Вихър от мечове

АРЯ

Жената пред хана се поклащаше при всеки порив на вятъра. „Знам го този хан.“ Но нямаше бесило пред вратата, когато двете със сестра й Санса спаха тук под зоркото око на септа Мордейн.

— Няма да влезем — реши изведнъж Аря. — Може да има духове.

— Знаеш ли откога не съм пийвал чашка вино? — Сандор Клегейн се смъкна от седлото. — Освен това трябва да разберем кой държи Рубинения брод. Стой с конете, ако щеш, мене ми дреме на задника.

— А ако те познаят? — Сандор вече не си правеше труда да си крие лицето. Изглежда, вече не му „дремеше“ дали ще го познаят. — Могат да те вземат в плен.

— Нека се опитат. — Разхлаби дългия меч в ножницата, бутна вратата и влезе.

Аря едва ли щеше да има някога по-добра възможност да избяга. Можеше да яхне Страхливка и да отведе и Странник. Прехапа устна. После отведе конете в конюшнята и влезе след него.

„Познават го.“ Каза й го възцарилото се мълчание. Но не това бе най-лошото. Тя също ги познаваше. Не мършавия ханджия, нито жените, нито селските ратаи край огъня. А другите. Войниците. Познаваше войниците.

— Брат си ли търсиш, Сандор? — Ръката на Поливър беше бръкнала под корсажа на момичето в скута му, но сега я извади.

— Чаша вино търся. Ханджия, кана червено. — Клегейн хвърли шепа медници на пода.

— Не искам неприятности, сир — рече ханджията.

— Тогава не ме наричай сир. Устата му се разтрепера. — Глух ли си, тъпак? Вино поръчах. — След като мъжът се разтича, Клегейн викна: — Две чаши! И момичето е жадно.

„Само трима са“ — помисли Аря. Поливър я погледна крадешком, а момчето до него не я погледна изобщо, но третият се втренчи в лицето й. Беше мъж със среден ръст и телосложение и с толкова обикновено лице, че беше трудно човек да определи възрастта му. „Веселяка. Веселяка и Поливър, заедно.“ Момчето беше скуайър, ако се съдеше по възрастта и облеклото му. Имаше голяма бяла пъпка на носа и няколко червени по челото.

— Това да не е изгубилото се пале, дето разправяше сир Грегър? — попита той Веселяка. — Онова, дето се изпишкало на чергите и избягало?

Веселяка сложи предупредително ръка на рамото му и рязко поклати глава. Аря го разбра съвсем ясно.

Скуайърът — не, или не го интересуваше.

— Сир каза, че брат му палето подвило опашка, когато битката при Кралски чертог се разгорещила. Каза, че избягало със скимтене. — И се ухили на Хрътката.

Клегейн ги изгледа, без дума да каже. Поливър свали момичето от скута си и се надигна.

— Хлапака е пиян — каза той. Беше висок почти колкото Хрътката, макар и не толкова мускулест. Остра брада покриваше челюстите му — гъста, черна и грижливо подкастрена, но главата му беше почти плешива. — Не държи на вино, кво да го правиш.

— Да не пие тогава.

— Палето не плаши… — почна момчето, но Веселяка го хвана небрежно за ухото, изви го и то изпищя от болка.

Ханджията притича обратно с две чаши и кана върху калаен поднос. Сандор надигна каната към устата си. Аря видя как мускулите по врата му заиграха, докато гълташе. Когато я тресна на масата, половината вино беше пресушено.

— Сега можеш да налееш. И прибери тия скапани медници, че друго днес няма да получиш.

— Ние ще платим, като свършим пиенето — каза Поливър.

— Като си свършите пиенето, ще сгъделичкате ханджията да видите къде си крие златото. Както винаги.

Ханджията изведнъж се сети, че е забравил нещо в кухнята. Местните също напускаха, а момичетата вече ги нямаше. В гостилницата се чуваше само тихото пращене на огъня в камината. „Май и ние трябва да си ходим“ — помисли Аря.

