Вихър от мечове

КЕЙТЛИН

Чуха Зелената вилка още преди да я видят — несекващ грохот като рева на някакъв огромен звяр. Реката се бе превърнала в кипнал порой, два пъти по-широка от предната година, когато Роб бе разделил тук армията си и се бе заклел да вземе някоя от Фрей за жена като цена да премине. „Тогава лорд Уолдър и невястата му бяха нужни, а сега са му нужни още повече.“ Сърцето на Кейтлин бе пълно с лоши предчувствия, докато гледаше мътнозелените въртопи. „Няма как да се преброди това, нито да се преплува, а ще мине цял лунен кръг преди водата да спадне.“ Когато наближиха Близнаците, Роб си сложи короната и прикани Кейтлин и Едмур да яздят редом с него. Сир Райналд Уестърлинг носеше знамето му, вълчището на Старк на ледено бялото поле.

Порталните кули се появиха сред дъжда като призраци, мъгливи зелени видения, които ставаха все по-ясно очертани и стабилни, колкото повече се приближаваха. Крепостта на Фрей не беше един замък, а два: два огледални образа от мокър камък, издигащи се от двете страни на водата и свързани с огромната дъга на моста. По средата му се издигаше Водната кула, а отдолу права и бърза течеше реката. От бреговете бяха изсечени канали, за да образуват ровове, които превръщаха всяка от близначните кули в остров. Дъждовете на свой ред бяха превърнали рововете в езера.

Оттатък буйните води Кейтлин успя да види няколко хиляди мъже, вдигнали стан около източния замък. Знамената им висяха като удавени котки на пиките, забити пред шатрите им. Заради дъжда беше невъзможно да се отличат цветовете и гербовете. Повечето изглеждаха сиви, макар че под такива небеса целият свят й се струваше сив.

— Бъди много внимателен, Роб — предупреди тя сина си. — Лорд Уолдър е докачлив и има рязък език, а някои от синовете му несъмнено са наследили нрава му. Не трябва да се оставяш да те предизвикат.

— Познавам ги Фрей, мамо. Давам си сметка колко ги онеправдах и колко са ми нужни. Ще бъда мил като септон.

Кейтлин се размърда смутена на седлото.

— Ако ни предложат освежителни напитки и храна, щом пристигнем, в никакъв случай не отказвай. Вземи каквото ти се предложи, яж и пий така, че всички да видят. Ако не предложат нищо, помоли за хляб, сирене и чаша вино.

— Повече съм мокър, отколкото гладен…

— Роб, слушай ме! След като ядеш от неговия хляб и сол, ще имаш правата на госта, а законите на гостоприемството ще те закрилят под неговия покрив.

Роб изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото изплашен.

— Имам си цяла армия да ме пази, майко, не ми се налага да разчитам на хляба и солта. Но ако лорд Уолдър благоволи да ми поднесе червясала готвена гарга, ще я изям и ще помоля за още.

От западната порта към тях поеха четирима Фрей, загърнати в тежки наметала от дебела сива вълна. Кейтлин разпозна сир Риман, сина на покойния сир Стеврон, първородния син на лорд Уолдър. След смъртта на баща си Риман беше наследникът на Близнаците. Лицето му беше месесто, широко и тъпо. Другите трима сигурно му бяха синове, внуци на лорд Уолдър.

Едмур го потвърди.

— Едвин е най-големият, онзи бледият, който има вид, сякаш страда от запек. А жилавият с брадата е Уолдър Черния, много е неприятен. До него е Петир, момъка с нещастното лице. Петир Пъпката, така го наричат братята му. Само с една-две години е по-голям от Роб, но лорд Уолдър го ожени още когато беше на десет, за трийсетгодишна жена. Богове, дано тази Рослин не прилича на него!

Спряха, за да изчакат посрещачите им да дойдат при тях. Знамето на Роб висеше на пръта, а неспирният дъждовен ромон се смесваше с шума на придошлата Зелена вилка вдясно. Сив вятър се изпъна напред с вирната опашка и се загледа с притворени очи от тъмно злато. Когато четиримата Фрей се приближиха на няколко крачки, Кейтлин чу воя му — дълбок и гърлен, той сякаш се сля с речния порой. Роб го погледна стреснато.

— Сив вятър, при мен. При мен!

Вместо да го послуша, вълчището скочи напред и изръмжа.

Стройният жребец на сир Риман се дръпна и изцвили уплашено, а червеният кон на Петир Пъпката се изправи на задните си крака и го хвърли от седлото. Само Уолдър Черния успя да удържи своя и посегна към дръжката на меча си.

