Вихър от мечове

БРАН

Кулата се издигаше на един остров, с близначното си отражение в спокойните сини води. Щом духнеше вятър, вълните по езерната повърхност оживяваха и се подгонваха като заиграли се деца. По езерния бряг нагъсто растяха дъбове, като дебела стена с купища изпопадали по земята жълъди. Зад тях бе селото, или по-точно — онова, което бе останало от него.

Беше първото село, което видяха, откакто оставиха планинските подножия. Мийра бе огледала напред да се увери, че никой не дебне сред развалините. Като пропълзя между дъбовете и ябълковите дръвчета с мрежата и копието си, тя стресна три сърни, които наскачаха и побягнаха през храсталаците. Лято зърна раздвижилите се сред дърветата червени петна и мигом хукна след тях. Бран се загледа как вълчището се отдалечи на дълги отскоци и за миг ужасно му се прииска да се измъкне от кожата си и да затича с него, но Мийра вече им махаше да продължат напред. Той с неохота обърна гръб на Лято и подкара Ходор към селото. С тях тръгна и Джойен.

Бран знаеше, че оттук до Вала местността е степна: равни поля и ниски хълмове, ливади и заблатени низини. Щеше да им е много по-леко, отколкото в планините, но толкова открито пространство притесняваше Мийра.

— Чувствам се като гола — призна тя. — Няма къде да се скрие човек.

— Кой владее тази земя? — запита Джойен Бран.

— Нощният страж — отвърна той. — Това е Дарът. Новият дар, северно от Дара на Брандън. — Майстер Лувин му беше разказвал историята. — Брандън Строителя дал цялата земя на юг от Вала на черните братя, до разстояние от двайсет и пет левги. За тяхна… за тяхна поддръжка и опора. — Изпита гордост, че е запомнил тази част. — Според някои майстери е бил някой друг Брандън, не Строителя, но все си е Дарът на Брандън. Хиляда години по-късно Добрата кралица Алисан посетила Вала на своя дракон Сребърно крило и решила, че Нощният страж е толкова храбър, че накарала Стария крал да удвои размера на земите им до петдесет левги. Та това е Новият дар. — Махна с ръка. — Тук. Всичко това.

Бран прецени, че от дълги години никой не е живял в селото. Всички къщи се рушаха. Дори ханчето. Като го погледнеше човек, то никога не беше било истински хан, но сега от него бяха останали само каменният комин и две напукани стени между израсналите ябълки. Една растеше по средата на някогашната гостна, по чийто под се бяха напластили мокри кафяви листа и гнили ябълки. Въздухът беше наситен с миризмата им, гъста задушлива миризма на сайдер. Мийра набоде няколко ябълки на жабарското си копие, в желанието си да намери някоя, която да става за ядене, но всички бяха съвсем кафяви и червиви.

Мястото беше мирно, кротко и спокойно, хубаво на вид, но на Бран му се стори, че около пустото ханче витае някаква тъга. Ходор сякаш също го усети.

— Ходор? — каза той някак смутено. — Ходор? Ходор?

— Земята е хубава. — Джойен гребна шепа пръст и я разтри между пръстите си. — Село, хан, здрава твърдина в езерото, всички тези ябълки… но къде са хората, Бран? Защо е трябвало да напуснат това място?

— Страх ги е от диваците — каза Бран. — Диваците прехвърлят Вала през планините, нападат, крадат и отмъкват жени. Ако те хванат, правят от черепа ти чаша, от която пият кръв, така казваше баба Нан. Нощният страж не е толкова силен, колкото по времето на Брандън или на кралица Алисан, затова има повече пробиви. Местата най-близо до Вала са нападани толкова често, че хората се изместват на юг, в планините или към земите на Ъмбър, на изток от кралския път. Хората на Големия Джон също ги нападат, но те не патят толкова, колкото онези, които са живели в Дара.

Джойен Тръстиката бавно извърна глава, вслушан в музиката, която само той можеше да чуе.

— Трябва да се подслоним тук. Иде буря. Лоша буря.

Бран погледна към небето. Беше красив, ведър есенен ден, слънчев и почти топъл, но на запад вече се бяха появили облаци, наистина, а вятърът сякаш се усилваше.

— Ханът няма покрив, а стените му са само две — изтъкна той. — Трябва да отидем в укреплението.

— Ходор — каза Ходор. Може би в съгласие.