— Ако търсиш сира, много си закъснял — рече Поливър. — Той беше в Харънхъл, но сега не е. Кралицата го повика. — Аря забеляза, че носи три оръжия на колана си: дълъг меч на лявото бедро, а на дясното кама и по-тънко оръжие, много дълго за нож и доста късо за меч. — Крал Джофри е умрял — добави Поливър. — Отровили го на брачния му пир.

Аря пристъпи още крачка навътре. „Джофри е умрял.“ Почти го виждаше пред себе си, с русите му къдрици и злата усмивка на дебелите му меки устни. „Джофри е умрял!“ Знаеше, че трябва да е щастлива, но кой знае защо, се чувстваше празна отвътре. Джофри беше умрял, но щом и Роб беше мъртъв, какво значение имаше това?

— Това са то храбрите братя на Кралската гвардия — изсумтя презрително Хрътката. — Кой го е убил?

— Дяволчето, така мислят. Той и женичката му.

— Каква женичка?

— Не знаеш ли. Оная, севернячката. Щерката на Зимен хребет. Чухме, че убила краля със заклинание, а после се превърнала във вълк с големи кожени криле като прилеп и отлетяла от прозореца на една кула. Но е оставила джуджето и Церсей се кани да му вземе главата.

„Това е тъпо — помисли Аря. — Санса знае само песни, не и заклинания, и никога не би се омъжила за Дяволчето.“ Хрътката седна на пейката до вратата. Устата му трепна — само изгорената страна.

— Трябвало е да го хвърли в адски огън и да го опече. Или да го гъделичка, докато месечината почернее. — Надигна чашата с вино и я пресуши на един дъх.

„И той е от тях — помисли Аря. — Същият като тях е. Трябва да го убия, докато спи.“ — Сир Грегър е завзел Харънхъл? — попита Сандор.

— То пък едно завземане беше — отвърна Поливър. — Наемниците се разбягаха, като разбраха, че идем, останаха само неколцина. Един от готвачите ни отвори слугинската порта, да си го върне на Хоут дето му отрязал крака. — Изкиска се. — Оставихме го да ни готви, оставихме и една-две пачаври да ни топлят леглата, а останалите изклахме.

— Всички! — възкликна Аря.

— Е, сир запази Хоут, да му мине по-весело времето.

— Черната риба още ли е в Речен пад? — попита Сандор.

— Не за дълго — отвърна Поливър. — Под обсада е. Старият Фрей ще обеси Едмур Тъли, ако не предаде замъка. Сега единствената по-сериозна битка е край Драконово дърво. Блакууд и Бракън. Бракънови вече са наши.

Хрътката наля чаша вино за Аря и друга за себе си, и я изпи, загледан в огъня в камината.

— Птиченцето отлетяло, викаш? Е, сигурно е адски добре за нея. Дриснала на главата на Дяволчето и отлетяла.

— Ще я намерят — увери го Поливър. — Дори да струва половината злато на Скалата на Кастърли.

— Хубавичка била, чувам — намеси се Веселяка. — Сладка като мед. — Млясна с устни и се усмихна.

— И възпитана — съгласи се Хрътката. — Истинска малка лейди. Не като проклетата си сестра.

— Те и нея ще намерят — каза Поливър. — Сестрата. Гласят я за копелето на Болтън, чувам.

Аря отпи от виното, за да не могат да видят устата й. Не разбираше за какво говори Поливър. „Санса няма друга сестра.“ Сандор Клегейн се изсмя високо.

— Какво толкова му е смешното? — попита Поливър. Хрътката дори не погледна Аря.

— Ако исках да го знаеш, щях да ти го кажа. Има ли кораби при Солниците?

— При Солниците? Откъде да знам? Чух, че търговците се върнали до Девиче езеро. Рандил Тарли взел замъка и затворил Мутън в една кула. Нищо не съм чул за Солниците.

Веселяка се наведе над масата.

— Какво, ще заминеш по море, без да се сбогуваш с брат си? — Въпросът му смрази Аря. — Сир ще предпочете да се върнеш с нас в Харънхъл, Сандор. Бас държа. Или в Кралски чертог…

— Заеби. Майната му на него. Майната ви.