— Не! — развика се Роб. — Сив вятър, тук. Тук! — Кейтлин пришпори кобилата си между вълчището и конете и дръпна юздите пред Сив вятър. Вълкът заотстъпва и чак сега като че ли чу командата на Роб.

— Така ли поправя грешката си един Старк? — извика Уолдър Черния, с оголена стомана в ръка. — Лоша среща, мен ако питаш: да насъскаш вълка си по нас. Затова ли дойде?

Сир Риман беше слязъл да помогне на Петир Пъпката да стане. Момчето се беше окаляло, но му нямаше нищо.

— Дойдох да се извиня за неправдата, която причиних на вашия дом, и за да оженя своя вуйчо. — Роб скочи от седлото. — Петир, вземи моя кон. Твоят почти се върна в конюшнята.

— Мога да яхна зад някого от братята си — отвърна Петир и погледна баща си.

Фрей нито се поклониха, нито проявиха какъвто и да било знак на почит.

— Закъсняхте — заяви сир Риман.

— Дъждовете ни забавиха — каза Роб. — Изпратих птица.

— Не виждам жената.

Под „жената“ сир Риман имаше предвид Джейни Уестърлинг, разбраха всички. Лейди Кейтлин се усмихна извинително.

— Кралица Джейни беше изморена след толкова дълго пътуване, господа. Не се съмнявам, че с удоволствие ще ви посети, когато времената станат по-спокойни.

— Дядо ми ще е недоволен. — Уолдър Черния беше прибрал меча в ножницата, но тонът му не стана по-дружелюбен. — Разказах му доста за дамата и той искаше да я види със собствените си очи.

Едвин се окашля.

— Приготвили сме стаи за вас във Водната кула, ваша милост — каза той на Роб с предпазлива вежливост. — Също за лорд Тъли и за лейди Старк. Вашите лордове знаменосци също са добре дошли да се подслонят под нашия покрив и да присъстват на сватбения пир.

— А хората ми? — попита Роб.

— Милорд дядо ми изказва съжалението си, че не е по силите му да нахрани, нито да подслони толкова голяма войска. Много ни е трудно напоследък да намираме фураж и продоволствие за собствените си хора. Все пак хората ви няма да бъдат пренебрегнати. Ако преминат и вдигнат лагера си до нашия, ще им донесем достатъчно бурета с вино и ейл, за да пият за здравето на лорд Едмур и неговата невяста. Вдигнали сме три големи шатри за пир на отсрещния бряг, за да им осигурим малко подслон под дъжда.

— Милорд дядо ви е много мил. Хората ми ще са му благодарни. Дълго яздиха в този дъжд и са мокри.

Едмур подкара коня си напред.

— Кога ще се запозная със своята годеница?

— Тя ви чака вътре — увери го Едвин Фрей. — Зная, че ще й простите, ако ви се стори малко свенлива. Чакаше ви днес с голяма тревога, горкото девойче. Но навярно можем да продължим и да не стоим така под дъжда?

— Наистина — каза Риман. — Следвайте ме, моля. Едмур подкара до Кейтлин.

— Закъснелия лорд Фрей може би трябваше да ни посрещне лично — оплака се той. — Все пак аз съм неговият суверен и бъдещ зет, а Роб е кралят му.

— Като станеш на деветдесет и една, братко, ще те видим колко ще напираш да яздиш под такъв дъжд.

Но никак не беше сигурна, че това е единствената причина. Лорд Уолдър обикновено излизаше в покрита носилка и нямаше чак толкова да се намокри. „Преднамерено унижение?“ Ако беше така, тепърва ги чакаха по-големи.

При портата отново си имаха неприятности. Сив вятър спря по средата на подвижния мост, отърси дъжда от козината си, вдигна глава към решетката и нададе вой.

— Сив вятър. Какво има? Сив вятър, при мен!

Но вълчището само оголи зъби. „Не му харесва това място“ — помисли Кейтлин. Наложи се Роб да клекне и да го успокои, преди вълкът да се съгласи да мине под решетките. Там ги посрещнаха Уолдър Хромия и Уолдър Реките.

— От шума на водата се страхува — каза Реките. — При наводнение зверовете стоят настрана от реките.

— Един сух кучкарник и овнешки бут ще го оправи — бодро каза Лотар. — Да повикам ли главния ни кучкар?

— Той е вълчище, а не куче — каза Роб. — И е опасен за хора, на които не вярва. Сир Райналд, останете с него. Така няма да го вкарам в залата на лорд Уолдър.

