд Рандил, баща му, винаги му го беше изтъквал — и беше съвсем прав. Сам беше наследникът му, но беше недостоен, затова баща му го прогони на Вала. Малкият му брат Дикон щеше да наследи земите и замъка на Тарли, и големия меч Проклятие, носен от столетия толкова гордо от господарите на Роговия хълм. Зачуди се дали Дикон ще пролее сълза за своя брат, умрял в снега някъде далече отвъд края на света. „Защо да го прави? Един страхливец не заслужава да плачеш за него.“ Беше чувал сто пъти как баща му го казва на майка му. Стария мечок също го знаеше.

— Запалете стрелите — изрева в онази нощ на Юмрука лорд-командирът от седлото на бойния си кон. — Огън им дайте! — После забеляза треперещия и хленчещ Сам. — Тарли! Махай се оттук. Мястото ти е при гарваните.

— Аз… аз… аз изпратих съобщенията.

— Добре. — На рамото на Мормон гарванът повтори:

— Добре, добре.

Лорд-командирът изглеждаше огромен в наметалото и ризницата си. Зад черното забрало очите му блестяха от ярост.

— Разкарай се оттук! Върни се при кафезите. Ако се наложи да пратя друго съобщение, не искам да те търся. Погрижи се птиците да са готови. — Не дочака отговор, а обърна коня си и препусна около крепостта, като ревеше: — Огън! Дайте им огън!

Сам нямаше нужда да му повтарят. Върна се при птиците толкова бързо, колкото можеха да го носят краката. „Трябва да напиша съобщението предварително — помисли той, — за да можем да пуснем птиците колкото може по-бързо.“ Много се забави, докато запали огън, за да разтопи замръзналото мастило. Седна на един камък и започна да пише съобщенията си.

„Нападнати сме сред снега и студа, но ги отблъснахме с огнени стрели“, написа Сам, вслушан в гласа на Торен Малък лес, който цепеше нощта:

— Изчакай… стреляй! — Шушненето на стрелите му прозвуча сладко като майчина молитва. — Горете, копелета мъртви, горете — ревна задавено Дивен. Братята нададоха възгласи и проклятия. „Всички сме живи — написа Сам. — Оставаме на Юмрука на Първите.“ Надяваше се, че стрелците са по-добри от него.

Остави това писмо настрана и взе друго късче пергамент. „Още се борим на Юмрука, сред тежкия сняг“, написа Сам. Някой извика:

— Още прииждат. „Краят е несигурен.“

— Копия — каза някой. Май беше сир Маладор, но Сам не можеше да се закълне в това.

„Въплътените ни нападнаха на Юмрука, в снега — написа той, — но ние ги изтласкахме с огън.“

Вдигна глава. През стелещия се сняг успя да види само огромния огън в средата на лагера, с движещите се неуморно в кръг около него конници. Резервът, осъзна той — готови да стъпчат всичко, което пробие каменния пръстен. Бяха се въоръжили с факли вместо мечове и ги палеха от пламъците.

„Обкръжени сме от въплътени“, написа той, когато чу виковете откъм северната стена. „Прииждат едновременно от север и от изток. Копия и стрели не ги спират, само огън.“

— Стреляй, стреляй, стреляй! — изрева глас в нощта и друг след него извика: — Адски грамадно е! — А трети глас ревна: — Великан! — Четвърти настоя: — Не е, мечка е, мечка! — Кон изцвили от ужас и псета залаяха, и виковете станаха толкова оглушителни, че Сам не можеше повече да различи отделните гласове. Записа по-бързо, бележка след бележка. „Мъртви диваци и един великан, може би мечка, щурмуват ни от всички страни.“ Чу трясък на стомана по дърво, което можеше да означава само едно. „Въплътените превземат стената. Боят е в лагера.“ Дузина черни братя на коне изтрополиха покрай него към източната стена с горящи факли в ръцете. „Лорд-командирът Мормон ги посреща с огън. Победихме. Печелим битката. Пробиваме си път и се оттегляме към Вала. Заклещени сме на Юмрука, притискат ни от всички страни.“

Един от мъжете от Сенчестата кула се олюля в тъмното и се срина в краката на Сам. „Загубихме — написа Сам, — битката е загубена. Загубихме всичко.“

Защо трябваше да си спомня битката на Юмрука? Не искаше да я помни. Не и това. Мъчеше се да се накара да си спомни майка си или сестричката си Тала, или онова момиче Джили в цитаделата на Крастър. Някой го стискаше за рамото и го разтърсваше.