Веселяка сви рамене, изправи се и посегна с ръка зад главата си да се почеше по гърба. И тогава всичко сякаш стана наведнъж: Сандор скочи, Поливър измъкна дългия си меч, ръката на Веселяка изплющя като в мъгла и нещо сребристо проблесна във въздуха през гостилницата. Ако Хрътката не се беше дръпнал, ножът сигурно щеше да се забие в гърлото му, но вместо това само изфуча покрай ребрата му, заби се и затрепера в стената до вратата. И тогава той се изсмя — с толкова хладен и кух смях, сякаш отекна от дъното на дълбок кладенец.

— Надявах се, че ще направите нещо глупаво. — Мечът му изсвистя от ножницата тъкмо навреме, за да отбие първия удар на Поливър.

И песента на стоманата започна. Веселяка скочи от пейката с къс меч в едната ръка и кама в другата. Дори пъпчивият скуайър с кафявата коса се беше надигнал и ръката му шареше по колана на меча. Аря грабна чашата си с вино от масата и я хвърли в лицето му. Този път улучи по-добре, отколкото при Близнаците. Чашата го удари точно в голямата бяла пъпка и той се срина по задник.

Поливър се биеше мрачно и методично и здраво притисна Сандор — тежкият му дълъг меч удряше с брутална точност. Ударите на Хрътката бяха по-мудни, париранията прибързани, краката — бавни и тромави. „Той е пиян — осъзна отчаяна Аря. — Много пи, и много бързо, без да е ял нищо.“ А пък Веселяка се промъкваше крадешком покрай стената, за да се озове зад него. Тя грабна втората чаша и я хвърли по него, но той се оказа по-бърз от скуайъра и сниши главата си навреме. Погледът, който й прати, съдържаше хладна закана. „Има ли скрито злато в селото?“, сякаш го чу да я пита. Тъпият скуайър се беше хванал за ръба на масата и се мъчеше да се изправи. Аря усети как началото на паниката плъзна по врата й. „Страхът сече по-дълбоко от мечове. Страхът реже по-дълбоко…“ Сандор изпъшка от болка. От изгорялата страна на лицето му бликна червена кръв от слепоочието до бузата, полуотрязаното му ухо вече го нямаше. Това вече, изглежда, го разгневи. Той изтласка назад Поливър с яростна атака, размахвайки стария нащърбен меч, с който се беше сдобил на хълмовете. Брадатият мъж заотстъпва. А после Веселяка скочи от една пейка, бърз като змия, и фрасна Хрътката в тила с плоското на късия си меч.

„Те го убиват.“ Аря нямаше повече чаши, но имаше нещо по-добро за хвърляне. Извади камата, която бяха взели от умиращия стрелец, и се опита да я метне по Веселяка, както той бе направил преди малко. Ала не беше като да хвърлиш камък. Ножът се превъртя и го удари с дръжката. „Дори не го усети.“ Беше твърде зает с Клегейн.

Клегейн се изви встрани и си спечели кратък миг да си поеме дъх. Кръв се стичаше по лицето му и от тила му. Двамата мъже на Планината настъпваха срещу него. Тежката каменна кана все още беше на масата. Аря я сграбчи с две ръце, но когато я надигна, някой я хвана за рамото. Каната се изплъзна от пръстите й и се разби на пода. Извъртяха я и тя се озова нос в нос срещу скуайъра. „Каква съм глупачка, съвсем забравих за него!“ Видя, че голямата му бяла пъпка се е пръснала.

— Ти ли си палето на палето? — Държеше меча си в дясната ръка, а нея — с лявата, но нейните ръце бяха свободни, така че тя дръпна ножа му от канията и отново го вкара, но вече в корема му, и завъртя. Не носеше ризница, така че ножът влезе лесно, също както Игла, когато уби конярчето в Кралски чертог. Очите на скуайъра станаха много големи — и той пусна рамото й. Аря се завъртя към вратата и изтръгна ножа на Веселяка от стената. Поливър и Веселяка бяха притиснали Хрътката в ъгъла зад една пейка и единият му беше оставил грозен червен разрез по горната част на бедрото, наред с другите рани. Сандор се беше опрял в стената, и дишаше тежко. Изглеждаше сякаш едва стои на краката си, камо ли да се бие.

