Вихър от мечове

ДЕНЕРИС

В центъра на Площада на гордостта се издигаше червен тухлен фонтан, чиито води миришеха на сяра, а в центъра на фонтана — чудовищна харния, направена от кован бронз. Възвисяваше се на цели двадесет стъпки. Имаше лице на жена, с позлатена коса, очи от слонова кост и изпъкнали костени зъби. Водата шуртеше жълта от едрите й гърди. Но вместо ръце имаше криле на прилеп или на дракон, краката й бяха крака на орел, а отзад имаше навита отровна опашка на скорпион.

„Харпията на Гхиз“ — помисли Дани. Старият Гхиз беше паднал преди пет хиляди години, ако помнеше добре; легионите му бяха разбити от мощта на младата Валирия, тухлените му стени — сринати, улиците и сградите му превърнати в пепел и сгурия от драконовия огън, нивята му — посети със сол, сяра и черепи. Боговете на Гхиз бяха мъртви, както и народът му; тези ащапорци били мелези, каза й сир Джора. Дори гхисканската реч беше почти забравена; робските градове говореха високовалйрианския на своите завоеватели или това, което се беше получило от него през вековете.

Но тук символът на Старата империя беше оцелял, въпреки че бронзовото чудовище беше с тежка верига, провиснала от ноктите му, и отворени пранги в двата й края. „Харпията на Гхиз е държала мълния в ноктите си. Това е харпията на Ащапор.“

— Кажи и на вестерошката курва да си сведе очите — измърмори роботърговецът Кразнис мо Наклоз на младата робиня, която говореше за него. — Аз търгувам с месо, не с метал. Бронзът не се продава. Кажи й да погледне войниците. Дори замъглените пурпурни очи на една дивачка от запада могат да видят колко величествена е стоката ми.

Високовалирианският на Кразнис беше поизкривен от характерното за Гхиз ръмжене, примесено тук-там с думи от роботърговския жаргон. Дани го разбираше напълно, но се усмихваше и гледаше робинчето тъпо, все едно че се чуди какво ли толкова е казал.

— Добрият господар Кразнис казва, не са ли величествени неговите воини? — Момичето говореше Общата реч добре за човек, който никога не е стъпвал във Вестерос. Беше не повече от десетгодишна, с плоско кръгло лице, пепелява кожа и имаше златистите очи на Наат. „Мирните хора“, така наричаха народа й. Всички бяха съгласни, че от тях стават най-добрите роби.

— Може и да ми свършат работа — отвърна Дани. Да говори само на дотракски и на Общата реч, докато са в Ащапор, я беше посъветвал сир Джора. „По умен е мечокът ми, отколкото изглежда.“ — Кажете ми как се обучават.

— Вестерошката ги хареса, но не ги похвали, за да задържи цената ниска — каза преводачката на господаря си. — Иска да знае как се обучават.

Кразнис мо Наклоз закима. Миришеше все едно се е къпал в малини този търговец на роби, а щръкналата му червеникавочерна брада лъщеше намазана обилно. „Гърдите му са по-големи от моите“, забеляза Дани. Виждаше ги да прозират през тънката морскосиня коприна на поръбения му със златна нишка токар, преметнат над едното му рамо. Лявата му ръка придържаше токара, докато вървеше, а в дясната стискаше къс кожен бич.

— Всички ли вестерошки свини са толкова невежи? — изхленчи той. — Цял свят знае, че Неопетнените са майстори на копието, щита и късия меч. — Той се усмихна широко на Дани. — Кажи й каквото иска да знае, робиньо, и по-бързо. Денят е горещ.

„Това поне не е лъжа.“ Зад тях стояха две еднакви стройни робинчета, които държаха над главите им навес от тънка коприна, но въпреки него Дани се чувстваше замаяна, а Кразнис се потеше обилно. Още от сутринта Площадът на гордостта се напичаше под слънцето като пещ. Дори през дебелите подметки на сандалите Дани усещаше топлината на червените тухли под краката си. Знойни вълни се надигаха от тях, потрепваха и от маранята стъпаловидните пирамиди на Ащапор около площада сякаш потрепваха.

Но колкото до Неопетнените, дори да усещаха жегата, изобщо не го показваха. „Както стоят, все едно че и те са направени от тухли.“ За нейния оглед бяха изкарали от бараките хиляда души. Бяха строени в десет редици от по сто пред фонтана с грамадната бронзова харпия и целия предобед стояха вкочанени в поза „мирно“, с вперени напред каменни лица. Носеха само ленени превръзки на слабините и конични бронзови шлемове, увенчани с високи една стъпка остри шипове. Кразнис им беше заповядал да сложат копията и щитовете си на земята и да си свалят коланите и позлатените куртки, за да може кралицата на Вестерос по-добре да огледа стройните им корави тела.

— Подбират се още малки, по ръст, бързина и сила — каза й робинята. — Започват обучението си петгодишни. Всеки ден тренират от изгрев до залез слънце, докато усвоят късия меч, щита и трите копия. Обучението е много сурово, ваша милост. Само едно момче на три оцелява. Това е добре известно. Сред Неопетнените се казва, че в деня, в който си спечелят шлема с шипа, най-лошото е свършило, защото никоя служба, която ще им се падне, няма да е толкова тежка, колкото тренировката им.

Кразнис мо Наклоз уж дума не разбираше от Общата реч, но непрекъснато кимаше, докато слушаше, и от време на време ръчкаше момичето с края на бича.

— Кажи й, че тия тук стоят по цял ден и цяла нощ без храна и вода. Кажи й, че ще стоят, докато изпокапят, ако им заповядам, и че когато деветстотин деветдесет и девет грохнат върху тухлите да издъхнат, последният ще продължи да стои и няма да помръдне, докато смъртта не събори и него. Толкова са храбри. Това й кажи.