„Разумно — прецени Кейтлин. — Така Роб ще задържи и младия Уестърли-нг далече от очите на лорд Уолдър.“ Подаграта и крехките кости бяха наложили своя отпечатък върху стария Уолдър Фрей. Завариха го кацнал на високия стол с възглавница под задника и халат от хермелин на раменете. Столът му беше от черен дъб и гърбът му беше гравиран като две яки кули, свързани със сводест мост, и беше толкова масивен, че в него старецът приличаше на уродливо дете. Нещо във външността на лорд Уолдър напомняше за лешояд, или за невестулка по-скоро. Плешивата му глава, покрита със старчески петна, стърчеше над кльощавите рамене над дълъг розов врат. Под брадичката висеше отпусната кожа, очите му сълзяха, а беззъбата му уста се движеше непрестанно, сякаш смучеше, както бебе смуче от майчина гърда.

Осмата поред лейди Фрей стоеше права до високия стол на лорд Уолдър. В краката му седеше нещо като по-младо копие на самия него — гърбав и слаб петдесетинагодишен мъж, над чието скъпо облекло от синя вълна и сив сатен изпъкваше странно една корона и висока яка, украсена с малки месингови звънчета. Приликата между двамата беше омайваща, освен очите: малки, мъгливи и мнителни на лорда, а на другия — ококорени, добродушни и празни. Кейтлин си спомни, че преди години един от потомците на Фрей бе станал баща на малоумно същество. При предишните им гостувания владетелят на Брода винаги се стараеше да го крие. „Винаги ли носи тази шутовска корона, или сега е измислено като подигравка за Роб?“ Въпрос, който не смееше да зададе.

Синовете на Фрей, дъщерите му, децата, внуците, съпрузите и жените, както и многобройните слуги запълваха останалата част от залата. Но този, който заговори, беше старецът.

— Зная, че ще ми простите, ако не коленича. Краката ми вече не държат като по-рано, макар че това, дето е между тях, още ми върши работа, ха! — Устата му зейна в беззъба усмивка, докато оглеждаше короната на главата на Роб. — Някой би казал, че само един беден крал се коронова с бронз, ваша милост.

— Бронзът и желязото са по-здрави от златото и среброто — отвърна Роб. — Старите крале на Севера са носили такава корона от мечове.

— Не им помогна много като дойдоха драконите. Ха! — Това „ха“, изглежда, допадна на малоумния в краката му, защото той взе да клати глава и короната и звънчетата на яката му зазвъняха. — Мой суверен — каза лорд Уолдър, — простете на моя Егон за шума. Умът му е по-малко и от на блатар, а и никога досега не е виждал крал. Момчето е на Стеврон. Викаме му Звънчо.

— Сир Стеврон спомена за него, милорд. — Роб се усмихна на малоумния. — Добра среща, Егон. Баща ти беше храбър мъж.

Звънчо звънна звънчетата си. Щом се усмихна, от единия ъгъл на устата му потече слюнка.

— Спестете си кралския дъх. Все едно да говорите на нощно гърне. — Лорд Уолдър премести погледа си към останалите. — Е, лейди Кейтлин, виждам, че сте се върнали при нас. А, и младият сир Едмур, победителят при Каменната мелница. Вече сте лорд Тъли, това трябва да го запомня. Вие сте петият лорд Тъли, когото съм познавал. Другите четирима ги надживях, ха! Булката ви трябва да е тук някъде. Предполагам, че искате да я видите.

— Бих желал, милорд.

— Е добре, ще я видите. Но — облечена. Тя е скромно момиче и ни е девица. Гола няма да я видите до брачната нощ. — Лорд Уолдър се изкикоти. — Ха! Скоро ще е, ей сега. — Изви глава. — Бенфри, иди да доведеш сестра си. И да побързаш — лорд Тъли е бил толкоз път чак от Речен пад. — Един млад рицар в карирано връхно палто се поклони и излезе, а старецът отново се обърна към Роб. — А вашата булка къде е, ваша милост? Хубавата кралица Джейни. Уестърлинг от Зъбера. Разправяха ми за нея, ха!

— Оставих я в Речен пад, милорд. Беше много уморена от дългото пътуване, както вече обяснихме на сир Риман.

— Много ме натъжава това. Исках да я видя със собствените си, уморени очи. Всички го искахме, ха! Не е ли така, милейди?

Тъничката и много бледа лейди Фрей сякаш се стресна, че я канят да заговори.

— Д-да, милорд. Всички толкова искахме да отдадем почит на кралица Джейни. Тя трябва да е голяма красавица.

— Да, много е красива, милейди. — В гласа на Роб се долавяше ледено спокойствие, което напомни на Кейтлин за баща му.

Старецът или не го чу, или предпочете да подмине тона му.

— По-красива от моите ще рече, ха? Че как инак лицето и снагата й щяха да накарат Негова милост да забрави тържествения си обет.

Роб понесе укора с достойнство.