— Хвърли го тоя меч и ще те отведем в Харънхъл — каза му Поливър.

— За да ме довърши сир Грегър сам ли?

— Може пък на мене да те даде — каза Веселяка. — Като ме искаш, ела ме вземи. — Сандор се оттласна от стената и се присви зад пейката, с меча пред себе си.

— Мислиш, че не можем ли? — каза Поливър. — Ти си пиян.

— Може — отвърна Хрътката. — Но вие сте мъртви. — И изрита пейката и я събори с все сила върху пищялките на Поливър. Брадатият успя някак да се задържи на крака, но Хрътката се сниши под дивашкия му замах и неговият меч изсвистя злобно. Кръв плисна по тавана и стените. Острието се беше врязало в лицето на Поливър и когато Хрътката го издърпа, половината глава се откъсна с него.

Веселяка отстъпи назад. Аря успя да подуши страха му. Късият меч в ръката му изведнъж заприлича на детска играчка пред грамадното очукано острие, което държеше Хрътката. Той отскочи, без да откъсва очи от Сандор Клегейн. Сега за Аря най-лесното нещо на света беше да пристъпи зад него и да го намушка.

— Има ли злато, скрито в селото? — изрева тя, след като го прониза в гърба с ножа. — Сребро има ли? Камъни? — Заби ножа още два пъти. — Храна има ли? Къде е лорд Берик? — Вече беше върху него и продължаваше да мушка. — Къде отиде той? Колко души бяха с него? Колко рицари? Колко стрелци? Колко, колко, колко, колко, колко, колко? Има ли злато в селото?

Когато Сандор я вдигна от него, ръцете й бяха червени и лепкави.

— Стига — каза само той. Сам кървеше като заклана свиня и влачеше единия си крак.

— Има още един — напомни му Аря.

Скуайърът беше издърпал ножа от корема си и се мъчеше да спре кръвта с ръце. Когато Хрътката го надигна, той запищя и зарева като бебе.

— Милост — захлипа, — моля ви! Не ме убивайте, Майчице, смили се!

— Приличам ли на проклетата ти майчица? — Хрътката изобщо не приличаше на човек. — Ти и тоя си го убила — каза той на Аря. — Разпрала си му червата, той е свършил. Само че ще мре дълго. Момчето явно не го чу.

— Аз дойдох за момичетата — заскимтя той. — Да ме направят мъж, рече Поли… Моля ви, заведете ме в някой замък, заведете ме при майстер, баща ми има злато… беше само за момичетата… милост, сир.

Хрътката го зашлеви през лицето.

— Не ме наричай сир! — Обърна се към Аря. — Тоя е твой, вълчице. Ти го направи.

Тя го разбра. Отиде при Поливър и клекна в локвата кръв, докато свали колана му. До камата му висеше по-тънко оръжие, твърде късо за мъжки меч… но в ръката й легна по мярка.

— Помниш ли къде е сърцето? — попита Хрътката. Тя кимна. Скуайърът се ококори.

— Милост…

Игла се хлъзна между ребрата му и тя му даде милост.

— Добре. — Гласът на Сандор беше хриплив от болката. — Щом тия са дошли тук за брантии, Грегър сигурно държи брода, както и Харънхъл.

Още от палетата му могат да дойдат тук всеки момент, а за днес избихме достатъчно дупедавци.

— Къде ще отидем? — попита тя.

— В Солниците. — Той се подпря на рамото й, за да не падне. — Вземи вино, вълчице. И вземи колкото монети им се намират, ще ни трябват. Ако има кораби при Солниците, можем да стигнем в Долината по море. — Устата му затрепера и от отсеченото ухо рукна още кръв. — Може пък лейди Лиза да те омъжи за нейния малък Робърт. Виж, такава венчавка бих искал да видя! — Почна да се смее, но изстена.