— Аз го наричам лудост, а не храброст — каза Арстан Бялата брада, когато това мрачно описание приключи, и изтропа с дървената тояга по тухлите, сякаш да покаже недоволството си. Старецът не искаше да идват в Ащапор и не одобряваше купуването на робска войска. Една кралица трябваше да изслушва всички страни, преди да вземе решение. Точно затова Дани го беше взела със себе си на Площада на гордостта, а не за да я пази. Кръвните й ездачи го правеха достатъчно добре. Сир Джора Мормон беше оставила на борда на „Балирион“ да пази нейния народ и драконите й. Макар с голяма неохота, беше заключила драконите в трюма. Много опасно беше да ги пусне да летят на воля над града; светът беше пълен с хора, готови да ги избият дори само затова да ги нарекат „драконоубийци“.

— Какво казва миризливият старец? — запита преводачката си търговецът на роби. Когато тя му каза, той се усмихна и отвърна: — Обясни на диваците, че ние наричаме това послушание. Други може да се окажат по-силни, по-бързи или по-едри от Неопетнените. Малцина могат дори да са по-добри от тях с меча, копието и щита. Но никъде сред моретата човек няма да намери по-послушни.

— Овцете са послушни — каза Арстан, след като преведоха думите. Той също поназнайваше валириански, макар и не колкото Дани, но също като нея се правеше на незнайко.

Кразнис мо Наклоз им показа едрите си бели зъби, след като му го преведоха.

— Само една дума от мен и тези овце ще му попилеят миризливите черва по тухлите — рече той, — но това не го казвай. Кажи им, че тези същества са повече кучета, отколкото овце. Ядат ли кучешко или конско в Седемте кралства?

— Предпочитат свине и крави, ваше господарство.

— Говеждо! Пфу! Храна като за мръсни диваци.

Без да им обръща внимание, Дани тръгна бавно по редицата от роби войници. Момичетата застъпваха плътно след нея с копринения навес да й пазят сянка, но хилядата мъже пред нея не се радваха на такава защита. Повечето от половината от тях имаха медните кожи и смарагдовите очи на Дотрак и Лхазарийн, но тя забеляза в редиците и хора от Свободните градове, наред с бледолики картци, жители на Летните острови с абаносови лица и други, чийто произход не можеше да предположи. А някои бяха със също такава кехлибарена кожа като на Кразнис мо Наклоз и с щръкналата червено-черна коса, отличаваща древния народ на Гхиз, „синовете на харпията“. „Продават дори ближните си.“ Това не трябваше да я изненадва. Дотраките правеха същото, когато един халазар срещнеше друг халазар в тревното море.

Някои от войниците бяха високи, други — ниски. Възрастта им беше от четиринадесет до четиридесет години. Бузите им бяха гладки, а очите едни и същи, все едно дали бяха черни, кафяви, сини, сиви или кехлибарени. „Те са като един и същ мъж“ — помисли Дани, но веднага си спомни, че всъщност те не са никакви мъже. Неопетнените бяха евнуси — от първия до последния.

— Защо ги режете? — запита тя Кразнис с помощта на младата робиня. — Истинските мъже са по-силни от евнусите, както съм чувала много пъти.

— Един евнух, който е изрязан млад, никога няма да притежава грубата сила на някой от вашите вестерошки рицари, наистина — каза Кразнис мо Наклоз след като му преведоха въпроса. — Един бик също е силен, но бикове умират всеки ден в бойните ями. Само преди три дни едно деветгодишно момиче уби бик в бойната яма на Джотиел. Кажи й, че Неопетнените притежават нещо повече от сила. Те имат дисциплина. Да, ние се бием по обичая на Старата империя. Те са възродените ненакърними легиони на Древен Гхиз, абсолютно изпълнителни, абсолютно верни и абсолютно безстрашни.

Дани изслуша превода търпеливо.

— Дори най-смелите мъже се страхуват от смъртта и изтезанията — каза Арстан, когато момичето свърши.

Като чу превода, Кразнис отново се усмихна.

— Кажи на дъртака, че мирише на пикня и че ако не е тоягата му, ще падне.

— Наистина ли, ваша чест? Той я сръга с бича.

— Не, разбира се, ти момиче ли си, или коза, да ме питаш такива глупости? Кажи, че Неопетнените не са хора. Кажи, че смъртта за тях не значи нищо, а изтезанията — съвсем нищо. — Той спря пред един здравеняк с външност на лхазарянин, плесна го рязко с бича и остави кървава резка по гладката му бронзова буза. Евнухът примига, но си остана мирно, макар лицето му да закърви. — Още искаш ли?

— Ако благоволи ваша чест.

Трудно беше да се преструва, че не разбира. Дани докосна ръката на Кразнис преди той да вдигне отново бича.

— Кажи на добрия си господар, че разбирам колко силни са неговите Неопетнени и колко храбро понасят болка.

След като изслуша валирианските думи, Кразнис се изкиска.

— А ти кажи на тая невежа западняшка курва, че храбростта няма нищо общо с това.

— Добрият господар казва, че това не е храброст, ваша милост.

— Кажи й да си отвори мръснишките очи.

— Той ви моли да наблюдавате внимателно, ваша милост. Кразнис пристъпи пред следващия евнух в редицата, висок младеж със сини очи и светла коса на лисенец.

— Меча ти — каза му той. Евнухът коленичи, извади оръжието от ножницата и му го подаде с дръжката напред. Беше къс меч, направен повече за мушкане, отколкото за сеч, но изглеждаше остър като бръснач. — Стани — заповяда Кразнис.

— Ваша чест. — Евнухът се изпъна мирно, а Кразнис мо Наклоз плъзна бавно меча по торса му, оставяйки тънка червена резка през корема и между ребрата му. След това заби острието под широката розова цицка и започна да я реже.