— Зная, че никакви думи не могат да го поправят, но съм дошъл да поднеса извинението си за неправдата, която причиних на дома ви, и да ви помоля за прошка, милорд.

— Извинения, ха! Да, заклехте се да се извините, помня. Стар съм, но не забравям такива неща. Не съм като някои крале, изглежда. Младите всичко забравят, като видят едно хубаво личице и две хубави и здрави ненки, нали така? И аз бях същият. Някои сигурно ще кажат, че още съм си същият, ха, ха! Но ще сбъркат, както вие сбъркахте. Но сега сте дошли да се извините. Само че унизихте момичета ми, не мен. Май те трябва да чуят извиненията ви, ваша милост. Девствените ми момичета. Ето, погледнете ги. — Старецът зашава с пръсти и цяло ято женички запърхаха от стените и се подредиха пред подиума. Звънчо също понечи да се надигне, но лейди Фрей го дръпна за ръкава да си седне на мястото.

Лорд Уолдър заизрежда имената.

— Дъщеря ми Арвин — каза той за едно четиринадесетгодишно момиче. — Ширей, най-младата ми законна щерка. Ами и Мериан са внучки. Ами я омъжих за сир Пейт от Седем потока, но Планината го уби оня урод, тъй че си я прибрах. Това е Церсей, но й викаме Пчеличката.

Още внучки. Едната е Валда, а другите… е, и те са с имена, ама може ли човек да ги запомни всички…

— Аз съм Мери, лорд дядо — поклони се едно от момичетата.

— Много си шумна. До нея е щерка ми Тита. Още една Валда. Аликс, Мариса… Мариса ли беше? Така мисля. Тя не е плешива. Майстерът й обръсна главата, но се закле, че пак ще й порасне коса. Близ-начките са Сера и Сара. — Примижа към едно от по-малките момичета.

— Ха, и ти ли беше Валда?

Момичето не беше на повече от четири…

— Аз съм Валда на сир Емон Реките, лорд прадядо. — И направи реверанс.

— Откога говориш? Не че ще ми кажеш нещо умно, баща ти така и не го направи. И е копеле на всичко отгоре, ха! Къш, исках само Фрей да дойдат тука. Кралят на Севера не го интересуват копелдачета. — Лорд Уолдър извърна очи към Роб, а Звънчо поклати глава и звънна. — Ей това са те, все девици. Е, и една вдовица, но на някои по им харесва цепната жена. Можеше да си вземеш която ти хареса.

— Изборът ми щеше да е невъзможен, милорд — отвърна Роб с предпазлива вежливост. — Всички са твърде хубави.

Лорд Уолдър изсумтя.

— А разправят, че моите очи били лоши. Е, някои от тях стават, мисля. Други… както и да е. Не бяха достатъчно хубави за краля на Севера, ха! Сега какво имате да им кажете?

— Почитаеми дами. — Роб изглеждаше отчаяно притеснен, но отдавна знаеше, че този момент ще дойде, и сега го прие, без да трепне.

— Всички мъже трябва да държат на думата си и най-вече кралете. Бях се врекъл да се оженя за една от вас и наруших клетвата си. Вината не е ваша. Това, което сторих, беше не за да ви унижа, а защото обикнах друга. Никакви думи не могат да го поправят, знам, но все пак дойдох пред вас, за да ви помоля за прошка, за да могат Фрей, владетелите на Брода, и Старките на Зимен хребет отново да станат приятели.

По-малките момичета се размърдаха неспокойно. По-старите им сестри изчакаха лорд Уолдър на неговия трон от черен дъб. Звънчо се заклати напред-назад и звънчетата на яката и короната му зазвъняха.

— Добре — каза владетелят на Брода. — Това беше много добре, ваша милост. „Никакви думи не могат да го поправят“, ха! Добре казано, добре казано. На сватбения пир се надявам, че няма да откажете да танцувате с дъщерите ми. Това ще зарадва старческото ми сърце, ха! — Закима с розовата си глава също като малоумния си внук, само дето нямаше звънци. — А, ето я и нея, лорд Едмур. Моята дъщеря Рослин, най-скъпото ми цветенце, ха!

Сир Бенфри я въведе в залата. Напълно си приличаха за брат и сестра. Ако се съдеше по възрастта им, и двамата бяха деца на шестата лейди Фрей. От дома Росби, като че ли си спомни Кейтлин.

Рослин изглеждаше мъничка за годините си, с толкова бяла кожа, че сякаш току-що беше излязла от баня с мляко. Лицето й беше миловидно, с малка брадичка, малко носле и големи кафяви очи. Гъстата коса с цвят на лешник падаше на вълни до кръстчето й, което беше толкова тънко, че Едмур щеше да може да го обхване с ръце. Под обсипания с дантела корсет на светлорозовата й рокля гърдите й изглеждаха малки, но добре оформени.