— Ставай — каза нечий глас. — Не можеш да заспиваш тук. Ставай и тръгвай напред.

„Не спях, само си спомнях.“

— Остави ме — отвърна той и думите му излязоха на скреж в студения въздух. — Добре съм. Искам да си почина.

— Ставай. — Гласът на Грен, хриплив и дрезгав. Беше се навел над Сам, черните му дрехи бяха целите в сняг. — Никаква почивка, каза Стария. Ще умреш.

— Грен. — Сам се усмихна. — Не, наистина, тук ми е добре. Ти върви. Ще те настигна. Само малко да си почина.

— Не можеш. — Гъстата кафява брада на Грен беше замръзнала около устата. Приличаше на побелял леден дядо. — Ще замръзнеш или Другите ще те намерят. Сам, ставай!

Вечерта преди да тръгнат от Вала Пип се беше заяждал с Грен, както си му беше навикът, спомни си Сам. Смееше се и казваше, че много правилно са избрали Грен за щурмовак — прекалено бил тъп, за да можело да го уплаши нещо. Грен възразяваше много разгорещено, докато не се усети какви ги дрънка. Беше набит, дебеловрат и силен — сир Алисър Торн му беше лепнал прякора Глигана, така както бе нарекъл Сам сир Прасчо, а Джон — лорд Сняг — но винаги се беше държал съвсем дружелюбно със Сам. „Но това беше само заради Джон. Ако го нямаше Джон, никой от тях нямаше да ме търпи.“ А Джон вече го нямаше, беше се изгубил в Пищящия проход с Корин Полуръката, най-вероятно беше загинал. Сам щеше да поплаче за него, но сълзите щяха да замръзнат, а той и сега едва можеше да отвори очи.

Един висок брат с факел спря до него и чудо на чудесата — за миг Сам усети топлина по лицето си.

— Остави го — каза мъжът на Грен. — Който не може да върви, е свършил. Запази си силите за себе си, Грен.

— Той ще стане — отвърна Грен. — Трябва само да му подам ръка. Мъжът отмина, отнасяйки със себе си благословената топлина.

Грен се опита да вдигне Сам на крака.

— Боли! — изохка той. — Пусни ме, Грен, ръката ме заболя. Пусни ме.

— Адски си тежък. — Грен пъхна ръцете си под мишниците на Сам, изпъшка и го вдигна. Но щом го пусна, той тупна на снега. Грен го изрита здраво и ледената кора по ботуша му се пръсна във всички посоки. — Ставай! — Изрита го отново. — Ставай и върви. Трябва да вървиш.

Сам се претърколи настрани и се сви на топка, за да се предпази от ритниците. Едва ги усещаше под цялата тази вълна, кожа и ризница, но все пак болеше. „А мислех, че Грен ми е приятел. Човек не може да рита приятелите си. Защо не ме оставят на мира? Искам само да си почина, нищо повече, само да си почина и малко да поспя, и може би малко да поумра.“

— Ако вземеш факлата, мога да взема дебеланчото.

Изведнъж го издърпаха нагоре в мразовития въздух, далече от хубавия мек сняг. Летеше. Имаше някаква ръка под коленете му и друга под гърба му. Сам вдигна глава и примига. Видя над себе си лице — широко и грубо лице с плосък нос, малки тъмни очи и рошава кафява брада. Беше виждал това лице, но не можа да си го спомни веднага. „Пол. Пол Дребния.“ Ледът по брадата се разтопи от топлината на факлата и закапа в очите му.

— Можеш ли да го носиш? — чу той гласа на Грен.

— Веднъж носих едно теле, по-тежко от него. Занесох го при майчицата му да си бозне.

Главата на Сам се залюшка при всяка стъпка на Пол Дребния.

— Престани — замърмори той. — Пусни ме, Пол, не съм бебе. Аз съм мъж на Нощния страж. — Изхлипа. — Просто ме оставете да умра.

— Млъкни, Сам — каза Грен. — Пази си силите. Мисли за сестрите си и за брат си. За майстер Емон. За яденето, което толкова обичаш. Песен си попей, ако искаш.

— На глас?

— Наум.

Сам знаеше стотина песни, но когато се опита да си спомни някоя, не можа. Думите се бяха изпарили от главата му. Изхлипа отново и каза:

— Никакви песни не знам, Грен. Знаех много, но ги забравих.