— Какво прави? — попита слисана Дани, когато кръвта потече по гърдите на младежа.

— Кажи й на кравата да спре да мучи — каза Кразнис, без да дочака превода. — Това няма да му навреди. Мъжете нямат нужда от цици, евнусите — още по-малко. — Връхчето на гърдата увисна на отрязаната ивица кожа. Той го отсече и го тръсна върху тухлената настилка, оставяйки кръгла като червено око рана, от която обилно затече кръв. Евнухът не помръдна, докато Кразнис не му подаде меча, с дръжката напред. — Дръж, с теб приключих.

— Този е щастлив, че ви служи. Кразнис се обърна към Дани.

— Както виждаш, не усещат болка.

— Но как е възможно? — запита тя с помощта на преводачката.

— От Виното на храбростта е — бе отговорът, който получи. — Всъщност то не е никакво вино. Прави се от отровна отвара на беладона, ларви на муха кръвопиец, корен от черен лотос и още много тайни неща. Пият го с всяко ядене от деня, в който ги изрежат, и с всяка следваща година усещат все по-малко и по-малко. Това ги прави напълно неустрашими в битка. Нито могат да бъдат подложени на мъчения. Кажи на дивачката, че с Неопетнените нейните тайни са в пълна сигурност. Може да ги поставя да пазят съветите й и дори спалнята й, без да се тревожи, че някой ще подслуша.

— В Юнкай и Мийрийн ги правят евнуси, като махат тестисите на момчето, но му оставят члена — продължи той. — Такова същество е безплодно, но все пак често е способно на ерекция. Това създава само неприятности. Ние махаме и члена, не оставяме нищо. Неопетнените са най-чистите същества на земята. — Той отново дари Дани и Арстан с една от широките си белозъби усмивки. — Чувал съм, че в Кралствата на залеза някои хора полагат тържествени клетви да пазят целомъдрие и да не създават деца, но да живеят обречени само на дълга си. Не е ли така?

— Така е — отвърна Арстан, след като преведоха въпроса. — Има много такива ордени. Майстерите на Цитаделата, септоните и септите, които служат на Седемте, Сестрите на мълчанието, грижещи се за мъртвите, Кралската гвардия и Нощният страж…

— Горките — изръмжа търговецът на роби след превода. — Хората не са създадени, за да понасят това. Дните им трябва да са истинско мъчение заради изкушенията, това всеки глупак ще го разбере, и несъмнено повечето се поддават на примитивната си страст. Но не е така с Неопетнените. Те са венчани за своите мечове по невъобразим за вашите Заклети братя начин. Никоя жена не е способна да ги изкуси, нито мъж.

Момичето предаде най-същественото от речта му, разбира се, по-учтиво.

— Има и други начини да бъдат изкусени, освен плътта — възрази Арстан Бялата брада, след като тя свърши.

— Мъжете — да, но не и Неопетнените. Грабежът не ги интересува повече, отколкото насилието над жени. Те не притежават нищо освен оръжията си. Дори не им позволяваме да имат имена.

— Нямат имена? — Дани изгледа намръщено преводачката. — Как е възможно това? Как така нямат имена?

— Така е, ваша милост.

Кразнис спря пред един гхискарец, който можеше да е по-високият му и як в раменете брат, и плесна с късия бич по един малък бронзов диск на колана в краката му.

— Ето го името му. Попитай вестерошката дали може да чете гхизкарски глифове. — След като Дани призна, че не може, роботърговецът се обърна към Неопетнения и строго го попита:

— Какво ти е името?

— Името на този е Червена бълха, ваша чест. Момичето преведе въпроса и отговора на Общата реч.

— А вчера какво беше?

— Черен плъх, ваша чест.

— А онзи ден?

— Кафява бълха, ваша чест.

— А по-онзи?

— Този не помни, ваша чест. Синя жаба може би. Или Син червей.

— Кажи й, че всичките им имена са такива — заповяда Кразнис на момичето. — Това им припомня, че са жалки твари сами за себе си. Именните дискове се хвърлят в една празна каца в края на всяка дневна служба и всяка сутрин се вадят и раздават както се падне.

— Нова лудост — каза Арстан, след като го чу. — Как може човек да запомня всеки ден ново име?

— Онези, които не могат, ги отбират при тренировките, заедно с онези, които не могат да тичат цял ден в строй, да се изкатерят по стръмна височина в тъмна нощ, да преминават по нажежени въглени или да заколят бебе.

Тук вече устните на Дани се изкривиха съвсем искрено. „Видя ли ме, или е толкова сляп, колкото е жесток?“ Тя се извърна бързо, мъчейки се да задържи невъзмутимата маска на лицето си, докато трае преводът. Чак тогава си позволи да промълви:

— Чии бебета убиват?

— За да си спечели шлема с шипа, Неопетненият трябва да отиде на робските пазари с един сребърник, да намери някое ревливо новородено и да го убие пред очите на майка му. Така се убеждаваме, че в тях не е оставяла никаква слабост.

Тя обаче усети слабост в коленете си и се постара да се убеди, че е само от топлината.

— Взимате бебе от ръцете на майка му, убивате го пред очите й и й плащате за мъката с един сребърник?

След като му преведоха, Кразнис мо Наклоз се изсмя гръмко.

— Каква мекушава ревла е тая. Кажи на курвата от Вестерос, че сребърникът е за собственика на детето, а не за майката. На Неопетнените е забранено да крадат. — Той се потупа с бича по бедрото. — Кажи й, че много малко се провалят в това изпитание. С кучетата е по-трудно. Даваме на всяко момче по едно паленце в деня, в който ги кастрираме. В края на първата година от него се иска да го удуши. Които не могат, ги убиваме и храним с тях оцелелите псета. Смятаме, че това действа като добър и суров урок.