— Ваша милост. — Момичето падна на колене. — Лорд Едмур, надявам се, че не съм разочарование за вас.

„Ни най-малко“ — помисли Кейтлин. Лицето на брат й беше светнало, когато я видя.

— Вие сте наслада за очите ми, милейди — каза Едмур. — И ще бъдете винаги, знам.

Рослин имаше малка празнина между двата си предни зъба, което я караше да се усмихва свенливо, но този малък недостатък й придаваше още повече чар. „Хубавичка е — помисли Кейтлин. — Но е толкова мъничка и явно е от породата на Росби.“ Росби не бяха здрав и силен род. Самата тя щеше да предпочете формите на някои от останалите момичета в залата; дъщери или внучки, все едно. Много от тях напомняха за Крейкхол, а третата жена на лорд Уолдър беше от този дом. „Широки бедра, за да раждат деца, големи гърди да ги кърмят, силни ръце да ги носят. Крейкхол винаги са били с едър кокал и силни.“ — Милорд е толкова мил — каза лейди Рослин на Едмур.

— Милейди е така красива. — Едмур взе ръката й и я изправи. — Но защо плачете?

— От радост — каза Рослин. — Плача от радост, милорд.

— Стига — прекъсна ги лорд Уолдър. — Можете да плачете и да си шепнете след като се венчаете, ха! Бенфри, прибери сестра си в покоите й, сватба я чака. И брачна нощ, ха, най-сладката част. За всички, за всички. — Той примлясна. — Ще има музика, сладка музика, и вино, ха, ще потече червеното и ще поправим някои грешки. Но сега сте уморени, и мокри при това, оцапахте ми пода. Чакат ви огньове и греяно вино, и бани, ако искате. Лотар, разведи гостите ни по стаите им.

— Трябва да се погрижа хората ми да прехвърлят реката, милорд — каза Роб.

— Няма да се изгубят — каза лорд Уолдър. — И преди са я прехвърляли, нали? Когато дойдохте от север. Поискахте ми да минете и аз ви дадох, ама не казахте тогаз „може така, може онака“, ха! Както и да е, ваша воля. Преведете всеки един за ръчичка, ако щете, мен какво ми — Милорд! — Кейтлин почти беше забравила. — Малко храна ще ни добре дошла. Преминахме много левги в дъжда.

Лорд Фрей пак примлясна.

— Храна, ха! Комат хляб, сиренце, малко наденичка…

— И малко вино да го преглътнем — каза Роб. — И сол.

— Хляб и сол! Ха. Разбира се. Как иначе. — Старецът плесна с ръце и в залата влязоха слуги, понесли кани с вино и подноси с хляб, сирене и масло. Самият лорд Уолдър взе чаша с червено и я вдигна в петнистата си старческа ръка. — Мои гости — рече той. — Мои почетни гости. Добре сте дошли под моя покрив и на трапезата ми.

— Благодарим ви за гостоприемството, милорд — отвърна Роб. Ед-мур го повтори след него, заедно с Големия Джон, сир Марк Пайпър и другите. Пиха от виното му и ядоха от хляба и маслото му. Кейтлин вкуси от виното, отхапа от хляба и се почувства много по-добре. „Вече би трябвало да сме в безопасност“ — реши тя.

Като знаеше колко дребнав е старецът, тя бе очаквала стаите им да са мизерни. Но Фрей, изглежда, бяха проявили особена щедрост към тях. Брачната стая се оказа просторна и богато обзаведена, с голямо пухено легло в средата, с пилони, изваяни във формата на близначните кули. Завесите му бяха с цветовете на Тъли, червено и синьо, изискана проява на вежливост. Дъсченият под беше покрит с благоуханни килими, а високият прозорец гледаше на юг. Стаята на самата Кейтлин беше по-малка, но приятно обзаведена и удобна, с огън, който пращеше в камината. Лотар Хромия ги увери, че Роб ще получи цял апартамент, както се полага на крал.

— Ако нещо ви липсва, просто кажете на някой от стражите. — Той поклони и излезе, накуцвайки тежко по витите стъпала.

— Трябва да си поставим своя охрана — каза Кейтлин на брат си. Щеше да отдъхне по-леко, ако пред вратата й пазеха хора на Старк и Тъли. Приемът на лорд Уолдър не се оказа толкова болезнен, колкото се боеше, но въпреки това тя щеше да се радва всичко да свърши колкото може по-бързо. „Само още няколко дни и Роб ще поеме за твоята битка, а аз — за удобното си изгнаничество в Морски страж.“ Не се съмняваше, че лорд Джейсън ще й окаже пълно гостоприемство, но перспективата все пак я потискаше.