— Ще си ги спомниш — каза Грен. — Например за Мечока и красивата девица, тая всеки я знае. „Имало нявга един мечок, мечок, мечок! Черен, кафяв и космат!“

— Не, не тази — замоли го Сам. Мечката, която се беше изкачила на Юмрука, беше с окапали косми и гнила плът. Не искаше да мисли за мечки. — Никакви песни. Моля те, Грен!

— Тогава мисли за гарваните си.

— Те не бяха мои. — „Гарваните бяха на лорд-командира, гарваните на Нощния страж.“ — Бяха на Черен замък и Сенчестата кула.

Пол Дребния се намръщи.

— Чет каза, че мога да взема гарвана на Стария мечок, оня, дето говори. Храна му заделих и всичко. — Грамадният мъж поклати глава.

— Ама на, забравих. Забравих храната, дето я скрих. — Вървеше с широки крачки, дъхът му излизаше на бяла пара. После изведнъж каза: — Мога ли да взема един от твоите гарвани? Само един. Няма да дам на Ларк да го изяде.

— Те отлетяха — каза Сам. — Съжалявам. — „Толкова съжалявам.“

— Вече летят към Вала.

Беше пуснал птиците на свобода, когато чу бойните рогове отново, този път с призива Стражът да яхне конете. „Два къси тона и един дълъг — На конете!“ Но нямаше причина да яхват конете, освен за да напуснат Юмрука, а това означаваше, че битката е изгубена. Тогава страхът го смрази толкова силно, че Сам не можа да направи нищо друго, освен да отвори кафезите. Едва когато видя как последният гарван запляска с криле сред виелицата, осъзна, че е забравил да изпрати съобщенията, които беше написал.

— Не! — беше проплакал. — О, не!

Снегът вееше и роговете свиреха всички да се качват на конете. Сам видя два гарвана, кацнали на една скала, и затича към тях, но птиците плеснаха с криле и лениво се понесоха в снежния вихър в различни посоки. Той подгони единия, дъхът му заизлиза от ноздрите му на гъсти бели облачета… и се озова на десетина крачки от каменния пръстен.

След това… помнеше мъртвите, които идеха през камъните със забитите в лицата и в гърлата им стрели. Някои бяха облечени от главата до петите в ризници, други бяха почти голи… диваци повечето, но имаше и облечени в изхабено черно. Помнеше как един от мъжете на Сенчестата кула заби копието си в белия мек корем на едного от въплътените и то щръкна от гърба му, и как съществото се олюля набучено на пръта, протегна черните си ръце и изви главата на брата, докато от устата му не потече кръв. Беше почти сигурен, че тогава мехурът му изневери.

Не помнеше да е бягал, но сигурно беше бягал, защото в следващия миг беше близо до огъня, на половин лагер разстояние, със стария сир Отин Витърс и неколцина стрелци. Сир Отин беше коленичил в снега и зяпаше хаоса около тях, докато един кон без ездач не мина край него и не го изрита в лицето. Стрелците не го погледнаха. Пускаха огнените си стрели в сенките, прииждащи от мрака. Сам видя как една улучи един въплътен, видя как пламъците обгърнаха създанието, но зад него идваха още, и с тях — огромно светло туловище, което трябваше да е мечката, и скоро стрелците останаха без стрели.

А след това Сам беше на кон. Не беше неговият кон, но пък и не помнеше как и кога го беше яхнал. Сигурно беше конят, който бе ритнал сир Отин. Роговете продължаваха да свирят, затова той срита коня и го обърна към звука.

Сред цялата касапница, хаос и снежен вихър намери Ед Скръбния — държеше черното знаме.

— Сам — каза Ед, като го видя, — би ли ме събудил, моля те? Сънувам ужасен кошмар.

Около тях по конете се мятаха още и още мъже. Бойните рогове ги зовяха.

— Прехвърлили са западната стена, милорд — извика Торен Малък лес на Стария мечок. — Ще пратя резерви…

— Не! — изрева Мормон, за да надвика роговете. — Призови ги да отстъпват, трябва да си пробием път за отстъпление. — Беше се изправил на стремената, черният му плащ плющеше на вятъра, пламъците блестяха по черната му броня. — Клин! — изрева командирът. — Образувай клин. И в галоп! Към южната стена, после на изток!

— Милорд, южният склон гъмжи от тях!