Като чу това, Арстан Бялата брада зачука с тоягата си по тухлите и се обърна, сякаш не можеше да понася повече да гледа Кразнис.

— Добрият господар каза, че евнусите не могат да бъдат изкусени с пари или с плът — каза Дани на момичето, — но ако някой мой враг им предложи свобода, за да ми изменят…

— Ще го убият тутакси и ще й го донесат мъртъв, така й кажи — отговори търговецът на роби. — Другите роби може да крадат сребро и да го кътат, за да си откупят свободата, но един Неопетнен няма да я приеме дори да му я предложат в дар. Те нямат друг живот извън службата си. Те са войници и толкова.

— Тъкмо войници ми трябват — призна Дани.

— Кажи й, че в такъв случай е добре, че е дошла в Ащапор. Попитай я колко голяма войска иска да купи.

— Колко Неопетнени имате за продан?

— Осем хиляди напълно обучени и налични в момента. Продаваме ги само по войскови единици. По хилядни или по стотни. Преди ги продавахме и по десетки за домашна охрана, но това се оказа неподходящо. Десет са твърде малко. Омешват се с другите роби, дори със свободни слуги, и забравят какво са. — Кразнис изчака всичко това да се предаде на Общата реч, след което продължи: — Тази кралица просякиня трябва да знае, че подобни чудеса не излизат евтино. В Юнкай и Мийрийн роби мечоносци може да се купят за по-ниска цена от мечовете им, но Неопетнените са най-отличната пехота в целия свят и всеки от тях е плод на много години тренировка. Кажи й, че те са като валирианската стомана, прегъвани са пласт по пласт и са ковани с години, докато не станат по-силни и по-нечупливи от всеки метал на земята.

— Разбирам от валирианска стомана — каза Дани. — Попитай добрия господар дали Неопетнените си имат свои офицери.

— Трябва да си назначите свои офицери. Ние ги тренираме да се подчиняват, а не да мислят. Ако иска умници, да си купи писари.

— А снаряжението им?

— Меч, щит, копие, сандали и позлатената туника са включени в цената — каза Кразнис. — И шлемовете с шиповете, разбира се. Ще носят такова снаряжение, каквото тя пожелае, но трябва сама да им го осигури.

Дани не можа да измисли повече въпроси. Погледна Арстан.

— Ти си живял дълго на този свят, Бяла брада. След като ги видя, какво ще кажеш?

— Казвам не, ваша милост — веднага отговори старецът.

— Защо? — попита тя. — Изкажи се свободно. — Дани смяташе, че знае какво ще й каже, но искаше да го чуе робинчето, за да го чуе и Кразнис мо Наклоз по-късно.

— Моя кралице — каза Арстан, — в Седемте кралства не е имало роби от хиляди години. Старите богове, както и новите, осъждат робовладелството като кощунство. Като зло. Ако стъпите на брега на Вестерос начело на робска армия, много добри хора ще ви се опълчат само поради тази причина. Ще навредите много на своята кауза и на честта на своя дом.

— Все пак трябва да имам някаква армия — каза Дани. — Момченцето Джофри няма да ми отстъпи Железния трон, ако го помоля учтиво.

— Когато дойде денят да развеете знамената си, половината Вестерос ще бъде с вас — увери я Бялата брада. — Там все още помнят вашия брат Регар с голяма любов.

— А баща ми? — каза Дани.

Старецът се поколеба, преди да отговори.

— Крал Ерис също го помнят. Той даде на владенията си дългогодишен мир. Ваша милост, не ви трябват роби. Магистър Илирио може да ви осигури сигурност, докато драконите ви отраснат, и да изпрати тайни емисари отвъд Тясното море, за да известят върховните владетели за вашата кауза.

— Същите върховни владетели, които изоставиха моя баща, минавайки на страната на Кралеубиеца, и които коленичиха пред Робърт Узурпатора?

— Дори онези, които са коленичили, може би копнеят за връщането на драконите.

— Може би — каза Дани. Колко хлъзгаво беше това „може би“. На всеки език. Тя отново се обърна към Кразнис мо Наклоз и малката робиня. — Трябва да го обмисля грижливо.

Роботърговецът сви рамене.

— Кажи й да обмисля бързо. Имаме доста купувачи. Само преди три дни показах същите тези Неопетнени на един пиратски крал, който се надява да ги купи до един.

— Корсарят искаше само сто, ваша чест — чу Дани как му отвърна момичето.

Той я сръга с върха на бича.

— Всички корсари са лъжци. Ще ги купи всичките. Това й кажи, момиче.

Дани знаеше, че ще й трябват повече от сто, ако изобщо купи.

— Напомнете на вашия добър господар коя съм. Напомнете му, че аз съм Денерис Родената в буря, Майка на дракони, Неизгоримата, законната кралица на Седемте кралства на Вестерос. В жилите ми тече кръвта на Егон Завоевателя и на древна Валирия преди него.

Но думите й не трогнаха дебелия търговец на роби, дори след като бяха преведени на собствения му противен език.

— Гхиз е бил империя, когато валирианците още са спели с овците си — изръмжа той на бедната си преводачка, — а ние сме синове на харпията. — Сви рамене. — Езикът ми се умори от това дърдорене с жени. На изток или на запад е все едно и също. Не могат да решат, докато не ги повиеш в пеленки, не ги поласкаеш и не им напълниш стомасите със сладки ястия. Е, щом такава ми е ориста, какво да се прави. Кажи на курвата, че ако има нужда от разводач в нашия сладък град, Кразнис мо Наклоз с радост ще й предложи услугите си… и ще й служи много добре, стига да е повече жена, отколкото изглежда.