— Нямаме лодка, Бран. — Мийра боцкаше небрежно в листата с жабарското си копие.

— Има един път. Тесен каменен път, под водата. Можем да прегазим. — Те във всеки случай можеха. Той трябваше да се вози на гърба на Ходор, но така поне щеше да остане сух.

Тръстиките се спогледаха.

— Ти откъде го знаеш? — попита Джойен. — Били ли сте тук преди, мой принце?

— Не. Баба Нан ми го е казвала. Крепостта е със златна корона, виждате ли? — Посочи през езерото. Виждаха се петна от златна боя по бойниците. — Кралица Алисан е преспивала тук, затова са боядисали бойниците златни в нейна чест.

— Път, казваш? — Джойен огледа езерото. — Сигурен ли си?

— Да — каза Бран.

Мийра много лесно я намери, след като й каза къде да гледа — камениста пътека, широка три стъпки и водеща право през езерото. Тя ги поведе предпазливо, стъпка по стъпка, боцкайки пред себе си с жабарското копие. Видяха как пътеката отново се появява, издигайки се от водата на острова и как се превръща в късо каменно стълбище, водещо към портата на крепостта.

Пътеката, Стъпалата и вратата бяха в права линия, от което човек можеше да си помисли, че целият път върви право, но не беше така. Под езерото той лъкатушеше, обикаляйки около една третина около езерото, преди да завърти обратно. Завоите бяха измамни и дългата пътека означаваше, че всеки, който се опита да приближи, е изложен на огъня на стрели откъм стражевата кула. Освен това скритите под водата камъни бяха гладки и хлъзгави; на два пъти Ходор едва не изгуби равновесие и извика тревожно „ХОДОР!“. Втория път Бран направо се изплаши. Ако Ходор паднеше във водата с него в коша, като нищо щеше да се удави, особено ако грамадното конярче изпаднеше в паника и за миг забравеше, че Бран е на гърба му, както ставаше понякога. „Май трябваше да останем в хана, под ябълката“ — помисли той, но вече беше късно.

За щастие трети път нямаше, а водата така и не стигна по-високо от кръста на Ходор, макар че Тръстиките газеха вече до гърдите. Скоро излязоха на острова и изкачиха стъпалата до укреплението. Вратата все още беше здрава, макар че с годините тежките дъбови талпи се бяха издули и не можеха да се затворят плътно. Мийра бутна с рамо и я отвори. Трегерът беше нисък.

— Наведи се, Ходор — каза Бран и той го направи, но недостатъчно, и Бран си чукна главата. — Заболя ме — оплака се той.

— Ходор — отвърна Ходор и се изправи.

Озоваха се в мрачно преддверие, толкова тясно, че четиримата едва се побраха. Нагоре и наляво по вътрешната стена на кулата се виеха стъпала и после продължаваха надолу вдясно от тях, зад железни решетки. Бран вдигна глава и видя друга решетка точно над себе си. „Дупката на смъртта.“ Добре, че не видя някой горе, който да излее върху тях буре с врящо масло.

Вратите бяха заключени, но железните решетки бяха почервенели от ръжда. Ходор сграбчи лявата и я задърпа и запъшка. Не стана нищо. Опита и с бутане, също без успех. После заклати решетките, зарита ги, заблъска ги с рамо, разтърси ги и заблъска пантите с огромната си длан, докато въздухът не се изпълни с ръждиви прашинки. Но желязната врата не искаше да поддаде. Онази, която отвеждаше надолу, също не поддаваше.

— Няма как да влезем — сви рамене Мийра.

Дупката на смъртта беше точно над главата на Бран, който седеше в коша на гърба на Ходор. Той посегна нагоре и хвана решетките, за да опита. Щом ги дръпна надолу, желязната скара поддаде и се измъкна от тавана сред водопад от ръжда и ронещи се камъни.

— ХОДОР! — изрева Ходор. Тежката желязна скара се срина с грохот до краката на Джойен. Мийра се засмя.

— Виждате ли, мой принце? — каза тя. — По-силен сте от Ходор. — Бран се изчерви.

След като скарата падна, Ходор можа да вдигне горе Мийра и Джойен през зейналата дупка. Блатните хора подхванаха Бран под мишниците и го издърпаха при себе си. Най-трудно се оказа издърпването на Ходор — беше твърде тежък. Накрая Бран им каза да потърсят по-големи камъни. Такива на острова не липсваха и Ходор можа да ги натрупа на достатъчно висока купчина, за да може да се хване за ронещите се ръбове на дупката и да се изкатери.