Когато дойде време за тръгване, Аря трябваше да му помогне да се качи на гърба на Странник. Беше завързал парче плат около врата си и друго около бедрото, и беше взел плаща на скуайъра от закачалката до вратата. Плащът беше зелен, със зелена стрела на бяла ивица, но когато Хрътката го смачка и го притисна до ухото си, много бързо стана червен. Аря се страхуваше, че ще падне още щом тръгнат, но той успя някак да се задържи на седлото.

Не можеха да рискуват с онзи, който държеше Рубинения брод, затова вместо да тръгнат по кралския път свърнаха на югоизток, през обрасли с тръни поля, гори и блата. Минаха часове, докато стигнат бреговете на Тризъбеца. Реката покорно се беше върнала в обичайното си русло и кафявият й бяс се бе укротил. „И тя се е уморила“ — помисли Аря.

Досами реката намериха няколко върби, израсли между огладени от водата скали. Скалите и дърветата образуваха нещо като естествено укрепление, където можеха да се скрият откъм реката, както и откъм пътя.

— Тук става — рече Хрътката. — Събери дърва за огън. — Когато слезе, се хвана да един клон, за да не падне.

— Димът няма ли да се вижда?

— Който иска да ни намери, стига му само да тръгне по кръвта ми. Вода и дърва. Но първо ми донеси меха с вино.

След като накладе огъня, Сандор намести шлема си в пламъците, изля половината мях вино в него и после се изтегна върху една покрита с мъх скала, сякаш не мислеше да става повече. Накара Аря да измие плаща на скуайъра и да го нареже на ивици. Те също отидоха в шлема.

— Ако имах повече вино, щях да се напия до смърт. Май трябва да те върна в оня скапан хан за още два-три мяха.

— Не — каза Аря. „Няма да ме прати, нали? Ако го направи, просто ще го оставя и ще си замина.“ Сандор се изсмя, като видя страха на лицето й.

— Шега, вълчице. Скапана шега. Намери ми една пръчка, ей толкоз дълга и да не е много дебела. И измий калта от нея. Мразя вкуса на кал.

Първите две пръчки, които му донесе, не му харесаха. Докато намери подходяща, огънят беше опушил черната кучешка муцуна чак до ушите. Вътре виното кипеше лудо.

— Вземи чашата от одеялото зад седлото ми и я напълни до средата — каза й той. — Внимавай. Ако го излееш, наистина ще те пратя за още. Взимаш виното и го изливаш в раните ми. Мислиш ли, че ще можеш? — Аря кимна. — Е, какво чакаш тогава? — изръмжа той.

Първия път, когато гребна с чашата, кокалчетата на пръстите й се допряха до стоманата на шлема и тя се опари така силно, че й излязоха мехури. Прехапа устна, за да не изкрещи. Хрътката използва пръчката със същата цел, като я тикна между зъбите си и я захапа, докато тя поливаше. Първо обля раната на бедрото му, после по-плиткия прорез на врата му. Сандор сви дясната си ръка в юмрук и заудря по земята, докато тя промиваше крака му. Когато се стигна до врата, захапа пръчката толкова силно, че я счупи, и тя трябваше да му намери нова. Прочете ужаса в очите му.

— Обърни си главата.

Поля с врялото вино червената плът на мястото на ухото му и пръсти кафява кръв и червено вино запълзяха по челюстта му. Тогава той наистина изрева, въпреки пръчката. После припадна.

За останалото Аря се досети сама. Извади от шлема ивиците, които бяха нарязали от плаща на скуайърчето, и превърза раните. Когато стигна до ухото, трябваше да увие половината му глава, за да спре кървенето. Над Тризъбеца вече се здрачаваше. Тя пусна конете да попасат, после ги върна за през нощта и се настани толкова удобно, колкото можа, в една ниша между две скали. Огънят погоря още малко и загасна. Аря се загледа към луната.