— Добрият господар Кразнис е готов с огромно удоволствие да ви покаже Ащапор, докато размишлявате, ваша милост — каза преводачката.

— Ще я нагостя с пача от кучешки мозък, с чудесна яхния от червен октопод и с печено неродено паленце. — Дебелакът облиза устни.

— Казва, че ще ви предложи много вкусни деликатеси.

— Кажи й колко хубави са пирамидите нощем — изръмжа собственикът на роби. — Кажи й, че ще ближа мед от гърдите й и че ще й позволя и тя да поближе от моите, ако предпочита.

— Ащапор е най-красив привечер, ваша милост — преведе младото робинче. — Добрите господари палят копринени фенери по всички тераси и всички пирамиди засияват в разноцветни светлини. Ладии за удоволствие плават по Червея, на тях свири нежна музика и спират по малките островчета за храна, вино и други наслади.

— Питай я дали желае да види нашите бойни ями — добави Кразнис. — Тази вечер Ямата на Дукуор предлага една чудесна глупотевинка. Мечка и три момченца. Едното ще го овалят в мед, другото в кръв, а третото — в развалена риба и тя може да заложи кое от децата мечката ще изяде първо.

„Ту п, туп, ту п“, чу Дани. Лицето на Арстан Бялата брада беше спокойно, но тоягата изкънтя гнева му. „Туп туп туп.“ Тя се усмихна насила.

— Имам си свой мечок на „Балирион“ — каза на момичето, — и ако не се върна скоро при него, току-виж ме изял.

— Ето — каза Кразнис, след като му преведоха думите й. — Не жената е тази, която решава, а този мъж, при когото тича. Както винаги!

— Благодаря на добрия господар за добрината и търпението му — каза Дани, — и му кажи, че ще помисля над това, което научих тук. — И се остави Арстан Бялата брада да я хване под ръка и да я поведе през площада към носилката й. Аго и Джого тръгнаха от двете й страни с олюляващата се походка, присъща на Господарите на конете, когато са принудени да закрачат по земята като най-обикновени простосмъртни.

Дани се качи намръщена в носилката си и прикани Арстан да се качи до нея. Старец като него не биваше да върви пеш в такъв зной. Когато поеха, не дръпна завеските. При слънцето, напичащо така жестоко над този град, всеки лек полъх беше благословен, въпреки ситния червеникав прах, който навяваше. „Освен това трябва да огледам.“

Странен град беше Ащапор дори за очите на човек, който е влизал в Дома на прахта и се е къпал в Утробата на света под Майката на планините. Всички улици бяха направени от същите червени тухли, с които беше настлан площадът. Същото се отнасяше и за стъпаловидните пирамиди, за вкопаните дълбоко в земята огромни ями на бойните арени с техните пръстени от спускащи се надолу места за сядане и древните стени, които ги обкръжаваха. „Колко много тухли — помисли тя. — Толкова стари и ронливи.“ Ситният червеникав прах се стелеше навсякъде, завихряше се по уличните канавки с всеки порив на крайречния бриз. Нищо чудно, че повечето ащапорски жени забулваха лицата си: тухленият прах щипеше очите повече от пясъка.

— Отворете път! — викаше Джого, яхнал пред носилката. — Сторете път на Майката на драконите! — Но когато разви дългия си бич със сребърната дръжка, който Дани му бе подарила и изплющя във въздуха, тя се показа и го накара да спре.

— Не тук, кръв на моята кръв — каза тя на родния му език. — Тези тухли са слушали твърде много плясък на камшици.

Заранта, когато тръгнаха от пристанището, улиците бяха почти пусти, но и сега не изглеждаха особено многолюдни. Покрай тях мина един слон с плетена от въжета носилка на гърба. Голо момче с олющена кожа седеше в сухата тухлена канавка, чоплеше си носа и гледаше тъпо някакви мравки по улицата. То вдигна глава при звука на копитата и зяпна колоната конни стражи, които преминаха в тръс сред облак червен прах и груб смях. Медните дискове, пришити на плащовете им, блестяха като многобройни слънца, туниките им бяха от везан лен, а под кръста носеха сандали и ленени полички. Бяха гологлави и всеки беше накъдрил и намазал коравата си червено-кафява коса, като й беше придал някаква фантастична форма — рога, крила, мечове и дори протягащи се длани, поради което наподобяваха демони, измъкнали се от седмия кръг на ада. Голото момче ги погледа малко, също като Дани, но след като се скриха, отново се върна към мравките и зачовърка носа си.

„Наистина древен град — помисли тя, — но не е толкова населен, колкото в дните на своята слава, няма ги тук тълпите на Карт, на Пентос и на Лис.“

Носилката спря на пресечката да пропусне купчина роби, подкарвани от плясъка на камшика на надзирателя им. Не бяха Неопетнени, а обикновени хора, със светлокафява кожа и черна коса. Сред тях имаше жени, но не и деца. Всички бяха голи. Зад тях на две бели магарета яздеха двама ащапорци, мъж в червен копринен токар и забулена жена в яркосин лен. В червено-черната й коса имаше гребен от слонова кост. Мъжът се засмя и й прошепна нещо, без да обръща на Дани повече внимание, отколкото на своите роби, или на надзирателя с петжилния камшик, набит дотрак с татуирана харпия във вериги на мускулестите му гърди.

— Тухли и кръв съградиха Ащапор — промърмори до нея Бялата брада, — тухли и кръв е народът му.

— Какво е това? — попита го с любопитство Дани.

— Древен стих, на който ме научи майстерът ми, когато бях момче. Не знаех досега колко е верен. Тухлите на Ащапор са червени от кръвта на робите, които ги правят.

— Мога да го повярвам — каза Дани.

— Тогава напуснете това място преди и вашето сърце да се превърне в тухла. Отплавайте още тази вечер.