— Другите са много стръмни — отвърна Мормон. — Имаме… Гаронът му изцвили, изправи се на задните си крака и за малко не го хвърли, когато мечката се появи от вихрушката. Тогава Сам се напика повторно. „Не мислех, че ми е останало още.“ Мечката беше мъртва, бяла, и гниеше, беше одрана, дясната й лапа беше изгорена до кокал, но въпреки това вървеше към тях. Само очите й бяха живи. „Яркосини, точно както каза Джон.“ Блестяха като замръзнали звезди. Торен Малък лес нападна, дългият му меч блесна червен от светлината на огъня. Ударът му за малко не откъсна главата на мечката. А после звярът откъсна неговата.

— В галоп! — изрева лорд-командирът.

Стигнаха пръстена. Сам винаги се беше страхувал да прескача препятствия, но когато ниската каменна стена се изправи пред него, разбра, че няма избор. Срита коня, затвори очи и проплака, а гаронът го пренесе, някак, незнайно как, но го пренесе. Ездачът вдясно от него се срина в кълбо от стомана, кожа и цвилене, а възкръсналите мъртъвци се нахвърлиха върху него и клинът се затвори. Понесоха се надолу по склона през протягащите се криви, черни мъртвешки ръце, изгарящо сини очи и заслепяващ сняг. Спъваха се и се търкаляха коне, мъже изхвърчаваха от седлата, факли се въртяха във въздуха, брадви и мечове сечаха мъртвешка плът, а Самуел Тарли хлипаше, впил отчаяно пръсти в шията на коня си със сила, каквато не помнеше да е притежавал някога.

Беше по средата на летящия връх на клина, с братя от двете си страни, и отпред, и отзад също. Обърна се и изведнъж някакъв мъж в черно скочи от храста и го дръпна от седлото. Кой беше, Сам така и не разбра. Когато се опита да догони коня си, краката му се оплетоха в някакъв корен и той падна и зарева като бебе. А после го намери Ед Скръбния.

Това беше последният му цялостен спомен от Юмрука на Първите. По-късно, часове по-късно, стоеше треперещ между другите оцелели, само половината на коне. Дивен бе успял да изведе пет коня, натоварени с храна, масло и факли, и три от тях бяха издържали чак дотук. Стария мечок ги накара да си преразпределят товарите, тъй че загубата на някой от конете с товара му да не е толкова пагубна. Взе гароните от здравите мъже и ги даде на ранените, организира пешаците и подреди факлоносците да пазят фланговете и тила. „Трябва просто да вървя“, каза си Сам когато направи първата крачка към дома. Но преди да мине и час, започна да се олюлява и да се тътри…

Забеляза, че сега също едва се влачат. Спомни си как Пип веднъж каза, че Пол Дребния е най-силният мъж в Стража. „Сигурно, щом може да носи мен.“ Но снегът ставаше все по-дълбок, земята под него все по-измамна, и крачките на Пол взеха да се скъсяват. Подминаха ги още коне с ранени, които гледаха Сам с помръкнали, унили погледи.

— Изоставате — каза им един. Следващият го повтори.

— Никой няма да те чака, Пол. Остави Свинята на мъртъвците.

— Той ми обеща да ми даде птица — каза Пол Дребния, въпреки че Сам всъщност не му беше обещал. „Не са мои, за да ти дам.“ — Искам птица, да ми говори и да кълве храна от ръката ми.

— Проклет глупак! — изруга факлоносецът. И ги остави. Много по-късно Грен изведнъж спря.

— Сами сме — изхриптя гласът му. — Вече не виждам факли. Онова там не беше ли ариергардът?

Пол Дребния не можа да му отговори. Само изпъшка и падна на колене. Ръцете му трепереха, но положи нежно Сам в снега.

— Не мога да те нося повече. Щях, но не мога повече. — Раменете му потръпнаха.

Вятърът въздъхна през дърветата и навя по лицата им тънка снежна пелена. Студът бе толкова хапещ, че Сам се почувства гол. Огледа се за факли, но факли нямаше. Всички ги бяха подминали. Беше останала само факлата на Грен — пламъците й се издигаха като бледооранжева коприна. През тях се провиждаше мракът.

„Тази факла скоро ще догори — помисли Сам. — А ние сме съвсем сами. Без храна. Без приятели. Без огън.“

Но изобщо не бяха сами.

Ниските клони на грамадния зелен смърч тежко изтърсиха снежното си бреме. Грен бързо се завъртя, заби факлата в снега и извика:

— Кой е там?