Чу тропота на копита долу, когато дългата колона конници пое по моста от единия замък до другия. Камъните закънтяха под тежестта на тежко натоварените фургони. Кейтлин отиде до прозореца и се загледа навън към войската на Роб, идваща откъм източния близнак.

— Дъждът като че ли отслабва.

— Чак сега, като сме на сухо. — Едмур стоеше пред огъня и топлината го обливаше. — Какво мислиш за Рослин?

„Твърде мъничка и нежна. Раждането за нея ще е трудно.“ Но брат й, изглежда, беше доволен от момичето, затова тя каза само:

— Сладка е.

— Вярвам, че ме хареса. Но защо плачеше?

— Тя е девица в навечерието на брака си. Няколко сълзи е нормално да се очакват. — Лиза беше изплакала езера на заранта преди сватбата си, макар да бе успяла да остане със сухи очи и сияеща, когато Джон Арин заметна плаща й на раменете си.

— По-хубава е, отколкото смеех да се надявам. — Кейтлин отвори уста, но Едмур вдигна ръка да я прекъсне. — Зная, зная, че има по-важни неща, спести ми проповедта си, септа. Но все пак… видя ли някои от другите девойчета на Фрей, които изприпкаха? Онази с тика? Болест ли е това? А двете близначки имаха повече обриви по лицата и от Петир Пъпката. Като ги видях, бях сигурен, че Рослин ще е плешива, едноока, с ума на Звънчо и с нрава на Уолдър Черния. Но тя ми се струва не само хубавичка, а и мила. — Изглеждаше объркан. — Защо старият язовец ще ми откаже да си избера, освен за да ми натрапи някакъв урод?

— Предпочитанията ти към хубави личица са добре известни — напомни му Кейтлин. — Сигурно лорд Уолдър всъщност иска да си щастлив със своята невяста. — „Или по-вероятно не е искал да се запънеш пред някоя пъпка и да му объркаш плановете.“ — А може пък тази Рослин да е любимката на стареца. Владетелят на Речен пад е по-добра партия, отколкото биха могли да си пожелаят повечето му дъщери.

— Наистина. — Брат й обаче все още изглеждаше неубеден. — Възможно ли е момичето да е ялово?

— Лорд Уолдър иска внукът му да наследи Речен пад. Каква полза би имал да ти даде ялова жена?

— Ще се отърве от една дъщеря, която никой друг не би взел.

— Това не му носи никаква изгода. Уолдър Фрей е свадлив човек, но не е глупав.

— Все пак… възможно ли е?

— Да — отстъпи с неохота Кейтлин. — Има болести, които едно момиче може да преживее като малко и да стане неспособно да зачене. Но нямаме причина да мислим, че лейди Рослин е пострадала така. — Тя огледа стаята. — Фрей ни посрещнаха по-любезно, отколкото очаквах, ако трябва да сме честни.

Едмур се засмя.

— Няколко зли думи и нагло злорадство. От него това си е направо вежливост. Очаквах старият язовец да се изпикае във виното ни и да ни накара да му похвалим реколтата.

Шегата му странно притесни Кейтлин.

— Ако ме извиниш, бих искала да сменя тези мокри дрехи.

— Както желаеш. — Едмур се прозя. — Май ще дремна час-два. Тя се оттегли в стаята си. Сандъкът с дрехи, които си беше взела от Речен пад, беше донесен и поставен до леглото. След като се съблече и окачи мокрите си дрехи до огъня, тя си облече топла вълнена рокля с червеното и синьото на Тъли, изми и среса косата си, подсуши я и излезе да потърси Фрей.

Черният дъбов трон на лорд Фрей беше празен, но няколко от синовете му пиеха край огъня. Лотар се надигна тромаво, щом я видя.

— Лейди Кейтлин, мислех, че ще почивате. С какво мога да ви бъда полезен?

— Това ваши братя ли са? — попита тя.

— Братя, заварени, доведени, племенници. Двамата с Раймънд имаме една майка. Лорд Луций Вайприн е мъж на сестра ми Литен, а сир Дамън е техен син. Моя брат сир Хостин, вярвам, че познавате. А това е сир Леслин Хай със синовете си, сир Харис и сир Донел.

— Добра среща, господа. Сир Первин да е наоколо? Той ме придружи до Бурен край и обратно, когато Роб ме изпрати да преговарям с лорд Ренли. Очаквах с нетърпение да се видим отново.

— Первин не е тук — отвърна Лотар Хромия. — Ще му предам поздравите ви. Зная, че ще съжалява, че не е могъл да се види с вас.

— Но той, разбира се, ще се върне навреме за сватбата на лейди Рослин?