„Де да можех“ — помисли Дани.

— Трябва да напусна Ащапор със своя армия. Така казва сир Джора.

— Самият сир Джора беше робовладелец — припомни й старецът. — В Пентос, Мир и Тирош има свободни мечоносци, които можете да наемете. Мъж, който убива за пари, няма чест, но те поне не са роби. Намерете армията си там, моля ви.

— Брат ми беше в Пентос, Мир, Браавос, в почти всички свободни градове. Магистрите и архонтите го хранеха с вино и обещания, но душата му прегладня до смърт. Човек не може цял живот да се храни от просешка паничка и да остане човек. Опитах го в Карт, стига ми. Няма да отида в Пентос с паничка в ръка.

— По-добре да отидете като просяк, отколкото като робовладелец — каза Арстан.

— Казва го този, който не е бил нито едното, нито другото. — Ноздрите на Дани настръхнаха. — Знаете ли какво е да те продадат, скуайър? Аз знам. Брат ми ме продаде на хал Дрого срещу обещанието за корона. Е, Дрого го короняса със злато, макар и на както на него му се искаше, а аз… моето слънце и звезди ме превърна в кралица, но ако беше друг човек, сигурно с мен щеше да се случи съвсем друго. Смяташ ли, че съм забравила какво е да се страхуваш?

Бялата брада сведе глава.

— Ваша милост, не исках да ви оскърбя.

— Само лъжите ме оскърбяват, не и честният съвет. — Дани потупа Арстан по покритата със старчески петна ръка. — Просто имам драконов нрав, това е всичко. Не бива да се плашиш.

— Ще се постарая да го запомня. — Бялата брада се усмихна. „Има добродушно лице и голяма вътрешна сила“ — помисли Дани.

Не можеше да разбере защо сир Джора се отнася към стареца с такова недоверие. „Възможно ли е да изпитва ревност от това, че съм намерила друг мъж, с когото да си говоря?“ Неволно мислите й се върнаха към онази нощ на „Балирион“, в която рицарят изгнаник я беше целунал. „Не трябваше да го прави. Той е три пъти по-възрастен от мен и от твърде долен род за мен, аз не съм му го позволявала. Никой истински рицар не би целунал кралица без позволението й.“ След тази история се беше погрижила никога да не остава насаме със сир Джора, държеше слугините до себе си, а понякога — и кръвните си ездачи. „Той иска пак да ме целуне, виждам го в очите му.“

Дани не беше в състояние да определи какво точно й се иска, но целувката на Джора беше събудила нещо в нея, нещо, което бе заспало след смъртта на хал Дрого. Докато лежеше в тясната койка, понякога се улавяше, че се чуди какво ли би било, ако някой мъж се промъкне до нея на мястото на слугинята й и тази мисъл беше по-възбуждаща, отколкото й се струваше допустимо. Понякога затваряше очи и го сънуваше, но този, когото сънуваше, никога не беше Джора Мормон: любовникът й винаги се оказваше по-млад и по-красив, въпреки че лицето му си оставаше подвижна сянка.

Веднъж, толкова изтерзана че не можеше да заспи, Дани плъзна ръка между краката си и простена, като усети колко е влажна. Без да смее да диша, пръстите й пробягаха по долните устни, много бавно, за да не разбуди спящата до нея Ирри, докато не намериха онова сладко място и не се задържаха там, докосвайки лекичко, отначало плахо, а после — все по-бързо. Облекчението, което търсеше, все й убягваше. А после драконите се размърдаха, един от тях изпищя пронизително, и Ирри се събуди и я видя какво прави.

Дани знаеше, че лицето й се е изчервило, но в тъмното Ирри едва ли го беше забелязала. Слугинята безмълвно сложи ръка на едната й гърда, после се наведе и пое връхчето й в устата си. Другата й ръка пропълзя надолу по меката извивка на корема й, през могилката от тънки сребристозлатни косми и се раздвижи между бедрата на Дани. Минаха само няколко мига, а после краката й се извиха, гърдите й се надигнаха и цялото й тяло потръпна. И тогава тя изпищя. Или може би беше Дрогон. Ирри не каза нищо, само се сви на кълбо и отново заспа в мига, в който нещото се случи.

На другия ден всичко й изглеждаше като в сън. И какво общо можеше да има сир Джора с всичко това? „Дрого си искам аз, моето слънце и звезди — напомни си Дани. — Не Ирри и не сир Джора, само Дрого.“ Но Дрого беше мъртъв. Беше си въобразила, че тези чувства са умрели заедно с него там, в червената пустош, но една измамна целувка някак отново им беше върнала живот. „Не биваше да ме целува. Твърде много си въобразява, а аз му позволих. Това не трябва да се случва повече.“ Тя стисна устни, тръсна глава и звънчето в плитката й тихичко звънна.

По-близо до залива градът й предложи по-привлекателен лик. Големите тухлени пирамиди обграждаха брега, най-високите от тях се извисяваха на четиристотин стъпки. По широките им тераси растяха всевъзможни дървета, лозници и цветя, а ветровете, вихрещи се около тях, ухаеха на зеленина. Над портата се издигаше друга гигантска харпия, от чиято скорпионска опашка беше останал само порутен ствол. Веригата, която стискаше в глинените си пръсти, беше от старо желязо, прогнило от ръжда. Но край водата беше много по-прохладно. Тихият плясък на вълните в гнилите дървени кейове действаше успокояващо.

Аго помогна на Дани да слезе от носилката. Белвас Силния седеше на купчина тухли и ядеше грамадна мръвка печено месо.

— Куче! — извика възторжено той, като видя Дани. — Добро куче, ащапорско, краличке. Ядеш? — Подаде й мръвката с мазна усмивка.