— Ходор — изпръхтя той щастливо и им се ухили.

Озоваха се сред лабиринт от малки килийки, тъмни и празни, но Мийра бързо намери пътя към стълбището. Колкото по-нависоко се качваха, толкова по-светло ставаше; на третия етаж на кулата дебелите външни стени бяха прорязани от амбразури, четвъртият си имаше истински прозорци, а петият, най-високият, представляваше голяма кръгла камера със сводести врати, извеждащи в три посоки към малки каменни тераси. На четвъртата страна имаше нужник, кацнал над канал, който се спускаше право в езерото.

Небето беше съвсем потъмняло и облаците на запад бяха станали черни. Вятърът духаше толкова силно, че наметалото на Бран заплющя.

— Ходор — каза Ходор на шума. Мийра се завъртя в кръг.

— Чувствам се почти като великан, застанал високо над света.

— На Шийката има дървета, които са два пъти по-високи от тази кула — напомни й брат й.

— Да, но около тях има други дървета, които са също толкова високи — каза Мийра. — На Шийката светът те притиска, а небето е много по-малко. Тук… усещаш ли го този вятър, братко? Виж колко голям е станал светът.

Беше вярно. Оттук човек можеше да види много надалече. На юг се издигаха планинските подножия, със сиво-зелените планини над тях. Хълмистите равнини на Новия дар се простираха във всички посоки, докъдето стигаше погледът.

— Надявах се, че ще можем да видим Вала оттук — каза разочарован Бран. — Беше глупаво, нали би трябвало да сме все още на петдесет левги от него. — Само като го каза се почувства уморен и премръзнал. — Джойен, а какво ще направим, като стигнем до Вала? Чичо ми все разправяше колко е голям. Седемстотин стъпки е висок и толкова дебел в основата, че портите са повече като тунели през леда. Как ще преминем през него, за да намерим триоката врана?

— Чувал съм, че по Вала има изоставени замъци — каза Джойен. — Крепости, построени от Нощния страж, които вече са празни. Някоя от тях може да ни предложи изход.

„Призрачните замъци“, така ги наричаше баба Нан. Майстер Лувин веднъж бе накарал Бран да научи имената на всички укрепления по Вала. Беше трудно — бяха деветнадесет, въпреки че никога не бяха поддържали повече от седемнадесет едновременно. На пира в чест на гостуващия в Зимен хребет крал Робърт Бран изреди имената им пред чичо си Бенджен от изток на запад и след това — от запад на изток. Бенджен Старк тогава се засмя и каза: „Знаеш ги по-добре от мен, Бран. Май ти трябва да станеш Първи щурмовак, а аз да остана тук, на твое място.“ Ала това беше преди Бран да падне. Преди да се прекърши. Когато се беше събудил от дългия сън, чичо му вече бе заминал за Черен замък.

— Чичо ми казваше, че портите били запечатвани с лед и камък всеки път, когато се налагало да бъде изоставен някой замък — каза Бран.

— Тогава ще трябва да ги отворим — каза Мийра. Това го притесни.

— Не бива да го правим. От другата страна може да дойдат лоши неща. Трябва просто да отидем в Черен замък и да кажем на лорд-командира да ни пусне.

— Ваша милост — каза Джойен, — трябва да избегнем Черния замък, както избягвахме кралския път. Там има стотици хора.

— Мъже на Нощния страж — каза Бран. — Те са изрекли клетви да не се месят във войни и такива неща.

— Така е — каза Джойен, — но един, решил да се отрече от клетвите си, би бил достатъчен да издаде тайната за теб на железните хора или на Копелето на Болтън. А и не може да сме сигурни, че Стражът ще се съгласи да ни пусне. Могат да решат да ни задържат или да ни върнат.

— Но татко ми беше приятел на Нощния страж, а чичо ми е Първи щурмовак. Той може да знае къде е триоката врана. А и Джон също е в Черен замък. — Бран се беше надявал отново да види Джон, както и чичо им. Последните черни братя, посетили Зимен хребет, казаха, че Бенджен Старк бил заминал на обход, но сигурно вече се беше върнал. — Обзалагам се, че Стражът дори коне ще ни даде — продължи той.

— Тихо. — Джойен заслони очи с ръка и се загледа към залязващото слънце. — Вижте. Там има нещо… конник, струва ми се. Виждате ли го?