— Надяваше се — каза Лотар Хромия, — но при този дъжд… сама видяхте как са придошли реките, милейди.

— Наистина — каза Кейтлин. — Чудя се дали ще сте така добър да ме насочите към вашия майстер?

— Да не би да ви е зле, милейди? — попита сир Хостин, силен мъж с волева квадратна челюст.

— Женски оплаквания. Не е повод за тревогата ви, сир.

Лотар много вежливо я придружи извън залата, нагоре по някакви стъпала и през един покрит мост до други стъпала.

— Ще намерите майстер Бренет горе в куличката, милейди. Кейтлин почти очакваше, че майстерът ще се окаже поредният син на Уолдър Фрей, но Бренет не му приличаше. Оказа се дебел, плешив, с двойна брадичка и не особено чистоплътен, ако се съдеше по гарвановите курешки, оцапали ръкавите на халата му, но иначе изглеждаше съвсем добродушен. Когато сподели с него тревогата на Едмур за плодовитостта на лейди Рослин, дебелият майстер се изкиска.

— Лорд брат ви няма причина да се страхува, лейди Кейтлин. Малка е, признавам, и тесничка в бедрата, но майка й беше същата, а лейди Бетани раждаше на лорд Уолдър по едно дете всяка година.

— Колко от тях преживяха ранното си детство? — попита го тя грубо.

— Пет. — Той засвива дебелите си като наденици пръсти. — Сир Первин. Сир Бенфри. Майстер Виламен, който си положи клетвите миналата година и сега служи на лорд Хънтър в Долината. Оливар, който беше скуайър при сина ви. И лейди Рослин, най-малката. Четири момчета и едно момиче. Лорд Едмур ще има повече синове, стига да знае какво да ги прави.

— Убедена съм, че това ще го зарадва. — Значи момичето се оказваше не само миловидно, но и плодовито. „Това би трябвало да успокои Едмур.“ Доколкото разбираше, лорд Уолдър не беше оставил на брат й повод за недоволство.

След като напусна майстера, Кейтлин не се върна в стаята си, а отиде при Роб. При него завари Робин Флинт и сир Вендел Мандърли, а също и Големия Джон и сина му, когото все още наричаха Малкия Джон, макар че заплашваше да надмине баща си на ръст. Всички бяха подгизнали. Още един мъж, по-мокър и от тях, стоеше при огъня, наметнат със светлорозов плащ.

— Лорд Болтън — каза тя.

— Лейди Кейтлин — отвърна той глухо. — Цяло удоволствие е да ви видя отново, макар и в такива трудни времена.

— Много мило от ваша страна. — Кейтлин долови мрачното настроение, възцарило се в стаята. Дори Големия Джон изглеждаше сериозен и някак потиснат. Тя огледа навъсените им лица и попита:

— Какво се е случило?

— Ланистърите са на Тризъбеца — каза окаяно сир Вендел. — Брат ми отново е пленен.

— А лорд Болтън ни е донесъл още новини от Зимен хребет — добави Роб. — Сир Родрик не е единственият добър човек, който е загинал. Клей Кервин и Леобалд Толхарт също са били убити.

— Клей Кервин беше още момче — промълви тя натъжена. — Значи е вярно все пак? Всички са загинали и Зимен хребет го няма?

Светлите очи на Болтън срещнаха нейните.

— Железните хора са опожарили и замъка, и зимното градче. Част от хората ми са отведени в Дредфорт от сина ми Рамзи.

— Вашият незаконен син беше обвинен в тежки престъпления — припомни му рязко Кейтлин. — В убийство, изнасилване и още по-лоши неща.

— Да — отвърна Рууз Болтън. — Кръвта му е покварена, това не мога да го отрека. Но все пак е добър воин, безстрашен е и е умен. Когато железните хора посекли сир Родрик и скоро след това Леобалд Толхарт, паднало се е на Рамзи да поведе битката и той го е сторил. Сега се кълне, че няма да прибере меча си в ножницата, докато на север остане дори и един Грейджой. Може би такава услуга в някаква малка степен ще опрости греховете, към които го е тласнала нечистата му кръв. — Сви рамене. — А може би не. Когато свърши войната, Негова милост трябва да претегли и да отсъди. Но дотогава се надявам да имам законен син от лейди Валда.

„Студен човек е този“ — помисли Кейтлин не за пръв път.

— Рамзи спомена ли за Теон Грейджой? — попита Роб. — И той ли е убит, или е избягал?

Рууз Болтън извади от кесията на колана си оръфано парче кожа.

— Синът ми изпрати това с писмото си.

Сир Вендел извърна настрана дебелото си лице. Робин Флинт и Малкия Джон Ъмбър се спогледаха, а Големия Джон изсумтя като бик.