— Много мило от твоя страна, Белвас, благодаря. — Дани беше яла кучета по други места, в други времена, но сега можеше да помисли само за Неопетнените и за тъпите им паленца. Мина покрай огромния евнух, после по мостика и се качи на палубата на „Балирион“.

Сир Джора Мормон я чакаше.

— Ваша милост — каза той, свеждайки глава. — Робовладелците дойдоха и си отидоха. Трима, с дузина писари и толкова роби да вдигат и носят. Изгазиха всяка стъпка по трюмовете ни и описаха всичко, което имаме. — Тръгна след нея. — Колко мъже имат за продан?

— Николко. — На Мормон ли беше ядосана, или на този град, с неговия потискащ зной, с вонята му, потта и ронещите се тухли? — Те продават евнуси, а не мъже. Евнуси, направени от тухли, като всичко в Ащапор. Трябва ли да купя осем хиляди евнуха с мъртви очи, които стоят неподвижни като статуи, които убиват пеленачета заради някакъв шлем с шип и душат кучетата си? Те дори имена си нямат. Така че не ги наричайте мъже, сир.

— Халееси — промълви той, стъписан от гнева й, — Неопетнените ги избират от момчета и ги тренират…

— Наслушах се за тяхното трениране. — Дани усети сълзите, бликнали неканени в очите й. Ръката й замахна сама и удари силно сир Джора през лицето. Иначе трябваше да заплаче.

Мормон докосна бузата, по която го зашлеви.

— Ако съм разочаровал моята кралица…

— Да. Разочаровахте ме много, сир. Ако бяхте мой истински рицар, изобщо нямаше да ме доведете в този зъл и грешен град. — „Ако беше моят истински рицар, никога нямаше да си позволиш да ме целунеш, нито да се вглеждаш така в гърдите ми или…“

— Както заповяда ваша милост. Ще кажа на капитан Гролео да се подготви да отплаваме довечера за някой друг, не толкова зъл пристан.

— Не — спря го Дани. Гролео ги гледаше от мостика, екипажът му също ги гледаше. Бялата брада, нейните кръвни ездачи, Джикуи, всички се бяха спрели на място от звука на шамара й. — Искам да отплаваме веднага! Искам да отплаваме колкото може по-бързо и да не погледна повече назад. Но не мога, нали? Тук има осем хиляди тухлени евнуси за продан и аз трябва да намеря някакъв начин да ги купя. — После му обърна гръб и слезе долу.

Зад гравираната дървена врата на капитанската каюта трите й дракона бяха неспокойни. Дрогон вдигна глава и изпищя, от ноздрите му изригна бял дим, а Визерион плесна с криле и се опита да кацне на рамото й, както го правеше, докато беше по-малък.

— Не — каза Дани и се опита нежно да го отблъсне. — Вече си много голям за това, миличък. — Но драконът уви белозлатата си опашка около ръката й, зарови нокти в тънката тъкан на ръкава и ги стисна. Безпомощна, тя се отпусна в голямото кожено кресло на Гролео и се изкикоти.

— Подивяха, докато ви нямаше, халееси — каза Ирри. — Визерион изподраска вратата, виждате ли? А Дрогон се измъкна, когато робовладелците дойдоха да ги видят. Хванах го за опашката да го задържа, но той се обърна и ме ухапа. — Показа на Дани раната от зъбите му на дланта си.

— Опита ли се някой от тях да си отвори път с огън? — Това най-много плашеше Дани напоследък.

— Не, халееси. Дрогон блъвна малко огън, но във въздуха. Робовладелците се побояха да го приближат.

Тя целуна ръката на Ирри там, където я беше ухапал Дрогон.

— Съжалявам, че те е наранил. Драконите не могат да стоят затворени в малка корабна каюта.

— В това нещо драконите са като конете — каза Ирри. — Както и ездачите. Конете долу цвилят, халееси, и ритат дървените стени. Чувам ги. А Джикуи казва, че старите жени и малките деца пищят и плачат, когато ви няма. Не им харесва тази водна кола. Не обичат черното солено море.

— Знам — каза Дани. — Знам.

— Тъжна ли е моята халееси?

— Да — призна Дани. „Тъжна и отчаяна.“

— Може ли да задоволя халееси? Дани се дръпна от нея.

— Не. Ирри, не трябва да правиш това. Онова, което се случи онази нощ, когато се събуди… ти не си креватна робиня, аз те освободих, забрави ли? Ти…

— Аз съм слугиня на Майката на драконите — каза момичето. — За мен е голяма чест да задоволя моята халееси.

— Не го искам — настоя тя. — Не искам. — Обърна се рязко. — Сега ме остави. Искам да остана сама. Да помисля.

Когато се върна на палубата, здрачът над водите на Робския залив бе започнал да се сгъстява. Тя застана на перилото и се загледа към Ащапор. „Оттук изглежда почти красив“ — помисли си. Звездите изгряваха, светваха и копринените фенери долу, точно както я беше уверила малката преводачка на Кразнис. Тухлените пирамиди сияеха окъпани в призрачни светлини. „Но долу е тъмно, по улиците, площадите и бойните арени. А най-тъмно е в бараките, където някое момченце храни с останки от дажбата си паленцето, което са му дали, след като са му отнели мъжеството.“

Чу зад себе си тихи стъпки.

— Халееси. — Неговият глас. — Може ли да говоря откровено? Дани не се обърна. Точно сега, ако го погледнеше, нямаше да го понесе. Ако го погледнеше, като нищо щеше да го зашлеви отново. Или да заплаче. Или да го целуне. Без изобщо да разбере кое е правилно и кое грешно, и кое — чиста лудост.

— Кажете каквото искате, сир.