Бран също заслони очи, но въпреки това се наложи да примижи. Отначало не видя нищо, но после долови някакво смътно движение. Отначало си помисли, че е Лято, но не. „Човек на кон.“ Беше много далече, за да се види по-ясно.

— Ходор? — Ходор също бе вдигнал ръка над очите си, само че гледаше в грешна посока. — Ходор?

— Не бърза — каза Мийра, — но според мен е тръгнал към селото.

— Я да влезем вътре преди да ни е видял — предложи Джойен.

— Лято е близо до селото — възрази Бран.

— За Лято не се безпокой — успокои го Мийра. — Това е просто човек на уморен кон.

Докато се оттегляха на долния етаж на кулата, по камъните запляскаха редки мокри капки и дъждът скоро заваля сериозно. Дори през дебелите стени чуваха плясъка му по езерната повърхност. Седяха на пода в кръглото празно помещение, обгърнати от сгъстяващия се сумрак. Терасата на север гледаше към изоставеното село. Мийра надникна да види какво става с конника.

— Подслонил се е под развалините на хана — каза им тя, след като се върна. — И май пали огън.

— Жалко, че и ние си нямаме огън — въздъхна Бран. — Студено ми е. Долу по стълбите имаше счупени мебели, видях ги. Можем да накараме Ходор да ги начупи и да се стоплим.

Идеята се хареса на Ходор.

— Ходор — каза той обнадеждено. Джойен обаче поклати глава.

— Огънят значи дим. Димът от тази кула ще се види много надалеч. И светлината през прозорците.

— Стига да има кой да ги види — каза сестра му.

— В селото има човек.

— Един човек.

— Един човек е достатъчен, за да издаде Бран на враговете му, ако се окаже неприятел. Още имаме половин патица от вчера. Трябва да хапнем и да отдъхнем. Утре човекът ще си тръгне по пътя и ние също ще можем да продължим.

Джойен се наложи — той винаги се налагаше. Мийра раздели патицата на четиримата. Беше я хванала предния ден с мрежата си. Студена не беше толкова вкусна както когато я свалиха гореща и хрупкава от шиша, но поне не се наложи да стоят гладни. Бран и Мийра си разделиха гърдите, а Джойен изяде бутчето. Ходор нагъна крилото и крака: мърмореше „Ходор“ и облизваше мазнината от пръстите си след всяка хапка. Беше ред на Бран да им разкаже история и той им разказа за друг Брандън Старк, когото наричаха Брандън Корабостроителя, дето отплавал оттатък Морето на залеза.

Когато свърши и патицата, и приказката, мрачината се беше сгъстила, а дъждът продължаваше да вали. Бран се зачуди къде ли се скита Лято и дали е хванал някоя от сърните.

Кулата се изпълни със сив сумрак, който бавно се превърна в нощен мрак. Ходор се беше изнервил нещо, почна да обикаля около стените, като на всяка обиколка се спираше да надникне през отвора на нужника, сякаш беше забравил какво има долу. Джойен седеше до северната тераса, скрит от сенките, и се взираше в нощта и в дъжда. Някъде на север в небето блесна мълния и за миг освети вътрешността на кулата. Ходор подскочи и извика уплашено. Бран преброи до осем, докато чакаше гърма. Когато дойде, Ходор извика:

— Ходор!

„Дано Лято не се е изплашил така“. — помисли Бран. Кучетата в кучкарниците на Зимен хребет винаги се стряскаха от гръмотевиците, също като Ходор. „Трябва да изляза и да видя, да го успокоя…“

Мълнията блесна отново и този път гърмът последва на шест.

— Ходор! — ревна отново Ходор. — ХОДОР! ХОДОР! — И надигна меча си, сякаш искаше да се сбие с бурята.

— Тихо, Ходор — каза Джойен. — Бран, кажи му да не вика. Можеш ли да му прибереш този меч, Мийра?

— Ще опитам.

— Ходор, шшшт — каза Бран. — Хайде успокой се. Престани с това глупаво ходорене. Седни.

— Ходор? — Той даде съвсем послушно меча си на Мийра, но на лицето му се изписа объркване.

Джойен отново се обърна към тъмнината и всички го чуха как вдиша изумено.

— Какво има? — попита Мийра.

— Мъже в селото.

— Онзи, дето го видяхме преди ли?