От тъмнината се показа конска глава. За миг Сам изпита облекчение — докато не видя коня. Обвиваше го скреж като замръзнала пот, а от разпрания му корем се влачеше кълбо вкочанени черни черва. На гърба му седеше бял като лед ездач. Сам изхленчи. Толкова се изплаши, че щеше да се напикае отново, но студът го беше пронизал, студ толкова жесток, че мехурът му сякаш се бе превърнал в ледена буца. Другия се плъзна леко от седлото и стъпи на снега. Беше тънък като меч и млечнобял. Задвижеше ли се, бронята му се гънеше на вълни, а краката му не чупеха снежната кора.

Пол Дребния вдигна брадвата си и викна:

— Що си разпрал тоя кон? Ами че туй е конят на Моуни!

Сам посегна към меча си, но ножницата беше празна. Твърде късно си спомни: беше го изгубил на Юмрука.

— Махай се! — Грен вдигна факлата и пристъпи напред. — Махай се, или ще изгориш. — И замахна към изчадието.

Мечът на Другия блесна със смътно синкава светлина, бърз като мълния. Когато ледено синьото острие забърса пламъците, писъкът прободе ушите на Сам, остър като игла. Острието преряза факлата, горната й част падна в дебелата пряспа и угасна. И Грен вече държеше само една къса дървена тояга. Размаха я срещу Другия и изруга, а Пол Дребния налетя с брадвата.

Страхът, който тогава изпълни Сам, беше по-лош от всички страхове, които бе изпитвал — а Самуел Тарли познаваше всички видове страх.

— Майко, смили се — проплака той, забравил в ужаса си за старите богове. — Бащице, опази ме, олеле… — Пръстите му напипаха камата и я стиснаха.

Таласъмите бяха бавни и тромави същества, но Другия беше лек като понесен от вятъра сняг. Тварта се изплъзна от брадвата на Пол, бронята й се нагъна като вълна, а кристалният й меч се плъзна между железните пръстени на ризницата на Пол, през кожа, вълна, ребра и плът. После излезе през гърба с глухо съскане и Сам чу как Пол каза „Охх“, и видя как изтърва брадвата. Почти успя да сграбчи убиеца си преди да падне. Тежестта му изтръгна странния светъл меч от ръката на Другия.

„Сега! Стига си ревал като бебе, а се бий. Бий се, страхливецо!“ Беше гласът на баща му, беше Алисър Торн, беше брат му Дикон и малкият Раст. „Страхливец, страхливец, страхливец.“ Той се изсмя истерично, учуден дали няма да го вземат за въплътен, грамаден и тлъст въплътен мъртвец, препъващ се в собствените си мъртви крака. „Направи го, Сам.“ Джон ли беше това? Джон беше мъртъв. „Можеш да го направиш, можеш, просто го направи.“ И тогава той се затътри напред. Повече падаше, отколкото тичаше, затворил очи, и размахваше слепешком камата пред себе си, стискайки я с две ръце. Чу пукот като звука, който издава лед под човешки крак, и после писък — толкова пронизителен и остър, че залитна назад, запушил уши, и падна по задник.

Когато отвори очи, бронята на Другия се стичаше по краката на съществото на струи и светлосиньото съскаше и вдигаше пара около черната кама от драконово стъкло, забита в гърлото му. Съществото посегна, с двете си бели като кост длани да издърпа ножа, но там, където пръстите докоснаха обсидиана, задимяха.

Сам гледаше с широко отворени очи как Другия се сви и се изду, и се стопи. След двадесет удара на сърцето му плътта на съществото изчезна, завихри се и се стопи в тънка бяла мъгла. Отдолу имаше кости като млечно стъкло, светли и блестящи, и те също се разтопиха. Накрая остана само камата от драконово стъкло, обвита в дим, сякаш бе оживяла, и запотена. Грен се наведе да я вдигне и бързо я хвърли.

— Майчице, колко е студена!

— Обсидиан. — Сам с мъка се надигна на колене. — Викат му драконово стъкло. Драконово стъкло. Драконово стъкло! — Изкиска се и се преви на две да избълва цялата си храброст в снега.

Грен му помогна да стане, после опипа гърлото на Пол Дребния за пулс и затвори очите му, а накрая вдигна камата. Този път не я изпусна.

— Задръж я — каза Сам. — Ти не си страхливец като мен.

— Страхливец, ама уби Друг. — Грен посочи с камата. — Виж там, зад дърветата. Розова светлина. Зора, Сам. Зора. Това трябва да е изток. Ако тръгнем натам, би трябвало да настигнем Мормон.

— Щом казваш. — Сам изрита дървото с левия си крак да откърти всичкия сняг. После го изрита с десния. — Ще опитам. — Намръщи се и направи една крачка. — Ще опитам. — И после втора.