— Сир Грегър Планината — промълви тя тихичко. — Дънсън, Раф Сладура, сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей. — Стори й се нелепо, че трябваше да пропусне Поливър и Веселяка. И Джофри също. Радваше се, че е мъртъв, но съжаляваше, че не е била там да го види, или може би сама да го убие. „Поливър каза, че Санса го е убила. И Дяволчето.“ Истина ли беше? Дяволчето беше Ланистър, а Санса… „Бих искала да се превърна във вълчица и да ми пораснат криле, и да отлетя.“ Ако и Санса беше загинала, не бе останал нито един от Старките освен нея. Джон беше на Вала, на хиляда левги оттук, но той беше Сняг, а тези какви ли не лели и чичовци, на които Хрътката искаше да я продаде, те също не бяха Старки. Не бяха вълци.

Сандор простена и тя се завъртя на една страна да го погледне. Даде си сметка, че и неговото име беше пропуснала. Защо го беше направила? Опита се да помисли за Мика, но й беше трудно да си спомни как изглеждаше. Отдавна го беше забравила. „Той нищо не беше направил. Само си играеше с мен на мечове.“ — Хрътката — прошепна Аря, и: — Валар моргулис. — Може би щеше да е умрял на заранта…

Но когато бледата светлина на утрото се процеди между дърветата, тъкмо той я събуди с върха на ботуша си. Беше сънувала отново, че е вълк и че гони някакъв кон без ездач по един хълм, с цяла глутница зад нея, но ботушът му я върна тъкмо когато скачаше, за да го убие.

Хрътката все още беше отпаднал и движенията му бяха бавни и тромави. Отпускаше се вяло на седлото, потеше се и ухото му започна да кърви под превръзката. Трябваше да напряга всичките си сили, за да се задържи на гърба на Странник. Ако хората на Планината ги бяха подгонили, едва ли щеше да може да вдигне меча си. Аря се озърна през рамо, но зад тях нямаше нищо освен някаква врана, прелитаща от дърво на дърво. Чуваше се само ромонът на реката.

Много преди обед Сандор Клегейн почна да залита замаян. Оставаха още часове дневна светлина, когато той нареди да спрат.

— Трябва да си почина — каза й само. Този път, докато се смъкваше от селото, наистина падна. Вместо да се опита да се изправи, пропълзя немощно до едно близко дърво и се облегна на него. — Седем ада! — изруга той. — Седем ада. — Като видя, че Аря се е втренчила в него, й каза: — Жива ще те одера за една чаша вино, момиченце.

Вино нямаше и тя му донесе вода. Той отпи малко, оплака се, че миришела на тиня, и потъна в трескав сън. Тя го докосна. Кожата му пареше. Аря подуши превръзките, както правеше майстер Лувин понякога, преди да промие някоя нейна рана или драскотина. Лицето му беше ужасно пребледняло, но раната на бедрото му й замириса най-странно.

Тя се зачуди колко ли още им остава до Солниците и дали ще може да ги намери сама. „Не би трябвало да го убивам. Ако просто си тръгна и го оставя, той ще си умре сам. Ще умре от треската и ще остане да лежи тук под това дърво до края на времето.“ Но може би щеше да е по-добре, ако го убиеше лично. Беше убила скуайъра в хана, а той не й беше направил нищо, освен че я бе хванал за рамото. Хрътката беше убил Мика. „Мика и много други. Обзалагам се, че е убил сто като Мика.“ Сигурно и нея щеше да убие, ако не беше откупът.

Извади Игла и тя блесна в ръката й. Поливър поне я беше опазил гладка и остра. Извърна се настрани в стойката на „танцуващ по водата“, без дори да се замисли. Мъртвите листа изпукаха под краката й. „Бърза като змия — каза си. — Гладка като коприна.“ Очите му се отвориха.

— Помниш ли къде е сърцето? — попита я с хриплив шепот. А тя се вкочани като камък.