— Това… човешка кожа ли е? — промълви Роб.

— Кожата от кутрето на лявата ръка на Теон Грейджой. Синът ми е жесток, признавам го. И все пак… какво е малко кожа срещу живота на двама малки принцове? Вие бяхте майка им, милейди. Позволете да ви поднеса този… малък знак на възмездие.

Част от Кейтлин искаше да сграбчи гнусния трофей и да го притисне до сърцето си, но тя стисна зъби и се овладя.

— Махнете го. Моля ви.

— Одраната кожа на Теон няма да върне братята ми — каза Роб. — Искам главата му, а не кожата.

— Той е единственият жив син на Бейлон Грейджой — каза тихо лорд Болтън, сякаш бяха забравили. — А сега вече е законният крал на Железните острови. Един пленен крал има огромна цена като заложник.

— Заложник? — Кейтлин настръхна. Заложниците често се разменяха. — Лорд Болтън, надявам се, че не ни предлагате да освободим човека, който уби синовете ми.

— Който и да спечели Стола на Морския камък, ще поиска смъртта на Теон Грейджой — изтъкна Болтън. — Макар и окован, той има по-законни права от всеки от чичовците си. Казвам да го задържим и да поискаме отстъпки от железните като цена за екзекуцията му.

Роб обмисли думите му и накрая с неохота се съгласи.

— Да. Много добре. Запазете го жив тогава. Засега. Пазете го под силна охрана в Дредфорт, докато си върнем Севера.

Кейтлин отново се обърна към Рууз Болтън.

— Сир Вендел спомена нещо за Ланистърите на Тризъбеца?

— Да, милейди. Чувствам се виновен. Много се забавих в Харънхъл. Енис Фрей тръгна няколко дни преди мен и премина Тризъбеца лри Рубинения брод, макар и нелеко. Докато стигнем, реката беше придошла. Нямах друг избор, освен да прехвърлям хората си на лодки, а разполагахме с малко. Две трети от войската ми беще от северната страна, когато Ланистърите нападнаха онези, които още чакаха реда си. Главно хора на Норей, на Локи и Бърли, със сир Вилис Мандърли и неговите рицари от Бял залив в ариергарда. Бях от другата страна на Тризъбеца и бях безсилен да им помогна. Сир Вилис поведе хората си доблестно, но Грегор Клегейн атакува с тежка конница и ги изтласка в реката. Колкото убиха, толкова се удавиха. Други побягнаха, а останалите плениха.

Името Грегър Клегейн винаги носеше лоша вест. Дали не трябваше Роб да се върне отново на юг и веднъж завинаги да се справи с него? Или Планината сам идваше тук?

— А Клегейн прехвърли ли реката?

— Не. — Гласът на Болтън беше тих, но уверен. — Оставих при брода шестстотин души. Копиеносци от ручеите, от планините и от Бял нож, стотина стрелци с лък от Рогов лес, малко наемна конница и дребни рицари, и силна част от хората на Стаут и Кервин, за кураж. Ронел Стаут и сир Кайл Кондън ги командват. Сир Кайл беше дясната ръка на покойния лорд Кервин, сигурен съм, че го знаете, милейди.

Лъвовете не плуват по-добре от вълците. Докато реката не спадне, сир Грегър няма да я прекоси.

— Само това ни липсва, Планината да се окаже в тила ни, когато поемем по блатния път — каза Роб. — Добре сте се справили, милорд.

— Благодаря за похвалата, ваша милост. Понесох тежки загуби при Зелената вилка, а Гловър и Толхарт пострадаха още повече при Дъскъндейл.

— Дъскъндейл! — Роб произнесе името като проклятие. — Робет Гловър ще отговаря, когато го видя, обещавам ви.

— Глупост — съгласи се лорд Болтън, — но Гловър стана непредпазлив, когато научи, че Дълбок лес е паднал. Мъката и страхът могат да причинят това на всеки.

С Дъскъндейл беше свършено и забравено. Предстоящите битки безпокояха Кейтлин много повече.

— Колко души доведохте на сина ми? — попита тя рязко Рууз Болтън.

Странните му безцветни очи я изгледаха продължително, после той каза:

— Около петстотин конница и три хиляди пехота, милейди. Хора на Дредфорт, главно, и малко от Кархолд. След като верността на Карстарките е вече толкова съмнителна, реших, че ще е най-добре да ги държа подръка. Съжалявам, че не са повече.

— Би трябвало да стигнат — каза Роб. — Вие ще поемете командата на ариергарда ми, лорд Болтън. Смятам да потегля за Шийката веднага щом вуйчо ми се венчае и прекара брачната си нощ. Връщаме се у дома.