— Други. С оръжие. Видях една брадва, и копия. Движат се под дърветата.

— Колко са?

— Много. Не мога да ги преброя.

— На коне?

— Не.

— Ходор — каза изплашено Ходор. — Ходор. Ходор.

Бран също се почувства много притеснен, въпреки че не искаше да го признае пред Мийра.

— Ами ако дойдат тук?

— Няма да дойдат. — Тя седна до него. — Защо да идват?

— За подслон. — Гласът на Джойен беше мрачен. — Освен ако не спре бурята. Мийра, можеш ли да слезеш долу и да залостиш вратата?

— Не бих могла дори да я затворя. Дървото много се е издуло. Но те не могат да минат през железните порти.

— Могат. Могат да разбият ключалката или пантите. Или да се изкатерят през дупката на смъртта като нас.

Нова мълния разцепи небето и Ходор изхленчи. После над езерото се разнесе разтърсващ тътен.

— Ходор! — ревна той, затисна ушите си с шепи, стана и взе да тъпче в кръг в тъмното. — Ходор! Ходор! Ходор!

— Не! — ревна му в отговор Бран. — Стига си ходорил! Без полза.

— Ходоооор! — простена Ходор. Мийра понечи да го хване и да го успокои, но той беше много силен. Само сви рамене и я хвърли настрана. — Ходооооооооор! — писна конярчето, когато мълнията отново изпълни небето, и сега вече дори и Джойен се развика, развика се заедно с Бран и Мийра, за да го накарат да млъкне.

— Млъкни! — извика пронизително и с много изплашен глас Бран, пресягайки се без полза към крака на Ходор. Пресегна се, още и още…

Ходор се олюля и изведнъж затвори уста. Поклати бавно глава, разтърси я, после се смъкна пода и седна кръстосал крака. Когато гърмът изтрещя, той сякаш почти не го чу. Четиримата седяха в тъмната кула, не смеейки да дишат.

— Бран, какво му направи? — прошепна Мийра.

— Нищо. — Бран поклати глава. — Не знам. — „Посегнах към него, както посягам към Лято.“ За един миг той се беше превърнал в Ходор. Това го ужаси.

— Нещо става в селото — каза Джойен. — Стори ми се, че видях един от мъжете да сочи към кулата.

„Няма да се уплаша.“ Той беше принцът на Зимен хребет, синът на Едард Старк, вече почти пораснал мъж, и при това превъплъщенец, а не някакво си момченце като Рикон. „И Лято няма да се уплаши.“

— Сигурно са някои от Ъмбърите — каза той. — Или пък от Кнот, или Нореите, или от хората на Флинт, слезли от планините, може и да са братя от Нощния страж. Не носят ли черни наметала, Джойен.

— Нощем всички наметала са черни. А и мълниите много бързо светват и угасват, за да мога да кажа как са облечени.

Мийра се разтревожи.

— Ако бяха черни братя, щяха да са на коне, нали? Но Бран се сети за нещо друго.

— Все едно — каза им той убедено. — Дори да искат, те не могат да дойдат тук. Освен ако нямат лодка или не знаят за пътеката.

— Пътеката! — Мийра разроши косата на Бран и го целуна по челото. — Миличкият ни принц! Той е прав, Джойен, те не знаят за пътеката. Дори да знаят, няма да я намерят в нощта и в дъжда.

— Но нощта ще свърши. Ако останат до заранта… — Джойен премълча останалото. След няколко мига каза: — Подсилват огъня, дето го запали първият.

Мълнията изтрещя в небето и светлината изпълни кулата и ги очерта в сянката. Ходор се заклати и си затананика.

И в този ярък миг Бран усети страха на Лято, затвори двете си очи и отвори трето, момчешката кожа се смъкна от него и той остави кулата зад себе си…

… и се озова навън в дъжда, с пълен със сърнешко месо корем, промъкваше се в храстите, докато небето над него се раздираше и ехтеше. Мирисът на гнили ябълки и мокри листа почти заличаваше миризмата на човек, но тя бе тук. Той дочу кънтеж на твърда кожа и видя човеците, пристъпващи под дърветата. Един човек с пръчка мина покрай него, загърнал с кожа главата си, което го правеше и сляп, и глух. Вълкът го заобиколи отдалече, зад мокрия трънак и голите клони на една ябълка. Чу говора им и там, под миризмите на дъжд, на листа и на кон, дойде острата, червена смрад на страха…