— Аз… аз само…

— Не ме лъжи! — изръмжа той. — Мразя лъжците. Още повече мразя жалките измамници. Хайде, направи го. — След като Аря не помръдна, той каза: — Аз убих онова касапче. На две го посякох и се смях после. — Издаде някакъв странен звук и чак след миг тя осъзна, че хлипа. — И онова птиченце, хубавата ти сестричка, стоях там в белия плащ и ги оставих да я бият. Взех й проклетата песен, тя не поиска сама да ми я даде. Мислех и нея да взема. Трябваше. Трябваше да я начукам до кръв и да й изтръгна сърцето, а не да я оставя за онова джудже. — Болката сгърчи лицето му. — Да те моля ли искаш, кучко? Направи го! Дара на милостта… отмъсти за твоя малък Микаел…

— Мика. — Аря отстъпи назад. — Ти не заслужаваш дара на милостта.

Хрътката я загледа как оседлава Страхливка — с блеснали от треската очи. Не се и опита да се надигне и да я спре. Но когато я яхна, й каза:

— Един истински вълк щеше да довърши едно ранено животно. „Може би някои истински вълци ще те намерят — помисли Аря. — Може би ще те подушат, когато слънцето се скрие.“ Тогава щеше да разбере какво правят вълците с кучетата.

— Не трябваше да ме удряш с брадвата — каза тя. — Трябваше да спасиш майка ми. — Обърна коня си и го подкара, без да се обърне повече назад.

Една ярка утрин, шест дни по-късно, стигна до едно място, където Тризъбецът започваше да се разширява и да мирише повече на сол, отколкото на дървета. Задържа се близо до водата, подминавайки ниви и ферми, и малко след пладне пред очите й се появи град. „Солниците“, каза си Аря с надежда. Над градчето се извисяваше малък замък: всъщност не повече от укрепление, една-единствена висока цитадела с двор и външна стена. Повечето дюкяни, ханове и пивници около залива бяха оплячкосани или изгорени, макар че някои все още изглеждаха обитавани. Но пристанището си беше там, а на изток се простираше Рачия залив — водите му проблясваха синьо-зелени на слънцето.

И имаше кораби.

„Три — помисли Аря, — има три.“ Двата бяха речни галери, плоскодънни груби съдове, направени така, че да газят водите на Тризъбеца. Третият беше по-голям, с два реда гребла, позлатен нос и три високи мачти със свити пурпурни платна. Корпусът му също беше боядисан пурпурно. Аря подкара Страхливка към кейовете, за да види по-добре. Странниците не изглеждат толкова странно в едно пристанище, както в някое малко селце, а и никой, изглежда, не се интересуваше нито коя е, нито защо е тук.

„Трябва ми сребро.“ Аря прехапа устна. Бяха намерили един елен и няколко медни монети у Поливър, осем сребърника у пъпчивия скуайър, когото беше убила, и само два петака в кесията на Веселяка. Но Хрътката я беше накарал да му смъкне ботушите, да разреже прогизналите му от кръвта дрехи и тя беше намерила по един елен в носа на всеки ботуш и три златни дракона, зашити в подплатата на кожения му елек. Сандор обаче бе задържал всичко. „Не беше честно. Бяха колкото негови, толкова и мои.“ Ако му беше дала дара на милостта… Но не му го даде. Да се върне не можеше, нито можеше да се моли за помощ. „Почнеш ли да се молиш за помощ, никога не я получаваш.“ Трябваше да продаде Страхливка и да се надява, че ще вземе достатъчно.

Конюшнята се оказа изгорена, разбра тя от едно момче при кейовете, но собственичката й все още търгуваше зад септата. Аря я намери лесно: едра грубовата жена, която отдалече лъхаше на конска миризма. Тя хареса Страхливка още от пръв поглед, попита Аря как се е сдобила с нея и се ухили, като чу отговора.

— Добре е гледана кобилата, това се вижда, и несъмнено е принадлежала на някой рицар, миличка — рече тя. — Но не ми ги разправяй на мен тия, рицарят не е бил умрелия ти брат. Много години съм си имала работа с оня замък, тъй че ги знам благородниците. Тая кобила е гледана добре, ама ти не си. — Ръгна пръст в гърдите на Аря. — Намерила си я по пътя или си я откраднала, така ще да е било. Само така едно кльощаво мъниче като теб може да яхне рицарски кон.