— Когато Егон Дракона стъпил на брега на Вестерос, кралете на Долината, на Скалата и на Предела не се втурнали презглава да му връчат короните си. Ако държите да седнете на неговия Железен трон, трябва да го спечелите също като него, със стомана и драконов огън. А това означава, че ръцете ви ще плувнат в кръв, преди всичко да свърши.

„Кръв и огън“ — помисли Дани. Думите на дома Таргариен. Беше го знаела през целия си живот.

— Кръвта на враговете си ще пролея с радост. Кръвта на невинните е нещо друго. Осем хиляди евнуси ми предлагат. Осем хиляди мъртви бебета. Осем хиляди удушени кучета.

— Ваша милост — каза Джора Мормон, — видях Кралски чертог след Погрома. Него ден също бяха изклани бебета, както и старци, и деца, играещи по улиците. Изнасилените жени нямаха чет. У всеки мъж живее един див звяр и когато връчиш на този мъж меч или копие и го изпратиш на война, звярът се пробужда. За да се пробуди, достатъчна е миризмата на кръв. Но никога не съм чувал тези Неопетнени да са насилвали, нито да са подлагали някой град на сеч, нито да плячкосват дори, освен при изричната заповед на онези, които са ги командвали. Може да са от тухла, както казвате, но ако ги купите, то оттук нататък единствените кучета, които ще убият, ще са онези, които вие поискате да умрат. А доколкото помня, има някои псета, които искате да умрат.

„Псетата на Узурпатора.“

— Да. — Дани зарея поглед към меко оцветените светлини на брега и се предаде на милувката на хладния солен бриз. — Говорите за опустошения на градове. Отговорете ми следното, сир… защо дотраките никога не са опустошавали този град? — Посочи. — Погледнете стените. Виждате къде са започнали да се рушат. Ето там, и там. Да виждате стражи по онези кули? Аз не. Да не би да се крият, сир? Видях днес тези синове на харпията, всичките им горди знатни воини. Бяха облечени в ленени полички и най-свирепото у тях бяха прическите им. Дори един скромен халазар би могъл да скърши този Ащапор като узрял орех и да пръсне гнилата му плът отвътре. Така че кажете ми, защо тази грозна харпия не седи край пътя на боговете във Вее Дотрак сред другите плячкосани богове?

— Драконово око имате, халееси, това ясно се вижда.

— Исках отговор, а не комплимент.

— Причините са две. Храбрите защитници на Ащапор са пълна плява, вярно е. Стари имена и тлъсти кесии, преструващи се, че все още властват над огромна империя. Всеки от тях е висш офицер. По празниците разиграват бойни сражения по арените, за да покажат колко изкусни пълководци са, но тези, които умират, всъщност са евнусите. При все това всеки враг, който иска да опустоши Ащапор, трябва да знае, че ще трябва да се изправи срещу Неопетнените. Цялата защита на града ще се поеме от робовладелците. А дотраките не са влизали в бой срещу Неопетнените, откакто са оставили плитките си пред портите на Карт.

— А втората причина? — попита Дани.

— Кой би нападнал Ащапор? — на свой ред я запита сир Джора. — Мийрийн и Юнкаи са съперници, но не врагове, Съдбата е унищожила Валирия, народът на вътрешните земи на изток са все гхискарци, а отвъд хълмовете се простира Лхазар. Агнешките хора, както ги наричат вашите дотраки, изключително мирни хора.

— Да — съгласи се тя, — но на север от робските градове е дотракското море и неговите две хиляди могъщи халове, които най-много от всичко обичат да опустошават градове и да отвеждат хората им в робство.

— Къде да ги отведат? Каква е ползата от робите, след като избиеш робовладелците? Валирия вече не съществува, Карт е отвъд червената пустош, а Деветте свободни града са на хиляди левги на запад. И може да сте сигурна, че синовете на харпията плащат щедро на всеки минаващ край стените им хал, също като магистрите в Пентос, в Норвос и Мир. Те знаят, че ако угостят господарите на конете и ги отрупат с дарове, те скоро ще си отидат. Така е по-евтино, отколкото да се бият, и много по-сигурно.

„По-евтино от боя — замисли се Дани. — Да, би могло.“ Стига и за нея да можеше да е толкова лесно. Колко хубаво щеше да е да отплава за Кралски чертог със своите дракони и да плати на онова момче Джофри сандък със злато, за да го махне от пътя си.

— Халееси? — промълви сир Джора, след като тя остана дълго смълчана, и леко я докосна по лакътя.

Дани отблъсна ръката му.

— Визерис щеше да закупи толкова Неопетнени, колкото му стигнат парите. Но вие веднъж казахте, че съм била като Регар…

— Помня, Денерис.

— Ваша милост — поправи го тя. Принц Регар е предвождал в битка свободни хора, а не роби. Бялата брада ми каза, че той лично помазвал своите скуайъри, както и рицарите.

— Не съществуваше по-висока чест от тази да получиш рицарството си от Принца на Драконов камък.

— Кажете ми тогава… когато той докосваше някого по рамото със своя меч, какво изричаше? „Върви и избивай слабите“? Или „Върви и ги закриляй“? При Тризъбеца, онези храбри мъже, за които ми разказваше Визерис, които са загинали под нашите драконови знамена… те за какво отдадоха живота си, защото вярваха в каузата на Регар, или защото са били купени и им е било платено? — Дани се обърна към Мормон, скръсти ръце и зачака отговор.

— Моя кралице — заговори бавно едрият мъж, — всичко, което казвате, е вярно. Но Регар загуби на Тризъбеца. Той загуби битката, загуби войната, загуби кралството и загуби живота си. Речните въртопи пометоха кръвта му с рубините от гръдната му броня, а Робърт Узурпатора прегази през трупа му за да вземе Железния трон. Регар се сражаваше храбро. Регар се сражаваше доблестно. Регар се сражаваше с чест. И Регар умря.