Аря прехапа устна.

— Значи ли това, че няма да я купите? Жената се изкикоти.

— Това значи, че ще вземеш колкото аз ти дам, миличка. Иначе отиваме в замъка и може да не получиш нищо. Или да те обесят даже, дето си откраднала коня на някой рицар.

Наоколо се мотаеха половин дузина жители на Солниците, всеки по работата си, така че Аря разбра, че няма да може да убие жената. Можеше само да прехапе устна и да се остави да я измамят. Кесията, която получи, беше отчайващо празна, а когато поиска още за седлото, сбруята и чула, жената просто й се изсмя.

„Хрътката нямаше да може да измами“ — помисли тя по дългия си път назад към кейовете. Пеша, разстоянието сякаш се беше удължило с няколко мили.

Пурпурният кораб още си беше на мястото. Ако беше отплавал, докато я мамеха, това щеше да е върхът на всичко. Когато пристигна, тъкмо търкаляха по дървения мостик буре с медовина. Щом понечи да тръгне след него, един моряк на палубата й подвикна нещо на непознат за нея език.

— Искам да се видя с капитана — каза му Аря. Той само извика още по-силно. Но врявата привлече вниманието на един дебел сивокос мъж в палто от пурпурна вълна и той заговори на Общата реч.

— Аз съм капитанът — рече той. — Какво искаш? Побързай, дете, че трябва да хванем отлива.

— Искам да замина на север, до Вала. Ето, мога да си платя. — Аря му даде кесията. — Нощен страж има един замък на морето.

— Източен страж. — Капитанът изсипа сребърниците в шепата си и се намръщи. — Това ли е всичко, което имаш?

„Не стига“ — разбра Аря, без да й го казват. Прочете го на лицето му.

— Няма да ми трябва нито каюта, нито нищо — каза тя. — Мога да спя долу в трюма или…

— Вземи я като момиче за каютите — подхвърли един подминаващ гребец с топ вълна на рамото. — Може да спи с мен.

— Дръж си езика! — сопна се капитанът.

— Мога да работя — каза Аря. — Мога да търкам палубите. Веднъж търках стъпалата на един замък. Или да греба…

— Не — рече той. — Не можеш. — Върна й монетите. — А и да можеше, все едно, дете. На север няма нищо за нас. Лед, война и пирати. Докато завивахме покрай нос Скършен нокът, видяхме пиратски кораби, поели на север, и нямам никакво желание да ги срещам отново. Оттук обръщаме греблата към дома и те съветвам да направиш същото.

„Аз нямам дом — помисли Аря. — Нямам глутница. А сега вече и кон нямам.“ Капитанът й обръщаше гръб, когато тя му извика:

— Как се казва корабът ви, милорд? Той и й отвърна с уморена усмивка:

— Това е галеасът „Щерката на Титана“, от свободния град Браавос.

— Почакайте — изведнъж каза Аря. — Имам още нещо. — Беше го скрила под долните си дрехи, за да го опази, така че трябваше да порови надълбоко, докато го намери пред смеещите се наоколо гребци, а капитанът се задържа с явно нетърпение.

— Още някой сребърник е без значение, дете — каза накрая той.

— Не е сребърник. — Пръстите й се затвориха. — Желязна е. Ето. — Притисна я в дланта му — онази малка черна желязна монета, която й беше дал Джакен Х’рхар, толкова захабена, че почти не се различаваха чертите на мъжката глава върху едната й страна. „Сигурно не струва нищо, но…“ Капитанът я обърна в шепата си и примига, после отново погледна Аря.

— Това… но как…

„Джакен каза да изрека и думите.“ Аря скръсти ръце пред гърдите си.

— Валар моргулис — изрече тя високо, все едно че знаеше какво означава.

— Валар дохерис — отвърна той и докосна с два пръста челото си. — Разбира се, че ще получиш каюта.